Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (48)

48.

Орхидея излезе от бакалията на Петдесет и първа улица и бързо закрачи по тротоара към Парк Авеню, като отваряше току-що купените цигари. Хвърли станиола и целофана в кошче за смет и продължи все така забързано. Вместо да се прибере в апартамента си, просто се беше мотала по улиците, обзета от ярост и решителност. Гедеон бе отвратителен, истинско копеле, но в същото време се намираше в ужасна беда. Сега го разбираше. Нуждаеше се от помощ — и Орхидея щеше да му помогне. Щеше да го спаси от хората, които го преследваха и измъчваха, които го принуждаваха да върши всички тези странни неща.

Но как? Как можеше да му помогне?

Зави на ъгъла и почти тичешком продължи по Парк Авеню. Униформеният портиер на „Уолдорф“ й отвори вратата. Задъхана, тя влезе в грамадното фоайе, овладя се и отиде на рецепцията.

— Господин Тел върна ли се вече? Аз съм госпожа Тел.

— Ще позвъня в стаята. — Рецепционистката набра номера, ала никой не отговори.

— Ще го почакам във фоайето — каза Орхидея. Все някога трябваше да се прибере — всичкият му багаж беше там. Тя отвори пакета, извади цигара и я лапна.

— Съжалявам, госпожо Тел, но пушенето във фоайето е забранено.

— Знам, знам. Излизам навън. — Напук запали цигарата още преди да стигне до изхода. Ядосано закрачи назад-напред по тротоара пред хотела, като яростно всмукваше и изпускаше дима. Накрая хвърли фаса пред краката на портиера, извади нова цигара и я запали. До ушите й стигнаха далечни звуци на китара — свиреше онзи скитник пред „Сейнт Бартоломю“. За да убие времето, Орхидея пресече улицата.

Облечен в тънък безформен шлифер, мъжът дрънкаше на китарата си и пееше. Седеше по турски и дърпаше струните с перцата на напръстниците. Калъфът му лежеше отворен до него и вътре имаше няколко смачкани банкноти.

Иисусе, посрещни ме,

в небесата посрещни ме.

Ако тези криле ми изневерят,

с други посрещни ме.

Този тип адски го биваше. Не виждаше лицето му, наведено над старата му китара и скрито под периферията на кафявата му шапка, но чуваше гласа му, малко дрезгав, обременен от тъга и тежък живот. Спокойно можеше да се отъждестви с него. Караше я едновременно да се чувства тъжна и щастлива. Тя импулсивно бръкна в чантичката си, извади един долар и го пусна в калъфа.

Мъжът кимна, без да прекъсва песента си.

Иисус ще ми оправи,

Иисус ще ми оправи,

Иисус ще ми оправи смъртното ложе.

Прозвуча последният скръбен акорд и музиката заглъхна. Той остави китарата настрани и вдигна глава.

Орхидея с изненада видя, че е азиатец, млад и доста красив. На лицето му липсваха обичайните следи от алкохолизъм и наркотична зависимост, очите му бяха ясни и дълбоки. Всъщност въпреки дрипавото му облекло нейният уличен инстинкт й подсказваше, че той изобщо не е скитник — а сигурно истински музикант. Парцалите и мърлявата стара шапка бяха само за шоуто.

— Ей, много те бива, знаеш ли? — похвали го тя.

— Благодаря.

— Къде си се научил да свириш така?

— Аз съм последовател на блуса. Блусът е моят живот.

— Да, понякога и аз се чувствам така.

Той я прониза с поглед и Орхидея се изчерви. Музикантът събра парите от калъфа, пъхна ги в джоба си и прибра китарата.

— Свърших за днес. Ще си взема чаша чай в „Старбъкс“ зад ъгъла. Бихте ли ми направили компания?

„Бихте ли ми направили компания?“ Този тип сигурно следваше в консерваторията и се бореше тук за място под слънцето. Да, така трябваше да е. Официалността, с която я покани, й достави удоволствие. Харесваше й драматичната му дегизировка. Още се сърдеше на Гедеон и се надяваше да ги види заедно — така щеше да му даде урок.

— Естествено — отвърна тя. — Защо не?