Мери Хигинс Кларк
Бягство (22)

22

От четири месеца насам Лейси за пръв път имаше повод да се облече официално.

Не съм си взела никакви официални дрехи, мислено отбеляза тя, докато ровеше из гардероба си за нещо, което би могла да облече за вечеря навън.

Не си взех много неща, понеже мислех, че скоро Колдуел, или както му е там истинското име, ще бъде заловен и принуден да свидетелства в полза на държавата, а аз ще съм се върнала към нормалния си начин на живот.

Заради този начин на мислене все си патя, напомни си тя, докато вадеше дългата вълнена черна пола и вечерния пуловер, които си беше купила миналата пролет на сезонна разпродажба за зимни дрехи на Сакс Пето авеню, и които така и не успя да облече в Ню Йорк.

— Добре изглеждаш, Алис — каза си тя на глас няколко минути по-късно, докато се изучаваше в огледалото. Дори на разпродажбени цени полата и пуловерът бяха прекалено разточителна покупка. Но пък си струваше, реши тя. Ненатрапчивата елегантност на дрехите повдигаше самочувствието й. Наистина имах нужда от повишаване на настроението, мислеше си Лейси, докато ровеше из кутията си с накити, където държеше обиците си и бабината перлена огърлица.

Точно в шест и трийсет Том Линч позвъни по домофона от фоайето и Лейси отвори вратата на апартамента, за да го посрещне. Когато той излезе от асансьора и се запъти по коридора, върху лицето му се изписа нескрито възхищение, което я поласка.

— Алис, прекрасно изглеждаш — каза той.

— Благодаря. Ти също изглеждаш страхотно. Заповядай…

Така и не успя да довърши „влез“. Вратата на асансьора се отвори отново. Дали някой не беше проследил Том догоре? Тя го дръпна за ръката и го вкара вътре, след което пусна резето.

— Алис, какво има?

Тя се насили да се засмее, макар да знаеше, че ефектът няма да е особено добър.

— Много глупаво — заекна тя. — Преди два часа на вратата позвъни някакъв доставчик. Сбъркал бил етажа. Само че на мен миналата година ми обраха жилището… в Хартфорд — добави набързо тя. — После, когато вратата на асансьора се отвори отново зад теб и… и… изглежда още не мога да се успокоя — завърши неубедително тя.

Няма никакъв доставчик, каза си тя. А жилището ми наистина го обраха, само че не в Хартфорд. И не само че не мога да се успокоя, ами направо умирам от ужас, когато тази проклета врата на асансьора се отвори, защото всеки път очаквам да се появи Колдуел.

— Разбирам защо си толкова нервна — сериозно отвърна Том. — Когато бях в Амхърст, често ходех на гости у едни приятели в Хартфорд. Ти къде точно живееше там, Алис?

— О, на Лейкуд драйв.

Лейси извика в съзнанието си спомена за снимките на голямата жилищна сграда, които беше изучавала като част от инструктажа в разпределителния център и се молеше наум Том Линч да не каже, че и неговите познати живеят там.

— Не го знам — поклати бавно глава той. После се огледа и каза: — Харесва ми как си наредила жилището си.

Жилището наистина беше придобило по-удобен и омекотен вид. Боядисала беше стените в слонова кост и после се беше постарала да ги направи достатъчно грапави, за да им придаде по-топъл и обитаем вид. Килимът, който беше купила от разпродажбата в един гараж, беше машинно тъкано копие на килим тип „Челси“ и имаше приятно употребяван вид. Гарнитурата от тъмносиньо кадифено канапе в комплект с двойно кресло имаше леко износен, но достатъчно хубав и удобен вид. Малката масичка, за която беше дала двайсет долара, беше тапицирана с нащърбена кожа, но имаше извити крака стил „Риджънси“. Беше точно копие на масичката, с която беше отраснала и това й вдъхваше допълнително усещане за уют. Полиците до телевизора бяха отрупани с книги и разни джунджурии, които си беше купила по разпродажбите.

