Мери Хигинс Кларк
Бягство (45)

45

Веднага щом предаде попълнената регистрационна карта на управителката на клуба в Едина и тя я провери, Лейси се отправи към игрището за скуош и започна да удря топките в стената. Бързо разбра, че съчетанието от безсънната нощ и тичането преди няколко часа са я изтощили прекалено много. Изпускаше и най-лесните топки, а на всичкото отгоре взе, че падна и си навехна глезена много неприятно при опит да стигне една топка, която очевидно не можеше да върне. Всичко това беше твърде показателно за настоящия й начин на живот. Разочарована от себе си и готова да се разплаче, тя закуцука навън от корта и отиде в съблекалнята да си вземе якето.

Вратата към офиса на управителката беше открехната. Вътре се виждаше млада двойка, която седеше пред бюрото, а отвън чакаше сивокос господин, който явно искаше да говори с управителката.

Лейси чувстваше как глезенът й се подува неудържимо.

За миг спря пред открехнатата врата, колебаеше се дали да попита за ластичен бинт и аптечка. После реши да се прибере направо в къщи и да сложи лед на навехнатото място.

Сутринта си мечтаеше да излезе навън, а ето че сега единственото й желание беше да се върне и да залости вратата зад гърба си.

Рано сутринта, когато Лейси излезе да потича, по небето се бяха появили облаци. Сега се бяха скупчили така, че почти не се виждаше ясно късче небе. По пътя от Едина до Минеаполис Лейси установи, че явно отново ще завали.

Паркира колата пред жилищната кооперация, в която бе настанена и изключи двигателя. Известно време поседя тихо в колата. Животът й беше пълна бъркотия. Ето я тук, на стотици мили от близките си, водеше някакво жалко подобие на живот, самотна и сама. Принудена беше да живее в лъжи, да се преструва, че е съвършено друг човек. И защо? Защо? Само защото стана неволен свидетел на убийство. Понякога си казваше, че щеше да е по-добре, ако убиецът я беше забелязал в дрешника.

Не че предпочитам да съм мъртва, но щеше да ми спести толкова мъки, отчаяно си мислеше тя. Трябва да направя нещо.

Отвори вратата и излезе от колата, като внимаваше да щади десния си глезен. Когато се обърна да заключи колата, усети някаква ръка върху рамото си.

Същото усещане изпитваше и в кошмара, в който животът сякаш вървеше на забавен кадър, тя се опитваше да изкрещи, но от устата й не излизаше нито звук. Втурна се напред, опитвайки се да се изскубне, после извика глухо и се препъна в мига, когато пронизващата болка в глезена я жилна като нагорещено желязо.

Нечия ръка я подхвана, за да я задържи. Един познат глас каза извинително:

— Извинявай, Алис! Не исках да те изплаша. Прости ми.

Беше Том Линч.

Изнемогнала от уплаха и облекчение, Лейси се отпусна в ръцете му.

— О, Том… Господи… Нищо ми няма… просто ме стресна.

И се разплака. Толкова беше хубаво да се чувства здраво обгърната и защитена от силната му ръка. Остана така няколко секунди без да мърда и усети как по тялото й се разля чувство на облекчение. После се стегна и се обърна с лице към него. Не, не може да направи такова нещо, не може да постъпи така с него, нито със себе си.

— Съжалявам, че си идвал дотук, Том. Аз се качвам горе — каза тя, като събра всички сили, за да диша нормално и избърса сълзите си.

— Ще дойда с теб — отвърна той. — Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— Има — настоя той. — Като започнем от това, че баща ти те търси из цял Минеаполис, защото майка ти умира и иска преди това да се помири с теб.

— За какво… говориш? — устните на Лейси станаха безчувствени, сякаш бяха от гума. Гърлото й се сви до такава степен, че едва успя да изрече думите.

— Говоря за това, което Рут Уилкокс ми разказа вчера следобед: че някакъв тип се появил в залата с твоя снимка и разпитвал за теб, представяйки се за твой баща.

Той е в Минеаполис! — каза си Лейси на ум. Скоро ще те открие! Тя поклати глава. Отчаяно й се искаше да се отърве от Том още веднага.

— Том, моля ти се. Върви си.

— Не, няма да си отида.

Той обхвана лицето й с ръце и я накара да го погледне в очите.

В главата й отново прозвуча гласът на Джак Фаръл: Използваш своя образ, за да скриеш образа на онзи, когото желаеш, казваше той. Признай си.

Признавам си, мислено изрече тя, вперила поглед в здравата челюст на Том, в сбърченото му чело, по което беше изписана загрижеността му към нея. Изразът в очите му… Там се четеше грижа, която човек изпитва само към любимо същество.

Не, няма да допусна да ти се случи нещо заради мен, закле се тя. Ако убиецът на Изабел Уеъринг е успял да измъкне адреса ми от Рут Уилкокс в залата в Туин Ситис, сега вероятно нямаше да съм жива, заключи тя мислено. Дотук добре. Но къде ли показваше сега снимката й?

— Алис, знам, че си имаш някакви неприятности, но независимо какви са, аз ще ти помогна. Не мога повече да живея в неизвестност — гласът на Том беше тревожно настойчив. — Не разбираш ли?

