Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pretend You Don’t See Her, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Eddie Watson (2013)
Корекция
sonnni (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Бягство

Американска. Първо издание

Превод: Мая Калоферова

Художник: Борис Драголов

Редактор: Красимира Маврова

ИК „Кронос“, София, 1997

ISBN 954-8516-28-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3

Стискайки палци, към шест часа вечерта Лейси позвъни на Изабел Уеъринг. С облекчение отбеляза, че вече се е успокоила.

— Ела, Лейси — рече тя, — трябва да поговорим. Дори с риск да проваля сделката, сега не мога да напусна апартамента. В дневника на Хедър открих нещо, което ми се струва страшно важно.

— Ще дойда в седем — обеща Лейси.

— Моля те. Искам да ти покажа какво открих. Ще разбереш какво имам предвид. Отвори си с твоя ключ. Аз ще бъда горе, във всекидневната.

Рик Паркър, който минаваше през кабинета на Лейси, забеляза разтревоженото изражение на лицето й и седна.

— Проблем ли имаш?

— Голям.

И тя му разказа за непоследователното поведение на Изабел Уеъринг и за възможната загуба на евентуалния клиент.

— Не можеш ли да я убедиш да не променя решението си? — бързо попита Рик.

Лейси забеляза загрижеността на лицето му, загриженост, която беше сигурна, че не е насочена към нея или към Изабел Уеъринг.

„Паркър & Паркър“ ще изгубят тлъста комисионна, ако изтървем Колдуел, каза си тя. Затова се е разтревожил толкова.

Тя стана и взе сакото си. Следобедът беше топъл, но прогнозата беше за рязък спад на температурата вечерта.

— Ще видим — каза тя.

— Тръгваш ли си вече? Нали каза, че срещата ви е в седем?

— Мисля да отида пеша. Може да се отбия да изпия чаша кафе по пътя и да подредя по-добре аргументите си. Чао, Рик.

Подранила беше с двайсет минути, но реши все пак да се качи горе. Портиерът Патрик беше зает с някаква доставка, но й се усмихна, когато я видя. Махна й да използва другия асансьор, който беше на самообслужване.

Отваряйки вратата, тя извика Изабел по име и едновременно с това чу нейния вик и изстрела. За част от секундата замръзна на място, после чисто инстинктивно затръшна вратата и се скри в дрешника, точно преди Колдуел да слезе тичешком по стълбите в коридора, стиснал пистолет в едната ръка и с кожена папка под мишница.

По-късно се чудеше дали си е въобразила, че някъде в подсъзнанието си чу гласа на баща си да казва: „Затвори вратата, Лейси! Заключи го отвън!“. Дали неговият дух пазител й бе дал сили да затръшне вратата под носа на Колдуел, а след това да я залости?

Тя се облегна на вратата и чу как ключалката изщрака при опита му да отвори и да влезе отново в апартамента. В мига, в който погледите им се срещнаха, Лейси забеляза изражението на атакуващ хищник в бледосините му очи.

Изабел!

Обади се на 911!

Повикай помощ!

Препъвайки се, тя се закатери по витата стълба, прекоси хола в прасковено и слонова кост и влезе в спалнята, където Изабел лежеше просната на леглото. Имаше толкова много кръв, която се разливаше вече и по пода.

Изабел мърдаше, протягаше ръка към една купчина листове под възглавницата. По тях също имаше кръв.

Лейси искаше да каже на Изабел, че ще повика полиция, че всичко ще бъде наред, но Изабел я прекъсна. Опитваше се да каже нещо:

— Лейси… дай дневника… на Хедър… на баща й.

С мъка си пое въздух и продължи.

— Лично на него… Закълни се… лично… на него. И ти… го прочети… Покажи… му… къде…

Гласът й заглъхна. Конвулсивно пое дъх, опитвайки се да се пребори с настъпващата смърт. Погледът й се разфокусира. Лейси коленичи до нея. С последни сили Изабел стисна ръката й.

— Закълни се… моля… мъжа…!

— Кълна се, Изабел, кълна се — изхлипа Лейси.

Изведнъж ръката, която стискаше нейната, се отпусна. Лейси разбра, че Изабел е мъртва.

 

 

— Добре ли си, Лейси?

— Да, нищо ми няма.

