Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (15)

Четиринайсета глава

Мартин Линдрос с досиета в ръка вървеше към кабинета на Стария за спешно свикан брифинг, когато телефонът му иззвъня. Беше Ан Хелд.

— Добър ден, господин Линдрос. Има промяна в плана. Моля да се срещнете с директора долу, в тунела.

— Благодаря ти, Ан.

Линдрос прекъсна връзката с натискане на бутона. Тунелът бе подземен паркинг, където се прибираха и поддържаха служебните коли и където обслужващ персонал по одобрен от ЦРУ списък идваше и си отиваше под наблюдението на въоръжени агенти, носещи бронежилетки.

Той взе асансьора надолу до Тунела, където показа идентификационната си карта на дежурния агент. Мястото всъщност бе огромен подсилен стоманен бункер, защитен както срещу бомби, така и срещу пожари. Имаше само една рампа, която водеше до улицата, но можеше да бъде отцепена незабавно от двата края. Бронираният линкълн на Стария стоеше запален на площадката, задната му врата беше отворена. Линдрос се наведе, за да влезе, и седна до директора на луксозните кожени седалки. Вратата се затвори, без той да я докосва. Въоръженият шофьор му кимна, след което междинният прозорец се плъзна нагоре, изолирайки пътниците в обширното задно отделение. Прозорците в задната част бяха специално оцветени, така че никой не можеше да надникне вътре.

— Донесе ли двете досиета?

— Да, сър. — Линдрос кимна, като му подаде папките.

— Това беше добра работа, Мартин. — Стария направи недоволна физиономия. — Извикаха ме от ПОТУС^[1]. — ПОТУС беше съкратеното название на „президента на Съединените щати“, което служителите на силите за сигурност във Вашингтон предпочитаха. — Съдейки по кризите, в които се намираме — вътрешна и външна, — въпросът е колко неприятен ще бъде този разговор.

* * *

Както се оказа, срещата наистина бе много неприятна. От една страна, Стария бе извикан не в Овалния кабинет, а във Военната зала, три етажа под земята. От друга страна, президентът не беше сам. Там имаше шест души, наредени около кръглата маса в центъра на укрепеното с бетон помещение. То се осветяваше единствено от огромни екрани на четирите стени, които показваха зашеметяваща поредица от сменящи се кадри от военни бази, разузнавателни авиомисии, дигитални военни симулации.

Стария познаваше някои от шестимата срещу него. Президентът го представи на останалите. От ляво на дясно групата започваше с Лутър Лавал, шефа на военното разузнаване, едър, непривлекателен мъж с набръчкано чело и рядка стърчаща металносива коса. От лявата си страна президентът представи Джон Мюлер, високопоставен представител на Министерството на вътрешната сигурност, тип с проницателни очи, чието абсолютно спокойствие подсказваше на директора колко опасен е той. Човекът отляво на него не се нуждаеше от представяне. Това бе Бъд Холидей, министърът на отбраната. След това идваше самият президент, слаб, подвижен мъж, с открито лице и остър ум. Отляво на него бе съветникът по националната сигурност, с тъмна коса, обли рамена, неспокойни и блестящи очи, както Стария винаги си мислеше, на голям гризач. Последният човек отдясно бе мъж с очила на име Гундарсън, който работеше в Международната комисия по ядрена енергия.

— Сега, когато всички сме се събрали — започна президентът без обичайния протоколен увод, — нека да преминем по същество. — Очите му се спряха върху директора. — Ние сме в разгара на криза с безпрецедентни размери. Всички сме уведомени за ситуацията, но тъй като нещата много бързо се променят, ще ни запознаеш с последните събития, нали, Кърт?

Стария кимна, отваряйки досието на „Дуджа“.

