Мери Хигинс Кларк
Бягство (1)

1

По-късно Лейси потърси утеха в мисълта, че дори да беше пристигнала няколко секунди по-рано, нямаше да помогне на Изабел, а само щеше да загине заедно нея.

Ето как бе станало всичко. Отключвайки си с ключа, с който разполагаше като агент по недвижими имоти, тя влезе в мезонета на 70-та Източна улица и извика Изабел по име точно в мига, в който Изабел извика „Не!“ и прозвуча изстрел.

Изправена пред необходимостта да решава на секундата дали да бяга или да се скрие, Лейси тръшна външната врата и се мушна бързо в дрешника в антрето. Още не беше успяла напълно да затвори вратата, когато елегантно облечен светлокос мъж слезе тичешком по стълбите от горния етаж. През тесния процеп успя добре да види лицето му, което се запечата в съзнанието й. Всъщност беше го виждала и преди, само няколко часа по-рано. Сега лицето му имаше зло и студено изражение, но явно беше същият мъж, на когото показа апартамента по-рано през деня: любезният Къртис Колдуел от Тексас.

От наблюдателния си пункт го видя как изтича покрай нея с пистолет в дясната ръка, стиснал кожена папка под лявата мишница. Той отвори със замах входната врата и изтича навън.

Асансьорът и аварийното стълбище бяха в другия край на коридора. Лейси знаеше, че Колдуел моментално ще разбере — ако някой е влязъл в апартамента, то той е още вътре. Инстинктът за самосъхранение я накара да излезе от дрешника и да бутне вратата зад гърба му. Той се завъртя рязко и в един ужасяващ миг погледите им се срещнаха — бледосините ириси с ледено стоманен оттенък се впиха в нея. Той се метна към вратата, но не беше достатъчно бърз. Вратата се затръшна и Лейси щракна резето в момента, когато ключът изтрака в ключалката.

Цялата разтреперана, с бясно ускорен пулс, Лейси се облегна на вратата и усети как топката се завърта. Можеше само да се надява, че Колдуел няма да успее да влезе.

Трябва да се обади на 911.

Трябва да повика помощ.

Изабел! Мина й през ума. Писъкът, който чу, трябва да беше неин. Дали е още жива?

С ръка на перилата, Лейси се втурна нагоре по застланите с дебел килим стъпала през обзаведения в нюанси на праскова и слонова кост хол, където през последните няколко седмици беше седяла толкова често с Изабел, слушайки скърбящата майка да разказва отново и отново как не може да повярва, че смъртта на дъщеря й Хедър е била нещастен случай.

Ужасена от мисълта за картината, която щеше да завари, Лейси влетя в спалнята. Изабел лежеше скупчена на леглото с отворени очи и с всички сили се мъчеше да достигне с окървавената си ръка купчината книжа под възглавницата до нея. Прозорецът беше отворен. Из стаята се носеше самотен лист хартия.

Лейси падна на колене.

— Изабел — промълви тя.

Искаше да й каже толкова много неща — че ще повика линейка, че всичко ще бъде наред — но думите отказваха да се отделят от устните й. Беше твърде късно. Лейси ясно виждаше, че Изабел умира.

 

 

Същата сцена се разиграваше по-късно в кошмара, който я спохождаше все по-често. Сънят беше винаги един и същ: Тя стоеше коленичила до тялото на Изабел и слушаше последните думи на умиращата, която й разказваше за дневника, умолявайки я да вземе листовете. Тогава някаква ръка докосваше рамото й и когато вдигнеше поглед нагоре, там стоеше убиецът — със студени, неусмихващи се очи, насочил към челото й пистолет. И дърпаше спусъка.

 

 

Беше първата седмица на септември, точно след Празника на труда^[1], и по непрестанното звънене на телефоните в офисите на „Паркър & Паркър“ Лейси разбра, че е настъпил краят на лятното затишие. Миналия месец жилищният пазар в Манхатън беше необичайно слаб, но ето че сега нещата отново потръгваха.

