Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (32)

32.

Гедеон Крю влезе в огромното фоайе на хотел „Тай Там“ в Хонконг. За момент спря и докато закопчаваше сакото си, уж разглеждаше белия и черен мрамор и студеното великолепие от злато и стъкло. Засега всичко вървеше нормално. Беше минал без проблеми през митницата и беше сигурен, че се е отървал от Кимащия жерав и всеки друг евентуален преследвач много преди да напусне Америка. Кой можеше да допусне, че човек, преследван от китайски агент, ще се качи на самолет за Китай? Неочакваните действия често бяха най-безопасни.

Отиде на рецепцията, каза името си, взе електронния си ключ и се качи с асансьора на двайсет и втория етаж. Беше си резервирал скъпа стая с изглед към хонконгското пристанище, задължителен елемент от прикритието му, както и модерните дрехи, за които бе хвърлил сума ти пари. Двайсетте хиляди от Глин бяха на привършване и можеше само да се надява, че ще получи нова финансова инжекция. Иначе здравата щеше да загази.

Хвърли тъпата шапка в кошчето за боклук заедно с найлоновата торба, взе душ и се преоблече в чисти нови дрехи. За четирийсет стотачки, без да се броят обувките за хилядарка.

— Току-виж взема да свикна с това — каза, докато се оглеждаше в огледалото. Зачуди се дали да не се подстриже, но се отказа — дългата коса му придаваше модерен вид на бизнесмен от света на интернет.

Погледна си часовника. Четири следобед — един ден по-късно. След като претърси самолетната седалка на У и се увери, че ученият не е оставил там нищо, си беше отспал за два дни напред. И сега му предстоеше работа.

Слезе във фоайето с асансьора, влезе в бар „Коулун“ и си поръча джин мартини, много сухо, с лимоново резенче. Лилавата светлина в заведението придаваше на кожата му мъртвешки вид. Изпи си питието, плати в брой и се върна във фоайето. Бюрото за консиерж услуги беше малко встрани. Гедеон изчака неколцина гости на хотела да се махнат оттам и се приближи. Консиержите бяха двама и той избра по-младия.

— Какво ще обичате, господине? — попита служителят, образец за неутралност, дискретност и професионализъм.

Гедеон се наведе към него и заговори с тих заговорнически глас:

— Аз съм бизнесмен, пътувам сам.

Леко разбиращо кимване.

— Бих искал да наема компаньонка за вечерта. Към вас ли трябва да се обърна?

— С тези неща се занимава друг наш служител — също толкова тихо, но абсолютно безизразно отвърна младежът. — Елате с мен, ако обичате.

Минаха през фоайето и влязоха в помещение с няколко малки офиса. Друг мъж, също толкова дискретен и почти идентичен на вид, се изправи иззад бюрото си.

— Заповядайте, седнете.

Гедеон се настани, а консиержът излезе и затвори вратата. Мъжът седна зад бюрото си и попита:

— Какви компаньонски услуги ви интересуват?

— Ами… — Гедеон нервно се захили, като гледаше да издиша към него колкото може повече алкохолни пари. — Човек като е в командировка, далече от семейството си, се чувства малко самотен, нали разбирате какво искам да кажа?

— Естествено — потвърди служителят и зачака със сплетени пръсти.

— Хмм… — Гедеон се прокашля. — Искам бяла жена. Руса. Със спортно телосложение. Над метър и осемдесет. Млада, ама не прекалено. Нали разбирате, над двайсет и пет годишна.

Кимване.

— Хмм, възможно ли е да получа специални услуги от компаньонката?

— Разбира се. Някакви предпочитания?

— Ами… — Той се поколеба, после го каза на един дъх: — Искам домина. Нали знаете какво е това?

— Ще го уредим.

— Искам най-добрата. Най-опитната.

— Няма проблем. Нашите компаньонски услуги се заплащат предварително в брой. Искате ли да се отбиете в банката си, преди да уредя нещата?

— Не, имам достатъчно. — Гедеон пак се изхили нервно и се потупа по сакото. Господи, за това сигурно щяха да отидат последните му пари.

Мъжът кимна, после попита:

— За кога ще ви трябва компаньонката?

— Колкото може по-скоро. Ще ми трябва за коктейлите, вечерята и после до… да речем, до полунощ.

— Отлично. Щом пристигне, тя ще позвъни в стаята ви по телефона.