— Завръщането на заместник-директора Линдрос ни предостави допълнителни разузнавателни данни за движението на „Дуджа“, както и значително укрепи морала в агенцията. Сега имаме потвърждение, че базата на „Дуджа“ е в планинската верига Семиан в Североизточна Етиопия, че те транспортират уран, както и управляеми искрови разрядници, които се използват за задействането на ядрено устройство. Анализирайки последните телефонни разговори на „Дуджа“, ние сме на път да локализираме мястото, където според нас те обогатяват уран.

— Отлично — каза Лавал. — Веднага щом потвърдите действителните координати, ще наредим прецизен въздушен удар, който ще върне кучите синове обратно на нулата.

— Г-н директор — каза Гундарсън, — до каква степен сме сигурни, че „Дуджа“ е в състояние да обогатява уран? В края на краищата се изисква не само специална технология, но и съоръжение, снабдено наред с другото с хиляди центрофуги, за да се обогати уранът до степен, необходима дори за едно–единствено ядрено оръжие.

— Не сме сигурни — каза директорът хрипкаво, — но сега имаме личните свидетелства както на заместник-директора Линдрос, така и на агента, който го доведе у дома, че „Дуджа“ прехвърля уран и искрови разрядници.

— Това добре — каза Лавал — но всички ние знаем, че жълтият уранов концентрат се среща в големи количества и не е скъп. Има дълъг, дълъг път до обогатяването му до ниво, годно за оръжие.

— Съгласен съм. Проблемът е, че характеристиките на остатъчната радиация ни карат да смятаме, че „Дуджа“ прехвърля прахообразен уранов диоксид — каза директорът. — За разлика от жълтия концентрат, урановият диоксид е само на една стъпка от оръжейния уран. Той може да бъде превърнат в метал във всяка прилична лаборатория. Затова трябва да се отнасяме изключително сериозно към всичко, което „Дуджа“ планира.

— Ако всичко това не е дезинформация — каза Лавал упорито. Той бе човек, който често използваше неоспоримата си власт, за да вбеси някого. Нещо по-лошо, той явно се наслаждаваше на това.

Гундарсън прочисти гърлото си надуто.

— Съгласен съм с директора. Идеята за терористична мрежа, която притежава уранов диоксид, е плашеща. Когато се отнася до пряка заплаха от ядрено оръжие, не можем да си позволим да я отхвърлим като дезинформация. Той бръкна в куфарчето, поставено до него, извади сноп документи, които раздаде на всички. — Едно ядрено устройство, независимо дали е т.нар. мръсна бомба или не, има определен размер, спецификации и неизменни компоненти. Позволих си да изготвя списък, заедно с подробни рисунки, които показват размера, спецификациите и евентуалните маркери за засичане. Бих предложил тези документи да се разпространят до всички органи на реда във всички големи градове в Америка.

Президентът кимна.

— Кърт, искам ти да координираш разпространяването им.

— Веднага, сър — каза директорът.

— Само един момент, г-н директор — каза Лавал. — Искам да се върна към другия агент, който споменахте. Това вероятно е Джейсън Борн. Агентът, замесен в провала с избягалия терорист. Той беше този, които изкара вашия затворник от килията му без нужното разрешение, нали?

— Това е изцяло вътрешен въпрос, г-н Лавал.

— Смятам, че поне в тази стая необходимостта от откровеност надделява над всякакви вътрешни вражди — каза шефът на военното разузнаване. — Честно казано, аз се съмнявам дали може да се вярва на каквото и да е, което е казал Борн.

— Вие сте имали проблеми с него по-рано, нали, г-н директор? — Въпросът бе отправен от министър Холидей.

Директорът изглеждаше уморен, но мозъкът му работеше на пълни обороти. Той разбра, че моментът, който бе чакал, е настъпил. Беше подложен на внимателно координирана атака.

— Какво имате предвид?

Холидей се усмихна леко.

— При цялото ми уважение, г-н директор, смея да твърдя, че този човек е пречка за вашата агенция, за правителството, за всички нас. Той е позволил на важен заподозрян да избяга от ареста на ЦРУ и е изложил на опасност живота на стотици невинни граждани. Предполагам, че ще трябва да се погрижите за него, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Директорът отхвърли думите на министъра с махване на ръката.

