Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (55)

55.

Няколко преки на север от автогарата на пристанището, точно на брега на река Хъдсън, се издигаше внушителна десететажна сграда от кафяв варовик, почти без прозорци, обхващаща цялата площ между две успоредни улици, някога седалище на „Ню Амстердам Бланкет & Улън Гудс Корпорейшън“. По-късно, когато компанията фалира, сградата беше купена от предприемач, който я преоборудва в склад. След като и този бизнес се провали и конфискуваха постройката за неплатени данъци, общината я превърна във „временен“ приют за бездомници. Дадоха й официалното име „Ейбрам С. Хюит“, но неофициално я наричаха Мравуняка — грамадно пещерно обиталище за хиляди обезверени и онеправдани.

Стаята на Кимащия жерав се намираше на седмия етаж на Мравуняка. Устройваше го идеално. С мръсния си шлифер и шапка, ниско навел глава, той почти напълно се сливаше с другите й обитатели — и само очуканият калъф на китарата донякъде го отличаваше сред тази мизерна бедняшка обстановка.

В три без петнайсет през нощта той мина по тесния коридор на седмия етаж, стая след стая, просто ролетни врати с написани на ръка номера. Калъфът леко се блъскаше в краката му. Иззад металните врати се чуваше кашляне, хъркане и други, по-трудно разпознаваеми звуци.

Той стигна до своята стая, отключи катинара, вдигна ролетната врата, вмъкна се вътре, отново я спусна и я заключи с полицейска скоба. Пресегна се нагоре, дръпна шнурчето и включи голата крушка, после се огледа. Тесният като цепка прозорец надничаше в мрака на вентилационната шахта.

Знаеше, че никой не е влизал в стаичката: беше сменил казионния катинар с много по-як и сложен, със стоманена верига. И все пак за него това оглеждане бе инстинктивно като дишането. Вътре нямаше почти нищо — грижливо оправен диван, очукан кожен куфар, рогозка от оризова хартия, стек еднолитрови шишета изворна вода, няколко ролки домакинска хартия. В единия ъгъл имаше портативен плейър и купчина стари сидита с блусове, в друг — няколко грижливо подредени популярни книжлета. Кимащия жерав предпочиташе Хемингуей, Марк Твен и книги за бойните изкуства от династията Тан — „Фуншен Янюи“^[1], „Изгнаниците от тресавището“.

В малкото помещение имаше само едно нещо, чиято функция можеше да се определи като декоративна: силно измачкана и избеляла снимка на безутешен кафяв планински пейзаж — Памирското плато в автономния район Синдзян. Кимащия жерав внимателно остави китарата, закачи шлифера и шапката си на метална кукичка, после седна на рогозката и в продължение точно на пет минути съсредоточено съзерцава снимката.

Беше роден на това плато, в сенките на онази планина, далеч от всякакви селища. Баща му, беден пастир, бе умрял, когато Кимащия жерав нямаше и годинка. Майка му се бе опитвала да запази фермата. Един ден, когато момчето бе шестгодишно, при тях се отби някакъв мъж. Кимащия жерав никога не беше виждал друг като него. Говореше монголски със запъване и странен акцент. Каза, че идвал от Америка — детето имаше съвсем бегла представа за тази страна. Бил мисионер, пътувал от село на село, ала на Кимащия жерав повече му приличаше на просяк, отколкото на свещеник. Срещу малко храна щял да се помоли с тях и да ги научи на словото Божие.

Майка му го покани да сподели вечерята им. Мъжът прие. Докато ядяха, разказваше за далечни места, за своята странна религия. Не се справяше много добре с клечките за хранене, бършеше си устата в ръкава и час по час надигаше някаква манерка. На Кимащия жерав не му харесваше как зяпа майка му с влажни очи. От време на време запяваше: печална, тъжна мелодия, съвсем нова за момчето. След вечеря, докато пиеха чай, мъжът посегна на майка му и когато тя се дръпна, я събори на пода. Кимащия жерав се хвърли върху него, но онзи го удари жестоко. После започна да изнасилва майка му и малчуганът пак се опита да я защити, но онзи го повали в безсъзнание с втори удар. Когато се свести, видя майка си удушена.