— Крайно време беше — обърна се тя към Рик Паркър, който тъкмо оставяше чаша с кафе на бюрото й. — От юни не съм сключила свястна сделка. Всичките ми клиенти заминаха я за Хамтънс, я за Кейп Код. Слава богу, вече започват да се завръщат. Миналия месец изкарах добра отпуска, но сега е време да се захващаме на работа.

Тя взе кафето.

— Благодаря ти. Приятно е да ти сервира самият престолонаследник.

— Няма нищо. Изглеждаш страхотно, Лейси.

Лейси се стараеше да не забелязва изражението на Рик. Винаги се чувстваше така, сякаш я разсъблича с поглед. Той беше разглезен хубавец с фалшив чар, но смяташе, че е неотразим и това я караше да се чувства определено неудобно. На Лейси не й беше никак приятно, че баща му го прехвърли от офиса им в Уест Сайд. Не й се щеше да рискува работата си, но напоследък ставаше все по-трудно да го държи на разстояние.

Телефонът й иззвъня и тя го сграбчи с облекчение.

Спасителен звън, каза си на ум.

— Лейси Фаръл — изрече тя в слушалката.

— Госпожице Фаръл, обажда се Изабел Уеъринг. Запознахме се миналата пролет, когато продавахте едно от жилищата в моята кооперация.

Клиентка, моментално отбеляза Лейси, инстинктивно отгатвайки, че госпожа Уеъринг желае да продаде апартамент.

Съзнанието на Лейси мигновено заработи в режим „издирване“. През май имаше две продажби на 70-та Източна, едната беше на цял имот и не беше говорила с никой друг, освен с управителя на сградата, а втората беше жилище в кооперация близо до Пето Авеню. Явно ставаше дума за апартамента на Норстръм, защото бегло си спомняше, че в асансьора я беше заговорила привлекателна, около петдесетгодишна жена, която поиска визитната й картичка. Стиснала палци, Лейси каза:

— Мезонета на Норстръм? Срещнахме се в асансьора.

Госпожа Уеъринг остана явно поласкана.

— Точно така! Искам да продам апартамента на дъщеря си и… Ако е удобно, бих искала вие да се заемете със сделката.

— Напълно е удобно, госпожо Уеъринг.

Лейси уговори да се срещнат следващата сутрин, затвори телефона и се обърна към Рик.

— Какъв късмет! 70-та Източна, номер три. Страхотна кооперация — отбеляза тя.

— 70-та Източна номер три. Кой апартамент? — бързо попита той.

— Десет Б. Да не би да го знаеш?

— Как мога да го знам — троснато отвърна той, — след като мъдрият ми баща ме държа пет години на работа в Уест Сайд.

На Лейси й се стори, че Рик полага видимо старание да се покаже любезен, защото добави:

— От малкото, което чух, стана ясно, че си се запознала с някой, който те е харесал и сега иска да ти възложи изгодна поръчка. Нали съм ти казвал какво казваше дядо ми за този бизнес, Лейси: „Имаш късмет, ако хората те помнят“.

— Може и така да е, само че не съм сигурна, че е голям късмет — отвърна Лейси с надеждата, че отрицателната й реакция ще сложи край на разговора. Тя се надяваше в най-скоро време Рик да започне я възприема като най-обикновен служител във фамилната им империя.

Той сви рамене и се оттегли в собствения си офис с изглед към 62-ра Източна улица. Прозорците на Лейси гледаха към Медисън авеню. Тя изпадаше във възторг при вида на постоянно натовареното улично движение, ордите туристи и местните баровци, които влизаха и излизаха от скъпите модни бутици.

— Някои от нас са родени нюйоркчани — обясняваше понякога тя на смутените съпруги на висшестоящи служители, прехвърлени на работа в Манхатън. — Някои пък идват тук неохотно и преди да се усетят, откриват, че въпреки всичките си проблеми, Ню Йорк е най-хубавото място за живеене.

А после, ако я попитаха, продължаваше:

— Отраснала съм в Манхатън и като се изключат годините в колежа, винаги съм живяла тук. Това е моят дом, моят град.

Навремето баща й, Джак Фаръл, хранеше същите чувства към Ню Йорк. Още когато беше малка, двамата скитаха заедно из града.