— Можем ли да се върнем към належащия въпрос, г-н президент? „Дуджа“.

— Министър Холидей е прав — настоя Лавал. — Ние сме във война с „Дуджа“. Не можем да си позволим да изпуснем някой от техните хора. Тъй като случаят е точно такъв, любезно ви молим да ни кажете какви стъпки ще предприеме вашата агенция срещу Джейсън Борн.

— Позицията на г-н Лавал е обоснована — каза министър Холидей с най-добрата си тексаска имитация на Линдън Джонсън. — Този публичен провал на „Арлингтън Мемориъл Бридж“ е удар срещу всички нас и морален подтик за врага ни, когато най-малко можем да си го позволим. Като се има предвид и смъртта на един от вашите… — той събра пръстите си, — как му беше името?

— Тимъти Хитнър — уведоми го директорът.

— Точно така, Хитнър — продължи министърът, сякаш потвърждаваше отговора на директора. — При цялото ми уважение, г-н директор, на ваше място бих бил много по-загрижен за вътрешната сигурност.

Това бе моментът, който директорът очакваше. Той отвори по-тънкото от двете досиета, които Мартин Линдрос му предаде в тунела.

— Всъщност ние тъкмо приключихме вътрешното разследване по въпросите, които вие току-що повдигнахте, г-н министър. Това е нашето неоспоримо заключение.

Той побутна най-горния лист по повърхността на масата, а Холидей предпазливо го пое.

— Докато министърът на отбраната чете, аз ще обобщя заключенията за останалите. — Директорът сплете пръсти, наведе се напред като преподавател, който се обръща към своите студенти. — Разкрихме, че сме имали къртица в ЦРУ. Името му? Тимъти Хитнър. На него се обадила Сорая Мур, за да го информира, че затворникът е изведен от килията си. А той се е обадил на съучастниците на задържания, за да стане възможно бягството му. За негово нещастие един изстрел, предназначен за г-ца Мур, е улучил него.

Директорът местеше погледа си от лице на лице във Военната зала.

— Както казах, нашата вътрешна сигурност е под контрол. Сега можем да съсредоточим цялото си внимание към това, което е необходимо: да бъде спряна „Дуджа“, а членовете й да бъдат изправени пред съда.

Погледът му се спря върху министъра на отбраната и се задържа по-дълго. Той стоеше зад атаката, директорът бе сигурен. Беше предупреден, че Холидей и Лавал искат да навлязат в една сфера, традиционно контролирана от ЦРУ, и затова бе съчинил слуховете за самия себе си през последните шест месеца при срещи на Капитолия, по време на обеди и вечери както с колеги, така и с врагове, той положи големи усилия, за да имитира пристъпи на колебание, депресия, моментна дезориентация. Целта му бе да създаде впечатление, че напредналата му възраст си казва думата, че вече не е същият човек. Че той най-накрая е уязвим за политическа атака.

В отговор, както той се бе надявал, заговорниците най-после бяха излезли на светло. Притесняваше го обаче защо президентът не се намеси, за да прекрати атаката срещу него? Дали не се преструваше твърде добре? Дали заговорниците бяха убедили президента, че той не е достатъчно компетентен, за да остане на директорския пост?

* * *

Телефонът иззвъня 12 минути след полунощ. Борн вдигна слушалката, чу мъжки глас, който му каза да отиде на ъгъла на три пресечки от хотела. Имаше достатъчно време, за да се подготви. Той грабна палтото си и излезе навън.

Нощта беше мека, със слаб бриз. Малки облачета се носеха пред луната, която бе в третата си четвъртина. Луната беше много красива: много бяла, много ясна, сякаш гледана през телескоп.

