Мери Хигинс Кларк
Бягство (2)

2

През следващите две седмици Лейси заведе осем евентуални купувачи да разгледат апартамента. Двама си бяха чисти зяпачи, от онези, чиито хоби е да губят времето на агента по недвижими имоти.

— Но от друга страна, човек никога не знае — каза тя на Рик Паркър, когато той спря пред бюрото й рано вечерта, точно преди да се тръгне за вкъщи. — Развеждаш някого насам-натам цяла година, иска ти се да си теглиш куршума, преди да тръгнеш да го водиш отново следващия път и ето че сделката става! Готвиш се да се откажеш, а той ти пише чек за един милион долара.

— Ти си по-търпелива от мен — отвърна Рик.

Лицето му, изваяно в пълно съответствие с аристократичните черти на прадедите му, изразяваше презрение.

— Не мога да понасям хора, които ми губят времето. Р. Дж. П. се интересува дали някой наистина ще захапе за апартамента на Уеъринг.

Р. Дж. П. беше обръщението, с което Рик наричаше баща си.

— Не ми се вярва. Но какво пък — предложението е още ново, а утре е нов ден… Нов късмет.

— Благодаря, Скарлет О’Хара. Ще му предам думите ти. Чао.

Лейси направи гримаса зад гърба му. Денят явно беше от саркастично наострените на Рик.

Какво му става пък сега, зачуди се тя. И защо баща му, който води сделка за продажбата на хотел „Плаза“, се интересува от апартамента на Уеъринг? Не, стига толкова.

Тя заключи чекмеджето на бюрото си и потърка чело, зад което усещаше настъпващо главоболие. Внезапно почувства силна умора. Откакто се върна от почивка, живееше в постоянно напрежение — да довърши стари задачи, да се занимае с нови сделки, да се види с приятелите, с които не се беше виждала през лятото, децата на Кит щяха да дойдат за почивните дни при нея… А и Изабел Уеъринг също й отнемаше страшно много време. Напоследък й се обаждаше всеки ден и често я викаше спешно да дойде в апартамента.

— Лейси, на всяка цена трябва да дойдеш да обядваш с мен. Трябва да се храниш, все пак, нали? — казваше тя.

Или просто:

— Лейси, защо не минеш на път за вкъщи да изпием по чаша вино? Заселниците в Нова Англия са наричали времето по свечеряване „трезва светлина“. Най-самотното време на деня.

Лейси се загледа навън. По Медисън Авеню падаха дълги сенки — явен признак, че дните намаляват. Наистина е най-самотното време на деня, каза си тя. Изабел е страшно тъжна личност. Наумила си е да прерови целия апартамент и да реши какво да прави с дрехите и личните вещи на Хедър. Доста работа. Хедър явно си е падала малко Плюшкин.

Нищо не ми струва да поседя малко при Изабел и да я изслушам, мислеше си Лейси. Пък и нямам нищо против. Всъщност, Изабел ми е доста симпатична. Чувствам я като истинска приятелка. Но трябва да призная, че споделяйки болката на Изабел, преживявам отново всичко, което изпитах при смъртта на татко.

Лейси се изправи.

Прибирам се у дома и умирам, каза си тя. Имам нужда.

 

 

Два часа по-късно, към девет часа, след двайсет минути в кипящата вана „Джакузи“, Лейси радостно си приготвяше БМД — любимото ястие на баща й. Той наричаше сандвича с бекон, маруля и домат „Нюйоркски обеден сандвич по дефиниция“.

Телефонът иззвъня. Тя остави телефонния секретар да отговори и чу познатия глас на Изабел Уеъринг.

Няма да го вдигна, реши Лейси. Точно сега не ми се говори двайсет минути с нея.

Изабел Уеъринг заговори несигурно, с мек, но тревожен глас:

— Лейси, явно не си си вкъщи. Но трябва да споделя нещо с теб. Открих дневника на Хедър в големия дрешник.