— Ние с теб си приличаме, Лейс — казваше той. — И ти си като мен, градско чедо. Майка ти, Господ да я поживи, умира от желание да избяга в крайните квартали извън града. Трябва да сме й благодарни, че продължава да търпи, понеже знае, че там няма да изтрая дълго.

Лейси беше наследила не само любовта на Джак към града, но и ирландските му черти — бяла кожа, синьо-зелени очи и тъмнокафява коса. Сестра й Кит се беше метнала на майка им — порцелановосини очи и коси с цвета на зимна пшеница.

Джак Фаръл беше музикант и работеше в театъра, най-често в театралния оркестър, макар понякога да свиреше в клубове, а много рядко и на концерти. Докато беше малка, нямаше бродуейски мюзикъл, чиито песни Лейси да не може да изпее заедно с баща си. А сега й беше трудно да превъзмогне внезапната му смърт, настъпила веднага след като тя завърши колежа. Понякога, докато се разхождаше из театралния квартал, се улавяше, че все очаква да го срещне из улиците.

След погребението майка й каза с тъжна усмивка:

— Точно както той предричаше — няма да остана нито миг повече в този град.

Майка й беше медицинска сестра в педиатрично отделение и си купи жилище в една кооперация в Ню Джързи, защото искаше да бъде близо до сестрата на Лейси, Кит, и семейството й. Премести се там и си намери работа в местната болница.

Току-що завършила колеж, Лейси си намери малък апартамент на Ийст Енд Авеню и започна работа в Агенцията за недвижими имоти „Паркър & Паркър“. Днес, осем години по-късно, тя беше една от най-добрите им агенти.

Като си тананикаше, Лейси измъкна папката за 70-та Източна 13 и се зае да я изучава.

Продадох мезонета на втория етаж, каза си тя. Стаите са просторни. Таваните високи. Кухнята имаше нужда от ремонт и осъвременяване. Сега да видим апартамента на госпожа Уеъринг.

Винаги, когато имаше възможност, Лейси проучваше старателно всичко, свързано с предстояща сделка. Открила бе, че за тази цел е изключително полезно да се познава със служителите в подопечните на „Паркър & Паркър“ сгради. Имаше късмет, че е приятелка с Тим Пауърс, управителят в сградата на 70-та Източна 13. Обади му се по телефона и в продължение на двайсет минути търпеливо слуша разказа за проваленото му лято, напомняйки си с тъга, че Тим винаги е бил склонен към празнословие. Накрая все пак успя да насочи разговора към апартамента на Уеъринг.

Според Тим, Изабел Уеъринг била майка на Хедър Ланди, млада певица и актриса, която тъкмо била започнала да си създава име в театралните среди. Бащата бил известния ресторантьор Джими Ланди. Хедър починала в началото на зимата, загинала при катастрофа — колата й паднала в крайпътна пропаст, когато се връщала у дома след почивка на ски в щата Върмонт. Апартаментът бил собственост на Хедър и сега майката явно смятала да го продаде.

— Майката на Хедър отказва да повярва, че дъщеря й е загинала при злополука — отбеляза Тим.

Когато най-сетне се откачи от телефона, Лейси остана да седи замислено още дълго, припомняйки си, че миналата година беше гледала Хедър Ланди в един нашумял бродуейски мюзикъл. Спомняше си я особено добре.

Хедър имаше всички качества — беше красива, имаше сценично присъствие и пееше с прекрасно сопрано. Направо „десет от десет“, както би казал баща й. Нищо чудно, че майката отказва да повярва.

Лейси потрепери и стана, за да включи климатика.

 

 

Във вторник сутринта Изабел Уеъринг се разхождаше из апартамента на дъщеря си, изучавайки го уж с критичното око на агент по недвижими имоти. Радваше се, че е запазила визитната картичка на Лейси Фаръл. Джими, бившият й съпруг, бащата на Хедър, пожела тя да продаде апартамента и трябваше да му се признае, че я изчака доста дълго време.