Намираше се в библиотеката на апартамента на Изабел, седнала в коженото кресло зад бюрото, където Изабел бе седяла само преди няколко часа и бе чела съдържанието на кожената папка.

Къртис Колдуел беше взел папката.

Когато ме е чул, той я е грабнал, без да знае, че Изабел е извадила няколко листа. Лейси не бе успяла да я разгледа добре, но папката й се бе сторила доста тежка и обемиста.

Страниците, които бе взела от спалнята на Изабел, сега бяха в нейното куфарче. Изабел я беше накарала да се закълне, че ще ги предаде лично на бащата на Хедър. Държеше да му покаже нещо в тях.

Но какво, чудеше се тя. Дали да не каже на полицията?

— Лейси, пийни малко кафе. Имаш нужда.

Рик стоеше надвесен над нея и й подаваше димяща чаша кафе. Вече беше обяснил на полицията, че няма повод да поставя под съмнение телефонно обаждане от името на човек, който твърди, че е адвокат на „Келър, Роланд и Смит“, когото прехвърлят от кантората им в Тексас.

— Често работим с тази фирма — обясняваше Рик. — Не счетох за необходимо да се обаждам за потвърждение.

— И вие сте напълно сигурна, че мъжът, когото сте видели да излиза оттук, е същият този Колдуел, така ли, госпожице Фаръл?

По-възрастният от двамата инспектори беше към петдесетте. Беше набит и як.

Но има лека стъпка, отнесено отбеляза Лейси. Той е също като онзи актьор, приятелят на татко, който играеше бащата в „Моята прекрасна лейди“. Той пееше „Закарайте ме в църквата навреме“. Как му беше името?

— Госпожице Фаръл?

В гласа му се промъкваше нотка на раздразнение.

Лейси срещна погледа му. Инспектор Ед Слоун, така се казваше той, помисли си тя. Но името на актьора продължаваше да й убягва. Какво я питаше Слоун? А, да. Дали Къртис Колдуел е мъжът, когото бе видяла да тича надолу по стълбите от спалнята на Изабел.

— Напълно сигурна съм, че беше същият мъж — каза тя. — Носеше пистолет и кожената папка.

Мислено си удари шамар. Нямаше намерение да им разказва за дневника. Трябваше добре да обмисли всичко, преди да говори за него.

— Кожената папка? — гласът на инспектор Слоун стана по-рязък. — Каква кожена папка? За пръв път споменавате за нея.

Лейси въздъхна.

— Всъщност нямам представа. Тя стоеше отворена на бюрото на Изабел днес следобед. Една от онези кожени папки, които се затварят с цип. Изабел четеше листовете от нея, когато бяхме тук по-рано.

Трябваше да им каже за страниците, които не бяха в папката, която Колдуел бе взел.

Защо не им казвам за тях, мислено се питаше тя. Защото се беше заклела на Изабел, че ще ги даде лично на бащата на Хедър. Изабел се бореше със смъртта, само за да чуе обещанието на Лейси. Не можеше да се откаже от дадената дума…

Внезапно Лейси почувства как краката й неудържимо започват да треперят. Опита се да ги задържи, като притисна силно с ръце коленете си, но те отказваха да се подчинят.

— Най-добре да повикаме лекар за вас, госпожице Фаръл — обади се Слоун.

— Искам само да се прибера у дома — прошепна Лейси. — Пуснете ме да се прибера у дома.

Виждаше, че Рик говори нещо тихо на следователя, но не можеше да го чуе, а и нямаше никакво желание да направи това. Тя потърка ръце. Пръстите й лепнеха. Погледна надолу и дъхът й секна. Не беше разбрала, че ръцете й лепнат от кръвта на Изабел.

— Госпожице Фаръл, господин Паркър ще ви изпрати до вас — каза инспектор Слоун. — Ще поговорим пак утре, когато си починете.

Гласът му е твърде силен, мислено отбеляза Лейси.

Или може би не? Не. Просто в главата си продължаваше да чува писъка на Изабел: „НЕ“!

Дали тялото на Изабел все още лежи скупчено на кревата, запита се тя. Лейси усети как нечии ръце я подхванаха под мишниците, за да стане.

— Хайде, Лейси — чу тя гласа на Рик.

Лейси послушно стана и позволи да я изведат през вратата и навън през вестибюла, където по-рано същия ден беше видяла да стои Къртис Колдуел. Той беше чул Изабел да казва, че няма да продава апартамента.

