Мери Хигинс Кларк
Бягство (44)

44

В събота сутринта инспектор Ед Слоун потегли от дома си в Ривърдейл в Бронкс за срещата, която след настойчиви усилия беше успял да си уреди с Ричард Паркър старши в Гринидж, щата Кънектикът. По пътя отбеляза, че снегът, който до преди няколко дни беше като на картинка, вече се топеше и се превръщаше в мръсна киша. Небето беше надвиснало и мрачно, очакваше се да вали дъжд, макар прогнозата да предсказваше, че температурите щели да спаднат и щяло пак да обърне на сняг.

Поредният гаден зимен ден, през който по-умните хора, които могат да си го позволят, се превръщат в прелетни птици и отлитат на юг, мърмореше си Слоун. Или пък в Хаваите. Точно за такова пътешествие спестяваше той. Намислил беше да заведе Бети там за тридесетата годишнина от сватбата им, която беше след две години. Искаше му се да заминат още утре. Дори днес. Макар че при цялата суматоха в участъка едва ли щеше да успее да се измъкне. Слоун не можеше да преживее мисълта, че се е изгубило веществено доказателство, което можеше да се окаже от решаващо значение за разрешаване на загадката покрай убийството на Изабел Уеъринг. Не стига, че Лейси Фаръл беше отмъкнала дневника от мястото на убийството, ами на всичкото отгоре се оказа, че неизвестно кой, но явно някой от техния участък — очевидно някое недобросъвестно ченге — беше откраднал дневника от собствения му сейф. А също така изглежда беше откраднал и страници от копието, което бяха взели от Джими Ланди, не пропусна да отбележи той. Мисълта, че работи, яде и пие заедно с ченге, което играе двойна игра, го отвращаваше физически.

Ед зави по Мерит Паркуей и се замисли за капана, който беше заложил в участъка, за да хване онзи, който измъкваше веществените доказателства от касата. Напоследък правеше цяло представление от това как вади ключовете от джоба на сакото и заключва документите в бюрото си.

— Да пукна, ако допусна още нещо да изчезне от сейфа ми — мрачно заявяваше той пред всеки, който се случеше в дежурната. С помощта на капитана беше разпространил слуха за ново доказателство, което стои заключено в сейфа му и което може да се окаже ключът за разрешаване на случая по убийството на Изабел Уеъринг. Описанието на въпросното веществено доказателство в дневника на участъка беше преднамерено двусмислено.

Сега към бюрото му беше насочена камера. Следващата седмица отново щеше да си възвърне навика да забравя ключовете в джоба на сакото, което обикновено стоеше окачено на облегалката на стола му. Имаше чувството, че с помощта на тази невярна информация, която умишлено разпространяваше, съществува реален шанс да спипа крадеца. Явно убиецът на Изабел Уеъринг, който и да беше той, беше замесен в кражбите от дежурната стая и би следвало сериозно да се обезпокои от наличието на подобно веществено доказателство. На Слоун обаче не му се вярваше, че тип като Сенди Саварано стои зад кражбите. Той беше просто изпълнител на мокри поръчки.

Не, мислеше си той, конците сигурно се дърпат от някой важен и достатъчно богат тип, който нарежда какво да се прави. И когато разбере за новото доказателство, ще нареди да бъде унищожено.

Проблемът на Ед Слоун беше, че колкото и да му се искаше да пипне лошото ченге, знаеше, че в крайна сметка той ще е някой от колегите му, всеки един от които по едно или друго време беше спасявал кожата му през последните двайсет и пет години. Трудно му беше да понесе тази мисъл.

Имението на Паркър се намираше на пролива Лонг Айлънд. Елегантната сграда от червени тухли имаше високи кулички в двата края и беше достатъчно стара, за да придобие лека патина, така че сега приятно се открояваше на белотата на покритите със сняг земи наоколо — все част от имението.

Слоун мина през отворените порти и паркира на средата на полукръглата алея, която водеше до входа. Междувременно се запита дали на алеята й се е случвало въобще да усеща върху себе си колела на петгодишен модел „Сатурн“.

Докато вървеше по плочника, очите му се стрелкаха от един прозорец на друг с надеждата да зърне Рик Паркър да наднича отвътре.