Младата жена й се бе понравила още в мига, когато я срещна в асансьора, защото й напомняше за дъщеря й, Хедър. На пръв поглед двете никак не си приличаха, Хедър имаше къса, къдрава, светлокестенява коса със златисти оттенъци и лешникови очи. На ръст беше дребна — едва метър и шейсет, с приятни меки извивки на тялото. Самата тя се наричаше „джуджето в семейството“. Лейси от своя страна беше по-слаба и по-висока, имаше синьо-зелени очи и по-тъмна, права коса, дълга до раменете, но в усмивката и маниерите й имаше нещо, което недвусмислено напомняше за Хедър.

Изабел се огледа. Брезовата ламперия и вестибюла, облицован с пръскани мраморни плочки, които Хедър обожаваше, едва ли щяха да се харесат на повечето хора, но те лесно можеха да се сменят. Изцяло модернизираната кухня и баните обаче бяха много положителен елемент при продажбата.

След многократни пътувания от Клийвланд до Ню Йорк и неубедителните опити да се преровят огромните гардероби и множеството чекмеджета в жилището, след срещите с приятелите на Хедър, Изабел разбираше, че е време да сложи край на всичко. Трябваше да се приключи с търсенето на обяснения и причини и да продължи живота си нататък.

Но въпреки всичко тя просто не можеше да повярва, че смъртта на Хедър е била чиста злополука. Познаваше дъщеря си — не беше толкова глупава, че да потегли към къщи в снежна буря с кола от Стоу, особено толкова късно през нощта. Съдебният лекар обаче нямаше никакви съмнения. Джими явно също не изпитваше никакви съмнения, защото в противен случай щеше да обърне Манхатън нагоре с краката, за да открие причината.

При последния от редките им обеди заедно той отново се бе опитал да убеди Изабел да остави случая на мира и да продължи живота си оттам нататък. Според него онази нощ Хедър не е могла да заспи, разтревожила се е, че поради силната снежна буря може да не успее да се прибере навреме за репетицията на следващия ден. Той просто отказваше да види каквито и да било подозрителни обстоятелства покрай смъртта й.

Изабел обаче не можеше да я приеме така лесно. Разказа му за обезпокояващия телефонен разговор, който беше провела с дъщеря им точно преди гибелта й.

— Джими, Хедър не беше на себе си, когато говорих с нея по телефона. Беше силно разтревожена. Направо ужасно. Личеше си по гласа й.

Срещата им приключи с това, че Джими не издържа и се развика:

— Изабел, престани! Стига вече! Положението е достатъчно тежко и без непрекъснато да се ровиш в тези неща и да тормозиш всичките й познати. Моля те, остави дъщеря ни да почива в мир.

Припомняйки си думите му, Изабел поклати глава. Джими Ланди обичаше дъщеря си повече от всичко на света.

На второ място обаче обича властта, каза си тя с горчивина — и това сложи край на брака им. Прословутият му ресторант, инвестициите му, а сега и хотела в Атлантик Сити и казиното… За мен все нямаше място, помисли си Изабел. Може би, ако преди години си беше намерил подходящ бизнес партньор, както сега си има Стиви Абът, бракът ни нямаше да се разпадне.

Тя усети, че върви през помещенията без да ги вижда и спря до един прозорец с изглед към Пето Авеню.

Ню Йорк е особено красив през септември, помисли си тя, отбелязвайки тичащите фигури по алеите, кръстосващи Сентрал Парк, бавачките, бутащи бебешки колички, и старците, които се приличаха на пейките. И аз извеждах Хедър навън в дни като днешния, спомни си тя. Десет години и три спонтанни аборта, докато се роди, но си струваше усилията и мъките. Тя беше необикновено дете. Хората се спираха да я гледат и да й се възхищават. И тя го съзнаваше, разбира се. Обичаше да се перчи и да се наслаждава на вниманието. Беше толкова умна, наблюдателна, талантлива. Толкова доверчива…

Защо захвърли всичко на вятъра, Хедър? За пореден път Изабел си задаваше въпроса, който я измъчваше след смъртта на дъщеря й. След онзи инцидент — Хедър беше още дете, когато видя как една кола се подхлъзна, излезе от пътя и се разби — тя изпитваше ужас от заледени пътища. Даже разправяше, че ще се премести да живее в Калифорния, за да избегне студовете. Защо тогава си тръгнала да караш из заснежената планина в два часа през нощта? Та ти беше едва на двайсет и четири години, животът беше пред теб… Какво се случи онази нощ, Хедър? Какво те накара да тръгнеш на път? Или може би кой?

