Мери Хигинс Кларк
Бягство (26)

26

В понеделник сутрин Сенди Саварано летеше с полет 1703 от летището „Ла Гуардия“ в Ню Йорк към международното летище Сейнт Пол в Минеаполис. Пътуваше първа класа, както и при полета от Коста Рика, където живееше сега. Съседите му там го познаваха под името Чарлс Остин, заможен американски бизнесмен, който преди две години беше продал компанията си и се беше оттеглил в тропиците на спокойствие.

Съпругата му беше на двайсет и четири години. Тя го закара до летището в Коста Рика и го накара да обещае, че ще се върне скоро.

— Нали каза, че няма да работиш вече — нацупено рече тя и го целуна за довиждане.

— Това не означава, че ще върна пари, намерени на улицата — отвърна той.

Съшият отговор й бе дал и за още няколко поръчки, които беше приел след инсценираната си смърт преди две години.

— Прекрасен ден за полет.

Думите бяха на младата жена, която седеше до него. Беше към трийсетгодишна и с нещо му напомняше за Лейси Фаръл. Но това може би се дължеше на факта, че Фаръл и без това занимаваше мислите му в момента. Нали заради нея отиваше в Минеаполис.

Единственият човек на света, който може да ме идентифицира като убиец, каза си той. В никакъв случай не бива да живее повече. Не й остава още дълго.

— Така е — отвърна той.

Забеляза интереса в погледа на жената и му стана забавно. Жените наистина го харесваха. Доктор Иван Енкел, руският емигрант, създал преди две години новото му лице, беше истински гений. В това нямаше никакво съмнение. Новият му нос беше по-тънък, нямаше я и гърбицата от счупването в изправителното училище. Масивната брадичка беше идеално оформена, ушите му бяха по-малки и прилепнали към главата. Дебелите вежди бяха изтънени и раздалечени. Енкел беше махнал също торбичките под очите и увисналите клепачи.

Тъмнокафявата му преди коса сега беше с пясъчнозлатист оттенък — прищявка, която реши да осъществи в чест на името си, Сенди^[1]. Бледосините контактни лещи допълваха цялостната му трансформация.

— Изглеждаш великолепно, Сенди — гордо съобщи Енкел, когато свали последната превръзка. — Никой вече не може да те познае.

— Точно така.

Сенди винаги изпитваше особена тръпка при спомена за смаяния поглед в очите на Енкел в предсмъртния му миг.

Не бих искал да преживея всичко това отново, помисли си Сенди, усмихна се снизходително на жената до него и демонстративно се зачете в някакво списание.

Преструвайки се, че чете, той преговори плана за предстоящата игра. Имаше резервация за две седмици в хотел „Радисън Плаза“ под името Джеймс Бърджис. Ако през това време не откриеше Фаръл, щеше да се премести в друг хотел. Няма смисъл да възбужда излишно любопитство с прекалено дългия си престой.

Предоставили му бяха някои сведения за това къде евентуално би могъл да я намери. В Ню Йорк редовно ходела да спортува. Нормално би било да предположи, че ще постъпи по същия начин и в Минеаполис, така че той щеше да обиколи спортните клубове из града. Хората рядко променят навиците си. Освен това обичала да ходи на театър. Театър „Орфей“ в Минеаполис имаше представления почти всяка седмица, щеше да я потърси и в театър „Гътри“.

Преди беше работила единствено като агент по недвижими имоти. Ако имаше работа, най-вероятно щеше отново да е в областта на недвижимите имоти.

Саварано беше открил и ликвидирал други двама свидетели, включени в програмата за защита на свидетели. Знаеше, че държавата не дава фалшиви препоръки — повечето хора в програмата започваха работа в някоя по-дребна фирмичка, където ги вземаха на доверие благодарение на лични контакти.

Стюардесата тъкмо съобщаваше:

— Започваме спускане към летището в Туин Ситис. Поставете седалките в изправено положение… Затегнете коланите…

Сенди Саварано вече предвкусваше удоволствието от изражението на Лейси Фаръл, когато щеше да я застреля.