Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (11)

11.

— По дяволите! — изруга Тъкър, когато Дайкович вкара окования в белезници Гедеон в кабинета, изскочи иззад бюрото, извади четирийсет и петкалибров пистолет и го насочи срещу младия мъж.

Гедеон за пръв път се срещаше лично с обекта на своето възмездие. На живо Шамбли Тъкър изглеждаше още по-охранен, отколкото на десетките снимки, които беше разглеждал през годините. Шията му се гънеше над колосаната яка, бузите му бяха толкова гладко избръснати, че лъщяха, косата му беше подстригана по войнишки. Паяжината от капиляри по кожата му издаваше, че пие много. Облеклото му бе чисто вашингтонско: раирана вратовръзка, синя риза, обувки за четиристотин долара. Безвкусният кабинет напълно съответстваше на своя обитател — дървена ламперия, антикварни мебели, персийски килими, стена, покрита със снимки и отличия.

— Да не си полудял? — изсумтя генералът. — Защо го водиш тук? Господи, Дайкович, мислех, че можеш да се справиш сам!

— Доведох го, защото той ми разказа нещо съвсем различно от вашата версия — отвърна сержантът. — И звучеше напълно правдоподобно.

Тъкър гневно впери поглед в него.

— И ще повярваш на тая отрепка, а не на мене?!

— Просто искам да знам какво става, господин генерал. Години наред съм ви прикривал гърба. Вършил съм вашата работа, чиста или мръсна, и ще продължавам да я върша. Но на планината се случи нещо странно — започнах да вярвам на тоя човек.

— Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите?

— Започвам да изпитвам съмнения и съответно вече не съм ефикасен войник. Искате да го очистя? Няма проблем. Ще изпълня заповедта ви. Но трябва да знам какво става, преди да му пръсна черепа.

Генералът продължи втренчено да се взира в него, после прокара длан по късата си коса. Отиде при един полиран шкаф, извади чаша и шише „Пади“, тръшна ги върху махагоновото бюро, наля си два пръста и ги гаврътна. Чак след това отново се обърна към Дайкович.

— Някой видя ли те да влизаш тук?

— Не.

Тъкър погледна Гедеон, после пак сержанта.

— Точно какво ти каза той?

— Че баща му не е предател. И че самият той не е терорист, нито помага на терористи.

Генералът внимателно остави чашата.

— Добре. Наистина преувеличих нещата. Баща му не е издавал тайни на Съветите.

— А какво е направил?

— Не забравяй, че водехме война, Дайкович. Студената война. А на война се случват гадости. Падат невинни жертви. Имахме проблем: беше допусната грешка. Използвахме лош шифър и в резултат загинаха ценни агенти. Ако се разчуеше, целият криптологически отдел щеше да си отиде в момент, в който отчаяно се нуждаехме от нов шифър. Трябваше да жертваме баща му за общото благо. Помниш как беше: или те, или ние.

Дайкович кимна.

— Да, господин генерал. Помня.

— И сега, след повече от двайсет години, тоя тип, Гедеон, ме заплашва. Шантажира ме. Иска да разруши всичко, което сме построили, да унищожи не само моята репутация, но и репутацията на цяла група всеотдайни патриоти. Затова трябва да бъде очистен. Разбираш ли?

— Да. — На лицето на Дайкович бавно плъзна усмивка. — Не е нужно да изопачавате фактите, за да ме накарате да ви свърша нещо. С вас съм на сто процента, каквото и да ви трябва.

— Наясно ли сме какво трябва да се направи?

— Абсолютно.

Гедеон мълчеше и чакаше.

Тъкър кимна към бутилката.

— Ще пиеш ли едно?

— Не, благодаря.

Генералът си наля още една доза, изгълта я и продължи:

— Повярвай ми, за добро е. Ще заслужиш вечната ми признателност. Изведи го през гаража и внимавай да не те види някой.

Сержантът кимна и побутна Гедеон.

— Да вървим.

Гедеон се обърна и тръгна. Дайкович го последва. Излязоха в коридора и тръгнаха към кухнята, чиято задна врата очевидно водеше към гаража.

Младият мъж натисна бравата с окованите си ръце и установи, че е заключено. В същия момент зърна бързо движение с периферното си зрение и светкавично разбра какво става. Хвърли се настрани и блъсна с рамо Дайкович в мига, в който Тъкър стреля, но куршумът все пак улучи сержанта в гърба и го запрати напред към затворената врата. Пистолетът изхвърча от ръката му и той се свлече на пода и изпъшка.

Докато се превърташе на пода, Гедеон видя генерала — стоеше леко разкрачен на прага с оръжие в ръка. Тъкър отново натисна спусъка, като този път се целеше в него, и проби дупка в мексиканските плочки на пода само на сантиметри от лицето му. Гедеон скочи на крака и направи лъжливо движение, сякаш се готвеше да го нападне.

Третият изстрел отекна в момента, в който скочи настрани към Дайкович и грабна с две ръце падналия му до стената пистолет. Покрай ухото му изсвири четвърти куршум. Той вдигна пистолета, но Тъкър изчезна навън.

Без да губи време, Гедеон хвана Дайкович за ризата, изтегли го зад пералнята и също се прикри там.

Какво щеше да направи Тъкър? Не можеше да ги остави живи, не можеше да повика полиция, не можеше да избяга.

Тази битка щеше да се води докрай.

Надзърна към вратата, където беше стоял генералът. Тя водеше към голямата тъмна трапезария. Тъкър ги чакаше там.

Чу се кашляне — Дайкович се бе раздвижил. В следващия миг откъм прага отекнаха бързи изстрели. Гедеон отново се прикри и в пералнята се забиха още два куршума. От нея бликна вода, навярно от скъсан маркуч.

Той отговори на стрелбата, ала Тъкър вече беше потънал в мрака на трапезарията.

— Дай ми пистолета — изпъшка сержантът. Огромната му длан измъкна оръжието от ръката на Гедеон и той понечи да се изправи.

— Чакай — спря го младият мъж. — Ще изтичам до кухненската маса и той ще се приближи до вратата, за да стреля по мен. Ще застане точно зад касата. Стреляй през стената.

Дайкович кимна. Гедеон дълбоко си пое дъх, изскочи иззад пералнята и се хвърли към масата, със закъснение осъзнал, че е напълно оголен.

Сержантът нададе нечленоразделен рев и се заклатушка като ранена мечка. От устата му бликна кръв, но въпреки това той обезумяло се хвърли напред, като стреляше по стената отдясно на касата.

В първия момент всичко в тъмната трапезария остана неподвижно. После на вратата се появи Тъкър — тежкото му тяло, надупчено на пет-шест места от куршуми, полита през прага и се строполи на пода като труп на заклано животно. И едва тогава Дайкович се свлече на колене, закашля се мъчително и падна на една страна.

Гедеон се изправи и изрита пистолета на генерала от неподвижната му ръка. После приклекна до Дайкович, пребърка джобовете му, намери ключа за белезниците си и ги отключи.

— Не се движи — каза той и огледа раната. Куршумът беше улучил сержанта в долната част на гърба и очевидно бе засегнал белия му дроб, но не — поне така се надяваше Гедеон — и други жизнени органи.

Сержантът неочаквано се усмихна и окървавените му устни се разтеглиха в ужасяваща гримаса.

— Записа ли всичко?

Гедеон се потупа по джоба.

— Да.

— Чудесно — изпъшка Дайкович и изгуби съзнание с усмивка на лице.

Гедеон изключи дигиталния диктофон. Причерня му и стаята се завъртя около него. В далечината виеха сирени.