Бръмченето на интеркома стресна Изабел и я откъсна от задушаващо смазващата я скръб. Обаждаше се портиерът, за да съобщи, че госпожица Фаръл е дошла за уговорената среща в десет часа.

 

 

Лейси се оказа неподготвена за многословното и малко нервно посрещане:

— За бога, та вие изглеждате по-млада отколкото си ви спомням — възкликна тя. — На колко години сте всъщност? На трийсет? Дъщеря ми щеше да навърши двайсет и пет идната седмица. Тя живееше тук. Апартаментът беше неин. Баща й го купи. Ужасно, нали? Естественото развитие на нещата би било аз да си отида първа и някой ден тя да се рови из моите вещи, а не обратното.

— Имам двама племенници и една племенничка — опита се да я прекъсне Лейси. — Не бих могла да си представя да им се случи нещо, но ми се струва, че разбирам част от онова, което преживявате.

Изабел я следваше из къщата, докато Лейси обикаляше и отбелязваше с опитно око размерите на помещенията. На първия етаж имаше вестибюл, голям хол и трапезария, малка библиотека, кухня и тоалетна. На втория етаж, до който се стигаше по вита стълба, имаше всекидневна, будоар, спалня и баня.

— Доста е просторен за толкова млада дама — продължаваше Изабел. — Но нали разбирате, баща й го купи. Обичаше да й угажда. Но тя не беше разглезена. Всъщност, когато се върна в Ню Йорк след колежа, искаше да наеме малък апартамент в Уест Сайд. Само че Джими скочи до тавана. Настояваше Хедър да живее в сграда с портиер. Държеше да е на сигурно място. Сега иска да продам апартамента и да задържа парите. Твърди, че Хедър би желала да ги задържа. Казва, че трябвало да престана да тъгувам и да продължа живота си оттук нататък. Само че още ми е много трудно да го забравя… Опитвам се, но не съм сигурна, че успявам…

Очите й се напълниха със сълзи.

Лейси зададе въпроса, на който държеше да получи отговор:

— Сигурна ли сте, че искате да го продадете? — и загледа безпомощно как стоическото изражение на лицето на Изабел Уеъринг се топи и очите й се пълнят със сълзи.

— Исках да разбера защо е загинала дъщеря ми. Защо е напуснала бързешком хижата онази нощ? Защо не е изчакала приятелите си, за да се върне заедно с тях на сутринта, както смяташе да направи? Какво я е накарало да промени решението си? Сигурна съм, че някой знае. Трябва да открия причината. Знам, че нещо страшно я беше разстроило, но не ми каза какво. Смятах, че тук може би ще намеря някакъв отговор… или нещо в апартамента, или от някой от приятелите й. Но баща й настоява да престана да тормозя хората и вероятно е прав, че трябва да продължим живота си нататък. Така че — да, Лейси, май ще трябва да го продам.

Лейси взе ръката на по-възрастната жена в своята.

— Сигурно Хедър би искала да постъпите така — тихо каза тя.

 

 

Вечерта Лейси измина двадесет и петте мили до Уикоф, щата Ню Джързи, където живееха майка й и сестра й Кит. Не ги беше виждала от началото на август, когато замина на едномесечната си почивка в Хамптън. Кит и съпругът й, Джей, имаха вила в Нантъкет и винаги канеха Лейси да прекара почивката си с тях.

Когато минаваше по моста „Джордж Вашингтон“, Лейси се подготвяше мислено за упреците, с които щяха да я посрещнат.

— Прекара с нас само три дни — нямаше да пропусне да й напомни зет й. — Какво толкова има в Ийст Хамптън, дето го няма в Нантъкет?

Първо на първо, теб те няма там, мислено отбеляза Лейси с лека усмивка. Зет й, Джей Тейлър, преуспяващ собственик на голяма фирма за оборудване на ресторанти, не беше в списъка на любимите й хора, но както не пропускаше да признае, Кит явно беше луда по него и двамата имаха вече три чудесни деца, така че коя съм аз, че да го критикувам? Само да не беше толкова ужасно надут, каза си тя. Понякога думите му звучаха като папска вула.