Лейси тъкмо понечи да обяснява колко обича да пазарува стари мебели, но се спря навреме. Повечето хора не обзавеждат изцяло жилището си с вещи, купени по разпродажби. Не, каза си тя, повечето хора се местят заедно мебелите си. Реши, че ще е по-добре просто да благодари на Том за комплимента и се зарадва, че той й предложи да тръгнат веднага.

 

 

Тази вечер се държи по-различно, каза си тя един час по-късно, когато двамата се бяха настанили удобно, пийваха вино и похапваха пица. В спортната зала Том се държеше много сърдечно, но резервирано и тя прие, че решението му да я покани на премиерата е било плод на моментно решение.

Сега, когато двамата бяха заедно, тя придоби усещане за едно много по-интересно и приятно присъствие. За пръв път след смъртта на Изабел Лейси осъзна, че наистина се забавлява. Том Линч с охота отговаряше на въпросите, които му задаваше.

— Отраснал съм в Северна Дакота — обясняваше той. — Вече ти казах. Но след колежа въобще не съм живял там. Веднага се преместих в Ню Йорк — надявах се да направя голям удар в радиобизнеса. Това, разбира се, не стана и един много мъдър човек ми каза, че най-добрият начин да го постигна, е да започна в някоя по-малка радиостанция, да си изградя име там и после постепенно да се изкатеря на по-високи места. Така че през последните девет години съм работил в Де Мойн, Сиатъл, Сейнт Луис, а сега съм тук.

— И все в радиото ли? — попита Лейси.

Линч се усмихна.

— Вечният въпрос. Защо не опитам в телевизията? Исках да си направя мое собствено предаване, да разработя нова радиопрограмна схема, да видя кое се получава и кое не. Вече съм научил доста неща и наскоро за мен се интересуваха от една много добра кабелна телевизионна станция в Ню Йорк, но мисля, че още ми е рано да предприемам такава стъпка.

— Лари Кинг е започнал в радиото — отбеляза Лейси. — Явно се е справил добре с прехода в телевизията.

— Е, ето ме и мен, следващият Лари Кинг.

Двамата си бяха поръчали една малка пица. Линч хвърли поглед към последното парче и понечи да го прехвърли в нейната чиния.

— Ти го изяж — възпротиви се Лейси.

— Не ми се яде повече…

— Направо ти текат лигите за него.

Двамата се разсмяха весело и няколко минути по-късно, когато излязоха от ресторанта и пресякоха улицата, за да влязат в театъра, той я хвана за лакътя.

— Внимавай — предупреди я той. — Наоколо е пълно с опасни заледени места.

Ако знаеше само, че целият ми живот в момента е изпълнен с опасни заледени места, мислено си каза тя.

 

 

За трети път гледаше постановка на „Кралят и аз“. Последният път беше по време на първата й година в колежа. Гледала го беше на Бродуей, когато баща й свиреше в оркестъра.

Иска ми се ти да свиреше и тази вечер, Джак Фаръл, каза си тя. Когато оркестърът започна, тя усети, че в очите й напират сълзи и се насили да ги спре.

— Добре ли си, Алис? — тихичко попита Том.

— Добре съм.

Как успя да усети, че съм разстроена, зачуди се тя. Да не е екстрасенс? Надявам се, че не е, каза си Лейси.

Братовчедката на Том, Кейт Ноулс, играеше ролята на Тъптийм, робинята, която се опитва да избяга от двореца. Беше добра актриса с невероятен глас. Трябва да е на моите години, може би малко по-млада, мислено отбеляза Лейси.

По време на антракта не престана да я хвали пред Том. После попита:

— Тя с нас ли ще пътува до празненството след това?

— Не. Ще пътува с останалата част от трупата. Ще се видим направо там.

Едва ли ще успея да се добера до нея, загрижено си каза Лейси.

 

 

Кейт и другите водещи актьори не бяха единствените звезди на празненството. Том Линч също постоянно беше заобиколен от хора. Лейси се измъкна за малко, за да смени бялото вино, което държеше, с газирана вода, но после не се върна при Том — видя, че е зает с една от привлекателните млади актриси от трупата. Момичето явно беше запленено от него и говореше нещо много оживено.