— Той не ме изчака в хола — каза тя.

— Кой? — попита Рик.

Лейси не отговори. Изведнъж се сети за куфарчето си. Вътре бяха страниците от дневника.

Спомни си усещането на листовете в ръката й — смачкани, пропити с кръв. Оттам беше кръвта по ръцете й. Инспектор Слоун я беше попитал дали е докосвала Изабел.

Тя му каза, че е държала ръката й, докато Изабел е умирала.

Сигурно беше забелязал кръвта по пръстите й. По куфарчето навярно също имаше кръв. За миг мисълта й се проясни напълно. Ако помоли Рик да вземе куфарчето й от дрешника, той щеше да забележи кръвта по дръжката. Трябва да си го вземе сама. И то така, че да не го видят, преди да го е изчистила.

Наоколо се мотаеха страшно много хора. Проблясваха светкавици на фотоапарати. Правеха снимки. Търсеха отпечатъци от пръсти, ръсеха с прах по масите…

На Изабел това никак не би се понравило, каза си Лейси. Тя беше толкова подредена.

Лейси се спря до стълбите и вдигна глава към горния етаж. Дали Изабел още лежеше там? Дали бяха покрили тялото й?

Рик я подкрепяше с ръка.

— Хайде, Лейси — подкани я той към вратата.

Тъкмо минаваха край дрешника, където беше оставила куфарчето си.

Не мога да го помоля да ми го вземе, напомни си Лейси.

Тя се дръпна рязко, отвори вратата на дрешника и грабна куфарчето в лявата си ръка.

— Дай да ти го нося — рече Рик.

Тя нарочно се отпусна така, че с дясната си ръка се облегна на неговата и го принуди да я подкрепи, стиснала здраво дръжката на куфарчето.

— Лейси, сега ще те прибера у вас — обеща Рик.

Чувстваше се така, сякаш погледите на всички бяха приковани в нея, в окървавеното куфарче. Дали така се чувстват крадците?

„Върни се! Дай им дневника! Той не е твой! Не го вземай!“, настояваше един вътрешен глас.

Кръвта на Изабел по страниците. Тя също не е моя, че да я раздавам, отчаяно си помисли тя.

Когато стигнаха долу във фоайето, един млад полицай се приближи към тях.

— Ще ви закарам до дома, госпожице Фаръл. Инспектор Слоун иска да бъде сигурен, че ще се приберете в безопасност.

 

 

Апартаментът на Лейси се намираше на Ийст Енд авеню и 79-та улица. Когато пристигнаха там, Рик пожела да се качи горе, но тя го спря.

— Искам веднага да си легна — обясни тя и продължи упорито да клати глава, докато той възразяваше, че не бивало да я оставя сама.

— Ще ти се обадя веднага щом се събудя — обеща тя.

Живееше на осмия етаж, а в асансьора беше сама по време на — както й се стори — безкрайното пътешествие. Коридорът й заприлича на този пред жилището на Изабел и Лейси се огледа боязливо, докато притичваше по него.

Първото нещо, което направи, когато влезе вътре, беше да пъхне куфарчето под дивана. Прозорците на хола й гледаха към Ийст Ривър. Лейси остана няколко минути на прозореца, загледана в светлинките, които проблясваха върху водата. После, макар цялата да трепереше, отвори прозореца и пое дълбоко свежия хладен нощен въздух. Чувството за нереалност, което я беше обзело през последните няколко часа, започваше да се разсейва, но на негово място изникваше болезнена умора, каквато не беше изпитвала никога през живота си. Тя се обърна и погледна часовника.

Десет и половина. Само преди малко повече от двайсет и четири часа беше отказала да вдигне телефона и да говори с Изабел. Изабел нямаше да се обади никога повече…

Лейси изтръпна. Вратата! Беше ли заключила вратата с двойната ключалка? Моментално изтича да провери.

Да, отбеляза тя, но сега Лейси постави резето и подпря дръжката с един стол. Почувства как отново започва да се тресе.

Страх ме е, каза си тя, а ръцете ми лепнат, лепнат от кръвта на Изабел Уеъринг.

За нюйоркски апартамент банята й беше доста голяма. Преди две години, когато направи ремонт на цялото жилище, беше добавила широка дълбока вана „Джакузи“. Никога не се беше радвала така на тази си придобивка, както тази вечер, докато изпаренията замъгляваха огледалото.