Докато завиваше по магистрала 14, тя вече гореше от нетърпение да се срещне с роднините си: с майка си, Кит и децата — Тод беше на дванайсет, Анди на десет, а нейната любимка, Бони, беше свенливо четиригодишно момиченце. Като се сети за племенницата си, тя осъзна, че цял ден не бе успяла да се отърве от спомена за нещастната Изабел Уеъринг и думите й. Страданието й беше толкова осезаемо. Много настоя Лейси да остане на кафе и продължи да говори за дъщеря си.

— След развода се преместих да живея в Клийвланд. Там съм израснала. Тогава Хедър беше на пет години. Постоянно пътуваше ту при мен, ту при баща си. Всичко беше наред. Аз се омъжих повторно. Бил Уеъринг беше доста по-възрастен от мен, но беше прекрасен мъж. Почина преди три години. Така се надявах, че Хедър ще срещне подходящ мъж, ще имат деца, но тя беше твърдо решена да се реализира първо професионално. Макар че точно преди смъртта й бях останала с впечатлението, че може би е срещнала някого. Може и да греша, но ми се струва, че го долавях в гласа й.

После беше попитала с известна загриженост:

— А ти, Лейси? Има ли някой в живота ти?

Сещайки се за този въпрос, Лейси се усмихна насила.

Не дотам, че да си личи, каза си тя. И въобще, откакто навъртях магическото число трийсет, усещам съвсем осезаемо как биологичният ми часовник усилено тиктака. Е, какво толкова, харесвам работата си, харесвам жилището си, обичам роднините и приятелите си. Имам достатъчно развлечения. Така че нямам право да се оплаквам. Каквото има да става, ще стане.

Майка й отвори вратата.

— Кит е в кухнята. Джей отиде да вземе децата — обясни тя след сърдечна прегръдка. — А вътре те очаква един човек, с когото много държа да те запозная.

Лейси се изненада и дори малко се стресна, когато видя непознатия мъж, застанал прав, с чаша в ръка до масивната камина. Докато я представяше на Алекс Карбайн, майка й се изчерви. Обясни й, че се познавали от година и тъкмо се били срещнали отново покрай Джей, който му бил продал оборудването за новия му ресторант, който току-що бил отворил врати на 46-та Западна улица.

Докато се здрависваше с мъжа, Лейси не пропусна да го оцени. Към шейсетгодишен, каза си тя, на възрастта на мама. Солиден мъж. А мама направо пърха от щастие. Какво става?

Веднага щом намери някакво извинение, тя се измъкна в автоматизираната и обзаведена по последна дума на техниката кухня на Кит, където я завари да приготвя салатата.

— Откога е всичко това? — попита тя сестра си.

Кит, с прибрана на тила руса коса, с вид, който Лейси смяташе, че е най-доброто олицетворение на реклама на добрата домакиня, се засмя:

— От около месец насам. Много приятен мъж. Джей го доведе на вечеря, мама също беше у нас. Алекс е вдовец. Цял живот е работил в ресторантския бизнес, но доколкото разбирам, това е първият му собствен ресторант. Ходихме там. Много хубаво го е наредил.

Двете подскочиха при звука от отваряща се врата в предната част на къщата.

— Дръж се — предупреди я Кит. — Джей се връща с децата.

Откакто Тод навърши пет години, Лейси започна да води отначало него, а после и другите деца със себе си в Манхатън, за да ги запознае с големия град, както на времето баща й я беше запознал с него. Дните, прекарани в Ню Йорк, наричаха „дни на Джак Фаръл“ — дни, които включваха всичко, от матинета на Бродуей (вече пет пъти беше гледала „Котките“) до музеите (Природонаучният музей с динозавърските скелети бързо им стана любим). Разхождаха се из Гринидж Вилидж, возеха се на трамвай до Рузвелт Айлънд, на ферибота до Елис Айлънд, обядваха на върха на Световния търговски център, караха кънки на площад Рокфелер…

Момчетата приветстваха Лейси с обичайните шумни възгласи. Бони, свенлива както винаги, се сгуши в нея.