Тя го погледна. Усещането беше много странно — пред нея стоеше мъж, който явно изпитваше особени чувства към нея — може би любов? Възможно е. Той беше точно мъжа, какъвто се надяваше да срещне един ден. Но не сега! Не тук! Не в тази ситуация! Не мога да му причиня подобно нещо, каза си тя.

Някаква кола се появи на паркинга. Лейси инстинктивно понечи да дръпне Том, за да го скрие зад колата.

Трябва да избягам оттук, реши тя.

Когато колата приближи, тя видя, че зад волана седи жена, която живее в същата сграда.

Но кой ли ще да седи зад волана на следващата кола, която се появи на паркинга, ядосано си каза тя. Можеше да е той.

Първите снежинки вече падаха.

— Том, моля те, върви си — умолително рече тя. — Трябва да се обадя у дома, да поговоря с майка си.

— Значи всичко е вярно?

Тя кимна, внимателно избягвайки погледа му.

— Трябва да поговоря с нея. Трябва да изгладим някои недоразумения. Може ли да ти се обадя по-късно?

Накрая тя вдигна глава.

Погледът му, изпълнен с тревога и недоумение, не се отделяше от лицето й.

— Алис, ще ми се обадиш ли?

— Честна дума.

— Ако мога да ти помогна, нали знаеш…

— Не, сега не можеш да ми помогнеш — прекъсна го тя.

— Ще ми отговориш ли поне честно на един въпрос?

— Разбира се.

— Има ли друг мъж в живота ти?

Тя впи очи в неговите.

— Не, няма.

Той кимна.

— Това исках да разбера.

На паркинга се появи друга кола.

Дръпни се от мен, мислено изкрещя тя.

— Том, наистина трябва да се обадя вкъщи.

— Нека поне те изпратя до входа — стисна той ръката й.

След няколко стъпки той спря.

— Ти куцаш.

— Нищо ми няма. Спънах се.

Лейси силно се надяваше, че лицето й не показва колко я боли при всяка стъпка. Том отвори входната врата и я задържа, за да мине тя.

— Кога ще ми се обадиш?

— След около един час.

Тя отново вдигна очи към него и се насили да се усмихне. Устните му докоснаха бузата й.

— Безпокоя се за теб. Тревожа се за теб.

Той стисна ръцете й в своите и настойчиво впери очи в нейните.

— Ще чакам да ми се обадиш. Поне научих нещо важно.

Лейси изчака във фоайето, докато видя, че тъмносиньото му БМВ потегли. После се спусна към асансьора.

 

 

Дори не си съблече якето, преди да се обади в спортния клуб. Чу се пращящият от бодрост глас на управителката.

— Спортен клуб Едина. Изчакайте за момент, моля.

Измина една, после и още една дълга минута.

По дяволите, каза си Лейси, и удари вилката на телефона.

Беше събота. Може би майка й си беше вкъщи. За пръв път от месеци насам Лейси набра познатия номер направо.

Майка й вдигна при първото позвъняване.

Лейси знаеше много добре, че не бива да губи нито секунда.

— Мамо, на кого си казала, че съм тук?

— Лейси? На никого не съм казала. Защо?

Гласът на майка й се извиси тревожно.

Да, съзнателно не е казала на никого, каза си Лейси.

— Мамо, кой беше на онази вечеря? Кои бяха там?

— Алекс, Кит и Джей, Джими Ланди със съдружника си, Стиви Абът и аз. Защо?

— Ти споменавала ли нещо за мен?

— Нищо важно. Само, че си се записала в нов спортен клуб с прекрасна зала за скуош. Защо, не биваше ли?

Господи, мислено възкликна Лейси.

— Лейси, господин Ланди много иска да говори с теб. Помоли ме да те питам дали накрая на дневника на дъщеря му е имало нещо, написано на листове без редове.

— Защо пита? Нали му дадох пълно копие на дневника.

— Защото каза, че ако е имало, то някой ги е откраднал, докато дневникът е бил заключен в полицейския участък, освен това са откраднали целия оригинал. Лейси, да не би да искаш да кажеш, че мъжът, който иска да те убие, е в Минеаполис?

— Мамо, сега не мога да говоря. Ще ти се обадя по-късно.

Лейси затвори. Отново се опита да набере спортния клуб. Този път не даде никаква възможност на управителката да й каже да чака.

— Обажда се Алис Карол — прекъсна я тя. — Не…

— О, Алис — управителката заговори с назидателен тон. — Баща ти идва да те търси. Заведох го в залата за скуош. Мислех, че още си там. Не съм те видяла да си отиваш. Казаха ми, че си си навехнала глезена много неприятно. Баща ти е толкова разстроен. Дадох му адреса ти. Не съм объркала нещо, надявам се. Той си тръгна преди няколко минути.

Лейси се спря само колкото да напъха копието от дневника на Хедър Ланди в сака си, преди да хукне куцукайки към колата и да потегли към летището. Остър вятър набиваше сняг върху предното й стъкло.

Надявам се да не разбере веднага, че съм заминала, мислено си каза тя. Така ще имам известна преднина.

Имаше самолет, който трябваше да излети за Чикаго дванайсет минути след като тя се появи на гишето за билети. Успя някак да се качи, преди да затворят изхода. След това чакаха три часа за разрешение да излетят.