Лейси се съблече и пусна дрехите си на пода. Стъпвайки във ваната, тя въздъхна с облекчение и потъна в топлата вода, после постави ръце под струята от крана и усърдно ги затърка. Накрая натисна бутона, с който накара водата да се завихри около тялото й. Едва по-късно, добре увита в хавлията, Лейси си разреши да мисли за окървавените страници в куфарчето.

Не сега, каза си тя, не сега.

Все още не можеше да превъзмогне вледеняващото чувство, което я преследваше цяла вечер, но си спомни, че в барчето има бутилка уиски. Извади я, наля малко в една чаена чаша, допълни чашата с вода и я стопли в микровълновата фурна. Татко казваше, че най-доброто средство срещу студа е чаша горещо уиски, спомни си тя. Само че той го правеше много по-специално. С карамфил, захар и канелена пръчка.

Но дори и без подробностите, напитката свърши работа. Посръбвайки в леглото от чашата си, Лейси усети как топлина залива тялото й и заспа веднага щом загаси лампата.

И почти моментално се събуди с вик. Отваряше вратата на жилището на Изабел Уеъринг, навеждаше се над тялото на умиращата жена, Къртис Колдуел насочваше пистолет към главата й… Образът беше непосредствен и жив.

Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае, че пронизителният звук, който чува, е звънът на телефона. Обаждаше се зет й Джей.

— Току-що се върнахме от вечеря навън и чухме по новините, че Изабел Уеъринг е била убита — рече той. — Съобщиха, че на мястото имало свидетел, млада жена, която можела да идентифицира убиеца. Лейси, надявам се, че не си била ти.

Загрижеността в гласа на Джей беше утешителна.

— Аз бях — отвърна тя.

За миг той замълча. После тихо рече:

— Не е хубаво да си свидетел.

— Не съм го направила нарочно! — ядосано отвърна тя.

— Кит иска да говори с теб.

— Не мога да говоря сега — рязко се възпротиви тя, защото знаеше, че поради тревогата и загрижеността си Кит ще започне да й задава въпроси, които ще я принудят да разказва всичко отначало — как е влязла в апартамента, чула е вика и е видяла убиеца на Изабел.

— Джей, не мога да говоря сега! — умолително повтори тя. — Кит ще ме разбере.

Лейси затвори телефона и остана да лежи в тъмното, опитвайки се да се успокои с надеждата, че ще заспи отново, но всъщност напрягаше слух да чуе вика, последван от приближаващи стъпки.

Стъпките на Колдуел.

Последната мисъл в главата й, преди да заспи, бяха думите, които каза Джей.

Той каза, че не е хубаво да си свидетел. Защо ли го каза, питаше се тя.

 

 

След като остави Лейси във фоайето на кооперацията й, Рик Паркър взе такси направо до жилището си на Сентрал Парк Уест и 67-ма улица. Знаеше какво го очаква там и се ужасяваше от него. Убийството на Изабел Уеъринг навярно вече водеше новините. Когато излизаха от кооперацията, навън беше пълно с репортери и най-вероятно камерите бяха успели да го снимат как се качва в полицейската кола заедно с Лейси. При това положение баща му сигурно го беше видял — той винаги гледаше новините в десет часа. Рик погледна часовника си: беше единайсет без петнайсет.

Както очакваше, още на влизане в тъмния си апартамент забеляза, че лампичката на телефонния му секретар свети. Натисна бутона за прослушване. Имаше само едно съобщение и то, разбира се, беше от баща му: „Обади ми се веднага щом се прибереш, независимо колко е часът!“.

Дланите на Рик бяха толкова потни, че се наложи да ги избърше с кърпичката си, преди да вземе слушалката. Баща му се обади след първото позвъняване.

— Преди да си попитал — рече Рик с несигурен, неестествено писклив глас, — нямах друг избор. Трябваше да отида, защото Лейси беше казала на полицията, че съм й дал телефона на Колдуел. Така че ме повикаха.

В продължение на цяла минута Рик слуша сърдития глас на баща си, накрая едва успя да се намеси, за да отговори нещо.

— Татко, нали ти казах да не се безпокоиш. Всичко е наред. Никой не знае за връзката ми с Хедър Ланди.