Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (67)

67.

Облечен в оръфана униформа на „Чистота“, взета от богатия гардероб на ЕИР, Мануел Гарса вървеше по велосипедната алея, заобикаляща северния бряг на Медоу Лейк. В далечината се чуваше жуженето на Ван Вик Експресуей. Минаваше единайсет — тичащите за здраве, колоездачите и майките с колички се бяха прибрали по домовете си преди няколко часа и яхтите в езерото бяха закотвени на брега.

Той хвана със сгъваемата си щипка някакъв боклук и го пусна в найлоновата торба на колана си. Такова прикритие щеше да е много по-лесно през 80-те години, когато Ню Йорк беше мръсен град. Напоследък всичко лъщеше и екипите на „Чистота“ изобщо не бяха невидими като едно време. Помисли си, че ЕИР трябва да разработи някакви нови прикрития: може би пътуващи за работа граждани, бездомници или бягащи за здраве.

Прибра още един боклук. Намръщи се. Мисълта за ЕИР му напомни за Илай Глин. Въпреки че работеше за него отдавна, така и не можеше да го разбере. Всеки път, щом решеше, че шефът му е омекнал от възрастта или че някоя особено тежка операция го е изчерпала, Глин му доказваше, че греши. Просто беше непредсказуем. Като онзи случай в Литва, когато бе заплашил да взриви ядреното устройство, защото клиентът отказваше да направи последната вноска. Пък и не се шегуваше — наистина задейства брояча, преди онзи да капитулира. Или онази съдбоносна експедиция на Тиера дел Фуего, когато ги преследваха и Глин вдигна във въздуха цял айсберг, за да…

Пропъди този спомен от ума си и се насочи обратно към оставения наблизо електромобил на отдел „Паркове“. Сутринта след срещата в метрото Глин бе отхвърлил искането му да пратят няколко групи да следят Крю по време на заключителната фаза от мисията му. Изслуша го внимателно, поклати глава и отсече: „Не“.

„Не“. Гарса изсумтя. Типичен отговор. Без никакви обяснения. Просто заповед.

Качи се в колата, остави щипката и отключи металната кутия, завинтена на едната стена. Бързо инвентаризира съдържанието й: деветмилиметров глок със заглушител, пистолет с рязана цев, полицейска радиостанция, инфрачервен визьор, аптечка, пет-шест федерални, щатски и общински служебни карти. Изхъмка доволно, затвори кутията и потегли на север към художествената галерия в Куинс.

Глин беше отказал да прати групи по следите на Гедеон Крю. Затова Гарса бе дошъл тук по своя инициатива. Ставаше дума за мисия от огромно значение, това щеше да промени света. Нямаше намерение да остави Крю да я изпълни сам — особено когато противникът е толкова опасен като Кимащия жерав.

При Земното кълбо, беше казал Крю. Гарса го виждаше в далечината — огромна сребриста сфера с фонтани отпред, от отсрещната страна на Лонг Айланд Експресуей. Крю обаче не бе уточнил дали срещата е до самото Земно кълбо, или някъде наоколо. Фактът, че проклетата конструкция се намираше точно насред Флъшинг Медоус Корона Парк, втория по големина парк в Ню Йорк, не улесняваше задачата на Гарса. Ако зависеше от него, щеше да повика ченгета, истински и фалшиви, снайперисти, пожарникари, антитерористи, какви ли не, и да ги разположи на грижливо избрани позиции из парка. Само че сега беше сам и трябваше да се справи със собствени сили.

Още отначало нямаше абсолютно никакъв смисъл. Защо бяха поверили толкова важна мисия на човек като Крю, непроверен, недоказан? Глин можеше да избира от огромен брой агенти, доказали се в бойна обстановка. Просто не беше редно да се спре на неудачник като Крю, който не се е издигнал сам, не е започнал от нищо като, да речем, самия Гарса. Гедеон Крю действаше импулсивно, ръководеше се повече от гняв и адреналин, отколкото от ледена предпазливост. Гарса се смяташе за доста уравновесен човек, но ядът му закипя като киселина при самата мисъл за Крю.

Пак си погледна часовника: единайсет и половина. Земното кълбо сияеше в нощното небе като метеорит. Нямаше много време — трябваше да направи още една разузнавателна обиколка и после да избере най-подходящото място, от което да проследи развитието на ситуацията.

Насочи колата към грамадната сфера и настъпи педала.