Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (38)

38.

Гедеон Крю обикаляше конвейера все едно чака багаж. Нямаше никакъв багаж, естествено, но искаше да провери кой друг е там. В ушите му кънтяха прощалните думи на Минди Джексън. „Кимащия жерав е забележителен само с това, че е незабележим. Освен пустия му поглед и идеалната му физика“. Разбира се, при конвейера имаше много азиатци, включително неколцина, които отговаряха на доста безполезното описание на Минди.

„Не изпадай в параноя — каза си той. — Съсредоточи се върху следващата стъпка“.

Извади портфейла си и преброи оставащите му пари. Около хиляда. Не за пръв път го обзе яд, че Глин и компания сякаш са го изоставили.

„Но когато се върнеш в Щатите, той ще те чака. Съмнявам се, че ще оцелееш“.

Следващите му стъпки бяха очевидни. Щом У не беше предал плановете след излизането си от митницата и те не бяха у него, можеше да ги е предал на някого преди да излезе от нея. В момента Гедеон се намираше тъкмо на това място. И докато обмисляше подхода си, по аудиосистемата за пореден път закънтя предупреждението: „Моля, съобщавайте на съответните власти за подозрителни личности и изоставен багаж“.

Carpe diem^[1].

Той се огледа и видя един охранител.

— Извинете, струва ми се, че забелязах нещо подозрително, и искам да съобщя за това на съответните власти.

— Можете да съобщите на мен — отвърна охранителят.

— Не — превзето заяви Гедеон. — Трябва да съобщя на съответните власти. Много е важно.

— Вече ви казах, можете да съобщите на мен.

— Но по аудиоуредбата съветват да съобщаваме на съответните власти — повтори Гедеон по-високо. — Не се обиждайте, но вие сте охранител. Искам да говоря с представител на властите — точно както гласи инструкцията. Няма време за губене. Видях нещо много обезпокоително и трябва веднага да съобщя. — Стисна устни и си придаде агресивен вид.

— Добре, елате с мен — въздъхна охранителят.

Влязоха през един служебен вход, минаха покрай лабиринт от малки работни помещения без прозорци и стигнаха до затворена врата. Охранителят почука и глас отвътре им каза да влязат.

— Много ви благодаря — каза Гедеон, влезе, обърна се и затвори вратата под носа на охранителя.

После отново се обърна и видя месест мъж, седнал зад голямо бюро, затрупано с безброй листове.

— Какво има?

Охранителят се опита да влезе, но Гедеон затисна вратата с крак, хвърли паспорта си на бюрото и каза:

— ЦРУ. Отпратете охранителя.

Мъжът взе паспорта и го разгледа. Охранителят отново почука. После се чу гласът му:

— Отворете!

— Благодаря — извика му мъжът. — Можете да се върнете на поста си.

Отново насочи вниманието си към паспорта и намръщено проучи дипломатическия печат.

— Не пише нищо за ЦРУ. Имате ли служебна карта?

— Не, разбира се! — рязко отвърна Гедеон. — Не носим документи, когато работим под дипломатическо прикритие.

Онзи остави паспорта.

— Добре, какво има?

Гедеон му отправи враждебен поглед.

— Капитан Лонгбоу?

— Пише го на табелката ми, да. А сега по-добре ми кажете какво има, господине, защото съм много зает, както сам можете да се убедите. — Можеше да се убеди, че Лонгбоу е свикнал да се разправя с бюрократи и длъжностни лица. Костелив орех.

Гедеон извади от джоба си бележник и се консултира с него.

— На седми юни, в дванайсет и двайсет и три през нощта е кацнал самолет на Джапан Еърлайнс. На борда е пътувал Марк У. Бил е проследен да напуска летище „Кенеди“ и таксито му е било изблъскано от пътя в латиноамериканската част на Харлем. Може да сте чели за този случай. Загинаха осем души, сред които господин У.

— Четох.

— Нужен ни е записът от охранителните камери с движението му от кацането до момента, в който се е качил на таксито.

Лонгбоу се вторачи в него.

— Ще трябва да ми покажете някакъв документ.

Гедеон пристъпи напред.

— Имаме заплаха за терористичен атентат, а вие искате да ви покажа някакъв документ?! Дотам ли я докарахме след единайсети септември и две войни?

— Господине, имаме установени правила…

Гедеон се надвеси над него и изкрещя в лицето му като строеви старшина, като го пръскаше със слюнки:

— Правила ли? Документи?! Когато е заложен животът на толкова много хора?!

Изключително рискован подход, който обаче можеше да постигне изключително важна цел. Ако не успееше, щеше да се прецака.

Обаче успя.

— Няма нужда да ми викате — отвърна Лонгбоу, като се отдръпна назад, изведнъж уплашен. — Сигурен съм, че може да го уредим.

— Тогава го уредете! Бързо!

Лонгбоу се потеше, явно паникьосан да не вземе неправилно решение. Гедеон рязко смени тона.

— Вижте, капитан, знам, че искате да постъпите както трябва. Уважавам желанието ви. Когато всичко свърши, ще кажа добра дума за вас на началството. Но разберете, документите отнемат време. А ние просто не разполагаме с време. — Отново се надвеси над бюрото. — Ще ви разкрия нещо. Нямам право, обаче виждам, че може да ви се вярва. След малко ще кацне самолет, с който пътува известен терорист — оставили са копелето да се качи на борда в Лагос. Имаме основания да смятаме, че подготвя терористичен удар тук.

— Господи!

— Да, Господи. Вече и без това много се забавихме, опитваме се да наваксаме. В момента пълним терминала с цивилни агенти, обаче трябва да видя тези записи. Явно има някаква важна връзка.

— Разбирам.

— Може ли да го направим съвсем, ама съвсем дискретно? — попита Гедеон. — Ако подплашим тоя тип или съучастниците му…

Сега вече Лонгбоу беше сто процента на негова страна.

— Веднага. — Капитанът се изправи. — Елате с мен.

Главната зала на охраната се намираше в недрата на летището и изглеждаше внушително — стени, покрити с видеоекрани, и пултове с ултрамодерна техника. Вътре цареше сумрак и тишина. Десетки хора наблюдаваха мониторите — не само кадри от летището, но и от багажните скенери, рентгените, таксиметровите стоянки и хангарите.

Действаха със смайваща бързина. След двайсет минути Гедеон вече излизаше от митницата с току-що записано дивиди.