Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (31)

Трийсета глава

— Защо го правят? — попита Мартин Линдрос на много добър руски.

Той лежеше по гръб в лазарета в Миран Шах и се взираше в нараненото лице на Катя Степанова Вдова, младата, поразително красива жена на доктор Вейнтроп.

— Защо правят какво? — повтори тя глухо, докато се грижеше по-скоро непохватно за ожулванията по врата му. Тя беше учила за медицинска сестра, след като Вейнтроп й забрани да работи като модел за „Пърфект Тен“.

— Учените тук: съпругът ти, Сенарз, Андърски. Защо са продали услугите си на Фади?

Споменавайки Андърски, пластичния хирург, който промени лицето на Карим и го лиши от окото му, Линдрос се запита: — Защо той не се грижи за мен, а тази несръчна дилетантка? И почти веднага си отговори: от него вече нямаха никаква полза нито Фади, нито брат му.

— Те са хора — каза Катя. — Което означава, че са слаби. Фади открива техните слабости и ги използва срещу тях. За Сенарз това бяха парите. За Андърски — момчетата.

— А за Вейнтроп?

Тя се намръщи.

— Моят съпруг си мисли, че е благороден, че е бил принуден да работи за „Дуджа“, защото Фади го заплашва с мен. Той се заблуждава, разбира се. Истината е, че той иска да си върне гордостта. Братът на Фади го уволни от „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ по фалшиви обвинения. Той има нужда да работи, моят съпруг. Това е неговата слабост.

Тя седна с ръце в скута.

— Мислиш, че не знам колко не ме бива за това? Но Костин настоява, така че какъв избор имам?

— Имаш избор, Катя. Всеки има. Само трябва да го видиш. — Той хвърли поглед към двамата пазачи пред вратата на лазарета. Те си говореха тихо. — Не искаш ли да се измъкнеш оттук?

— А Костин?

— Вейнтроп приключи с работата си за Фади. Умна жена като теб би трябвало да го разбере, че сега той е непотребен.

— Това не е вярно! — каза тя.

— Катя, всички ние имаме способността да се заблуждаваме. Затова се забъркваме в различни проблеми. Не виждаме по-далеч, отколкото твоят съпруг.

Тя седеше тихо и го гледаше със странен израз в очите.

— Ние имаме и способността да се променяме, Катя. Само е нужно да решим, че трябва да го сторим, за да продължим, за да оцелеем.

Тя отмести поглед, както правят хората, ако се страхуват, когато са взели решение, но се нуждаят от насърчаване.

— Кой ти стори това, Катя? — каза той меко.

Той мярна сянката на страха в очите й.

— Фади. За да убеди Костин да завърши ядреното устройство.

— Това е безсмислено — каза Линдрос. — Ако Вейнтроп знаеше, че Фади те държи, това би трябвало да е достатъчно.

Катя прехапа устни и се опитваше да съсредоточи поглед върху работата си. След като приключи, се изправи.

— Защо не искаш да ми отговориш?

Без да го погледне, тя излезе.

* * *

Ан Хелд стоеше под студения дъжд на ъгъла на 8 улица и „Ел Стрийт“ и усещаше пистолета „Смит и Уесън“ в десния джоб на палтото си като някакъв ужасен физически недъг, за който току-що са й поставили диагноза.

Тя би рискувала всичко, би сторила всичко, за да се освободи от чувството, че вече е ненужна никому, че нищо не е останало вътре в нея. Единственото, което можеше да направи, бе да докаже, че все още струва нещо. Ако застреляше Сорая, Джамил сигурно щеше да я приеме отново. Тя отново щеше да му принадлежи.

Ан вдигна яката на дрехата си и тръгна срещу дъжда. Би трябвало да се страхува в това предградие, тук и полицаите сигурно се страхуваха. Странно, но тя не изпитваше страх. А може би не беше и странно, защото нямаше какво повече да губи.

Тя сви на ъгъла на 7 улица. Какво търсеше? Какво би й подсказало дали правилно се е досетила, че Сорая се укрива там? Една кола мина покрай нея, след това друга. Лицата вътре — черни, латиноси, враждебни, странни — я оглеждаха, докато автомобилите отминаваха. Един от шофьорите се ухили и й направи неприличен жест. Тя пъхна дясната си ръка в джоба и стисна пистолета.

Пътем разглеждаше къщите, покрай които минаваше — порутени, разбити, белязани от бедност, занемара и пожари. Отломки и боклуци изпълваха малките им предни дворове, сякаш улицата бе населявана от вехтошари, изложили своите мрачни стоки за продажба. Въздухът бе изпълнен със зловонието на разлагащ се боклук и урина, поражение и отчаяние. Кучета, чиито ребра се брояха, тичаха наоколо и оголваха жълтите си зъби срещу нея.

