Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (9)

Глава 9

След секс винаги беше жадна. В прекрасно и дори приповдигнато настроение Фейт реши да се разходи до „Хенсън“ и да си купи бутилка с нещо студено и сладко, за да му се наслаждава по пътя, докато стигне до пазара.

Погледна към кабинета на ветеринаря, а сетне и към прозорците на апартамента му и му изпрати една въздушна целувка. Помисли си, че по-късно може да му завърти един телефон и да го пита има ли нещо против да се разходят вечерта. Можеха да отидат до Джорджтаун и да си потърсят някое приятно местенце близо до морето.

Хубаво й беше с Уейд. От една страна удобно, а от друга вълнуващо. Той бе така неизменен, като изгрева. И винаги на разположение, когато й бе необходим.

Спомените за онова далечно лято, когато бе заговорил за любов и женитба, за дом и деца, се опитаха да нахлуят в паметта и сърцето й. Но тя ги пропъди и побърза да ги замени с тръпката от бързия и вълнуващ секс, който правеха.

Точно това искаше. Точно това. И за щастие той също го желаеше. Щеше да му се отблагодари по-късно. Ще помоли Кейд за колата и ще го отведе на брега.

Ще паркират някъде и ще се прегръщат и целуват като ученици.

Фейт бе спряла собствената си кола на няколко преки от кабинета на Уейд.

Нямаше нужда да дава храна за клюки на злите езици в града, въпреки че те си вряха носа, където трябва и където не трябва. Тъкмо се измъкна от колата, когато зърна Тори да излиза от вратата на магазина. Застана пред него и се загледа.

Има нещо странно, нещо отнесено в това момиче, и то така и не изчезна от смешните й детински черти, помисли си Фейт. Любопитството я накара да прекоси улицата и да се приближи.

— Ти да не си изпаднала отново в транс?

Тори подскочи от изненада, после облекчено отпусна рамене.

— Не, просто гледах как изглежда витрината отвън. Художникът току-що завърши надписа.

— Хм. — Фейт сложи ръка на бедрото си и също загледа витрината. Големите черни букви бяха елегантни и класически.

— „Южен комфорт“? Това ли ще продаваш всъщност?

— Да. — Тъй като задоволството й от добре свършената работа беше нарушено от присъствието на Фейт, тя се упъти към вратата.

— Май не си особено любезна към потенциалните си клиенти.

Тори я погледна през рамо, но погледът й не беше враждебен. Фейт изглежда фантастично, помисли си тя. Красива, самоуверена, доволна. А тя самата не беше в настроение. Това обаче не бе причина да се държи нелюбезно с хората.

— Все още не съм отворила.

Заинтригувана, Фейт бутна вратата, преди Тори да успее да я затвори под носа й, и се шмугна вътре.

— Не изглеждаш готова наистина — подхвърли тя, като огледа празните рафтове.

— Готова съм повече, отколкото си мислиш. Имам работа, Фейт.

— О, я стига! Не ми обръщай внимание. Върви и си върши, каквото имаш за вършене. — Фейт махна с ръка и започна да се разхожда из магазина, изкушена и заинтригувана.

Беше чисто като в църква и това й хареса. Витрините сияеха. Дървото беше полирано до блясък. Изглеждаше подредено, въпреки че на пода имаше струпани няколко дървени сандъка, а в една голяма пластмасова кутия Тори събираше опаковъчните стиропорни уплътнители, използвани при транспортирането на стоките. На плота стоеше настолен компютър с клавиатура.

— Нима имаш достатъчно стока, че да запълниш всичкото това пространство?

— Ще имам. — Примирена с нахлуването, Тори продължи да разопакова предметите. Доколкото познаваше Фейт Лавил, едва ли щеше да се застои. Обикновено бързо се отегчаваше, така че скоро щеше да си отиде. — Ако изобщо те интересува, имам намерение да отворя следващата събота. През този ден ще продавам с десет процента намаление.

Фейт безразлично сви рамене.

— Обикновено съм много заета през уикендите. — Тя продължи да се разхожда покрай високия до кръста й шкаф със стъклен похлупак. Вътре в него, върху бял сатен, бяха изложени ръчно изработени бижута — сребърни и със скъпоценни камъни, красиви, уникални, артистични, направени така, че да хванат окото и въображението на всеки, дори и на най-капризния клиент.

Без да се замисли, тя понечи да отвори капака, но откри, че е заключен, и тихо изруга през зъби. Погледна косо към Тори и се успокои, че не е забелязала реакцията й.

— Доста красиви неща виждам тук. — Искаше сребърните обици с малки топчета от лапис. И ги искаше веднага. — Не знаех, че си падаш по дребните украшения. Ти никога не си носила такива.

