Мери Хигинс Кларк
Бягство (60)

60

Тръпки лазеха по гърба на инспектор Ед Слоун, докато седеше до Ник Марс и полагаше всички усилия да се държи сякаш нищо особено не се е случило.

„Всички сме братя“ както се пее в химна, горчиво отбеляза той.

Слоун знаеше, че трябва много да внимава да не се издаде с враждебно поведение, което Ник би могъл да забележи, но си обеща, че няма да му спести нищо, когато истината излезе наяве.

Двамата отидоха да наблюдават сградата на 70-та Източна 13 веднага след срещата с Гари Болдуин.

Ник, естествено, не знаеше какво става. Когато паркираха на няколко преки оттам, той взе да недоволства:

— Ед, само си губим времето. Да не би да смяташ, че Лейси Фаръл пак се е хванала да продава имоти точно тук?

Много забавно, каза си Слоун.

— Наречи го предчувствието на старото куче, Ник.

Надяваше се, че звучи сърдечно.

Стояха вече от няколко минути, когато жена в дълго палто с качулка излезе от сградата и влезе в чакащото пред входа такси. Слоун не видя лицето на жената. Палтото беше много обемисто, така че не успя да види и формата на тялото й, но като наблюдаваше движенията й, му се стори, че долавя в нея нещо познато, при което космите на врата му настръхнаха. Освен това си личеше, че щади десния си крак, отбеляза той. В информацията от Минесота бяха споменали, че вчера Фаръл си е навехнала глезена в спортния клуб.

— Да вървим — обърна се Слоун към Марс. — Тя е в онова такси.

— Не може да бъде! Да не си станал екстрасенс, Ед? Или криеш нещо от мен?

— Просто предчувствие. Обадили са се на майка й от телефон, който е на пет преки оттук. Може да си има приятел в същата сграда. Нали преди е идвала често.

— Ще се обадя в централата — каза Ник.

— Не, още не.

Последваха таксито през тунела „Мидтаун“ и след това по магистралата за Лонг Айлънд. Ник обичаше да се шегува, че началните букви на магистралата за Лонг Айлънд били много показателни: L.I.E.^[1] И сега той се изсмя, след като за пореден път повтори духовитата си забележка.

Слоун изгаряше от желание да каже на Ник, че тези букви прекрасно изразяват и неговата същност. Вместо това обаче каза:

— Ник, няма по-добър от теб в следенето с кола.

Това беше съвършено вярно. Ник можеше да кара кола във всякакво движение, никога не се набиваше в очи, никога не приближаваше прекалено наблизо, понякога подминаваше обекта, а след това се прехвърляше в по-вътрешна лента на пътя, за да му позволи да го задмине. Това си беше истински талант, безценна дарба за един полицай.

А също така и за мошеник, мрачно отбеляза Слоун на ум.

— Къде отиваме според теб? — попита Ник.

— Не знам нищо — отвърна Слоун.

После все пак реши да сподели нещо.

— Знаеш ли, винаги съм смятал, че Лейси Фаръл е направила копие от дневника и за себе си. Ако е така, тя сигурно е единственият човек, който познава пълното му съдържание. Може би в онези три страници, за които Джими Ланди каза, че липсват, пише нещо важно. Ти как мислиш, Ник?

Забеляза как Ник го стрелна подозрително с очи. Не прекалявай, предупреди се мислено Слоун. Не го изнервяй прекалено.

Ред беше на Ник да каже:

— Не знам нищо повече от теб.

В Грейт Нек таксито спря до тротоара. Дали Фаръл ще слезе тук, питаше се Слоун. Той се приготви да я последва пеша, ако се наложи.

Тя обаче остана в колата. След няколко минути таксито потегли и по-късно спря на две преки оттам, до една бензиностанция, където шофьорът помоли да го упътят.

Последваха я по-нататък през града и минаха покрай редица очевидно скъпи къщи.

— Ти коя си избираш? — попита Ник.

За това ли било всичко, зачуди се Слоун. Не ти стига заплатата на полицай? Защо не напусна работата, момче? Просто трябваше да си смениш работата. Не беше нужно да минаваш на другата страна.

Постепенно видът на сградите се промени. Тук къщите бяха доста по-малки и по-наблизо една до друга, но също бяха отлично поддържани. Ед Слоун се почувства много по-добре и по на място.

— Карай по-бавно — предупреди той Ник. — Шофьорът се оглежда за номера на къщата.

Намираха се на Адамс плейс. Таксито спря пред номер десет. Точно отсреща на улицата имаше чудесно място за паркиране, зад една голяма каравана. Идеално, каза си Слоун.

Видя как Лейси Фаръл излезе от таксито. Изглежда се опитваше да убеди нещо шофьора, даваше му пари. Той обаче упорито клатеше глава. После вдигна прозореца и си замина.

Фаръл изгледа колата, докато се скри от погледа й. За пръв път успя добре да разгледа лицето й. Слоун забеляза колко млада, уязвима и уплашена изглежда. Тя се обърна и закуцука нагоре по алеята към къщата. Позвъни на звънеца.

Жената, която едва-едва открехна вратата, явно нямаше желание да я пусне вътре. Лейси Фаръл сочеше болния си глезен.

— Крачето ме боли. Моля ти се, добра жено, пусни ме да вляза. После ще те пречукам — престорено изхленчи Ник.

Слоун изгледа партньора си, недоумявайки как може преди да му се е струвал забавен. Време беше да се обадят в централата. Чувстваше се изключително доволен, че той лично откри Лейси Фаръл, макар че след това щеше да се наложи да я предаде в ръцете на Болдуин.

Слоун нямаше откъде да знае, че не по-малко доволен от него беше Сенди Саварано, който го наблюдаваше с интерес от прозореца на спалнята на горния етаж на номер десет, където търпеливо очакваше пристигането на Лейси Фаръл.