Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (4)

4.

Полунощ. Гедеон Крю се размотаваше по улицата с ръце в джобовете, с бейзболна шапка, обърната с козирката назад, с разпасана мръсна риза под мазен шлифер и торбести панталони, смъкнати до средата на задника му, и си мислеше, че е извадил късмет, защото този ден във вашингтонското предградие Брукланд изхвърляха боклука.

Зави по Кърни Стрийт и подмина къщата — паянтово бунгало с обрасла морава, заобиколена от бяла дъсчена ограда, боядисана само донякъде. И естествено, възхитително препълнена кофа за смет в дъното на алеята, от която в душния въздух се носеше отвратителна воня на развалени скариди. Спря при кофата и плахо се огледа. После бръкна дълбоко в боклука. Пръстите му напипаха нещо, което май бяха пържени картофи, и той го извади, увери се, че наистина са пържени картофи, и ги хвърли обратно в кофата.

Зърна някакво движение и от живия плет подаде глава мършава едноока котка.

— Гладно ли си, коте?

Котката тихо измяука и се приближи, мърдаше предпазливо опашка. Гедеон й подаде едно картофче. Животното подозрително го подуши, изяде го и пак измяука, вече по-високо.

Той й подхвърли останалите.

— Няма повече, коте. Имаш ли представа колко са вредни за теб трансмастните киселини?

Котката се нахвърли на картофките.

Гедеон отново затършува в кофата и този път извади изхвърлени листове. Бързо ги прегледа и установи, че са домашните по математика на някой малчуган — пълни шестици, отбеляза с одобрение. Защо ги бяха изхвърлили? Би трябвало да ги поставят в рамки и да ги закачат на стената.

Пусна ги вътре, изрови пилешко бутче и го отдели за котката. Пак бръкна, вече с две ръце, докосна нещо лигаво, продължи надолу и отново стигна до хартии. Стисна ги и ги измъкна. Точно това търсеше — изхвърлени сметки. И сред тях — горна половина от сметка за телефон.

Направо в десетката.

— Ей! — извика някой и той вдигна глава. Беше самият собственик, Ламойн Хопкинс, дребен слаб афроамериканец, сочеше възбудено ръката му. — Ей! Разкарай се!

Без да бърза, зарадван от неочакваната възможност да влезе в контакт с една от целите си, Гедеон напъха листовете в джоба си, вдигна бутчето и попита:

— Не може ли човек да се нахрани?

— Върви да се храниш другаде! — изкрещя Хопкинс. — Това е приличен квартал! И това си е моят боклук!

— Стига бе, човек, недей така.

Хопкинс извади мобилния си телефон.

— Ей сега ще повикам ченгетата!

— Нищо не съм направил бе!

— Ало? — театрално извика по телефона Хопкинс. — В имота ми има нарушител, тършува в боклука ми! Североизточна Кърни Стрийт номер три хиляди петстотин и седемнайсет!

— Добре де, изчезвам — измърмори Гедеон и си тръгна с пилешкото бутче в ръка.

— Веднага пратете патрулка! — крещеше Хопкинс. — Опитва се да се измъкне!

Гедеон запрати бутчето по посока на котката, зави зад ъгъла и ускори крачка. Доколкото можа, избърса ръцете си в шапката, хвърли я, обърна взетия от Армията на спасението шлифер наопаки — от тази страна беше безупречно син и чист — и го облече, запаса ризата си и се среса. Когато стигна до взетата под наем кола, по улицата мина патрулка, но полицаите не му обърнаха никакво внимание. Той седна зад волана и потегли. Радваше се на късмета си. Не само бе намерил каквото му трябваше, но и лично се бе запознал с господин Ламойн Хопкинс — и бе провел наистина приятен разговор с него.

И полезен.

 

 

На сутринта Гедеон започна да набира номерата от телефонната разпечатка на Хопкинс. Свърза се с неколцина негови приятели и на петото обаждане улучи десетката.

— Мол „Сърцето на Вирджиния“, технически отдел — отговори му мъжки глас. — С вас разговаря Кени Роумън.

„Технически отдел“. Гедеон бързо включи свързания с телефона дигитален диктофон.

— Господин Роумън?

— Да?

— Казвам се Ерик и се обаждам от финансова компания „Съдърланд“.

— Да? Какво има?

— Отнася се за заема за вашия додж „Дакота“ две хиляди и седма.

— Каква „Дакота“?

— Заемът е просрочен с три месеца, господин Роумън, и компанията…

— Какви ги говорите? Аз нямам никаква „Дакота“.