Той застана на ъгъла с отпуснати ръце. След срещата си с Евгений той посвети цялото си време да разглежда забележителностите. Обикаляше с часове, което му даде възможност да разбере кой го следи, колко са, колко често се сменят. Запомни лицата им, можеше да ги разпознае в тълпа от сто или хиляда души, ако беше необходимо. Имаше и предостатъчно време, за да наблюдава методологията им, както и навиците им. Можеше да имитира всеки от тях, ако беше нужно. С променено лице можеше да се превърне в един от тях. Но това щеше да отнеме време, а времето бе ограничено. Притесняваше го само, че в някои моменти, когато беше сигурен, че преследвачите му не са наоколо — или се сменяха, или за развлечение, за да минава времето, той им се изплъзваше, — изострените му животински инстинкти му подсказваха, че е наблюдаван от някой друг. Някой от охранителите на Лермонтов? Той не знаеше, тъй като никога не беше успял да го зърне.

Зад него се чу гърленото ръмжене на дизелов двигател. Той не се обърна. С ужасно скърцане една маршрутка спря пред него. Вратата се отвори отвътре и той се качи.

Озова се срещу ахатовите очи на Богдан Илич. Знаеше, че е по-добре да не го пита къде отиват.

Маршрутката ги остави в началото на Френския булевард. Те минаха по калдъръма, под извисяващите се акациеви дървета, които толкова добре си спомняше. И в края на калдъръмената улица се появи крайната станция на кабинков лифт, който отиваше надолу към плажа. Той е идвал тук преди, сигурен беше.

Богдан тръгна към станцията. Борн щеше да го последва, когато някакво шесто чувство го накара да се обърне. Той забеляза, че техният шофьор не си беше тръгнал. Седеше отпуснат на седалката, с мобилен телефон, опрян на бузата му. Очите му се озъртаха наляво и надясно, но нито веднъж не се спряха на Борн или Богдан.

Ярко оцветените двуместни гондоли на кабинковия лифт като в увеселителен парк висяха на скърцащ стоманен кабел. Кабелът бе опънат високо над дърветата и гъстите храсти, през които криволичеха тесни пътеки и стръмни стъпала, преди да излязат на плажа „Отрада“. В разгара на лятото плажът бе пълен със загорели любители на морето и слънцето, но по това време на годината, когато духащият по брега вятър раздвижваше влажния пясък, беше почти пуст. Борн надникна през металния парапет и видя едър кафеникав боксер, който лудуваше в бледозелената пяна, докато господарят му — слаб мъж с широкопола шапка, с ръце, пъхнати в огромните джобове на твърде широкото му палто — следваше кучето по брега. Взрив от хаотична руска поп песен избухна от две дрънчащи тонколони, след това внезапно спря.

— Обърни се. Ръцете на нивото на раменете.

Борн изпълни нареждането на Богдан. Усети как големите ръце на мъжа го претърсват за оръжие или микрофон, с който би могъл да запише сделката и да устрои капан на Лермонтов. Богдан изсумтя, отдръпна се и с безучастен вид запали цигара.

Докато влизаха в станцията на лифта, отвън спря черна кола. От нея излязоха четирима мъже. Бизнесмени, облечени в евтини източноевропейски костюми. Освен това явно не се чувстваха удобно в дрехите си. Те се оглеждаха, протягаха се и се прозяваха и поглеждаха към Борн. Още една тръпка, предизвикана от усещането за позната ситуация, премина през Борн. Това също се беше случвало преди.

Един от бизнесмените извади дигитален фотоапарат и започна да прави снимки. Избухна смях, примесен с мъжки закачки.

Докато бизнесмените се шегуваха и се правеха на туристи, Борн и Богдан чакаха яркожълтата гондола да приближи до бетонната станция. Борн стоеше с гръб към групичката мъже.

— Богдан Илич, следят ни.

— Разбира се, че ни следят. Само съм изненадан, че го споменаваш.

— Защо?

— Ти за глупак ли ме взимаш? — Богдан извади маузер и го насочи към Борн. — Това са твои хора. Беше предупреден. Няма втори шанс. Ето я гондолата. Качвай се, товарищ. Щом стигнем до горичката, ще те убия.

