Мери Хигинс Кларк
Бягство (5)

5

Едва призори Лейси се унесе в тежка, изпълнена със сънища дрямка, в която по дългите коридори бавно се движеха сенки, а иззад заключените врати се разнасяха ужасени писъци.

В седем без петнайсет се събуди с облекчение, макар да се ужасяваше от предстоящия ден. Инспектор Слоун й беше казал, че иска да отиде в участъка, за да помогне на художника им да състави портрет на Къртис Колдуел.

Докато седеше по халат и пиеше кафе, загледана в шлеповете, които бавно се движеха нагоре по течението на Ийст Ривър, тя знаеше, че най-напред ще трябва да вземе друго решение.

Какво да правя с дневника, питаше се Лейси. Изабел вярваше, че в него има нещо, което доказва, че смъртта на Хедър не е била нещастен случай.

Къртис Колдуел уби Изабел и открадна дневника.

Дали я беше убил заради онова, което беше открила в него? Дали беше откраднал онова, което смяташе, че е в дневника, за да се увери, че никой друг няма да го прочете?

Тя се обърна и погледна назад. Куфарчето й продължаваше да си лежи под дивана. Куфарчето, където беше скрила окървавените страници.

Трябва да ги предам на полицията, каза си тя. Но знам един начин, чрез който ще направя така, че да спазя и обещанието, което дадох на Изабел.

 

 

В два часа Лейси се намираше в полицейския участък, седнала от другата страна на голямата маса, зад която бяха инспектор Слоун и помощникът му, инспектор Ник Марс. Инспектор Слоун изглеждаше леко задъхан, сякаш беше бързал. А може би просто пуши прекалено много, реши Лейси. От горния му джоб се подаваше отворен пакет цигари.

Ник Марс беше съвършено друг случай. Напомняше й онзи първокурсник от футболния отбор, в когото беше влюбена на осемнайсет години. Марс беше към двайсетгодишен, с бебешко лице с пълни бузки, невинни сини очи и честичко се усмихваше. Симпатичен образ. Всъщност тя разбираше, че той ще играе доброто ченге в играта, която се играе при полицейски разпит. Слоун щеше да бъде груб и понякога да се показва сърдит, Ник Марс щеше да заглажда нещата, показвайки се мъдър и спокоен.

Лейси беше прекарала близо три часа в участъка, достатъчно време, за да разгадае постановката, която бяха подготвили в нейна чест. Докато се опитваше да опише на полицейския художник физиономията на Къртис Колдуел, Слоун явно показваше раздразнението си от това, че тя не може да го опише по-точно.

— Нямаше никакви белези, петна или татуировки — обясняваше тя на художника. — Поне аз не забелязах такива. Мога само да ви кажа, че имаше слабо лице със слънчев загар, бледосини очи и пепеляворуса коса. В чертите му нямаше нищо забележително. Всичко беше съразмерно — освен може би устните. Бяха доста тънки.

Но когато видя рисунката на художника, макар и колебливо, тя каза:

— Не, съвсем не изглеждаше така.

— Тогава как изглеждаше? — троснато запита Слоун.

— Спокойно, Ед. На Лейси никак не й е било лесно — Ник Марс й се усмихна окуражително.

След като художникът не можа да нарисува достатъчно добре мъжа, когото беше видяла, Лейси изгледа безкрайна поредица снимки на лица. Никоя от тях обаче не приличаше на мъжа, когото тя познаваше под името Къртис Колдуел, и това още повече раздразни Слоун.

Той извади от джоба си цигара и я запали с явен жест на безпомощно разочарование.

— Е, добре, госпожице Фаръл — забързано рече той. — Ще трябва отново да ни разкажете как стана всичко.

— Лейси, искаш ли чаша кафе? — попита Марс.

— Да, благодаря.

Тя му се усмихна благодарно, но мислено се предупреди: Внимавай. Не забравяй, че те играят на добро и лошо ченге. Явно инспектор Слоун минаваше към следващата точка в дневния ред.

— Госпожице Фаръл, иска ми се отново да ни разкажете някои моменти от престъплението. Когато се обадихте на 911 снощи, сте била твърде разстроена.

Лейси вдигна вежди.

— И напълно основателно — кимна тя с глава.

— Разбира се. И бих казал, че бяхте в шок, когато говорихме с вас след това.