— Господин Роумън, разбирам, че времената са тежки, но ако не получим дължимата просрочена сума…

— Виж, приятел, я си извади памуците от ушите! Сбъркал си номера. Нямам никаква „Дакота“, казах ти! — Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Гедеон затвори и изключи диктофона. После три пъти изслуша току-що записания разговор.

— Какви ги говорите? Аз нямам никаква „Дакота“ — имитира мъжа той. — Виж, приятел, я си извади памуците от ушите! Сбъркал си номера. Нямам никаква „Дакота“, казах ти! — Повтори думите многократно, в различни комбинации, докато реши, че е усвоил интонацията и ритъма както трябва.

Отново вдигна слушалката и набра: този път IT отдела във Форт Бийвър.

— Ай ти — разнесе се отговорът. Беше гласът на Ламойн Хопкинс.

— Ламойн? — прошепна дрезгаво Гедеон. — Обажда се Кени.

— Кени, какво ти става? Защо шепнеш?

— Пипнал съм някакъв грип. И… това, което ще ти кажа, е малко деликатно.

— Деликатно ли? Какво имаш предвид?

— Ламойн, имаш проблем.

— Аз ли? Какъв проблем? Какво искаш да кажеш?

Гедеон се консултира с бележките си.

— Обади ми се… хм, Роджър Уинтърс.

— Уинтърс ли? Уинтърс ти се е обадил?!

— Да. Каза, че имало проблем. Пита ме колко пъти си ми звънял от работа, такива глупости.

— Божичко!

— Аха.

— Интересуваше се дали си ми се обаждал от служебния си компютър по воайпи или скайпа — продължи Гедеон в ролята на Кени.

— Ама това е нарушение на правилника за сигурност! Никога не бих го направил!

— Той твърди, че си се обаждал.

Чуваше тежкото дишане на Хопкинс.

— Не е вярно!

— И аз така му казах. Виж, Ламойн, там правят проверка на сигурността и явно са те нарочили.

— Какво да правя? — почти простена Хопкинс. — Не съм направил нищо лошо! Тъй де, даже да исках, не бих могъл да се обадя по воайпи оттука!

— Защо?

— Заради файъруола.

— Има начини да го заобиколиш.

— Ти майтапиш ли се? Ние сме секретно поделение!

— Винаги има начин.

— За бога, Кени, просто знам, че няма начин. Аз съм от ай ти отдела все пак. Също като тебе. В цялата мрежа има един-единствен изходен порт и той допуска само криптирани пакети от конкретни възли, всичките абсолютно сигурни. И даже тогава пакетите стигат само до няколко външни айпита. Всички класифицирани документи в тоя архив са дигитализирани, тука са свръхпараноични по отношение на електронната сигурност. По дяволите, няма никакъв начин да се обадя по скайпа! Та аз дори не мога да пратя имейл!

Гедеон се закашля, подсмръкна и си издуха носа.

— Не знаеш ли номера на порта?

— Естествено, че го знам, ама нямам достъп до паролите, а и те се сменят всяка седмица.

— Уинтърс има ли достъп?

— Не. Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността. Искам да кажа, с тая парола можеш да пратиш по имейл всеки класифициран документ.

— Не им ли давате паролите вие от ай ти отдела?

— Майтапиш ли се? Те се получават в запечатани пликове. Изобщо не влизат в никаква електронна система — пишат се на ръка върху хартия, по дяволите!

— Проблемът е номерът на оня порт — каза Гедеон.

— Той написан ли е някъде?

— Пази се в сейф. Обаче го знаят много хора.

— Нещо ми се струва, че са ти скроили номер — изсумтя Гедеон. — Може някой от шефовете да се е издънил и да търси на кого да стовари вината. В случая — на теб.

— Няма начин.

— Ха, няма! Дребните риби винаги опират пешкира. Трябва да се защитиш, мой човек.

— Как?

Гедеон нарочно остави мълчанието да се проточи.

— Имам една идея… може да се окаже добра. Я пак повтори номера на оня порт?

— Шест-едно-пет-едно. Какво общо има това?

— Ще проверя някои неща и довечера ще ти звънна у вас. Дотогава не казвай нищо на никого, просто си гледай работата и си трай. Не ми се обаждай — сто процента следят разговорите ти. Ще се чуем, като се прибереш.

— Не мога да повярвам, сериозно. Адски съм ти благодарен, Кени.

Гедеон пак се закашля, после каза:

— Няма нищо. Нали знаеш — приятел в нужда се познава.