Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (30)

30.

Том О’Брайън изяде и последната пилешка хапка от „Макдоналдс“ — изстинала и втвърдена, — като мляскаше, вторачен в последната разпечатка, после прокара остатъците от хапката с глътка комбуча. Малкият му кабинет беше ярко осветен с обикновени лампи — флуоресцентните го депресираха — и претъпкан с листове, книги, списания, чаши от кафе и чинии със засъхнала недоядена храна. Единственият зарешетен прозорец денем гледаше към вентилационна шахта, ала нощем се превръщаше в смущаващо огледало на ставащото вътре. Някой ден, помисли си О’Брайън, трябваше да си купи щори.

Чу тихото изскърцване на ръждясалата брава и рязко се завъртя и извади джобното си ножче — доста голям нож всъщност.

Вратата се открехна и О’Брайън вдигна ножа, готов да нанесе удар.

— Том? — разнесе се шепот.

— Господи. — О’Брайън отпусна ръка. Беше гласът на Гедеон Крю. Но щом вратата се отвори, О’Брайън извика, отскочи назад и замахна с ножа.

— Кой си ти, по дяволите?!

— Аз съм бе!

— Божичко, изглеждаш ужасно. Защо се промъкваш при мене така, по дяволите?! И как изобщо влезе? Сградата се заключва нощем. А, чакай, не ми казвай — старите умения умират трудно, нали?

Гедеон влезе, затвори и заключи, смъкна няколко книги от един стол и се стовари отгоре му.

— Извинявай за маскарада. Всъщност се грижа за твоята сигурност.

— Можеше да се обадиш и да ме предупредиш — изсумтя О’Брайън.

— Безпокоя се, че е замесено ЦРУ — обясни Гедеон. — Може да подслушват телефона ми.

— Нали уж работеше за властите?

— В дома на Отца ми има много жилища^[1].

О’Брайън затвори ножа и го пъхна в джоба си.

— Изкара ми ангелите. — Огледа приятеля си от глава до пети. — А бе, човек, изглеждаш така, все едно денонощно се тъпчеш с хотдог и шейкове.

— Модерното протезиране е достигнало изумителни висоти. Как върви работата?

— Горе-долу. — О’Брайън се върна до отрупаната с хартии маса, прерови една купчина и отдели няколко листа. — Я погледни тук.

Гедеон ги взе.

— Тия числа са просто списък. — О’Брайън сложи пред него друг лист. — Това са числата, точно както ми ги даде. Само че съм ги разделил на трицифрени групи. И когато го направих, се появи удивителна система. Виж.

871 050 033 022 014 010

478 364 156 002

211 205 197 150 135 101 001

750 250

336 299 242 114 009

917 052 009 008 007 004 003

500 278 100 065 057

616 384

370 325 300 005

844 092 060 001 001 001 001

— К’во мислиш? — попита той и се ухили весело. Приятелят му не забелязваше системата. Някои хора бяха пълни кретени, когато се сблъскваха с числа.

— Какво да мисля? — смотолеви Гедеон.

— Гледай сега. Десет групи трицифрени числа. Погледни ги. И идиот би трябвало да открие системата.

— Всяка група е в низходящ ред…

— Да, ама не това е важното. Погледни всяка група — събери ги.

Дълго мълчание.

— О, Господи!

— Точно така. Сборът на всяка група е хиляда.

— Което значи?…

— Предполагам, че това е списък на проценти, всеки от които дава хиляда — или сто процента с една цифра отдясно на десетичния знак. Някаква формула: десет формули със съотношенията на различните компоненти, които дават сто процента.

— Сто процента какво?

— Може да са формули за бризантни експлозиви, редки метали, химически съединения или изотопи. Не разбирам нито от химия, нито от физика на кондензираната материя — ще се наложи да привлека специалист.

— Имаш ли някого предвид?

— Сади Епстайн. Тя преподава във Физическия факултет, специалист е по анализ на метастабилни квазикристали.

— Дискретна ли е?

— Много. Обаче няма да й разкрия почти нищо.

— Измисли някаква история, съчини нещо. Кажи, че участваш в състезание. Че може да спечелиш безплатно пътуване до Оксфорд за математическата конференция през септември.

— Не можеш ли да не лъжеш? Измисляш си разни неща дори когато няма нужда!

— Лъжите не ми доставят удоволствие.

— Не лъжи. Ти си царят на лъжците. И откога си такъв мангизлия? Обикновено все мърмориш, че нямаш пукната пара. Къде си отседнал?

— Местя се. Нощес спах в един мотел за двайсет долара на час в Бруклин. Накрая ще стигна до „Уолдорф“. Имам сутрешен полет за Хонконг.

— За Хонконг ли? Колко време ще отсъстваш?

— Не повече от ден. Ще се отбия, когато се върна, за да видя какво си открил. Не ми се обаждай. И за бога, гледай тая Сади Епстайн да си държи плювалника затворен.