Не я виня, помисли си Лейси. Той е хубав, умен и приятен. Хедър Ланди също си е падала по него, макар втория път да споменаваше, че явно той или тя си има някой друг.

Отпивайки от газираната си вода, тя отиде до прозореца. Празненството беше в голяма къща в Уейзата, определено скъп квартал на двайсет минути от центъра на Минеаполис. Добре осветеното имение беше на брега на езерото Минетонка. От мястото си до прозореца Лейси виждаше заледеното езеро отвъд заснежената морава. В един момент осъзна, че механично оглежда подробностите с окото на агент по недвижими имоти — великолепното разположение, чудесното изпълнение на строителните детайли в осемдесетгодишната сграда. Такива неща вече не се срещат нито в областта на проектирането, нито на строителството в по-новите къщи — независимо от цената, размишляваше тя, докато оглеждаше просторния салон, побрал близо сто души, без да има вид на претъпкан.

За миг й стана мъчно за офиса й в Ню Йорк, за работата й с клиентите, за съчетаването на имоти и клиенти, за тръпката при сключването на сделка.

Искам да се прибера у дома, замечтано си каза тя.

Уендъл Удс, домакин на празненството, застана до нея.

— Вие сте госпожица Карол, нали?

Той беше внушителен мъж на около шейсет години със стоманеносиви коси.

Сега ще ме попита откъде съм, каза си Лейси.

Така и стана и тя се надяваше, че звучи убедително, докато рецитираше добре заучената версия за миналото й в Хартфорд.

— Сега вече съм се настанила достатъчно добре и съм готова да започна да си търся работа — каза тя.

— Каква работа търсите? — попита той.

— Не ми се ще да се връщам отново в лекарски кабинет — отвърна тя. — Винаги съм искала да опитам работа в агенция по недвижими имоти.

— Но там доходите са главно от комисионни, нали знаете? Освен това ще трябва специално да разучите района.

— Това ми е ясно, господин Удс — отвърна Лейси. — Аз се уча бързо — добави тя с усмивка.

Сега ще ме свърже с някого, каза си тя. Сигурна съм.

Удс извади писалка и визитна картичка.

— Кажете ми телефонния си номер — каза той. — Ще го предам на една от моите клиентки. Милисънт Ройс има малка агенция в Едина, а нейната помощничка тъкмо я остави, защото ще си има бебе. Може би двете с нея ще се сработите.

Лейси с радост му каза телефонния си номер.

Ще бъда препоръчана от управителя на банка и при това съм нова в областта на недвижимите имоти, каза си тя. Ако Милисънт Ройс пожелае да се срещне с мен, може и да не ми поиска други препоръки за работа.

Когато Удс се обърна да поговори с друг гостенин, Лейси се огледа из стаята. Забеляза, че Кейт Ноулс е останала за секунда сама и моментално си проправи път към нея.

— Чудесна бяхте — обърна се тя към нея. — Гледала съм три различни постановки на „Кралят и аз“, но вашата интерпретация на Тъптийм беше великолепна.

— Виждам, че двете вече сте се запознали — присъедини се Том Линч към тях. — Извинявай, Алис — заоправдава се той, — но ме нападнаха. Нямах намерение да те оставям сама толкова дълго.

— Не се тревожи, получи се много добре — обясни тя.

Даже не можеш да си представиш колко добре се получи, добави си тя на ум.

— Том, отдавна се надявах, че ще ми падне случай да ти дойда на гости — обади се братовчедката на Том. — Но тук вече стана досадно. Хайде да отидем някъде другаде да изпием по чаша кафе.

Кейт Ноулс се усмихна на Лейси.

— Твоята приятелка тъкмо ми разказваше колко съм била добра — добави тя. — Иска ми се да я послушам още.

Лейси погледна часовника си. Беше един и половина. Не й се искаше да стои будна цяла нощ и затова предложи да отидат у тях. Докато караха обратно към Минеаполис, тя настоя Кейт да седне отпред с Том. Сигурна беше, че няма да останат дълго в квартирата й, а така поне по пътя можеха да обменят информация за роднините.

