Мери Хигинс Кларк
Бягство (7)

7

След като уточниха подробностите по кремацията на Изабел, Джими Ланди и Стиви Абът се върнаха в ресторанта и влязоха направо в кабинета на Джими. Стиви щедро сипа уиски в две чаши и остави едната на бюрото на Ланди.

— Струва ми се, че и двамата имаме нужда от по едно питие.

Ланди взе чашата си.

— Определено. Днес беше ужасен ден.

Изабел щеше да бъде кремирана, след като върнеха тялото й, а прахът й щеше да бъде погребан в семейния мавзолей в гробището „Райски врати“ в Уестчестър.

— Родителите ми, детето ми, бившата ми жена, всички са вече заедно — каза той, вдигнал глава към Абът. — Няма никакъв смисъл, нали, Стиви? Някакъв си тип казва, че иска да купи апартамент, после се връща и убива Изабел, една беззащитна жена. Тя не е от ония, които се кичат със скъпи бижута. Дори няма такива. Никога не си е падала по скъпи дрънкулки.

Лицето му се изкриви от смесицата на мъка и гняв.

— Казах й, че трябва да се освободи от апартамента! Не можеше да преживее смъртта на Хедър, все повтаряше, че не било случайна злополука! Щеше да подлуди и себе си, и мен с тези приказки, а пък живееше в апартамента и от това нещата още повече се влошаваха. Освен това имаше нужда от парите. Онзи тип Уеъринг, за когото се омъжи, не й остави нищо. Исках да продължи живота си нормално… А ето, че я убиха!

В очите му блеснаха сълзи.

— Е, вече е заедно с Хедър. Може би там е искала да отиде. Не знам.

Абът, в отчаян опит да смени темата, прочисти гърло и каза:

— Джими, Синтия ще дойде към десет за вечеря. Какво ще кажеш да дойдеш с нас?

Ланди поклати глава.

— Не, но ти благодаря. И без това ме глезиш вече цяла година откакто Хедър умря, но повече не може така. Ще се оправя. Престани да се тревожиш за мен и обърни повече внимание на приятелката си. Ще се жените ли?

— Не обичам да прибързвам — усмихна се Абът. — Два развода ми стигат.

— Прав си. Затова и аз не се ожених толкова години след това. А ти си още млад. Имаш още много време пред себе си.

— Не чак толкова много. Не забравяй, че миналата пролет навъртях четиридесет и пет.

— Сериозно? Аз пък ставам на шейсет и осем след месец — изпъшка Джими. — Но още е рано да ме отписваш. Със сигурност ми предстои още много време, докато се предам окончателно. Добре го запомни!

И той смигна на Абът. Двамата мъже са засмяха. Абът пресуши последната си капка уиски и стана.

— Не се съмнявам. На това и разчитам. Когато открием нашето заведение в Атлантик сити, останалите спокойно могат да затворят. Нали така?

Абът забеляза, че Джими Ланди погледна часовника си и добави:

— Е, най-добре да слизам долу да се здрависам с този-онзи.

Скоро след като Абът си тръгна, от рецепцията позвъниха на Джими.

— Господин Ланди, търси ви някоя госпожица Фаръл. Каза да ви предадем, че тя е агентката, която е работила по имота на госпожа Уеъринг.

— Свържете ме — бързо рече той.

 

 

Когато стигна в офиса, Лейси отговори лаконично и сдържано на въпросите на Рик Паркър за разговора й с инспектор Слоун.

— Показаха ми много снимки на разни лица, но никое не приличаше на Колдуел.

За пореден път отказа на Рик да обядва с него.

— Искам да наваксам с изостаналите задачи — обясни тя със слаба усмивка.

И това е чистата истина, мислено си каза тя.

Изчака, докато всички служители от агенцията по недвижими имоти си тръгнаха и едва тогава замъкна сака до копирната машина, където направи две копия на дневника на Хедър — едно за баща й и едно за себе си. После се свърза по телефона с ресторанта на Ланди.

Разговорът им беше кратък: Джими Ланди щеше да я очаква.

Човек трудно можеше да си намери такси в часа преди началото на театралните представления, но тя имаше късмет: едно такси се освободи точно пред сградата, където беше офисът им. Лейси изтича по тротоара и скочи в таксито точно преди друг човек да се опита да го наеме. Съобщи адреса на „Венеция“ на 56-та Западна улица, облегна се назад и затвори очи. Едва тогава отпусна малко хватката, с която държеше сака, макар да продължаваше да го стиска под мишница.