След няколко дни монасите от Шаолин го приютиха в храма си. Освен обучението по кунгфу обаче в крайна сметка монашеският живот не се оказа по вкуса му и щом овладя всичко, на което можеха да го научат, той избяга — първо в Хоххот и после в Чанчун^[2]. Живееше на улицата и стана ловък крадец. После го прибра полицията и като видяха таланта му, го пратиха на специално обучение в Служба 810.

Абсолютно всеки ден Кимащия жерав се отдаваше на този горчив размисъл, вторачен в избелялата снимка на своята далечна родина. Това изпълняваше ролята на медитация. Той се изправи и изпълни дълъг комплекс от дихателни и разтягащи упражнения. След това в пълна тишина направи деветдесет и деветте ритуални стъпки на катата „падаща гилотина“. Накрая, леко задъхан, отново седна на рогозката.

Гедеон Крю скоро щеше да постигне целта си. Кимащия жерав вече със сигурност знаеше, че американецът ще го отведе до онова, което търсеше. Колкото повече се приближаваше, толкова по-възбуден и по-припрян щеше да става Крю. И това щеше да е подходящият момент за маневрата, за неочаквания флангов удар. Момичето щеше да е идеално за тази цел.

„Не давай отдих на врага — пишеше Сун Дзъ. — Атакувай го там, където е неподготвен, появявай се там, където не си очакван“.

Кимащия жерав никога не се усмихваше — още от онази далечна нощ на Памирското плато. Въпреки това сега го изпълни топлина: удовлетворение от извършеното и предвкусване на предстоящото насилие.

Бръкна в разпрания шев на дивана и измъкна чантичка от твърда удароустойчива пластмаса, скрита в кухина, издълбана в пълнежа. Обезвреди взривното устройство, което пазеше чантата от чужди ръце, и я отвори. Вътре имаше шест мобилни телефона, китайски, швейцарски, британски и американски паспорти, много пари в различни валути, глок 19 със заглушител и носна кърпичка от светла коприна със сложна бродерия.

Кимащия жерав нежно извади кърпичката. Беше на майка му. Разстла я върху коленете си, бръкна с другата си ръка в джоба на шлифера си и извади комплекта напръстници: четири за пръстите и един за палеца. Бяха покрити с кръв и късчета тъкан и бяха изгубили характерния си блясък.

Взе една от бутилките изворна вода, разпечата я и навлажни една хартиена кърпа. После подреди напръстниците пред себе си. Много отдавна им беше дал имена на митологични божества и сега ги почисти, като размишляваше над съответното име и индивидуални особености на напръстника. Кутрето: драконът Ао Гуан, цар на източното море, някога хвърлил в хаос грешния свят. Безименният пръст: Фей Лиен, Летящата завеса, богът на вятъра. Средният пръст: Джу Рон, богът на огъня. Показалецът: Джи Юшю Шен, богът на безкрайния външен мрак. И главният, палецът, Лей Гон, „господарят на гръмотевицата“, който наказваше смъртните, отклонили се от правия път.

Тъкмо с „палеца“ Кимащия жерав изтръгваше гръкляна на жертвите си, докато с другите правеше нужните разрези. Този последен напръстник беше особено мръсен и за да го почисти добре, трябваше да навлажни нова кърпа.

Накрая напръстниците отново заблестяха, нежните грижи бяха възстановили покоя и равновесието им. Сега щяха да почиват, за да се подготвят за нови упражнения. И Кимащия жерав щеше да последва примера им.

Внимателно уви напръстниците в майчината си кърпичка и ги прибра в дървена кутийка. После се изтегна на дивана и въпреки разнообразните нощни звуци на Мравуняка заспа веднага.