Мери Хигинс Кларк
Бягство (30)

30

Когато Милисънт Ройс прие да я вземе на работа като доброволец, Лейси реши още същия следобед да остане в офиса, за да се запознае с документацията в компютъра и да прегледа пощата, която се беше натрупала върху бюрото на рецепцията.

След четири месеца без работа, за нея беше истинско удоволствие да седне на бюрото, да прегледа списъците с клиенти и да се запознае с ценовата листа на имотите в района, в който работеше агенцията.

В три часа госпожа Ройс заведе една клиентка да разгледа някакво жилище и помоли Лейси да отговаря на телефонните обаждания.

Първото позвъняване едва не завърши с провал. Тя вдигна слушалката и каза:

— Агенция за недвижими имоти „Ройс“. Лейс…

Моментално втренчи очи в телефона. За малко да каже истинското си име.

След миг телефонът иззвъня отново. Трябваше да го вдигне. Вероятно се обаждаше същият човек. Какво да каже? Гласът на другия край на линията звучеше леко раздразнено.

— Изглежда линията прекъсна — неловко рече Лейси.

Цял час телефонът не престана да звъни и Лейси внимателно отговаряше на всяко обаждане. Доста по-късно, когато записваше съобщението от зъболекарския кабинет, откъдето се обаждаха да потвърдят часа на Милисънт Ройс за следващата седмица, тя осъзна, че връщането към предишната работа може да се окаже капан. За всеки случай прегледа отново всички обаждания, които беше записала. Една жена се обади да каже, че съпругът й го прехвърлят в Минеаполис и приятели препоръчали да се обади в агенция „Ройс“, за да потърси жилище.

Лейси зададе обичайните въпроси: На каква цена? Колко стаи? Някакви претенции за годините, на които е сградата? Трябва ли да е близо до училище? Дали покупката зависи от продажбата на сегашното жилище? Дори беше записала сведенията по характерния за агентите на недвижими имоти съкратен начин: „мин. 4 ст. (3 бани) дет. пл./центр.“.

Толкова се гордеех със себе си, мислеше си тя, докато преписваше името и телефона на жената на друго листче, внимавайки да не издаде опита си в този бизнес. Накрая на бележката добави следното: „Перспективен клиент поради спешно преместване“. Може би дори това звучи прекалено професионално, реши тя, но когато вдигна глава, видя, че Милисънт Ройс влиза в офиса.

Госпожа Ройс, която имаше определено уморен вид, явно се зарадва на получените съобщения и на подредената от Лейси поща. Наближаваше пет часът.

— Надявам се, че ще те видя утре сутрин, Алис?

В гласа й се долавяше надежда.

— Определено — отвърна Лейси. — Обаче за обяд имам среща, която не мога да отменя.

Докато караше обратно към града, Лейси усети как нервите й се отпускат. Както обикновено нямаше никакви планове за вечерта и внезапно мисълта да се върне в празния апартамент и да се заеме с приготвянето на поредната самотна вечеря й се стори отблъскваща.

Ще отида в спортната зала да се поизпотя малко, реши тя. Може би след упражненията и тичането тази сутрин ще успея да подремна добре.

Когато пристигна в залата, Рут Уилкокс й махна с ръка.

— Знаеш ли? — заговорнически зашепна тя. — Том Линч страшно се натъжи, като разбра, че те няма днес следобед. Дойде да пита дали си идвала по-рано през деня. Алис, струва ми се, че той си пада по теб.

Ако е така, значи си пада по една измислена личност, горчиво си каза Лейси. Остана в залата само половин час и после се прибра вкъщи. Лампичката на телефонния й секретар мигаше. Том беше позвънил към четири и половина.

— Мислех, че ще те видя в залата, Алис. В петък вечер ми беше много приятно. Ако чуеш съобщението ми преди седем и нямаш нищо против да вечеряме заедно, обади ми се. Телефонният ми номер е…

Лейси натисна бутона за спиране и изтри записа, преди да чуе телефонния номер на Том. Това беше значително по-лесно, отколкото да прекара още една вечер в лъжи към някой, с когото при по-други обстоятелства би се радвала да излиза.

За вечеря си направи БМД с препечен хляб.

За успокоение, каза си тя. И тогава се сети — точно това ядох вечерта преди Изабел Уеъринг да умре. Изабел се обади, а аз не вдигнах телефона. Бях уморена и не ми се говореше с нея.

Лейси си спомни, че в съобщението, което беше оставила на телефонния секретар, Изабел беше споменала, че е намерила дневника на Хедър и че нещо в него я е накарало да смята, че е открила доказателство, че смъртта на Хедър не е била случайна. На следващата сутрин обаче, когато се бе обадила в офиса, не беше пожелала да говори за това, спомни си Лейси. След това, когато Лейси доведе Къртис Колдуел, беше останала да седи в библиотеката и да чете дневника. А няколко часа по-късно вече беше мъртва.

Картините в съзнанието й за малко да я накарат да се задуши, преди да е довършила последната хапка от сандвича си: Изабел в библиотеката, разплакана над дневника на Хедър. Изабел, която с последния си дъх умолява Лейси да предаде дневника на бащата на Хедър.

Какво точно не ми дава мира в тази работа, питаше се Лейси. Имаше нещо особено в библиотеката онзи ден привечер, нещо, което забелязах, когато говорех с Изабел. Но какво беше то?

Мислено тя се върна в библиотеката през онзи късен следобед, напрягайки се да направи картината по-ясна. Накрая се предаде. Просто не можеше да си спомни.

Няма смисъл, каза си Лейси. По-късно ще се опитам да се настроя в работен режим „Търси и открий“. В края на краищата, човешкото съзнание е компютър, нали така?

През нощта й се яви смътният образ на Изабел, която през последните часове от живота си държеше в ръка зелена писалка и плачеше над дневника на Хедър.