Защо съм толкова неспокойна, чудеше се тя. Защо постоянно имам чувството, че ме следят?

В ресторанта видя, че салонът е пълен, а барът направо претъпкан. Веднага щом съобщи името си на рецепцията, се появи салонният управител.

— Господин Ланди ви очаква горе, госпожице Фаръл — каза й той.

По телефона тя му бе съобщила само, че Изабел е намерила дневника на Хедър и е пожелала той да го получи.

Но когато се озова в кабинета му, седнала срещу здравия и силен, но мрачен мъж, Лейси разбра, че стреля по вече ранена жертва. Дори при това положение обаче, тя реши да бъде пряма и да му предаде последните думи на Изабел Уеъринг.

— Обещах да ви предам дневника — каза тя. — Обещах също така да го прочета и аз. Не знам защо Изабел толкова държеше да го прочета и аз. Точните й думи бяха: „Покажи му къде“. Искаше да ви покажа нещо в дневника. Подозирам, че по някаква причина е решила, че аз ще открия какво точно е потвърдило подозренията й за това, че смъртта на дъщеря ви не е била проста случайност. Опитвам се да изпълня желанието й.

Тя отвори сака и извади страниците, които носеше със себе си.

Ланди ги разгледа и извърна глава.

Лейси беше сигурна, че почеркът на дъщеря му ще представлява твърде болезнена гледка за него, но той отрони само следната забележка:

— Това не е оригиналът.

— Оригиналът не е тук. Утре ще го предам на полицията.

Лицето му внезапно почервеня от гняв.

— Изабел ви е помолила за друго.

Лейси се изправи.

— Господин Ланди, нямам друг избор. Предполагам разбирате, че ще се наложи доста да обяснявам на полицията защо съм изнесла веществено доказателство от местопроизшествието. Уверена съм, че в крайна сметка ще ви върнат оригинала, но засега, боя се, ще трябва да се задоволите с копието.

Както и аз, добави тя на ум, докато излизаше от кабинета му.

Той дори не вдигна глава, когато тя излезе.

 

 

Когато се прибра в апартамента си, Лейси включи входната лампа и дори успя да направи няколко стъпки, преди да забележи хаоса, който цареше вътре. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им разсипано по пода, шкафовете бяха изтърбушени, възглавниците от мебелите бяха свалени на пода. Даже хладилникът беше изпразнен и оставен отворен. Ужасена и уплашена, тя се втренчи в бъркотията, после си проправи път през хаоса, за да повика управителя. Набра 911 и после помоли да предадат за инцидента на инспектор Слоун.

Той пристигна скоро след полицаите от местния участък.

— Знаете какво са търсили, нали? — отбеляза делово Слоун.

— Да, знам — отвърна Лейси. — Дневникът на Хедър Ланди. Но той не е тук. В офиса ми е. Надявам се, че този, който е идвал тук, няма да отиде и там.

 

 

В полицейската кола на път за офиса инспектор Слоун прочете на Лейси правата й.

— Само спазих обещанието, което дадох на умиращата жена — възмути се тя. — Тя ме помоли да прочета дневника и после да го дам на бащата на Хедър и аз направих точно това. Тази вечер му занесох копие от дневника.

Когато стигнаха в офиса, Слоун не се отдели от нея, докато тя не отвори шкафа и не взе кафявия плик, в който бе прибрала оригинала на дневника.

Той отвори скобата, с която бяха прикрепени страниците, извади няколко листа, разгледа ги и вдигна глава към нея.

— Сигурна ли сте, че сте ми дали всичко?

— Това е всичко, което намерих покрай Изабел Уеъринг, когато тя умираше — отвърна Лейси, надявайки се да не настоява много. Копието, което беше направила за себе си, стоеше заключено в чекмеджето на бюрото й.

— Най-добре да се отбием в участъка, госпожице Фаръл. Мисля, че ще трябва да си поговорим още веднъж за цялата тази история.

— А апартамента ми — запротестира тя. — Трябва да го разтребя.

Сигурно звучи смешно. Някой може да е убил Изабел заради дневника на Хедър, помисли си тя, аз също може би нямаше да съм жива, ако си бях останала у дома тази вечер, а сега се тревожа за това, че е разхвърляно. Главата я болеше. Минаваше десет часът, а тя не беше яла нищо цял ден.

— Апартаментът ви ще почака — рязко отвърна Слоун. — Трябва да ми разкажете всичко още веднъж.

Но когато стигнаха в участъка, той все пак изпрати инспектор Ник Марс да й донесе сандвич и кафе. После започна.

— Добре, да започнем всичко отначало, госпожице Фаръл.