В него пише нещо, което ме кара да си мисля, че съм била права да се съмнявам в случайността на смъртта й. Вероятно бих могла да докажа, че някой е искал да я премахне. Засега толкова. Утре ще ти се обадя пак.

Слушайки думите й, Лейси поклати глава, после импулсивно изключи телефонния секретар и звънеца на телефона. Не искаше дори да знае кой още може да я потърси. Искаше да прекара вечерта сама.

Една спокойна вечер с чаша вино, сандвич и книга. Заслужила съм си го, каза си тя.

 

 

На другата сутрин, още щом влезе в офиса, Лейси трябваше да заплати за изключения телефонен секретар. Майка й се обади, а секунда след това се обади и Кит. Искаха да проверят дали всичко е наред, загрижени, че снощи никой не е вдигнал телефона в апартамента й. Докато се опитваше да успокои сестра си, в офиса цъфна Рик със силно обезпокоен вид.

— Изабел Уеъринг иска да говори с теб. Свързаха я с мен.

Лейси затвори и изтича в кабинета на Рик.

— Страшно съжалявам, че не можах да ти се обадя снощи, Изабел — започна извинително тя.

— Няма нищо. И без друго не бива да говоря за това по телефона. Днес ще водиш ли някого насам?

— Засега няма никой.

Докато го казваше, Рик плъзна по бюрото едно листче, на което беше написано:

„От «Келър, Роланд и Смит» в Тексас прехвърлят тук Къртис Колдуел, адвокат. Пристига другия месец. Търси си малък апартамент на Пето авеню между 65-та и 72-ра. Може да го огледа днес.“

Лейси каза само с устни „благодаря“ на Рик и пак се обърна към Изабел:

— Може и да доведа някого. Стискай палци. Не знам защо, но имам чувството, че това е купувачът.

 

 

— Госпожице Фаръл, очаква ви някой си господин Колдуел — съобщи портиерът Патрик, докато тя слизаше от таксито.

През орнаментното стъкло на вратата Лейси забеляза строен мъж на четиридесет и няколко години, който потрепваше с пръсти по масата във фоайето.

Добре че дойдох десет минути по-рано, каза си тя.

Патрик се пресегна към дръжката на вратата.

— Трябва да знаете, че климатикът се повреди — с въздишка рече той. — В момента го поправят, но вътре е доста горещо. Казвам ви, на първи януари се пенсионирам и никак няма да съжалявам. Четиридесет години в тази професия ми стигат.

О, чудесно, няма що, каза си Лейси. Климатикът не работи точно днес, един от най-горещите дни в годината. Нищо чудно, че този тип нервничи. Пък и не вещае нищо добро за сделката.

Първото й впечатление, придобито в мига, в който прекоси фоайето и стигна до Колдуел, със златистия му бронзов тен, пепеляворуса коса и бледосини очи, беше неопределено. Усети, че се стяга, очаквайки да й каже, че не обича да го карат да чака. Но когато му се представи, на лицето му се появи усмивка. Той дори се пошегува.

— Кажете ми истината, госпожице Фаръл, много ли е капризен климатикът в тази сграда?

 

 

Когато Лейси позвъни малко по-късно, за да уведоми Изабел Уеъринг за часа на посещението, тя й обясни доста отнесено, че ще бъде заета в библиотеката, така че Лейси да си отвори с ключа от агенцията.

Лейси държеше ключа в ръка, когато двамата с Колдуел слязоха от асансьора. Отвори вратата и извика:

— Аз съм, Изабел — и следвана от Колдуел се запъти към библиотеката.

Изабел седеше на бюрото в малката стаичка, с гръб към вратата. Пред нея имаше отворена кожена папка, а върху бюрото бяха разхвърляни отделни листове. Изабел нито вдигна глава, нито се обърна при поздрава на Лейси. Само глухо промълви:

— Не ми обръщайте внимание, все едно не съм тук.