* * *

Директорът пристигна в библиотеката точно в 17,33 часа. Там го намери и Лърнър. Библиотеката беше голямо квадратно помещение с високи тавани. В нея обаче нямаше никакви книги. Нито един том. Всички данни, история, коментари, стратегия, тактика, с една дума, събраната мъдрост на бившите и настоящите директори и служители на ЦРУ, бяха прехвърлени в дигитален формат и качени на огромните свързани хард дискове на специален сървър. Шестнайсет компютъра бяха разположени по периферията на помещението.

Стария бе влязъл във файловете за Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, мисията, организирана от Алекс Конклин, единствената, която, доколкото знаеше директорът, Борн не бе успял да изпълни. Хамид бе собственик на международен холдинг, пречистващ петрол, произвеждащ химикали, желязо, мед, сребро, стомана и други подобни. Компанията „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ беше базирана в Лондон, където саудитецът емигрирал, когато се оженил за втори път за британка от висшето общество на име Холи Каргил, която му беше родила двама синове и една дъщеря.

ЦРУ и по-специално Конклин бяха обявили Хамид ибн Ашеф за мишена. Конклин бе изпратил Борн да го ликвидира. Борн го застигнал в Одеса, прострелял саудитеца, но не успял да го убие. С огромната мрежа от помощници, която имаше на разположение, Хамид ибн Ашеф бе изчезнал и Борн едва бе успял да се измъкне жив от Одеса.

Лърнър се покашля и Стария се обърна.

— А, Матю, седни.

Лърнър издърпа един стол и седна на него.

— Ровите в стари рани, сър?

— Случаят Хамид ибн Ашеф? Опитвах се да разбера какво е станало със семейството му. Дали старецът е жив или е мъртъв? Ако е жив, къде е? Скоро след като ударът в Одеса се провали, неговият по-малък син пое управлението на компанията. Известно време след това по-големият син Абу Гази Надир ал Джамух също изчезна, вероятно за да се грижи за Хамид ибн Ашеф.

— А дъщерята? — попита Лърнър.

— Сара ибн Ашеф. Тя е най-малката от децата. Със светско мислене като майка си, доколкото знаем. По очевидни причини никога не сме й отделяли специално внимание.

Лърнър се премести малко напред.

— Има ли причина да проучвате семейството сега?

— Една несигурна следа, която не мога да избия от ума си. Това е единственият провал на Борн и в светлината на скорошните събития често занимава мислите ми тези дни. — Той се облегна на стола и замислено се загледа някъде напред. — Казах на Линдрос да прекъсне всички връзки с Борн.

— Това е мъдро решение, сър.

— Наистина ли? — Директорът го погледна мрачно. — Според мен допуснах грешка. И искам ти да я поправиш. Мартин работи денонощно, за да мобилизира хората от „Тифон“ да открият Фади. Ти имаш друга мисия. Искам да намериш Борн и да го ликвидираш.

— Сър?

— Не ми се прави на срамежлив — каза остро директорът. — Гледах те как растеш в йерархията на ЦРУ. Знам колко ефективен си на мисия. Ти вече си изпълнявал мокри поръчки. Нещо по-важно, в състояние си да изтръгнеш сведения и от камък.

Лърнър не възрази, което беше своего рода съгласие. Мълчанието му не означаваше, че умът му не работи на бързи обороти. Значи това е истинската причина, заради която ме повиши помисли си той. — Стария не се интересува от реорганизирането на ЦРУ. Той иска моите специални умения. Търси външен човек да свърши тръсната работа, за която той не може да се довери на някои от своите хора.

— Да продължим тогава. — Стария размаха показалеца си. — До гуша ми е дошло от това нагло копеле. Той си има собствени приоритети от момента, в който дойде за първи път при нас. Понякога си мисля, че ние работим за него. Видя ли как изведе Чевик от килията? Обзалагам се, че е имал свои причини, но никога няма да разберем за тях. Също както не знаем нищо за това, което е станало в Одеса.

