Мери Хигинс Кларк
Бягство (55)

55

Лейси се събуди и погледна часовника. Трябва да беше спала поне три часа. Когато отвори очи, се почувства както след лека упойка при зъболекаря. Имаше чувството, че нещо я боли, но този път беше глезенът, а не зъбът. Освен това се чувстваше леко зашеметена, но не чак дотам, че да не съзнава какво става. Спомняше си едва чути звуци откъм улицата — линейка, полицейска кола или пожарна… Това бяха познатите звуци на Манхатън, които винаги предизвикваха смесени чувства у нея — съчувстваше на пострадалите, но същевременно се чувстваше защитена.

Навън има някой, който ще дойде, ако имам нужда от помощ, винаги си казваше тя. Да, но сега не се чувствам така, помисли тя, отметна одеялата и седна. Инспектор Слоун побесня, като разбра, че е взела дневника на Хедър. Федералният прокурор навярно беше скочил до небето, когато е научил, че е казала на майка си къде е и после е избягала.

Всъщност, той беше заплашил да я задържи като особено важен свидетел, ако не спазва правилата по програмата за защита на свидетели, и тя беше напълно уверена, че той ще постъпи точно така — ако успее да я открие. Тя се изправи, като автоматично прехвърли тежестта върху левия си крак и прехапа устни от пулсиращата болка в подутия десен глезен.

Подпря се с две ръце на бюрото, за да се закрепи. Трите изписани страници без редове продължаваха да лежат там и неволно привлякоха вниманието й. Отново препрочете първата страница.

„Обяд с Макс или Мак — кой знае? — Хъфнър. Сигурно ще е забавно. Както казва той, аз остарях, а ти порасна.“

Звучеше така, сякаш Хедър говори за човек, когото познава от много време, каза си Лейси. Но кого да попитам? Този въпрос имаше един-единствен отговор: бащата на Хедър.

У него е ключът към всичко, реши Лейси.

Трябва да се облече и да хапне нещо. А също така да заличи всички следи от пребиваването си в апартамента. Беше неделя. Тим Пауърс беше обещал да я предупреди, ако от агенцията решат да водят клиент да оглежда жилището, но тя все пак се тревожеше, че някой може да се появи неочаквано. Лейси се огледа и мислено отбеляза всичко съществено. Храната в хладилника щеше недвусмислено да покаже, че някой е бил в апартамента. Мокрите хавлиени кърпи също щяха да издадат присъствието й. Реши, че един бърз душ ще й помогне да се разсъни. Искаше да облече някакви дрехи, за да се освободи от нощницата на Хедър Ланди. Но какво ще облека след това, запита се тя. Никак не й се нравеше идеята, че ще се наложи отново да прибегне до гардероба на Хедър.

Малко след като пристигна, тя взе душ, уви се в голяма хавлиена кърпа и се насили да се качи отново горе, за да намери нещо, което да облече. Чувстваше се като таласъм, докато отваряше вратите на големия дрешник в спалнята. Искаше й се само да грабне нещо, което да облече в леглото, но не можа да не забележи двата коренно различни стила на дрехите по закачалките. Изабел се обличаше консервативно, в безупречен стил. Роклите и костюмите й си личаха отдалеч. Всичко останало по полиците и закачалките беше разнообразна колекция от мини и дълги поли, развлечени ризи, бабини рокли, официални тоалети за коктейл, които едва ли представляваха нещо повече от няколко педи плат, провиснали огромни пуловери и поне десетина чифта джинси, които очевидно принадлежаха на Хедър.

Лейси взе набързо една прекалено голяма нощница на бели и червени райета — явно от дрехите на Хедър.

Ако изляза, не мога отново да облека анцуга и якето си, каза си тя. Вчера бях с тях и биха могли лесно да ме познаят.

Набързо си приготви кафе и препечено хлебче, после взе душ. Беше изпрала бельото си по-рано, но дебелите й чорапи все още бяха мокри. Отново трябваше да се рови в личните вещи на двете мъртви жени, за да се облече.

В осем часа Тим Пауърс се обади по домофона.

— Не исках да се обаждам по телефона в апартамента — каза той. — По-добре децата и Кери да не знаят, че си тук. Мога ли да се кача?

Двамата пиха заедно кафе в библиотеката.

— С какво мога да ти помогна, Лейси? — попита Тим.

— Та ти вече ми помогна толкова много — усмихна му се тя благодарно. — „Паркър & Паркър“ ли продължават да се занимават с продажбата на апартамента?

— Доколкото знам — да. Сигурно си разбрала, че Паркър младши е изчезнал?

— Да, четох във вестника. Някой друг от техния офис водил ли е клиенти да оглеждат жилището?

— Не, Джими Ланди се обажда онзи ден да пита за това. Изглежда му е писнало от семейство Паркър. Иска апартамента да се продаде бързо. Казах му направо, че шансовете рязко ще се увеличат, ако извадим мебелите.

— Имаш ли му прекия телефонен номер, Тим?

— Мисля, че имам номера на прекия му телефон в офиса. Той се обаждал, докато бях навън, и се наложи аз да го потърся. Той лично вдигна слушалката.

— Тим, моля ти се, дай ми този номер.

— Разбира се. Нали знаеш, че телефонът тук продължава да работи. Така и не се наканиха да го прекъснат. Говорих с Паркър на няколко пъти, когато видях, че пристигат сметки, но останах с впечатлението, че предпочита да работи, за да може да се обажда оттук, ако има нужда. Понякога идваше и сам.

— Което означава, че може да дойде и сега — отбеляза тя.

Лейси знаеше много добре, че Тим може да изгуби работата си, ако открият, че я е пуснал в апартамента, така че не искаше да рискува да стои още дълго. Все пак, трябваше да го помоли за още една услуга.

