Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (7)

7.

Шамбли С. Тъкър седеше зад огромно бюро в облицования с дъбова ламперия кабинет в къщата си в Маклейн, щата Вирджиния, и замислено подхвърляше в длан почти двукилограмово преспапие от венецианско стъкло. На седемдесет години той беше в отлична форма за възрастта си и много се гордееше с това.

Прехвърли преспапието в другата си ръка и няколко пъти го стисна.

На вратата се почука.

— Влез. — Той изключително внимателно остави преспапието на бюрото.

В кабинета влезе Чарлз Дайкович. Макар да бе в цивилно облекло, поведението и физиката му издаваха военния: къса подстрижка, яка шия, изправена стойка, стоманеносини очи. Прошарените къси мустаци бяха единствената отстъпка пред цивилния живот.

— Добро утро, господин генерал — поздрави той.

— Добро утро, Чарли. Сядай. Сипи си кафе.

— Благодаря. — Мъжът се настани на предложения му стол. Тъкър посочи сребърния поднос на съседната масичка, на който имаше кафеник, захар, сметана и чаши. Дайкович се обслужи.

— Да видим сега… — Генералът замълча за миг. — Откога си в „Тъкър енд Асошиейтс“? От десет години, нали?

— Горе-долу.

— Обаче ние с тебе работим заедно много по-отдавна.

— Да.

— Имаме общо минало. Операция „Неотложна ярост“. Затова те взех при мен: защото изграденото на бойното поле доверие е най-здравото в тоя шантав свят. Мъжете, които не са се сражавали заедно, изобщо не разбират истинското значение на думите „доверие“ и „лоялност“.

— Напълно сте прав, господин генерал.

— И затова те помолих да дойдеш вкъщи. Защото ти имам доверие. — Генералът замълча за миг. — Ще ти разкажа една история. В нея има поука, но ще трябва да я откриеш сам. Не мога да ти разкрия всички подробности и ще видиш защо.

Кимване.

— Чувал ли си за Джон Уокър Линд?

— „Американския талибан“ ли?

— Да. А за Адам Гадан?

— Не беше ли оня, който се присъедини към Ал Кайда и прави видеоизявления от името на Бен Ладен?

— Точно така. Получих строго секретна информация за трети американец, приел исляма, само че много по-опасен. — Тъкър направи нова пауза. — Баща му работеше в СВРС по мое време. Оказа се, че е предател, шпионирал в полза на Съветите. Може би си спомняш резултата — той взе заложник в старата главна квартира и нашите снайперисти го очистиха. Синът му присъства там.

— Спомням си случая.

— Не знаеш обаче, тъй като и това е секретно, че той беше виновен за разкриването на двайсет и шестима агенти. Те бяха заловени за една нощ, изтезавани и убити в съветските концлагери.

Дайкович безмълвно остави празната си чаша.

— Това е само предисторията. Можеш да си представиш какво е да израснеш в такава среда… Така или иначе, тоя тип приел исляма също като Линд и Гадан. Само че не проявил глупостта да отиде в тренировъчен лагер в Афганистан. Завършил Масачузетския технологичен институт и сега работи в Лос Аламос. Казва се Гедеон Крю.

— Как са му разрешили?

— Има влиятелни приятели на високи постове. Не е допускал никакви грешки. Държи се примерно и изглежда убедителен, искрен. И е вратичката на Ал Кайда към Бомбата.

Дайкович се размърда на стола си.

— Защо не го арестуват? Или поне да анулират разрешението му за достъп до класифицирана информация?

Тъкър се наведе напред.

— Толкова ли си наивен, Чарли?

— Не, надявам се.

— Според тебе какво става в тая страна? Както по време на Студената война сред нас проникваха червени, сега проникват джихадисти. Американски джихадисти.

— Разбирам.

— Виж сега, тоя тип е недосегаем, понеже се радва на височайша закрила. Няма нищо конкретно, естествено. Натъкнах се на информацията съвсем случайно и не съм от хората, дето ще се подвоумят да защитят родината си. Само си представи какво ще направи Ал Кайда с ядрена бомба.

— Невъобразимо.

— Добре те познавам, Чарли. Ти беше най-добрият от специалните части под мое командване. Притежаваш способности, каквито няма никой друг. Въпросът е колко обичаш родината си.

Дайкович сякаш се изду на стола си.

— Няма защо да ме питате, господин генерал.

— Известно ми е. Затова си и единственият, с когото посмях да споделя тази информация. Мога да кажа само, че понякога човек трябва да взима патриотичния си дълг в собствените си ръце.

Дайкович не каза нищо, но по обветреното му лице плъзна слаба червенина.

— Според последните ми данни тоя тип е във Вашингтон. Отседнал е в мотел „Луна“ в Додж Парк. Смятаме, че ще се свърже с друг джихадист. Може би се готви да предаде документи.

Дайкович мълчеше.

— Не знам докога ще е там, нито къде ще отиде. Носи компютър, естествено, който е не по-малко опасен от самия него. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам всичко. И ви благодаря, че ми давате такава възможност.

— Аз ти благодаря, Чарли. От все сърце. — Стисна ръката на Дайкович и в спонтанна проява на вълнение го притегли към себе си и силно го прегърна.

Докато гостът му си тръгваше, на Тъкър му се стори, че вижда сълзи в очите му.