— Много ми липсваше — сподели тя.

Джей каза на Лейси, че наистина изглежда страхотно и прибави, че почивката в Ийст Хамптън явно й се е отразила добре.

— Страшно гот беше — отвърна Лейси, отбелязвайки с радост физиономията му. Знаеше, че Джей не може да понася дори възпитания жаргон.

По време на вечерята Тод, който се интересуваше от недвижими имоти и въобще от работата на леля си, разпитваше Лейси за жилищния пазар в Ню Йорк.

— Набира скорост — обясни тя. — Всъщност днес попаднах на една многообещаваща сделка.

И тя им разказа за Изабел Уеъринг и забеляза внезапния интерес на Алекс Карбайн.

— Познавате ли я? — попита Лейси.

— Не — отвърна той, — но познавам Джими Ланди. Виждал съм и дъщеря им, Хедър. Много красива млада жена. Ужасна трагедия наистина. Джей, ти също си работил с Ланди. Сигурно си виждал Хедър. Тя често се навърташе из ресторанта.

Лейси с удивление забеляза как лицето на зет й придоби тъмночервен цвят.

— Не. Никога не съм я виждал — каза той с рязък тон, явно едва сдържайки гнева си. — Имах работа само с Джими Ланди. Кой иска още агнешко?

 

 

Беше седем часът. Барът беше претъпкан, а тълпата хора, желаещи да вечерят, вече прииждаше. Джими Ланди знаеше, че трябва да слезе долу и да поздрави клиентите, но нямаше настроение. Днес му беше лош ден, чувстваше се потиснат от обаждането на Изабел, което го накара да си спомни гледката — Хедър, заклещена и обгоряла в преобърната смачкана кола. Тази картина продължаваше да го преследва дълго след като затвори телефона.

Залязващото слънце хвърляше дълги сенки през високите прозорци на кабинета му в тежката каменна сграда на 56-та Западна улица, където се помещаваше „Венеция“ — ресторантът, който беше отворил преди трийсетина години.

На същото това място се бяха провалили три поредни ресторанта преди това. Навремето двамата с Изабел, още младоженци, живееха в нает под наем апартамент на втория етаж. Сега цялата сграда беше негова, а „Венеция“ беше едно от най-престижните заведения в Манхатън.

Джими седеше на масивното си старо бюро в стил „Уелс Фарго“ и се чудеше защо му е толкова трудно да слезе долу. Причината не беше само в обаждането на бившата му жена. Ресторантът беше украсен със стенни рисунки — идея, която беше копирал от конкурентите си в „Ла кот баск“. Рисунките бяха изгледи от Венеция и на някои от тях присъстваше Хедър. Когато беше на две години и едва ходеше, той накара художника да я нарисува — личицето й надничаше от един от прозорците на Палата на дожите. Имаше я и като млада госпожица, на която гондолиер правеше серенада. На двайсет години я бяха нарисували да минава по Моста на въздишките с песенен лист в ръка.

Джими знаеше, че няма да намери покой, докато не накара да я заличат от рисунките, но също като Изабел не можеше да се откаже от идеята, че смъртта на Хедър е по вина на друг. Той не можеше да се отърси от усещането за постоянното присъствие на дъщеря си, от погледа й, който го следи, когато минава през салона, от мисълта за това, че тя е там с него всеки ден.

Джими Ланди беше мургав мъж на шейсет и седем години. Косата му продължаваше да е естествено тъмна, а учуденият поглед под гъстите рошави вежди придаваше на лицето му постоянно недоверчиво изражение. Беше среден на ръст и здравото му мускулесто тяло създаваше впечатление за животинска сила. Знаеше как противниците му се подиграваха, че шитите по поръчка костюми са чисто прахосване на пари и сили, защото колкото и да се напъваше, все си приличаше на хамалин. Той почти се разсмя, сещайки се как Хедър се възмути първия път, когато чу тази забележка.

Казах й да не се притеснява, спомняше си Джими с усмивка. Казах й, че бих могъл да ги купя и продам всичките на куп и че това има значение.