Как да отворя дума за Хедър Ланди, без да бъде прекалено очевидно, питаше се тя, като знаеше, че Кейт е в града само една седмица.

 

 

— Тази сутрин опекох сладки — каза Лейси и остави чинията на масичката. — Опитайте ги, но на ваша отговорност. Не съм правила сладки от гимназията.

След като сипа кафето, тя се опита да отклони разговора така, че да спомене Хедър. Хедър пишеше в дневника си, че е срещнала Том Линч след някакво представление. Но ако кажа, че съм гледала постановката, би трябвало да си спомням и участието на Кейт, усилено размишляваше Лейси.

— Преди година и половина бях в Ню Йорк и гледах една нова възстановка на „Годеникът“. В програмата прочетох тази вечер, че и ти си участвала в нея.

— Сигурно си я гледала, когато бях болна от грип — отвърна Кейт. — Една седмица отсъствах.

Лейси се постара да прозвучи ненагласено.

— В главната роля играеше една млада актриса с много хубав глас. Не мога да си спомня името й.

— Хедър Ланди — веднага се обади Кейт Ноулс и се обърна към братовчед си.

— Том, нали я помниш? Тя си падаше по теб. Хедър загина при автомобилна катастрофа — обясни тя и поклати глава. — Много жалко за нея.

— Как е станало? — попита Лейси.

— О, прибирала се у дома от една хижа в Стоу и изхвърчала от пътя. Майка й, горката жена, не можа да го понесе. Идва в театъра да говори с нас, търсеше някаква допълнителна причина за инцидента. Казваше, че Хедър била разтревожена точно преди почивните дни и разпитваше дали не знаем нещо повече.

— И ти какво й каза? — намеси се Том.

Кейт Ноулс сви рамене.

— Казах й, че според мен Хедър беше необикновено мълчалива през седмицата преди да загине и аз също забелязах, че нещо я тревожи. Предположих, че навярно е била по-разсеяна, докато е карала на прибиране и затова се е подхлъзнала.

Край, задънена улица, помисли Лейси. Кейт не знае нищо повече от мен.

Кейт Ноулс остави чашата си.

— Много ми беше приятно, Алис, но вече е късно и трябва да вървя.

Тя стана и се обърна към Лейси.

— Интересно, че името на Хедър Ланди изникна точно тази вечер, тъкмо се бях сетила за нея. Майка й ми писа, молеше ме пак да се опитам да се сетя нещо, което би могло да обясни поведението на Хедър през този последен ден. Писмото й ме настигна чак тук. Препращали са го в други два града, докато го получа.

Тя се замисли и поклати глава.

— Има едно нещо, за което бих могла да й пиша все пак, колкото и да е маловажно. Едно момче, с което ходех преди — Бил Мерил, ти го знаеш, Том, познаваше и Хедър. Скоро стана дума за нея и той спомена, че я бил видял следобеда, преди да загине в апрески бара на хижата. Бил отишъл там с още двама, единият бил някой си Рик Паркър, който се занимавал с недвижими имоти в Ню Йорк и явно знаел нещичко за Хедър от времето, когато току-що била пристигнала в Ню Йорк. Бил каза, че щом зърнала Паркър, Хедър моментално излетяла от хижата. Сигурно не е нещо значително, но майката на Хедър толкова настояваше да й кажа всичко, което знам за онзи ден, че сигурно ще поиска да го узнае. Ще й пиша още утре сутринта.

Когато чу Кейт да споменава писмото на Изабел и после името на Рик Паркър, Лейси изтърва чашата, която се разби на пода и прекъсна транса, в който беше изпаднала. Тя побърза да прикрие объркването си и се зае да чисти изцапаното, отказвайки всякаква помощ. Заета с почистването, Лейси извика „Лека нощ“ на Кейт и Том, които се отправиха към вратата.

Останала сама в кухнята, Лейси опря гръб в стената и се насили да се успокои, като едва се сдържаше да не извика на Кейт, че може да си спести труда да пише на Изабел Уеъринг, тъй като за нея това беше напълно излишно.