Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (68)

68.

Гедеон знаеше, че ще умре, но не изпитваше абсолютно нищо. Така поне щеше да е по-бързо и по-безболезнено.

Изведнъж се разнесе вик и проехтяха изстрели. Той се обърна и видя чудовищен призрак — покрита с кал фигура, изригваща от камарата пръст, стреляше и крещеше като банши. Куршумите отхвърлиха Кимащия жерав назад, но той все пак отговори на огъня, докато падаше.

— Свършиха ми патроните! — извика Минди, метна пушката настрани и затърси пистолета си в калта.

Гедеон се хвърли върху Кимащия жерав, сграбчи оръжието му и се опита да го изтръгне от ръцете му — надяваше се, че е мъртъв. Ала не беше — явно и той носеше бронирана жилетка. Двамата се завъргаляха в калта, вкопчени в борба за пистолета. Кимащия жерав обаче се оказа невероятно силен, успя да отблъсне Гедеон и вдигна оръжието.

Минди замахна с една дъска към главата на убиеца, но онзи се извъртя, пое удара с рамо и насочи пистолета към нея.

Гедеон залитна назад, осъзнал, че им остава една-единствена възможност: да си плюят на петите.

— Навън! — извика той.

Джексън изскочи от изкопа, Гедеон я последва. Отдолу отново отекнаха изстрели, ала двамата вече тичаха през тревата в мрака на бурята и куршумите изсвириха далече от тях.

В този момент небето се разцепи от ужасяваща светкавица, след миг и гърмът разтърси земята.

— Копелето презарежда — задъхано викна Минди.

Тъкмо стигнаха до гората, когато нова канонада разкъса листата около тях. Те си запроправяха път през гъсталака.

— Къде ти е оръжието? — изпъхтя Гедеон.

— Изгубих го. Имам друго. — Агентката извади военен колт четирийсет и пети калибър. — Жицата?

— В джоба ми е.

— Не бива да спираме. — Тя се обърна и отново се затича на юг. Гедеон я последва, като пъшкаше от болка. Беше изгубил визьора и начелника си по време на борбата и сега тичаха през гората в пълен мрак. Кимащия жерав несъмнено бе по петите им.

— Така няма да стане — изпъшка Гедеон. — Той има визьор. Трябва да излезем на открито, за да виждаме пътя.

— Прав си.

— След мен. — Гедеон си представи картата и зави на изток. Гората се разреди и двамата пресякоха друго поле, осеяно с кости, настъпваха полускрити под листата черепи.

Накрая излязоха на широк обрасъл път, от едната страна на който имаше продълговати ниски сгради: изправителния дом за момчета. От небето на юг идваше достатъчно светлина — сиянието на Ню Йорк. Гедеон пак се затича и Минди го последва.

— Къде е лодката? — попита тя.

— До плажа при комина.

Зад тях изтрещяха изстрели и Гедеон инстинктивно се хвърли на земята. Джексън залегна до него, претърколи се и отвърна на огъня с колта. Разнесе се остър крясък, после се възцари тишина.

— Улучих го! — възкликна тя.

— Съмнявам се. Той е хитро копеле.

Изправиха се и продължиха да тичат към порутените спални корпуси, вмъкнаха се в един срутен вход. Гедеон минаваше от стая в стая, прескачаше разкривени легла и парчета мазилка. Когато излезе от отсрещния край, зави към разрушената черква, влезе вътре, пресече я, изскочи през порутената странична стена и заобиколи обратно.

— Какво правим? — тихо попита Минди. — Нали каза, че лодката е в другата посока…

— Внасяме елемент на непредвидимост, това правим. Трябва да се отървем от него, да изчезнем.

Задъхан и с парещи ребра, Гедеон я преведе през една гъста горичка към срещуположния бряг. Вече се движеше по-бавно, опитваше се да напредва колкото може по-безшумно. Дърветата се разредиха и те излязоха на обраслото бейзболно игрище с обвитите в растения пейки и скритото под бурени и фиданки поле.

Гедеон спря и се заслуша. Вятърът виеше, дъждът плющеше. Не се чуваше нищо.

— Изплъзнахме му се — прошепна Минди, докато вадеше патрони от джоба си и презареждаше, и посочи с брадичка към трибуните. — Там ми изглежда подходящо.

Гедеон кимна. Залазиха на четири крака и се вмъкнаха под старите пейки, покрити с тежък килим от растителност. Вътре бяха като в пещера. Дъждът барабанеше по металните седалки над главите им.

— Тук никога няма да ни открие — каза агентката.

Гедеон поклати глава.

— Ще ни открие навсякъде. Ще почакаме, после ще тръгнем към лодката. Не е чак толкова далече.

Отново се заслуша. Сред плисъка на дъжда чуваше рева на прибоя.

— Мисля, че одеве наистина го улучих.

Гедеон не отговори. Обмисляше маршрута до лодката, по който трябваше да минат. Не вярваше, че Кимащия жерав е ранен — нито че са му се изплъзнали.

— Нямаш ли фенер? И къде е картата? — попита той.

— Всичко беше в раницата ми. Остана ми само пистолетът.

— Как се измъкна от купчината?

— Пръстта беше рехава, а и ти я разрина. Дай ми жицата.

— После ще се занимаваме с това, за бога! — изсъска Гедеон.

Дулото се насочи към него. Тя бавно се изправи и отстъпи назад.

— Казах, дай ми жицата.

В първия момент главата му сякаш стана съвсем куха. После си спомни думите на Кимащия жерав. „Ти си глупак“. Тогава ги беше помислил за елементарна обида. Но сега със закъснение разбираше, че Кимащия жерав не говори и не върши нищо случайно.

— Минди…

— Просто ми дай жицата.

— Коя си ти? Не си от ЦРУ.

— Бях. Не ми плащаха колкото заслужавах.

— Значи си наемница.

Джексън се усмихна.

— Нещо такова. В този случай съм наета от ОПЕК.

— От ОПЕК ли?

— Да. И знам, че си достатъчно умен, за да проумееш каква роля играе тук ОПЕК.

— Не — каза той, за да спечели поне някакво време.

— Според теб как ще се отрази тази жица на бизнеса им? Можеш да се сбогуваш с пазара на петрол. Както и с автомобилите с вътрешно горене. Така че ми дай жицата, чу ли ме? Наистина не искам да те убия, Гедеон, обаче ще го направя, ако не ме послушаш.

— И колко ти плащат?

— Десет милиона.

— Евтино си се продала. — Той си спомни дипломатическия печат, „случайно“ оказал се в чантата й в Хонконг. Дори само това трябваше да събуди подозренията му. Освен това Джексън работеше сама, без поддръжка, без партньор. Напълно нетипично за ЦРУ.

Кимащия жерав имаше право — той беше глупак.

Минди протегна ръка. Естествено, тя така или иначе можеше да го убие. Но може би… евентуално… споменът за прекараното заедно време щеше да я спре… Гедеон бръкна в джоба си и й даде жицата.

— Благодаря. — Като продължаваше да го държи на мушка, Джексън вдигна телта пред очите си и я разгледа. После я стисна в шепа и внимателно се прицели.

— Много съжалявам, че трябва да го направя.

И Гедеон осъзна, че говори сериозно: наистина съжаляваше. Ала въпреки това щеше да го направи.

Той затвори очи.