— Навярно да.

Всъщност, повечето неща, които се бяха случили снощи, й бяха като в мъгла.

— Не ви изпратих до вратата, когато си тръгвахте, но разбирам, че сте били в достатъчно добро състояние, за да си спомните, че сте си оставили куфарчето в дрешника в антрето до вратата на апартамента на госпожа Уеъринг.

— Така е. Спомних си, когато минахме покрай него.

— Спомняте ли си, че по това време фотографите правеха снимки?

Тя се замисли. Прахът, с който бяха поръсили мебелите… Светкавиците…

— Да, спомням си — отвърна тя.

— Тогава бихте ли погледнали тази снимка, моля?

Слоун плъзна по масата една снимка размер 20х25 см.

— Всъщност — обясни той, — това, което виждате, е увеличена част от рутинна снимка, направена във вестибюла.

Той кимна на младежа.

— Инспектор Марс откри този малък детайл.

Лейси се загледа в снимката. На нея се виждаше как стиска куфарчето си и го държи настрани от Рик Паркър, който се опитва да го вземе.

— Значи вие не само сте си спомнили за куфарчето, но сте държали да си го носите сама.

— Това ми е в характера. Пък и при моите колеги се налага да разчитам изцяло на себе си — обясни Лейси с тих и спокоен глас. — Сигурно съм действала на автопилот. Не си спомням какво точно съм си мислела тогава.

— О, напротив, мисля, че си спомняте — натърти инспектор Слоун. — Смятам, че сте го направили напълно съзнателно и нарочно. В дрешника открихме следи от кръв, госпожице Фаръл. От кръвта на Изабел Уеъринг! Как смятате, е попаднала там?

Дневникът на Хедър, каза си Лейси. Окървавените страници. Две от тях бяха паднали на килима в дрешника, когато се опитваше да ги натъпче в куфарчето си. А ръцете й също бяха окървавени. Но не можеше да го каже на инспектор Слоун — още не. Имаше нужда от още време, за да проучи написаното на тези страници.

Тя погледна ръцете си, скръстени в скута. Трябваше да кажа нещо. Но какво?

Слоун се надвеси над масата с агресивен, почти обвинителен вид.

— Госпожице Фаръл, не знам каква игра играете и какво точно криете от нас, но това явно не е обикновено убийство. Мъжът, който ви се е представил като Къртис Колдуел, не е ограбил апартамента и не е убил Изабел Уеъринг случайно. Цялото убийство е било внимателно планирано и изпълнено. Вашето появяване на местопроизшествието е било единственото нещо, което вероятно не е било включено в плана.

Той млъкна за миг и после продължи.

— Казахте, че сте видели у него кожената папка на госпожа Уеъринг. Опишете ми я отново.

— Описанието е същото — отвърна Лейси. — С размери на обикновена папка, която се затваря с цип, така че нищо да не изпадне, когато е затворена.

— Госпожице Фаръл, виждали ли сте тази папка преди това?

Слоун плъзна към нея лист хартия.

Лейси го погледна. Беше обикновен изписан лист.

— Не мога да кажа със сигурност — рече тя.

— Прочетете го, моля.

Тя набързо го огледа. Датата беше отпреди три години. Започваше с думите: „Баба дойде пак да гледа представлението. После ни заведе на вечеря в един ресторант“.

Дневникът на Хедър, каза си тя. Явно съм пропуснала тази страница. Колко ли още са останали, запита се тя.

— Виждали ли сте го преди? — отново попита Слоун.

— Вчера следобед, когато доведох мъжа, представил се като Къртис Колдуел, да види апартамента, Изабел беше на бюрото в библиотеката. Кожената папка беше отворена и тя четеше листовете, които беше извадила отвътре. Не мога да твърдя със сигурност, че този е един от тях, но вероятно е така.

Поне това е вярно, отбеляза тя мислено. Внезапно съжали, че сутринта не отдели време да направи копие на дневника, преди да дойде в участъка.

Ето какво бе решила да направи — да даде оригинала на полицията, едно копие на Джими Ланди, а едно копие да задържи за себе си. Изабел искаше Джими да прочете дневника. Явно смяташе, че той ще открие в него нещо съществено. Би могъл да прочете копие, вместо оригинала, както и тя, след като по някаква причина Изабел я беше накарала да й обещае, че също ще прочете написаното.