Лърнър беше стъписан. Той се чудеше дали не е подценил Стария.

— Сигурно нямате предвид, че Борн никога не е представял пълен доклад.

Директорът изглеждаше обиден.

— Разбира се, че докладва, както всички други. Но той твърдеше, че не помни нищо — абсолютно нищичко. Мартин му повярва, но не и аз.

— Само кажете. Мога да измъкна истината от него, сър.

— Не се заблуждавай, Лърнър. Борн ще се самоубие, преди да ни даде някакви сведения.

— От практиката съм научил, че всеки може да бъде пречупен.

— Не и Борн. Повярвай ми. Не, искам го мъртъв. Това ще е достатъчно, за да си изплатиш дълга към мен.

— Да, сър.

— Нито дума на никого, включително на Мартин. Той е спасявал Борн от екзекуция повече пъти, отколкото мога да преброя. Не и този път, по дяволите. Той каза, че е прекъснал връзките си с Борн. Сега отивай да го намериш.

— Разбирам. — Лърнър пъргаво се изправи.

Директорът вдигна глава.

— И, Матю, казвам ти го за твое добро. Не се връщай без добра новина.

Лърнър срещна погледа му, без да трепне.

— И когато го направя?

Стария разпознаваше предизвикателството по-добре от всеки друг. Той се облегна, събра пръстите си, допирайки възглавничките им сякаш в дълбоко съзерцание.

— Може да не получиш онова, което искаш — каза той. — Но може би ще получиш онова, от което се нуждаеш.

* * *

Борн се качи в тясната кабина и Богдан го последва плътно зад него. Гондолата напусна станцията и излезе над стръмно спускащата се варовикова скала.

— Предположих, че това са твои хора — каза Борн.

— Не ме разсмивай.

— Аз съм сам тук, Богдан Илич. Искам само да сключа сделка с Лермонтов.

Очите на двамата мъже се срещнаха. В тях се четеше враждебност, толкова силна, че се усещаше дори физически. Вълненото палто на Богдан миришеше на плесен и цигарен дим. Яката и реверите му бяха поръсени с пърхот.

Кабелът простена, когато стоманените колела над гондолата го изпънаха. В последния момент четиримата мъже скочиха в следващите две гондоли. Те продължаваха да вдигат много шум, сякаш бяха пияни.

— Няма да оцелееш, ако паднеш от тази височина — отбеляза Богдан равнодушно. — Едва ли някой би оцелял.

Борн наблюдаваше мъжете зад тях.

Морето беше неспокойно. Танкери се движеха тромаво из пристанището, а фериботите, които приличаха на чайки, стояха неподвижни. Навътре в морето лунната светлина хвърляше отблясъци върху вълните.

Боксерът на плажа не спираше да лудува. Докато тичаше по сивия пясък, той вдигна глава. Квадратната му муцуна бе опръскана с пяна, по него висяха водорасли. Той излая веднъж и получи заповед да млъкне от господаря си, който вървеше отстрани, докато се скриха под един дървен кей, чиито зеленикави подпори скърцаха от прилива. Отляво се издигаше лабиринт от дървени греди, които укрепваха брега, подкопан от морето. По-нататък имаше редица тъмни павилиони, барчета и ресторанти, които обслужваха летните тълпи. Надолу по леката извивка на плажа, може би на километър на юг, беше яхтклубът, чиито светлини напомняха малко село.

Четиримата мъже от лифта също бяха пристигнали на брега.

— Нещо трябва да се направи — каза Богдан.

Борн вече знаеше, че това е още едно изпитание. Погледна натам и видя, че мъжете са изчезнали. Но той знаеше също, че те все още са на плажа. Може би бяха зад дървеното скеле, което подпираше част от склона, или в един от павилионите.

Той протегна ръка.

— Дай ми маузера и ще тръгна след тях.

