Мери Хигинс Кларк
Бягство (15)

15

Ключовата дума в тази програма е сигурността, мислеше си Лейси, докато се опитваше да започне писмо до майка си. За какво да пиша, питаше се тя. За времето не може. Ако взема да спомена, че е двайсет градуса под нулата, че е паднал рекорден снеговалеж и е натрупал шейсет и пет сантиметра сняг, това със сигурност ще ме издаде, че съм в Минесота. Предупредиха ме да не издавам подобна информация.

Не мога да пиша за работата си, защото засега нямам такава. Мога да кажа, че фалшивото ми свидетелство за раждане и карта за социална осигуровка са готови, така че вече мога поне да си търся работа. Сигурно мога да спомена, че имам шофьорска книжка и че моят съветник — помощник федерален шериф — ме заведе да си купя кола на старо.

Платиха я от програмата. Страхотно, нали? Разбира се, не мога да пиша, че помощник-шерифът се казва Джордж Свенсън и определено не мога да пиша на мама и на Кит, че си купих тригодишна кола — кафяво Бронко.

Вместо това тя написа:

„Съветникът ми е симпатичен. Има три вече поотраснали дъщери.“

Не, последното ще го махна, каза си тя. Прекалено уточняващо е.

„Съветникът ми е симпатичен. Много търпелив. Дойде да си избера мебели за мансардата.“

Прекалено уточняващо. Смени го с апартамент.

„Нали ме знаете. Не си падам много по стандартните мебели. Съветникът му реши да ми угоди и обиколихме няколко разпродажби, откъдето си купих няколко наистина прекрасни мебели втора употреба, така че поне имат някаква индивидуална физиономия. Старите му неща обаче страшно ми липсват. Предайте на Джей, че съм му много задължена, задето поддържа апартамента му от мое име.“

Това е достатъчно безопасно, каза си Лейси, и наистина съм много благодарна на Джей. Но се кълна, че ще му върна всяка стотинка.

Разрешено й беше да се обажда вкъщи веднъж седмично по сигурен телефон. Последният път чу как Джей подканяше Кит да побърза. Сигурно е много неприятно да седиш и да чакаш да ти се обадят в определен час, не можеше да го отрече. На нея обаче никой не можеше да й се обажда.

„Разбирам, че децата са изкарали добре ваканцията. Много се радвам, че ръчичката на Бони вече е по-силна. Момчетата май не са доволни от почивката на ски. Кажи им, че съм достатъчно откачена, за да се опитам да карам сноуборд заедно с тях, когато се върна.

Мамо, внимавай и се пази. Доколкото разбирам, двамата с Алекс добре се забавлявате. Какво от това, че понякога те отегчава до смърт с приказките си? Струва ми се, че е свестен мъж. Няма да забравя колко много ми помогна онази нощ, когато оперираха Бони.

Обичам ви. Молете се по-скоро да открият и арестуват убиеца на Изабел Уеъринг, той да се съгласи да свидетелства и аз най-сетне да се отърва.“

Лейси се подписа отдолу, сгъна писмото и го пъхна в плика. Помощник-шерифът Свенсън щеше да го пусне по сигурния канал за кореспонденция. Писмата до майка й и до Кит, заедно с разговорите им по телефона, смекчаваха до известна степен усещането й за изолация. Но когато завършеше писмото и затвореше телефона, следваха най-тежките минути на депресия.

Хайде престани, мъмреше се тя. Стига си се самосъжалявала. Няма никакъв смисъл, пък и — слава богу! — празниците свършиха.

— Празниците бяха голямо изпитание — каза тя на глас и внезапно осъзна, че е започнала да си говори сама.

Опитала се беше някак да отпразнува Коледа, като отиде на коледната служба в църквата „Свети Олаф“, кръстена на името на норвежкия крал — воин. После вечеря в хотел „Северна звезда“.

Когато в църквата запяха „Адесте Фиделес“, от очите й закапаха сълзи, защото се сети за последната Коледа, прекарана с баща й. Отишли бяха заедно на служба в църквата „Свети Малахи“ в театралния квартал на Манхатън. Майка й обичаше да казва, че от Джак Фаръл можело да стане голяма работа, ако беше избрал да стане певец, вместо музикант. Той действително имаше хубав глас. Лейси си спомни как онази нощ беше спряла да пее, за да се порадва на чистотата и топлотата, която той влагаше в коледната песен.

Когато свърши, той й прошепна:

— Ех, Лейс, в латинския има нещо особено тържествено, нали?

По време на самотната вечеря от очите й отново бликнаха сълзи — този път при спомена за майка й, за Кит и Джей, за децата. Двете с майка й винаги ходеха за Коледа у Кит, натоварени с подаръци за децата, които „Дядо Коледа е оставил у тях“.