Ан беше като удавница, вкопчила се в единственото нещо, което можеше да я спаси да не потъне. Усети дланта си, стиснала дръжката на пистолета, запотена. Най-после беше дошъл денят, помисли си тя, в който всички нейни часове, прекарани на стрелбището, щяха да й послужат. Сякаш чуваше дълбокия, отсечен глас на инструктора на ЦРУ, който коригираше стойката или захвата й, докато тя презареждаше служебния „Смит и Уесън“.

Помисли си за сестра си Джойс, спомни си с болка за общото им детство. Но имаше и приятни неща, нощите, когато спяха заедно в едно легло и си разказваха истории за призраци, като се дебнеха коя първа ще изпищи от страх. Сега Ан се чувстваше като призрак, който се носеше в един свят, в който само можеше да витае като дух. Тя пресече улицата и премина през едно изоставено буренясало място. Гуми, изхабени като лице на старец, празни пластмасови бутилки, спринцовки, използвани презервативи и захвърлени мобилни телефони, един червен чорап с дупка отпред. И една откъсната ръка.

Ан отскочи, сърцето й блъскаше в гърдите. Просто ръка на кукла. Но пулсът й не се успокои. Тя гледаше в мрачен унес тази откъсната ръка, която лежеше сред камара от мъртви бурени като прекършеното бъдеще на Джойс. Каква е разликата между бъдещето на Джойс и нейното настояще, запита се тя. Много отдавна не беше плакала и сигурно бе забравила как се плаче.

Денят бе преминал в нощ, леденият дъжд се обърна в лепкава мъгла. Влагата сякаш полепваше по косата, по ръцете й. Сирена зави жалостиво и заглъхна отново в неспокойната тишина.

Зад себе си чу бръмчене на двигател. Тя спря, за да изчака колата да отмине, после тръгна забързано. Но колата излезе от мъглата, следвайки я неотстъпно.

Изведнъж Ан рязко се обърна и стискайки пистолета, тръгна към колата. Страничният прозорец на шофьора се отвори и се показа продълговато, повехнало лице с цвят на стара кожа за обувки, долната част на което бе обрасло с прошарена брада.

— Да не си се загубила? — каза шофьорът с дрезгав от никотина глас. — Той докосна бейзболната си шапка. — Помислих си, че може би имаш нужда от превоз. В края на улицата оная групичка се облизва при мисълта за тебе.

— Мога да се погрижа за себе си — от обзелия я внезапен страх думите й прозвучаха отбранително.

Шофьорът я погледна с мрачно изражение.

— Както кажеш.

Когато той включи на скорост, Ан извика:

— Чакай!

Тя избърса влажното си чело. Чувстваше се като в силна треска. Кого заблуждаваше? Не бе в състояние дори да простреля Сорая, какво остава да я убие.

Хвана се за дръжката на задната врата и се шмугна в таксито. Даде адреса си. Не искаше да се връща в централата на ЦРУ. Не можеше да се изправи нито пред Джамил, нито пред Стария и дали изобщо някога ще бъде в състояние да застане пред тях.

Изведнъж забеляза, че шофьорът се е обърнал назад и разглежда лицето й.

— Какво? — каза Ан войнствено.

Шофьорът се ухили.

— Много си готина.

Опитвайки се да запази спокойствие, тя извади сноп банкноти и ги размаха пред лицето му.

— Ще ме закараш ли или не?

Шофьорът облиза устни и включи на скорост.

Когато колата потегли, тя се наведе напред.

— Само да те уведомя — каза Ан, — че имам пистолет.

— И аз, сестро. — Прошареният таксиджия й хвърли похотлив поглед. — И аз също.

* * *

Директорът се срещна с Лутър Лавал в „Тисъл“ — модерен ресторант на 19 улица и „Кю Стрийт“. Той бе наредил на Ан да резервира маса в средата на залата, защото искаше, докато говорят с Лавал, да бъдат заобиколени от шумни посетители.

Шефът на военното разузнаване вече беше пристигнал, когато Стария се появи от гъстата зимна мъгла в шумната атмосфера на ресторанта. В морскосин костюм, блестящо бяла риза, червено-синя раирана вратовръзка със забодена емайлирана значка с американското знаме, Лавал изглеждаше не на място, заобиколен от млади мъже и жени от следващото поколение.