— Да не си въобразяваш, че ще ти поверя пистолет? Или пък ще ти повярвам, че наистина ще ги застреляш? — Богдан се изплю. — Ако ще има гонитба, ще го направим двамата.

— Бил съм тук преди, знам пътя. Просто ме следвай — подкани го Борн.

Те прекосиха пясъка, движейки се диагонално по-далеч от прибоя. Той се вмъкна в лабиринта, взе една летва, удари я в гредата, за да прецени здравината й. Погледна към Богдан, за да види дали спътникът му няма да протестира, но той само сви рамене. В края на краищата той държеше маузера.

Те се движеха в сенките на лабиринта, като се навеждаха на места, за да не ударят главите си в ниските греди.

— Колко близо сме до срещата ни с Лермонтов? — прошепна Борн.

Богдан се подсмихна. Подозрението не го напускаше.

Борн имаше усещането, че е бил в една от лодките, закотвени в яхтеното пристанище. Отново насочи вниманието си към сенките. Той знаеше, че там, в първия от павилионите, е бил и по-рано.

Те продължиха да се промъкват, Борн на една стъпка пред Богдан. Лунната светлина, отразяваща се в пясъка, протягаше бледи пръсти в този тайнствен свят на четвъртити греди, масивни подпори и свръзки. Борн вече знаеше, че вървят успоредно с кея, много близо до павилиона.

С периферното си зрение забеляза неясно движение. Той не смени посоката, не обърна глава, само погледът му се изостри. Отначало не видя нищо, освен объркана мрежа от сенки. Но после мярна дъга, която не пасваше на архитектурните елементи — извивка, която можеше да бъде само сянка на човек. Един, двама, трима. Той ги локализира. Мъжете ги очакваха, разположени идеално в паяжината от сенки.

Те знаеха, че се е запътил натам, сякаш четяха мислите му. Но как? Губеше ли разум? Изглежда, спомените го караха да прави погрешни стъпки, които водеха до грешки и опасност.

Какво би могъл да стори сега? Той се спря, за да отстъпи назад, но веднага усети отстрани дулото на Богдан, който го караше да продължи напред. Дали Богдан беше замесен? Дали украинецът бе част от заговора, който целеше да го вкара в клопка?

Изведнъж Борн се втурна наляво, към плажа. Докато тичаше, хвърли летвата към главата на Богдан, който я избягна лесно, но забави изстрела си и това позволи на Борн да се скрие зад една греда секунда преди куршум от маузера да натроши един от ъглите й.

Борн направи лъжлива маневра надясно, втурна се наляво, правейки по-дълги крачки с десния си крак, после с левия, за да попречи на Богдан да предвиди ритъма му. Още един изстрел, този път далеч от целта.

Трети изстрел направи неравна дупка в палтото му, развиващо се при тичането. Най-сетне той стигна първата колона на кея и се потопи в сенките.

* * *

Богдан Илич се задъхваше, преследвайки мъжа, който се наричаше Илиас Вода. Устните му бяха оголили зъбите, стиснати от усилието да тича по пясъка, който ставаше все по-мокър с приближаването му до кея. Обувките му бяха натъпкани с пясък, полите на палтото му също бяха целите в пясък.

Водата беше ледена. Не му се влизаше по-надълбоко, но изведнъж зърна плячката си и продължи напред. Водата стигна до коленете му, след това се блъсна в бедрата му. Приливът идваше и това значително забавяше придвижването му. Трябваше да полага големи усилия, за да…

Внезапен остър шум отляво го накара да се обърне. Но противната вода, просмукала се в дългото до глезените му вълнено палто, го забавяше, а надигащата се приливна вълна наруши равновесието му. Той се спъна и в момента, когато вече не можеше да контролира тялото си, осъзна защо Вода се бе втурнал насам. Целта му бе умишлено да го примами във водата, където палтото му би ограничавало движенията му.

От устата му се посипаха проклятия, но секнаха рязко, сякаш бе прехапал езика си. В лунната светлина видя тримата бизнесмени с извадени оръжия да тичат с всички сили към него.