Той поклати глава при спомена. Днес повече от всякога разбираше, че това далеч не е всичко, което има значение, но то все пак продължаваше да му дава сили да става от леглото всяка сутрин. Последните няколко месеца се бе отдал изцяло на проблемите на казиното и хотела, които строеше в Атлантик сити.

— Доналд Тръмп, пази се — беше казала Хедър, когато й показа макета. — Защо не го кръстиш хотел „Хедър“? Ще ти изнасям специални представления, само за теб. Какво ще кажеш, баба?

Научила беше това италианско прозвище за „татко“, когато беше на десет години, по време на пътуването им до Италия и оттогава престана да му вика „татко“.

Джими си припомни какво й беше отговорил.

— Знаеш, че веднага ще те наема. Но най-напред говори със Стиви. Той също е вложил големи пари в Атлантик сити и съм му предоставил да взема голяма част от решенията. Но все едно, какво ще кажеш да зарежеш професията, да се омъжиш и да ми народиш внуци?

Хедър се разсмя.

— О, баба, почакай още една-две години. Толкова се забавлявам.

Той въздъхна при спомена за смеха й.

Ето че сега никога няма да имам внуци, каза си Джими — нито момиченце със златистокестеняви къдрици и лешникови очи, нито момченце, което някой ден да ме наследи.

Почукване на вратата го върна към настоящето.

— Влез, Стиви — извика той.

Добре че си имам Стиви Абът, помисли Джими Ланди. Преди двайсет и пет години този русокос красавец, неуспял студент от университета в Корнел, беше почукал на вратата на ресторанта много преди часа за отваряне.

— Искам да работя за вас, господин Ланди — бе рекъл той. — От вас ще науча повече отколкото в който и да е колеж.

Джими се зарадва и подразни. Мислено прецени младежа. Зелено хлапе, многознайко, реши той.

— Значи искаш да работиш за мен? — попита той и посочи към кухнята. — Аз започнах оттам.

За мен това беше прекрасен ден, каза си Джими. Видът му беше на разглезено мамино синче, но всъщност беше ирландец, чиято майка работеше като сервитьорка, за да може го отгледа и той бързо доказа, че е от същото тесто. Навремето реших, че трябва да е пълен идиот да си зареже стипендията, но не бях прав. Той е роден за този бизнес.

Стиви Абът бутна вратата и запали най-близката лампа.

— Защо стоиш на тъмно, Джими? Да не медитираш?

Ланди вдигна глава и се усмихна накриво, забелязвайки съчувствието в погледа на по-младия мъж.

— Заплеснал се бях.

— Току-що дойде кметът с още четирима души.

Джими бързо бутна стола си назад и стана.

— Никой не ми е казал, че е запазил маса.

— Не е запазвал. Просто негово превъзходителство не можел да устои на нашия хотдог…

Абът прекоси стаята с големи крачки и сложи ръка на рамото на Ланди.

— Натоварен ден, отсега си личи.

— Да — отвърна Джими. — Изабел се обади сутринта, за да каже, че е наела агент да продаде апартамента на Хедър. Смята, че щял бързо да се продаде. И разбира се, всеки път като се обади, не може да не ми разкаже отново как не й се вярва, че Хедър би тръгнала с кола към къщи по заледените пътища. Че не вярва, че смъртта й е нещастен случай. Не може да го преживее. Направо ще ме подлуди.

Нефокусираният му поглед мина през Абът.

— Когато се запознах с Изабел, тя беше страшно парче, ако щеш вярвай. Истинска красавица от Клийвланд. Сгодена беше и щеше да се омъжва. Аз издърпах от пръста й пръстена, който онзи й беше подарил, и го хвърлих през прозореца на колата. — Той се изсмя. — Наложи се да изтегля заем, за да му платя пръстена, но момичето си го взех. Изабел се омъжи за мен.

Абът знаеше цялата история и разбираше защо Джими се е сетил за нея.

— Бракът ви може и да не изтрая дълго, но Хедър си струваше.

— Извинявай, Стиви. Понякога се усещам много стар, повтарям се. Всичко това си го чувал много пъти. На Изабел не й харесваше Ню Йорк, нито пък този начин на живот. Може би не биваше да напуска Клийвланд.

— Да, но така сте се запознали. Хайде, Джими, кметът чака.