Изключително привлекателна млада жена в камериерска униформа му отвори вратата, той съобщи как се казва и тя отвърна, че го очакват.

— Господин Паркър е в кабинета си — каза момичето.

В тона й прозвуча особено интимна нотка. Ед получи впечатлението, че тя току-що е излязла оттам.

Докато вървеше след нея през просторния, покрит с килим вестибюл, той си преговори всичко, което знаеше за Паркър старши. Чувал беше, че е известен женкар и се запита дали привлекателната млада жена пред него наистина беше достатъчно глупава, за да си позволи нещо в собствената му къща.

Той е може би точно такъв глупак, реши Слоун няколко минути по-късно. Завари господин Паркър да пие кафе, седнал на коженото канапе. До неговата имаше и още една, полупразна чаша с кафе.

Паркър нито стана, за да го посрещне, нито му предложи кафе.

— Седнете, инспектор Слоун.

Думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана. Слоун беше сигурен, че следващите му думи ще бъдат за това колко е зает, така че разполагат само с няколко минути. Точно това и чу. Забелязвайки, че прислужницата продължава да стои при тях, Слоун се обърна към нея:

— Можете да се върнете тук, веднага щом си тръгна, госпожице — рязко каза той.

Ричард Паркър скочи насреща му с безкрайно възмутен вид.

— Какво си въобразявате, че…?

Слоун го прекъсна.

— Искам да сме наясно още от самото начало, господин Паркър, че аз не съм някой от вашите лакеи. Не става дума за недвижими имоти, нито за някоя от вашите големи сделки. Дошъл съм да поговорим за сина ви. Твърде е вероятно да бъде призован за свидетел не по едно, а по две убийства. — Слоун се наведе напред и почука по масичката, за да подчертае думите си. — Изабел Уеъринг не вярваше, че дъщеря й е загинала при злополука. Уликите сочат, че госпожа Уеъринг е била убита от професионален убиец, чиято самоличност ни е известна, както и фактът, че работи за голям наркокартел. Всичко това още не са официално огласени данни, но аз ви ги казвам. Не може да не знаете, че синът ви е осигурил достъп на убиеца до жилището на Изабел Уеъринг. Дори само това го прави съучастник в убийството. Предстои да бъде издадена заповед за задържането му. Разполагам обаче и с още данни, които смятам, че би трябвало да научите, ако разбира се, не ги знаете вече. Рик е бил в Стоу същия следобед, преди Хедър Ланди да загине, и ние разполагаме със свидетел, който може да потвърди, че тя силно се е уплашила от него и е избягала от хижата в мига, когато го е видяла.

Слоун спря и погледна мъжа, който седеше в напрегната поза срещу него. По лицето на Паркър избиха червени петна, които разкриваха вълнението му, но гласът му си остана ледено спокоен.

— Това ли е всичко, инспектор Слоун?

— Не съвсем. Вашият любим син, Ричард Паркър младши, е наркоман. Вие явно сте престанали да плащате сметките му, но по някакъв начин той продължава да се снабдява с наркотици. В такъв случай излиза, че той дължи някому голяма сума пари. А това е опасно положение. Съветвам ви да му наемете адвокат по наказателни дела и да му предадете да се яви при нас. В противен случай ще се наложи да предявим обвинение срещу вас.

— Не знам къде е той — изстреля думите си Паркър.

Слоун стана.

— Надявам се, че знаете. Предупреждавам ви. Възможно е да се намира в голяма опасност. Няма да е първият, който се е забъркал в подобно положение, от което няма лесно измъкване, и който си плаща за всичко, като изчезва. Временно.

— Синът ми е в рехабилитационната клиника в Хартфорд.

Това беше гласът на Присила Паркър.

Инспектор Слоун се обърна, стреснат от неочакваната й намеса.

Присила Паркър стоеше на вратата.

— Аз лично го закарах там миналата сряда — обясни тя. — Съпругът ми наистина не знае къде е синът ни. Рик се обърна към мен за помощ. През този ден баща му беше зает с други неща.

Тя спря поглед върху втората чаша кафе, после вдигна очи към съпруга си и на лицето й ясно се изписаха презрение и отвращение.