Анди беше на десет години, но както и Тод на същата възраст, продължаваше да вярва. Бони беше само на четири и вече знаеше как стават нещата. Лейси изпрати подаръци на всички по сигурните канали, но това съвсем не беше същото като да си там, разбира се.

Опитвайки се да се наслади на вечерята, която си беше поръчала в „Северна звезда“, тя продължаваше да мисли за празничната трапеза у Кит, с искрящия над главите им уотърфордски полилей, отразяващ се в съдовете от венецианско стъкло.

Престани, скара се сама на себе си Лейси и пъхна писмото в чекмеджето, откъдето щеше да го вземе помощник-шериф Свенсън.

Поради липса на друго занимание, тя бръкна в долното чекмедже на бюрото и извади копието на дневника на Хедър Ланди. Какво толкова се надяваше Изабел, че ще открия в него, запита се тя за стотен път. Чела го беше толкова много, че сигурно можеше да го цитира дума по дума.

Някои от записките в дневника бяха в много близка последователност — писани бяха всеки ден и дори няколко пъти на ден. Други бяха доста разредени, през седмица, месец, дори през шест седмици. Като цяло дневникът отразяваше четирите години, които Хедър беше прекарала в Ню Йорк. Подробно беше описано как си е търсила жилище, как баща й беше настоял да живее в Ийст Сайд. Очевидно предпочитанията на Хедър бяха към Уест Сайд: както пишеше самата тя „Не е толкова претъпкано и е пълно с живот“.

Пишеше за уроците си по пеене, за явяване на конкурси и за първата си роля в нюйоркска продукция — една възстановка на „Годеникът“. Написаното по този повод всеки път караше Лейси да се усмихва. Хедър завършваше разказа си с думите: „Джули Андрюс, пази се. Задава се Хедър Ланди“.

Пишеше подробно за представленията, които беше гледала, и преценките й за постановките и за актьорската игра бяха разумни и доста зрели. Имаше интересни описания на някои от по-забележителните партита, на които беше ходила, повечето явно поради връзките на баща й. Написаното по повод на мъжете, с които се срещаше, обаче, бяха удивително незрели. Лейси получи впечатлението, че Хедър е била държана доста строго както от майка си, така и от баща си чак до момента, в който бе решила да дойде в Ню Йорк — след двете години в колежа — и да се опита да направи кариера в театъра.

Личеше си, че е била близка и с двамата си родители. Пишеше за тях с любов и топлота, макар на няколко пъти да се оплакваше, че се налага да угоди на баща си.

Имаше и едно място, което я заинтригува още първия път, когато го прочете:

„Днес татко избухна и се скара на един от келнерите. Никога не го бях виждала така ядосан. Горкият келнер почти се разрева.

Сега разбирам какво е имала предвид мама, когато ме предупреждаваше за избухливия му характер и казваше, че трябва да си помисля преди да му кажа, че съм решила да не живея в Ийст Сайд, когато се преместя в Ню Йорк. Направо ще ме убие, ако разбере колко е прав. Господи, колко глупаво постъпих!“

Какво ли беше накарало Хедър да напише тези думи? Не е било нещо много важно. Каквото и да е било, станало беше четири години преди смъртта й и това беше единственият случай, в който се споменаваше.

От последните няколко записки в дневника личеше, че Хедър е дълбоко обезпокоена. Няколко пъти споменаваше, че се чувства „Хваната натясно. Не знаех какво да правя“. За разлика от останалите, тези няколко бележки бяха на листове без редове.

В написаното там нямаше нищо особено, но явно точно те бяха възбудили подозренията у Изабел Уеъринг. Но това можеше да се отнася до всичко — нова работа, нов приятел — абсолютно всичко, разсъждаваше Лейси, докато прибираше обратно страниците в чекмеджето. Господ ми е свидетел, че самата аз в момента съм „хваната натясно“.

Защото някой иска да те убие, прошепна един глас в главата й.

Лейси затръшна чекмеджето с всичко сила. Престани! — скара се тя сама на себе си. Може би чаша чай ще ми помогне.

Направи си чай и го изпи на бавни глътки с надеждата да разсее тягостното, пропито със страх чувство на изолираност от света, което застрашаваше да я завладее изцяло.

От скука реши да пусне радиото. Обикновено минаваше безразборно през станциите, докато намери някаква музика, но сега радиото беше нагласено на средни вълни и някакъв глас тъкмо казваше:

— Здравейте, аз съм Том Линч, водещ през следващите четири часа по радио WCIV.

Том Линч!

Лейси остана толкова изумена, че забрави носталгията си. Направила бе списък на всички имена, които се споменаваха в дневника на Хедър Ланди. Том Линч беше сред тях — някакъв си журналист от друг град, по който Хедър си падала за известно време.

Дали беше същият? И ако е така, дали Лейси би могла да научи от него нещо повече за Хедър?

Струва си да опитам, реши тя.