Лавал имаше тяло на боксьор и опъваше костюма както всички прекалено мускулести мъже. Той изглеждаше като Брус Банер в процеса на превръщането му в Хълк^[1]. Леко усмихнат, той се откъсна от уискито си и се изправи, за да стисне небрежно протегнатата ръка на Стария.

Стария се настани на стола срещу него.

— Благодаря ти за бързата среща.

Лавал разпери огромните си ръце с тъпи пръсти.

— Какво става?

— Обан — каза Стария на сервитьора, който бе застанал до лакътя му. — Нека е двойно с едно кубче лед, но голямо.

Сервитьорът кимна леко и изчезна в тълпата.

— Големите ледени кубчета са най-добри за алкохола — каза директорът на събеседника си. — По-дълго време се топят.

Шефът на разузнаването не отговори, но погледна към Стария очаквателно. Когато уискито пристигна, двамата мъже вдигнаха чашите си и отпиха.

— Трафикът тази вечер е непоносим — каза директорът.

— Заради мъглата — отговори Лавал неопределено.

— Кога за последен път бяхме заедно като сега?

— Знаеш ли, не мога да си спомня.

И двамата сякаш говореха на младата двойка от съседната маса. Неутралните им нищо незначещи думи бяха като пионки, вече жертвани на бойното поле. Сервитьорът се върна с менютата. Те ги отвориха, избраха си и отново останаха сами.

Директорът извади една папка от тънкото си куфарче, остави я на масата неотворена и положи тежко дланите си върху нея.

— Предполагам, че си чул за оня камион на комуналната фирма, който излезе от контрол край „Коркоран“?

— Транспортно произшествие? — сви рамене Лавал. — Толкова много такива стават във Вашингтон ежечасно.

— Това е различно — каза Стария. — Камионът се е опитал да прегази един от моите хора.

Лавал отпи от уискито. Стария си помисли, че той пие като жена.

— Кого?

— Ан Хелд, моята асистентка. Мартин Линдрос е бил с нея. Той я е спасил.

Лавал се наведе и се изправи отново. В ръцете си държеше друга папка. Тя носеше печата на Пентагона на корицата. Той я отвори и без да каже дума, я обърна, подавайки я през масата.

Когато Стария започна да чете, Лавал каза:

— Някой в твоята централа изпраща и получава периодично съобщения.

Стария остана шокиран и по друга причина.

— Откога Пентагонът следи комуникациите на ЦРУ? По дяволите, това е сериозно нарушение на междуагенционния протокол.

— Аз го наредих с одобрението на президента. Решихме, че е необходимо. Когато министър Холидей разбра за къртицата в ЦРУ…

— От Матю Лърнър, неговото протеже — каза директорът гневно. — Холидей няма защо да се бърка в моите работи. А без мен президентът е осведомяван погрешно.

— Беше сторено заради доброто на агенцията.

Тъмни облаци на възмущение преминаха през лицето на директора.

— Да не намекваш, че аз вече не знам какво е добро за ЦРУ?

Лавал посочи с пръст.

— Виждаш там. Електронният сигнал се опитва да се намести на вълните на ЦРУ. Кодиран е. Не успяхме да го разбием. Освен това не знаем кой изпраща и приема съобщенията. Но от данните става ясно, че не може да е Хитнър, агентът, който ти идентифицира като къртица. Той вече бе мъртъв.

Стария отмести настрани папката на Пентагона и отвори своята.

— Ще се погрижа за това изтичане, ако е такова — каза той. Вероятно това, което тези идиоти бяха прихванали, бяха секретни комуникации на „Тифон“ с някой от агентите им в чужбина под дълбоко прикритие. Разбира се, че отделът на Мартин за секретни операции не би използвал нормалните канали на ЦРУ. — А ти ще се погрижиш за министъра на отбраната.

— Моля? — За първи път, откакто бяха седнали, Лавал изглеждаше слисан.

— Този камион на комуналната компания, за който споменах, който се опита да прегази Ан Хелд…

— За да бъда искрен, министър Холидей сподели с мен подозрението си, че Ан Хелд е къртицата…

Ордьоврите пристигнаха: огромни розови скариди, потопени в кървавочервен сос.

Преди Лавал да вземе миниатюрната си вилица, директорът му подаде лист хартия от папката, която Мартин му беше дал.

— Камионът, който едва не я уби, е бил каран от покойния Джон Мюлер. — Той изчака няколко удара на сърцето си. — Ти познаваш Мюлер, нали, Лутър, не се преструвай, че не го познаваш. Работеше във Вътрешна сигурност, но бе обучен от АНС. Той познаваше Матю Лърнър. Всъщност двамата ходеха заедно по курви и пиеха заедно. И двамата бяха протежета на Холидей.

