Мери Хигинс Кларк
Бягство (52)

52

Както се бяха разбрали, Лейси се обади на Тим Пауърс от Морското летище.

— Ще взема такси — каза тя. — Движението едва ли е много натоварено, така че след двайсетина минути би трябвало да съм при теб, най-много след половин час. Моля те, посрещни ме, Тим. Изключително важно е никой друг да не ме види, че влизам.

— Ще пратя портиера да пие кафе — обеща Тим, — и ще ти приготвя ключа, за да ти го дам веднага.

Чувствам се толкова странно сега, когато се върнах в Ню Йорк, мислено отбеляза Лейси, докато таксито се носеше по моста „Трайбъро“ и влизаше в Манхатън. Когато самолетът взе да се спуска, преди да кацне, тя долепи лице о стъклото, попивайки всяко късче от гледката на Ню Йорк, осъзнавайки колко много й е домъчняло за него.

Да можех да се прибера у дома, в моя апартамент, мечтаеше си тя. Ще си напълня ваната „Джакузи“, ще си поръчам нещо за ядене по телефона, ще се обадя на майка ми и на Кит. И на Том.

Какво ли си мисли Том, питаше се тя.

Както предположи, движението не беше много натоварено и след няколко минути вече караха по Рузвелт Драйв. Лейси усети как цялото й тяло се стяга. Дано Тим ме чака отвън, каза си тя. Не искам Патрик да ме види, че влизам. Но после се сети, че Патрик едва ли ще бъде там. Когато го видя за последен път, той смяташе да се пенсионира на първи януари.

Таксито зави по 73-та улица и се отправи към Пето авеню. Завиха по Пето, после наляво по 70-та и спряха. Тим Пауърс стоеше пред сградата и я чакаше. Отвори й вратата и я поздрави с усмивка.

— Добър вечер, госпожице — каза той, без да се издаде, че я познава.

Лейси плати на шофьора и куцукайки, излезе от таксито, мислейки за това, че поне за известно време ще остане на едно място. И то точно навреме, защото чувстваше, че повече не може да търпи болката в изкълчения си глезен.

Тим отвори вратата към фоайето, после пъхна ключа от апартамента на Уеъринг в ръката й. Помогна й да стигне до асансьора, вкара ключа и натисна бутона за десетия етаж.

— Направих така, че да се качиш направо на десетия етаж — каза той. — Така няма риск да се сблъскаш с някой, който те познава.

— Определено не бих искала да става такова нещо, Тим. Не мога да ти кажа колко много съм ти…

Той я прекъсна.

— Лейси, качи се бързо горе и заключи вратата. В хладилника има храна.

Първото й впечатление беше, че апартаментът е поддържан съвършено изрядно. После очите й се заковаха в дрешника във външния коридор, където се беше скрила вечерта на убийството на Изабел Уеъринг. Имаше чувството, че ако отвори вратата, вътре ще види куфарчето си да стои на същото място, с окървавените страници от дневника вътре.

Тя заключи два пъти вратата и след това се сети, че Къртис Колдуел беше откраднал ключа, който Изабел държеше на масичката във вестибюла. Дали са сменили бравата, чудеше се тя. Сложи даже предпазната верига, макар да знаеше, че тя не може да спре някой, който наистина иска да влезе вътре.

Тим беше спуснал завесите и беше запалил лампите, което можеше да се окаже грешка, мислено отбеляза тя, ако завесите обикновено не са спуснати. Ако някой наблюдава жилището от Пето авеню или от 70-та улица, може да забележи, че вътре има човек. От друга страна, ако завесите стояха спуснати постоянно, вдигането им би я издало не по-малко. Господи, човек никога не може да се чувства в пълна безопасност, каза си тя.

Поставените в рамка снимки на Хедър все още стояха пръснати из хола. Всъщност, всичко си беше точно както Изабел го беше оставила. Лейси потрепери. Стори й се, че Изабел всеки момент ще слезе по стълбата. Тогава осъзна, че още не си е свалила пухеното яке. Якето и анцугът, с които беше облечена сега, контрастираха прекалено силно с начина, по който беше облечена при предишните си посещения в този апартамент и това допълнително усилваше чувството й за дезориентация. Докато разкопчаваше якето си, Лейси отново потрепери. Внезапно се усети като натрапник в чужда територия, населявана от духове.

Рано или късно щеше да се наложи да се качи горе и да погледне в спалнята. Не й се искаше да се доближава до нея, но знаеше, че ще трябва да се отърси от гледката на тялото на Изабел върху леглото.

В библиотеката имаше кожено канапе, което ставаше на легло, а точно до библиотеката беше будоарът. Щеше да обитава само тези две стаи. В никакъв случай не би могла да спи в леглото, където беше умряла Изабел.

Тим бе споменал нещо за храна в хладилника. Лейси окачи якето си в дрешника, което й напомни миговете, когато стоеше скрита вътре и когато видя Колдуел да притичва край нея.

Хапни нещо, каза си тя. Гладна си и раздразнението от глада само влошава нещата.