— Тим, трябва да предам на майка ми, че съм добре. Сигурна съм, че телефонът й се подслушва, за да проследят разговора ни, ако аз й се обадя. Би ли отишъл на някой уличен телефон, за да й се обадиш оттам? Не казвай кой си и говори само няколко секунди, иначе ще успят да проследят разговора. Но дори да го направят, поне няма да е оттук. Кажи й само, че съм добре и ще й се обадя при първа възможност.

— Добре — съгласи се Тим и стана.

Той хвърли поглед към страниците на бюрото и сякаш се стресна.

— Това копие от дневника на Хедър Ланди ли е?

Лейси го изгледа.

— Да. Откъде знаеш, Тим?

— В деня преди убийството на госпожа Уеъринг се качих да сменя филтрите на радиаторите. Нали знаеш, че ги сменяме винаги около първи октомври, когато минаваме от летен режим на зимен режим. Заварих я да чете дневника. Предполагам, че го беше открила същия ден, защото беше много развълнувана и разстроена, особено докато четеше тези страници тук.

Лейси усещаше, че е на ръба на важно откритие.

— Тя спомена ли нещо за това, Тим?

— Не. Обаче много искаше да говори с някого по телефона, но се оказа, че номерът го няма в указателя.

— Знаеш ли с кого е искала да говори?

— Не, но ми се стори, че огради името му с химикалка, когато го видя. Беше някъде към края. Лейси, аз трябва да вървя. Дай ми номера на майка си. Ще ти се обадя по домофона, за да ти кажа номера на Ланди.

Когато Тим излезе, Лейси се върна при бюрото, взе първата страница без редове и я отнесе до прозореца.

Колкото и да беше неясна и изпъстрена с петна, тя успя да различи тъничката линия около името Хъфнър.

Кой ли беше този човек? Как би могла да разбере?

Говори с Джими Ланди, каза си Лейси. Това е единственият начин.

Тим Пауърс се обади от фоайето долу по домофона и даде номера на Ланди, след което излезе да се поразходи и да потърси уличен телефон. В джоба си имаше множество монети за телефон.

На пет преки оттам, на Мадисън авеню, откри работещ телефон.

На двайсет и седем мили оттам в Уайкоф, щата Ню Джързи, Мона Фаръл подскочи при звъна на телефона. Дано да е Лейси, пожела си тя.

Обади се сърдечен, уверен мъжки глас, който каза:

— Госпожо Фаръл, обаждам се от името на Лейси. Тя не може да говори с вас, но пожела да ви предам, че е добре и ще ви се обади при първа възможност.

— Къде е тя? — попита Мона. — Защо не може лично да говори с мен?

Тим знаеше, че трябва веднага да прекъсне разговора, но майката на Лейси звучеше така разстроена, че не можеше просто да й затвори телефона. Безпомощен, той я остави да излее тревогата си, като отронваше от време на време по някое:

— Тя е добре, госпожо Фаръл, повярвайте ми, добре е.

Лейси го беше предупредила да не се задържа дълго на телефона. Колкото и да не му се щеше, накрая все пак остави слушалката, въпреки молбите на Мона Фаръл да й разкаже повече за дъщеря й. После тръгна към къщи по Пето авеню. Ето защо той изобщо не забеляза полицейската кола без отличителни знаци, която моментално спря пред телефонната будка, която беше използвал. Затова и не разбра, че полицаите веднага свалиха от слушалката отпечатъци от пръстите му.

Всеки час, прекаран в бездействие, означава, че Колдуел приближава все по-наблизо по дирите ми, а Болдуин стеснява обръча около мен, за да ме задържи, ядосваше се Лейси. Чувствам се като муха в паяжина.

Ако можеше поне да се чуе с Кит. Кит имаше умна глава. Лейси отиде до прозореца и дръпна завесите, колкото да погледне какво става на улицата.

Сентрал парк беше пълен с бегачи, кънкьори, разхождащи се, майки с детски колички…

Разбира се, каза си тя. Днес е неделя. Близо десет часа сутринта. Кит и Джей навярно вече са на неделната служба в църквата. Винаги ходят на неделната служба.

Винаги ходят на неделната служба.

— Значи мога да говоря с нея! — възкликна Лейси на глас.

Кит и Джей ходеха от години в църквата „Света Елизабет“. Всички там ги познаваха. Изведнъж се усети по-добре и набра номера за телефонна информация в Ню Джързи, откъдето й дадоха номера на църквата.

Дано има някой, мислено се помоли тя, но тогава се чу щракването от включването на телефонния секретар. Можеше единствено да остави съобщение и да се надява, че Кит ще го получи, преди да си тръгне. Да остави своя телефонен номер, дори в църквата, беше прекалено голям риск.

Ясно и бавно тя каза:

— Спешно трябва да говоря с Кит Тейлър, която би трябвало да присъства на службата в десет часа. Ще се обадя отново в единайсет и петнайсет. Моля ви, опитайте се да я намерите.

Лейси затвори и се почувства отново безпомощна и притисната като в капан. Трябваше да убие още един час.

Набра номера на Джими Ланди, който й даде Тим. Никой не вдигна и когато телефонният секретар се включи, тя реши да не оставя съобщение.

Лейси обаче не знаеше, че всъщност вече е оставила съобщение. Телефонният секретар на Джими Ланди показваше телефона, от който го бяха търсили, както и името и адреса на човека, на чието име беше регистриран телефонният номер. Съобщението на телефонния секретар показваше, че са го търсили от телефон 555–8093, регистриран на името на Хедър Ланди, 70-та Източна 13.