Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (59)

59.

Кафенето се оказа приятно място, последен бастион, който упорито се съпротивляваше срещу царящите навън мръсотия и безнадеждност. До Гедеон моментално се приближи властна сервитьорка, най-малко на шейсет, но бойна като тийнейджърка, жестоко напудрена й гримирана.

— Какво да ти донеса, готин?

Беше идеална. За пръв път от доста време го обзе приятно усещане и той се опита да се усмихне.

— Кафе, яйца на очи, бекон, бял хляб.

— Дадено.

Келнерката отиде да изпълни поръчката му, а Гедеон отвори бележника и се замисли. На този свят най-много обичаше две неща: рибарската си хижа в планината Хемес и графиката на Уинслоу Хоумър. Графиката трябваше да се върне в галерията „Мъртън“ в Китъри, щата Мейн, откъдето я беше отмъкнал преди години. Но хижата… Искаше да я получи някой, който да я обича като него, а не да я остави да се разруши. Или да я продаде на предприемач. Вече знаеше, че дори да победи Кимащия жерав, а това бе много съмнително, пак ще се изправи лице в лице със смъртта.

Сервитьорката плъзна подноса със закуската му пред него и подметна:

— Пишеш най-великия американски роман, а?

Той й отправи най-чаровната си усмивка и тя доволно се отдалечи. Замислен за собствената си тленност, както напоследък често му се случваше, Гедеон осъзна, че си няма никого. През по-голямата част от зрелия си живот просто бе отблъсквал хората. Нямаше роднини, нито истински приятели или колеги, с които да е в по-тесни отношения. Най-близък му беше Том О’Брайън, но връзките им винаги се градяха на сделки, пък и на Том му липсваше честност. Единственият му истински приятел беше една проститутка — която бяха убили заради него.

— Още кафе? — попита келнерката.

— Благодаря.

И тогава се сети за едно име. Човек, на когото можеше да се довери. Чарли Дайкович. Не се бяха чували от смъртта на генерал Тъкър. Дайкович бе лежал известно време в болница, ала доколкото знаеше Гедеон, вече беше оздравял. Не бяха приятели — не точно. Но сержантът бе честен човек, добър.

Той започна да пише, като се мъчеше да овладее слабото треперене на ръката си. Не беше лесно. Дайкович щеше да получи хижата с всичко в нея, освен Уинслоу Хоумър. Определи сержанта за изпълнител на завещанието и му възложи да върне графиката (анонимно) в галерията „Мъртън“. Досега бе успял да избегне всякакви подозрения и изобщо не му се щеше да го нарочат след смъртта му.

Не му отне много време да напише документа. Докато го препрочиташе, мислите му се отнесоха към тайното му рибарско местенце на Чихуахуеньос Крийк. Бяха минали години на висене край потоците, извиращи от северните склонове на Хемес, докато го открие — най-красивото кътче на света. След кратък размисъл обърна листа и начерта карта за Дайкович, показваща как се стига дотам, после прибави няколко съвета каква стръв да използва и по кое време на годината. Това щеше да е най-голямото му наследство.

Надяваше се, че сержантът обича да лови риба.

Когато свърши, повика келнерката.

— Още кафе? — попита тя.

— Не. Услуга.

Лицето й светна.

— Това писмо е моето завещание — каза Гедеон. — Трябват ми двама свидетели.

— Ау, готин, та ти още нямаш трийсет, защо си се замислил за туй? — Сервитьорката все пак му напълни чашата. — Аз съм с трийсет години по-стара от тебе и пак не си мисля таквиз работи.

— Имам неизлечима болест. — Още щом го каза, се зачуди защо го споделя с напълно непозната.

Жената мило постави ръка на рамото му.

— Съжалявам. Нищо не е окончателно обаче. Моли се на Господа и Той ще ти донесе чудо. — Тя се обърна. — Глория! Ела тук, тоя господин има нужда от нашата помощ.

При тях дойде втората келнерка в кафенето, пълничко двайсетинагодишно момиче с лице, просияло от щастие, че може да услужи на някого. Гедеон се трогна от тези две случайни непознати с големи сърца.

— Ще подпиша този документ и ще ви помоля да се подпишете и вие като свидетели — каза той.

Подписа го, подписаха се и те. Когато Гедеон се изправи, възрастната сервитьорка спонтанно го прегърна.

— Моли се на Господа. Нищо не е невъзможно за Него.

— Много ви благодаря. И двете сте невероятно мили.

Жените се отдалечиха. Гедеон написа отгоре бележка на Илай Глин с молба да се погрижи Дайкович да получи писмото, после го запечата и адресира плика до собственика на „Ефективни инженерни решения“ на Малка западна дванайсета улица. Извади откраднатата от наркодилъра пачка, захлупи я под чинията си и бързо напусна кафенето.

На път за метростанцията пусна писмото в пощенска кутия, обзет от огромно самосъжаление от самотното си безполезно съществувание, което скоро щеше да свърши по един или друг начин. Сервитьорката навярно имаше право: трябваше да опита с молитви. Нищо друго не беше помогнало в жалкия му живот.