Тим се беше постарал да й достави удоволствие с храната. Имаше печено пиле, зелена салата, няколко хлебчета, триъгълно парче кашкавал, както и малко плодове. На полицата имаше буркан нес кафе. Двете с Изабел си бяха правили кафе от него, спомни си тя.

— Горе — гласно каза Лейси. — Трябва да свърша с тази работа.

Подскачайки на един крак, тя се добра до стълбата, хвана се здраво за перилата от ковано желязо и с мъка се изкатери догоре.

Мина през малкия хол, влезе в спалнята и се огледа. Тук завесите също бяха дръпнати и помещението беше тъмно. Лейси запали лампата. Стаята изглеждаше точно така, както я видя за последен път заедно с Къртис Колдуел. В паметта й все още стоеше запечатан образът му, докато той стоеше и се оглеждаше наоколо със замислено изражение. Тогава тя го бе чакала търпеливо, смятайки, че размишлява над това дали да направи окончателно предложение за закупуване на апартамента.

— Сега знаеше, че той всъщност е преценявал терена, за да се увери, че Изабел няма къде да му се изплъзне, когато я нападне.

Къде ли беше сега Колдуел, запита се тя внезапно и чувството на паника и отвращение я заляха отново. Дали я беше проследил до Ню Йорк?

Лейси погледна към леглото и в паметта й изникна картината на окървавената ръка на Изабел, която се опитваше да измъкне страниците на дневника изпод възглавницата. Стори й се, че чува да отекват последните думи на Изабел:

— Лейси… дай дневника… на Хедър… на баща й… Само на него… Закълни се…

С влудяваща яснота Лейси си спомни давенето и хъркането, които прекъсваха и без това мъчително изречените думи на Изабел.

— Прочети го… и ти… покажи му… къде точно…

Тогава Изабел беше направила последен опит да си поеме дъх и да каже още нещо. Последният дъх излезе от устата й заедно с една-единствена сричка:

— … ман…

Лейси се обърна назад. Куцукайки се добра до стълбата и се спусна долу.

Хапни нещо, вземи си един душ и легни да се наспиш, каза си тя. Престани да се стряскаш. Независимо дали ти харесва, знаеш, че трябва да останеш тук. Няма къде другаде да отидеш.

Четиридесет минути по-късно тя вече седеше увита в одеяла на канапето в библиотеката. Копието, което беше направила за себе си от дневника на Хедър Ланди, лежеше върху бюрото, а трите страници без редове бяха поставени една до друга. На сумрачното осветление от вестибюла петната от кръвта върху ръкописа на Хедър приличаха на тест на Роршах. На какво ви приличат тези петна, сякаш питаха те.

Какво виждаш ти в тях, запита се Лейси. Колкото и да беше уморена, знаеше, че няма да може скоро да заспи. Запали лампата и се пресегна да вземе трите страници без редове. Те бяха най-трудни за четене заради петната по тях.

Хрумна й нещо. Дали през последните мигове от живота си, с последните си усилия Изабел не се бе опитвала да вземе точно тези три страници?

Лейси отново ги препрочете, търсейки в тях някаква улика, която да й покаже защо те са толкова важни, че някой си беше направил труда да ги открадне от другите съществуващи копия. Нямаше съмнение, че това бяха страниците, заради които Колдуел не се беше поколебал да убие, но защо? Каква тайна се криеше в тях?

На тези страници Хедър пишеше, че била като между чук и наковалня и че не знаела какво да прави.

Последната записка, която звучеше по-оптимистично, беше най-горе на първата страница без редове, където Хедър пишеше, че ще обядва с Макс или Мак Хъфнър, но не беше възможно да се разчете по-добре. Добавила бе: „Сигурно ще е забавно. Както казва той, аз остарях, а ти порасна“.

Звучи така, сякаш ще се среща със стар приятел, каза си Лейси. Интересно дали полицията е говорила с него, за да провери дали Хедър е споменала нещо по случая. А може би тяхната среща се е състояла преди нещата да се объркат? Оригиналът на дневника изчезна от полицейския участък. Дали бяха успели да съставят списък на хората, споменати в него, преди да изчезне, или не, питаше се Лейси.

Тя се огледа из стаята и поклати глава. Ако можеше да поговори с някого за това, каза си тя, някой, с когото да сподели идеите си… Но, разбира се, такъв човек няма, отбеляза тя. Сама си, така че се залавяй по-скоро за работа.

Отново прегледа страниците. Нито Джими Ланди, нито полицията разполагат в момента с тези страници, напомни си тя. У мен е единственото пълно копие.

Дали има някакъв начин да открия кой е този човек? Може да погледна в телефонния указател, каза си тя, да се обадя на няколко души. Или пък да се обадя на самия Джими Ланди?

Лейси отново се спря. Знаеше, че не бива да се отказва от опитите си да разреши загадката, скрита в тези няколко страници. Ако някой можеше да разгадае тайната, това явно трябваше да е тя. Но дали ще успее да го направи навреме, за да спаси живота си?