Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (40)

40.

Небръснатото лице на Том О’Брайън се изхлузи от подпиращата главата му длан и той се стресна. Погледна часовника с премрежени от съня очи: едва минаваше десет. Беше спал на бюрото си няколко часа и краката му бяха изтръпнали. Пак се повтаряше същото — толкова се бе увлякъл в модула за обработка на данни, който програмираше за Питон, че снощи съвсем бе забравил за сън.

Изправи се с пъшкане и заразтрива краката си. Храна: това щеше да го разсъни.

Зареди в плейъра диск на „Сакраментум“ и се помъкна към кухнята. Отмести купчина мръсни съдове, за да си разчисти работно пространство, извади една багета от хартиената опаковка и я разряза по дължина. Бързо си направи сандвич: фъстъчено масло, резенчета банан, фонданови бонбонки. Постави завършителните щрихи с няколко парченца туршия. Залепи двете половини една за друга, пъхна багетата под мишница, извади от хладилника еднолитрова бутилка „Доктор Пепър“ и се насочи обратно към бюрото си.

Присъствието на някакъв мъж в дневната го накара да изхълца от изненада и смайване. Шишето и сандвичът паднаха едновременно и по пода се разхвърчаха бонбони и туршия. После видя, че е Гедеон Крю.

— Стига си правил така! — извика О’Брайън на приятеля си. — Ако умра от инфаркт, кой ще ти реши проблемчето? — Клекна и почна да събира сандвича, като махаше котешките косми от туршията.

— Само не ми казвай, че още ядеш сандвичи с фъстъчено масло и туршия — захили се Гедеон. — Явно нямаш желание да живееш достатъчно дълго, за да се възползваш от пенсионната си осигуровка.

— Не бери грижа за мене. Мен не ме гонят половината куки от Лангли. — О’Брайън се намръщи. — Нямах време да работя по ония числа.

— Защо?

— За разлика от някои хора, аз трябва да си изкарвам прехраната.

— Да бе. На хонорар. Вечният студент. Кога най-после ще си напишеш доктората?

— И да се изправя пред истинския свят?! — О’Брайън отхапа от сандвича и тръгна към бюрото си, следван по петите от Гедеон. — Виж, не е само заради моята работа, а и заради характера на проблема ти. Нали ти казах, това е като рецепта без съставки. Три супени лъжици хикс, петдесет грама игрек и щипка зет. Без съставките не мога да направя нищичко!

— Имам нужда от помощта ти за нещо друго.

— Ще получа ли още една хилядарка?

Без да обърне внимание на въпроса, Гедеон бръкна в джоба си и извади дивиди.

— Това е видеозапис. Искам да го увеличиш и да изчистиш образа.

О’Брайън го взе и лицето му грейна.

— А, лесна работа.

Гедеон посочи плейъра и изстена:

— Преди да започнем, имаш ли нещо против да го спреш това? Тази музика сто процента предизвиква рак.

Приятелят му го погледна с престорен ужас.

— Не харесваш дет метал?!

— Не, даже да е на промоция. — Гедеон потърси с поглед място за сядане, но в малкия невероятно претъпкан офис имаше само един стол, на който вече седеше О’Брайън. — Никога не съм виждал толкова много боклук, наблъскан в толкова малко място. Кога ще поразчистиш тия вехтории?

— Боклук ли? Вехтории? — изсумтя О’Брайън, докато намаляваше звука на плейъра. — Всичко това ми е нужно за работата ми. Например. — Той завъртя стола си, вдигна сиво метално устройство от стар терминал под ЮНИКС с големина на кутия за обувки, сложи го на бюрото, включи го и го свърза с компютъра си.

— Какво е това? — попита Гедеон.

— ВДТ.

— Повтарям: какво е това?

— Виртуално дигитално телекино. Обикновено се използва за преформатиране на различни видове видео. Точно тоя модел обаче е много полезен за криминалистка работа. — Той го включи, натисна няколко бутона на малкия дисплей и зареди дивидито на Гедеон. Докато машината бръмчеше, О’Брайън отхапа грамаден залък от сандвича си и кликна два пъти една икона на десктопа на компютъра. — Стартирам хост приложението на ВДТ.

На екрана се отвори голям прозорец, заобиколен от няколко по-малки с бутони за фина настройка, гама-корекция и манипулиране на образа.

— Къде точно?

— Пусни записа. Ще ти кажа, когато стигнеш до съответния кадър.

О’Брайън кликна върху един от бутоните и на екрана се появи образ.

— Летище — позна той. — Мамка му. Това е запис от охранителна камера.

— И какво от това?

— Качеството им е кофти. И са много компресирани.

Гледаха мълчаливо около минута как разтревоженият азиатец върви през навалицата.

— Записът е силно компресиран — вторачен в монитора, каза О’Брайън. — Малко под трийсет кадъра в секунда…

— Ето тук — посочи Гедеон. — Върни мъничко, после го пусни кадър по кадър.

Приятелят му върна записа до момента, в който мъжът навлизаше сред групата пътници, и го пусна отново.

— По-бавно.

О’Брайън отпи голяма глътка „Доктор Пепър“ и поработи с бутоните за фина настройка.

— Един кадър в секунда.

Пред погледите им едно момченце от тълпата изпусна мечето си. Жената до него го вдигна и му го подаде.

— Стоп — каза Гедеон. — Сега, нали виждаш чантата на момченцето?

— Да — потвърди О’Брайън, вперил очи в трептящия екран.

— Искам да намериш най-чистия образ на тази чанта и после да подобриш качеството му още повече. На нея има някакво лого. Искам да го видя ясно.

— Дадено. — Приятелят му върна записа, после го превъртя напред, докато не намери най-ясния кадър с чантата.

— Адски е замъглен — измърмори той. — Онзи, дето ти го е демултиплексирал, направо си е оставил ръцете.

— Хората бързаха.

— Ще се наложи да го прегрупирам, иначе нищо няма да се получи. — Пръстите на О’Брайън заиграха по клавиатурата. Изображението в главния прозорец избледня и се уголеми.

— Какви са тези линии? — Гедеон посочи екрана.

— Получават се при прехвърлянето от двайсет и четири на двайсет и девет и деветдесет и седем кадъра в секунда. Опитвам се да го компенсирам. — Той отново въведе скорострелна поредица команди и образът се проясни и стабилизира. — Така е по-добре. Сега остава да използвам притъпена маска. — С помощта на мишката О’Брайън влезе в серия от подменюта.

— Емблема с някакъв девиз — вторачен в екрана, рече Гедеон.

Приятелят му продължи да работи с машината и да изчиства изображението.

— Pectus est quod disertos facit — прочете Гедеон.

— Какво е това, по дяволите? На латински ли е?

— Красноречието идва от сърцето — преведе Гедеон.

— Каква глупост! — тъжно поклати глава О’Брайън, изумен от невероятния идиотизъм на сентенцията. — Кой го е казал, по дяволите?

— Това е цитат от „Обучението на оратора“ на Квинтилиан. — Гедеон се изправи. — Благодаря, Том.

— Ей, ами моята хилядарка?

— Дояж си сандвича. Ще държим връзка. — Той спря на прага. — Предполагам, че още не си се чул с онзи лекар, а?

— А, да, чух се. Щях да ти разправям.

— И?

— Надявам се, че човекът, чиито са рентгеновите снимки, не ти е близък приятел.

Гедеон впери очи в него.

— Защо?

— Според доктора, свършено е с него.