Едни и същи въпроси отново и отново, поклати глава Лейси. Дали се е срещала някога с Хедър Ланди? Не е ли странно, че Изабел Уеъринг я е потърсила за продажбата на апартамента си само след случайна среща в асансьора няколко месеца по-рано? Колко пъти са се срещали с Изабел Уеъринг през последната седмица? На обяд? На вечеря? В края на деня?

— Тя наричаше ранната вечер „трезва светлина“ — чу се да казва сякаш отстрани Лейси, ровейки из съзнанието си да открие нещо, което още не им е казала. — Казваше, че така я наричали първите заселници и според нея това било най-самотното време на деня.

— Нямаше ли стари приятелки, на които да се обади?

— Знам само, че се обаждаше на мен. Може би е мислила, че понеже и аз съм сама жена в Манхатън, може да й помогна да разбере по-добре живота на дъщеря си — обясни Лейси.

— И смъртта й — добави тя.

Представяше си печалното лице на Изабел, високите скули и леко раздалечените очи, които все още напомняха за хубавицата, каквато трябва да е била на млади години.

— Сигурно така говори човек на шофьора на такси — продължи Лейси, — или на бармана. Намираш някой, който да те изслуша, без да се притесняваш, че този човек ще ти напомня за казаното, когато трудното мине.

Дали говоря смислено, запита се тя.

По физиономията на Слоун нищо не можеше да се прочете. Вместо това той каза:

— Да поговорим за това как Къртис Колдуел се е върнал в апартамента на Изабел Уеъринг. Няма следи от взлом. Очевидно тя не го е пуснала вътре, за да отиде после да легне на леглото. Вие ли му дадохте ключа?

— Не, разбира се — възмути се Лейси. — Но, чакайте малко! Изабел винаги оставяше един ключ в купичката на масата във вестибюла. Каза ми, че го правела, за да не се налага да вади цялата връзка ключове, когато слиза долу да си прибира пощата. Колдуел може би го е видял и го е взел. Но какво ще кажете за моя апартамент? Как са влезли в него? Нали имам портиер?

— Да, както и гараж в сградата, а също и страничен вход за доставки. Така наречените безопасни сгради са пълна заблуда, госпожице Фаръл. Вие сте агент по недвижими имоти. Би трябвало да го знаете.

Лейси си представи образа на Къртис Колдуел, с пистолет в ръка, как нахълтва вътре, за да я убие.

— Майтап, но не смешен.

Лейси едва сдържаше сълзите си.

— Моля ви, искам да се прибера у дома — промълви тя.

За миг й се стори, че може би ще я задържат още, но после Слоун се надигна.

— Добре. Можете да си вървите, госпожице Фаръл, но трябва да ви предупредя, че срещу вас е възможно да бъде повдигнато обвинение за отнемане и укриване на веществено доказателство от мястото на престъплението.

Трябваше да се посъветвам с адвокат, каза си Лейси. Как може да съм такава глупачка?

 

 

Когато пристигна у дома, Лейси завари Рамон Гарсия, управителят на кооперацията, заедно със съпругата си Соня да разтребват апартамента й.

— Не можехме да допуснем да се приберете и да заварите тази бъркотия — каза й Соня, която забърсваше с парцал за прах писалището в спалнята й. — Прибрахме нещата по чекмеджетата — не както бихте го направили вие, разбира се, но поне не са разхвърляни по пода.

— Не знам как да ви се отблагодаря — отвърна Лейси.

Когато тръгваше, апартаментът беше пълен с полицаи и тя с ужас си представяше какво ще завари, когато се прибере.

Рамон тъкмо привършваше с монтирането на нова брава.

— Бравата е отворена от специалист — отбеляза той, — който е разполагал с всички необходими инструменти. Чудя се как не ви е отмъкнал бижутата.

Това беше първото, което полицията я беше накарала да провери. Няколко златни гривни, диамантените обици и перлената огърлица от баба й си стояха спокойно на мястото.

— Допускам, че не е търсел тях — каза Лейси. Гласът й звучеше слабо и уморено.

Соня й хвърли бърз поглед.

— Утре сутринта ще намина пак. Не се безпокойте. Когато се приберете от работа, всичко ще бъде тип-топ.

Лейси ги изпрати до вратата.

— Резето в ред ли е? — обърна се тя към Рамон.

Той го изпробва.

— Никой не може да влезе, ако резето е спуснато, освен ако не използва таран. Няма страшно.

Тя затвори вратата след тях и заключи.

В каква каша се забърках, мислеше си тя.