Лейси разведе Колдуел из апартамента, като му обясни, че се продава, защото е бил на дъщерята на Изабел Уеъринг, загинала при злополука миналата зима.

Колдуел не се заинтересува особено от историята на жилището. Явно апартаментът му харесваше много, дори не се възпротиви при началната цена от шестстотин хиляди долара. След като внимателно огледа и втория етаж, той погледна през прозореца на всекидневната и се обърна към Лейси.

— Казвате, че другия месец ще е свободен?

— Точно така — отвърна Лейси.

Това е, мислено възтържествува тя. Ще го купи.

— Няма да се пазаря, госпожице Фаръл. Ще платя цената, която определихте, при условие, че мога да се настаня на първо число следващия месец.

— Нека поговорим и с госпожа Уеъринг — предложи Лейси, опитвайки се да скрие изненадата си.

Но нали самата аз вчера обяснявах на Рик, че понякога се случва точно така — помисли си тя.

Изабел Уеъринг не отговори, когато Лейси почука на вратата на библиотеката. Лейси се обърна към бъдещия купувач:

— Господин Колдуел, ще имате ли нещо против да ме изчакате в хола. Искам да поговоря с госпожа Уеъринг и веднага се връщам.

— Разбира се.

Лейси отвори вратата и надникна вътре. Изабел Уеъринг продължаваше да седи на бюрото, но главата й беше толкова ниско наведена над книжата, които четеше, че почти ги докосваше. Раменете й потреперваха.

— Върви си — едва отрони тя. — Сега не мога да говоря за това.

В дясната си ръка стискаше зелена гравирана писалка, с която удари силно по бюрото.

— Върви си!

— Изабел — внимателно каза Лейси, — важно е. Имаме предложение за апартамента, но има едно условие, което трябва да обсъдя най-напред с теб.

— Остави! Няма да го продавам. Трябва ми още време.

Гласът на Изабел Уеъринг се извиси в пронизителен писък.

— Съжалявам, Лейси, но сега просто не желая да говорим за това. Ела по-късно!

Лейси погледна часовника си. Наближаваше четири часът.

— Ще дойда пак в седем — каза тя, надявайки се да избегне неприятна сцена, а същевременно загрижена за клиентката си, която очевидно беше готова да избухне в истеричен плач.

Лейси затвори вратата и се обърна. Къртис Колдуел стоеше във вестибюла между библиотеката и хола.

— Не желае да продава апартамента? — Той беше смаян. — Нали ми казахте, че…

Лейси го прекъсна.

— Да слезем долу — подкани го тя с приглушен глас.

Двамата седнаха за няколко минути във фоайето.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред — успокои го тя. — Довечера ще дойда да поговоря с нея. Много е разстроена, но ще се оправи. Дайте ми телефонния си номер, за да ви позвъня по-късно.

— Отседнал съм в Уолдорф Тауърс, в хотелския апартамент на „Келър, Роланд и Смит“.

Двамата станаха, за да се сбогуват.

— Не се тревожете. Всичко ще се нареди чудесно — обеща тя. — Ще видите.

Той се усмихна учтиво и доверително.

— Уверен съм — рече той. — Оставям всичко във ваши ръце, госпожице Фаръл.

Къртис Колдуел излезе от сградата и тръгна пеша по 70-та улица до Есекс Хаус на Сентръл Парк Саут, където моментално отиде до телефоните.

— Прав беше — каза той, когато се свърза. — Намерила е дневника. Точно в онази кожена папка, както ми го описа. Освен това е решила да не продава апартамента, макар че агентката смята довечера да говори с нея и да се опита да я вразуми.

После известно време само слуша.

— Аз ще се погрижа за това — рече той и затвори.

След това Санди Саварано, мъжът, който се беше представил като Къртис Колдуел, отиде в бара и си поръча чаша уиски.