Когато се опита да побегне, първият мъж се прицели и стреля.

* * *

Борн забеляза мъжете още преди Богдан. Той беше до украинеца, когато първият изстрел отчупи парче от най-близката колона. Богдан се обръщаше към него, когато се подхлъзна. Борн го издърпа и го завъртя така, че да застане между него и въоръжените мъже.

И вторият от тях се прицели и стреля. Куршумът се вряза в лявото рамо на Богдан, като тласна тялото му назад и наляво. Борн беше готов, беше застанал в стойката на състезател по бойни изкуства: краката разтворени, коленете леко присвити, тялото му отпуснато и следователно готово за следващото движение. Той издърпа тялото на Богдан, държейки го като щит. Тримата мъже вече бяха доста близо, почти на самия бряг, разпръснати в триъгълник. Борн ги виждаше много ясно под студената лунна светлина.

Още един куршум уцели украинеца в корема и той се преви почти на две. Борн го изтегли нагоре и насочи маузера на Богдан със собствената му ръка. Дръпна спусъка, поставил показалеца си върху този на Богдан. Мъжът отдясно, който бе най-близо до него, се преви и падна с главата напред. Трети куршум улучи Богдан в бедрото, но дотогава Борн бе дал нов изстрел. Мъжът в средата политна назад, с разперени встрани ръце.

Борн издърпа Богдан надясно. Още два куршума изсвистяха на сантиметри от главата на украинеца. Борн даде още един изстрел, но не улучи. Третият мъж се приближи на зигзаг, стреляйки, но навлязъл в по-силните вълни край брега, трудно запазваше равновесие. Това му пречеше да се прицели. Борн го застреля между очите.

В решителния финален сблъсък Борн усети леко движение и видя как Богдан изтегли втори пистолет, пристегнат под палтото му. Той бе загубил първия във водата, черна и набраздена със следи от собствената му кръв. Борн нанесе удар с ръба на ръката си, пистолетът излетя от ръката на украинеца и изчезна в неспокойното море.

Мъжът се протегна и със силата на обречения сключи ръце около врата на Борн. Идваща вълна повали Борн на колене. Докато Богдан се опитваше слепешком да намери гръкляна му, той заби пръсти в раната му. Богдан нададе ужасен вик и главата му се отметна назад.

Борн се изправи, олюлявайки се, и нанесе последен удар, който повали Богдан. Главата му се блъсна в една колона и от устата му бликна кръв.

Той погледна към Борн за миг. Устните му се извиха в лека усмивка.

— Лермонтов — каза той.

Сега нищо не нарушаваше тишината на брега, освен вълните, блъскащи се в колоните. Само боксерът изведнъж нададе скимтящ лай, сякаш бе в беда.

Откъм притихналия Богдан се разнесе бълбукащ смях.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно, Богдан Илич?

— Лермонтов. — Гласът на украинеца бе слаб, тих като въздух, изпускан от балон. Очите му се подбелваха, но той все още се опитваше да каже това последно нещо. — Лермонтов не съществува.

Борн отпусна тялото във водата и усети как някой се приближава бързо към него, излизайки от сенките. Той се обърна рязко наляво. Четвъртият мъж!

Твърде късно. Почувства тъпа болка отстрани, след това бликна нещо топло. Нападателят му завъртя ножа. Той блъсна мъжа с двете си ръце и ножът, забит отстрани в тялото му, изхвърли струя кръв.

— Знаеш ли, той беше прав — каза мъжът. — Лермонтов е призрак, който ние призовахме, за да тръгнеш след нас.

— Защо?

Нападателят му излезе напред. Лунната светлина, проникваща между дъските на кея, откри едно странно познато лице.

— Ти не ме разпознаваш, Борн — ухили се той с дива злоба.

Но Борн го позна, като си спомни лицето, което Мартин Линдрос му бе нарисувал.

— Фади — произнесе той.