Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (49)

49.

Кимащия жерав седеше на масичката, пиеше зелен чай и слушаше жената. Тази неочаквана възможност беше добре дошла. Знаеше точно как да я използва, за да накара Крю да разкрие картите си, да го дестабилизира, да го принуди отново да мине в отстъпление.

Чудесна възможност, наистина.

— Ти мина покрай мен и по-рано днес — каза той. — Веднага те забелязах.

— Ами, да, наистина минах.

— Беше с някакъв мъж. Съпруг?

Орхидея се засмя.

— Просто приятел. — Тя се наведе напред. — Ами ти? Не си скитник, права ли съм?

Кимащия жерав не реагира.

— Не мож ме заблуди. — Тя му намигна. — Но трябва да кажа, че добре изпълняваш тая роля.

Той продължи да си пие чая, като че ли нищо не се е случило. Ала думите й силно го смутиха.

— Приятел, казваш. Гадже ли ти е?

— Е, не точно. Всъщност е малко шантав.

— В какъв смисъл?

— Вика, че бил актьор, продуцент. Преоблича се в странни костюми, излиза и се преструва на друг, влачи ме със себе си. Пълна откачалка. Твърди, че упражнявал системата на Станиславски, обаче според мене нещо е загазил.

— В какво е загазил?

— Ще ми се да знаех! Искам да му помогна, ама той не ми дава. Замъкна ме в Ривърдейл в едно адски модно частно училище. Престорихме се на родители на вундеркиндче и той открадна някакви документи — Бог знае защо. И посред нощ направихме тоя щур номер със смяната на стаите в „Уолдорф“.

— Много странно.

— Да, пък после ходихме при един негов приятел в болницата и се оказа, че е умрял.

Кимащия жерав отпи глътка чай.

— Може да е замесен в нещо незаконно.

— Не знам. Изглежда ми честен човек. Просто не мога да проумея.

— Къде е сега той?

Момичето сви рамене.

— Заряза ме в метрото, просто изскочи навън, каза, че щял да ми се обади по-късно. Ще се върне. Всичките ни неща са в стаята.

— Какви неща?

— Влачи със себе си куфар с всевъзможни дегизировки. И една пластмасова кутия, заключена. И представа си нямам какво има в нея, той много си я пази.

— В стаята?

— Не. В багажното хранилище в „Уолдорф“.

Тя продължи разсеяно да дрънка. Когато измъкна от нея цялата важна информация, от която имаше нужда, Кимащия жерав отново насочи разговора към себе си.

— Каза, че според теб съм се дегизирал. Какво имаш предвид?

— Я стига, само се погледни. — Тя се засмя. Правеше си майтап с него. — Знам какъв си всъщност.

Той се изправи и си погледна часовника.

— Почти е време за вечернята в „Сейнт Бартоломю“.

— Какво? Ще ходиш на черква?!

— Отивам да слушам музика — обожавам григорианските песнопения.

— Аха.

— Би ли ми направила компания?

Орхидея се поколеба.

— Ами… естествено. Ама да не си помислиш, че излизам с тебе.

— Няма, разбира се. Просто ми е приятно присъствието ти. Като приятелка.

— Бива, защо не?

След малко влязоха в черквата. Вратите бяха отключени, ала храмът пустееше и поради спускащия се навън здрач вътре вече цареше мрак.

— Къде е музиката? — попита тя. — Няма никой.

— Малко сме подранили — отвърна Кимащия жерав, хвана я за ръка и я поведе по пътеката към най-тъмната част на хора. — Тук можем да се настаним на хубави места.

— Добре. — Гласът й прозвуча колебливо.

Китаецът държеше дясната си ръка скрита в джоба на шлифера. Напръстниците все още бяха на пръстите му. Щом влязоха в тъмната апсида, той извади ръката си.

— Чувам тракането на перцата ти — каза Орхидея.

— Да. Винаги чувам музика. Винаги чувам блус. — Той вдигна ръка и размърда пръсти пред лицето й. Напръстниците слабо проблясваха в сумрака. Кимащия жерав тихичко запя.

Когато дойде време да умра,

не искам никой да тъгува…

А тебе моля само за едно:

да върнеш тялото ми у дома.