— Открихме този лист в спалнята, под стола — обясни Слоун. — Може би е имало и други отделни листове. Мислите ли, че е възможно?

Той не я изчака да отговори.

— Да се върнем на петното кръв от Изабел Уеъринг, което открихме в дрешника в антрето. Имате ли някаква представа как се е озовало там?

— Ръцете ми бяха изцапани с кръвта на Изабел — обясни Лейси. — Знаете много добре.

— О, да, знаем, но от ръцете ви не капеше кръв, когато грабнахте куфарчето си на излизане миналата вечер. Така че, какво стана? Прибрахте ли нещо в куфарчето си, преди да дойдем, нещо, което сте взели от спалнята на Изабел Уеъринг? Изглежда сте го направили. Защо не ни кажете какво беше то? Може би из стаята е имало пръснати повече страници като тази, която току-що прочетохте. Не познах ли?

— По-спокойно, Еди. Дай на Лейси възможност да ти отговори — намеси се Марс.

— Лейси разполага с колкото време иска, Ник — сопнато рече Слоун, — но истината си остава една и съща. Тя е взела нещо от онази стая, сигурен съм. Не се ли питате за какво му е на някой невинен случаен свидетел да взема нещо от дома на жертвата? Не се ли сещате защо? — обърна се той към Лейси.

Изпитваше неудържимо желание да му разкаже, че дневникът е у нея и да му обясни защо го е взела. Но ако го направя, мислеше си тя, те ще поискат да им го предам незабавно и няма да ме оставят да направя копие за бащата на Хедър. А със сигурност не бих могла да им кажа, че ще направя и копие за мен. Държат се така, сякаш имам пръст в смъртта на Изабел, каза си тя. Ще им предам дневника още утре.

Лейси се изправи.

— Не, не се сещам. Свършихте ли, инспектор Слоун?

— За днес, да, госпожице Фаръл. Но не забравяйте, че при разследването на убийство, съучастието дори след акта на престъпление води до сериозно наказание. Углавно наказание — добави той със заплашителен тон. — И още нещо, ако наистина сте взели онези страници, започвам да се чудя дали наистина сте толкова невинен свидетел. В края на краищата вие сте завели убиеца в дома на Изабел Уеъринг.

Лейси си тръгна, без да отвърне нищо.

Трябва да отида в офиса, но първо ще се върна у дома, за да взема дневника на Хедър Ланди. Довечера ще остана в офиса, докато всички останали си тръгнат и ще направя нужните копия. Утре ще предам оригинала на Слоун. Ще се опитам да му обясня защо съм го взела, неспокойно разсъждаваше тя.

Понечи да махне на такси, но после размисли и реши да се прибере пеша. Следобедното слънце беше много приятно. Все още имаше усещането, че е измръзнала до мозъка на костите си. Докато пресичаше Второ Авеню, усети, че някой върви наблизо зад нея. Обърна се рязко и срещна озадачения поглед на възрастен мъж.

— Извинете — промърмори тя и изтича на тротоара.

Очаквах да видя Къртис Колдуел, каза си Лейси, забелязвайки с неудоволствие, че отново трепери. Ако всичко е било заради дневника, значи не е успял да го вземе. Дали ще се върне за него? Той знае, че го видях и че мога да го разпозная. Докато полицията не залови Колдуел — ако въобще го залови — тя се намираше в опасност, сигурна беше в това. Опита се да изхвърли тази мисъл от главата си.

Фоайето на кооперацията й се стори като сигурно убежище, но когато Лейси слезе от асансьора на своя етаж, дългият коридор й се стори страшен. С ключ в ръка тя забърза към апартамента си и бързешком се втурна вътре.

Никога повече няма да нося това куфарче, зарече се тя, докато го вадеше изпод канапето. Отнесе го в спалнята и го сложи на бюрото, като внимаваше да не докосва окървавената дръжка.

С треперещи пръсти тя извади страниците от куфарчето, мръщейки се при вида на кръвта. Прибра всички листове в голям кафяв плик за писма и взе да търси сак из гардероба си.

След десет минути, стиснала здраво сака в ръка, тя отново излезе на улицата. Махайки с ръка на едно такси, Лейси се убеждаваше, че който и да беше въпросният Колдуел и независимо защо беше убил Изабел, сега трябва да е хукнал да се крие на много мили оттам.