— Имаш ли някакво солидно доказателство за това? — попита Лавал невъзмутимо.

Стария беше напълно подготвен за този въпрос.

— Ти вече знаеш отговора. Но аз имам достатъчно доказателства, за да започна разследване. Необясними вноски в банкова сметка на Мюлер, ламборджини, което Лърнър със сигурност не би могъл да си позволи, пътувания до Лае Вегас, където и двамата се пропилели купища пари. Високомерието води до глупост: това е правило, старо като света. — Той си прибра листа. — Уверявам те, стигне ли веднъж разследването до Сената, в мрежата ще попадне не само Холидей, но и тези около него.

Той кръстоса ръце.

— Честно казано, аз не съм очарован от възможността за такъв огромен скандал. Това само ще помогне на враговете ни в чужбина. — Стария набоде една скарида. — Но този път министърът стигна твърде далеч. Той смята, че може да прави всичко, каквото си поиска, дори да нареди убийство, използвайки правителствени служители.

Той изчака думите му да окажат нужния ефект. Когато шефът на разузнаването вдигна очи, за да срещне неговите, Стария каза:

— Това е нещо, което аз не мога да допусна. Не мога да пренебрегна такова явно противозаконно действие. Мисля, че ти също не можеш.

* * *

Мута ибн Азиз седеше умислен и наблюдаваше искрящото синьо-черно небе зад прозореца на самолета. Отдолу бе спокойната повърхност на Каспийско море, а върху нея ивици облаци с цвета на крило на чайка.

На него му бе отредено едно тъмно ъгълче в „Дуджа“, той изпълняваше унизителната роля на куриер, докато брат му се грееше в светлината на благоволението на Фади. И всичко заради онзи момент в Одеса, заради лъжата, която бяха казали на Фади и Карим и която Абуд му бе забранил да поправи. Абуд каза, че трябва да мълчи за доброто на Фади, но сега, когато Мута разглеждаше ситуацията от разстояние, осъзна, че това е още една лъжа, скалъпена от брат му. Абуд настояваше да крият истината за смъртта на Сара ибн Ашеф за свое собствено добро, за да заздрави собствената си власт в „Дуджа“.

Мута се раздвижи и видя тъмните очертания на земята. Погледна часовника си. Точно навреме. Изправи се и се протегна, двоумейки се какво да прави. Мислите му занимаваше човекът, пилотиращ самолета. Той знаеше, че мъжът не е истинският пилот, защото не даде знака за разпознаване, когато излезе от гората. Кой беше тогава? Сигурно агент на ЦРУ. Най-вероятно Джейсън Борн. Но преди три часа той получи SMS, че Джейсън Борн е мъртъв според един свидетел и според електронното проследяващо устройство, което сега лежете на дъното на Черно море.

Но какво, ако свидетелят е излъгал? Какво, ако Борн, откривайки устройството, го бе хвърлил в морето? Кой друг би могъл да бъде този пилот, освен Джейсън Борн, хамелеона?

Той мина по централната пътека в пилотската кабина. Вниманието на пилота бе съсредоточено върху спретнатата редица от скали пред него.

— Приближаваме се към иранското въздушно пространство — каза Мута. — Ето кода, който трябва да излъчиш.

Борн кимна.

Мута стоеше леко разкрачен, взирайки се в тила на пилота. Той измъкна своя пистолет „Коровин ТК“.

— Изпрати кода — каза той.

Без да му обръща внимание, Борн продължи да управлява самолета в иранското въздушно пространство.

Мута ибн Азиз пристъпи напред, опря дулото на пистолета в основата на черепа на Борн.

— Излъчи кода незабавно.

— Или какво? — попита Борн. — Ще ме застреляш ли? Знаеш ли как се управлява такъв самолет?

Мута, разбира се, не знаеше, затова се бе качил на борда с измамника. Точно тогава радиото изграка.

Електронно изтънен глас произнесе на фарси:

— Салам алейкум.

Борн взе микрофона.

— Салам алейкум — отговори той.

— Идентифицирайте се — каза гласът.

Мута изкрещя:

— Луд ли си? Дай му кода веднага.

— Идентифицирайте се! — дойде гласът от радиото. Това вече не беше въпрос.

— Идентифицирайте се! — Това беше заповед.

— Проклет да си, излъчи кода! — Мута се тресеше от гняв и страх. — Иначе ще ни свалят!