— Има трима приложници, които работят за мен — отговори сухо Тори. — Аз определено харесвам брошката в централната секция. Камъните са гранат, топаз и червен халцедон.

— Виждам. Светят като звезди. Като фойерверките, които децата палят на Четвърти юли.

— Да, точно така.

— Много е красива, но аз не си падам по брошки и карфици. — Тя прехапа устни, но желанието надделя над гордостта й. — Харесват ми ето тези обеци.

— Ела в събота.

— Може да съм заета. — Освен това ги искаше веднага. — Защо не ми ги продадеш, тъкмо ще направиш сефтето. Нали затова си се захванала с този бизнес? За да продаваш.

Тори остави керамичната лампа върху рафта. И се опита да сложи една изкуствена усмивка върху устните си, преди да се обърне.

— Днес все още не съм отворила, но… — Тя се приближи към витрината. — В името на доброто старо време.

— Ние с теб не сме имали добри стари времена.

— Така е, права си. — Тори взе ключовете, които висяха на колана й. — Кои по-точно искаш?

— Тези. Точно тези. — Фейт посочи с пръст през стъклото. — Сребърните, с лаписа.

— Да, много са красиви. Ще ти приличат. — Тори ги извади от поставката им и ги вдигна към светлината, преди да ги подаде на Фейт. — Можеш да се видиш в огледалото, ако искаш да ги пробваш. Художничката живее в покрайнините на Чарлстън. Наистина прави много красиви неща.

Когато Фейт се отправи към едно от трите огледала, поставени в бронзови и медни рамки на отсрещната стена, Тори сложи на мястото на обеците дълга огърлица.

Защо да продава едно бижу, когато можеше да продаде две?

— Това е едно от най-любимите ми украшения, направени от нея.

Опитвайки се да не показва особен интерес, Фейт погледна към огърлицата. Беше от големи камъни лапис в сребърен обков.

— Невероятно! — Тя смени едната от обеците си с една от новите, след което взе огърлицата. — Не би искала да срещнеш още някой по улицата с това на врата, нали?

— Не. Имам намерение да продавам само уникати — усмихна се Тори.

— Мисля да взема и двете. Не искам да съжалявам след време. Всичко, което виждам в Прогрес, е същото като на другите. Както винаги.

Тори внимателно затвори витрината.

— Повече няма да е така.

Със скептично присвити устни, Фейт сложи огърлицата около шията си и се огледа.

— Някои хора може да кажат, че си се надценила. — Тя прокара пръсти по камъните, като не откъсваше очи от Тори. — И ще сгрешат. Факт е обаче, че можеше да печелиш повече, ако си беше останала в Чарлстън.

— Но не останах. Ще ти донеса кутийки.

— Не се притеснявай, аз веднага ще си ги сложа. — Тя отвори чантата си и пусна старите обеци в нея. — Само свали етикета и чукни сметката.

— Не мога. Все още не съм инсталирала касовия апарат.

— Значи някой друг път. — Фейт изхлузи обеците и огърлицата. — Или да ти напиша чек? — Вдигна вежди, когато Тори протегна ръката си. — Не мога да ти го напиша, докато не ми представиш цялата сметка.

— Не, просто ми дай старите си обеци. Ще ти ги сложа в кутийка.

Фейт ги извади отново от чантата си с доста рязък смях.

— Добре, стара майко.

Секс и пазаруване, ето какво й беше нужно за разтоварване, помисли си тя, когато тръгна отново из магазина. Нямаше по-хубав начин за прекарване на деня от този. И по-приятни мигове от времето, което прекара в магазина на Тори.

Кой можеше да си помисли, че малката Тори Боудийн с призрачните очи ще се превърне в жена с толкова изтънчен вкус! И освен това ще знае и как да го използва.

Сигурно не беше лесно да се открият всички тези красиви неща, да се намерят хората, които ги правят, да се пресметне как да се продават, за да има печалба, да се подредят и да се измисли най-подходящият начин, по който да се предложат на купувачите.

А сигурно имаше и още много други досадни неща, свързани с въртенето на магазин, намуси се Фейт. Като счетоводство и разни подобни гадости.

Откри, че е впечатлена, а в същото време и малко завижда на Тори за куража и умението да се захване с подобен бизнес. При това съвсем сама и от нулата.

Не че тя самата искаше да прави нещо подобно. Един такъв магазин сигурно обвързва човека по-здраво и от конопено въже. Но пък не беше ли прекрасно, че магазинът бе толкова близо до Уейд? Може би сега животът в Прогрес щеше поне малко да се оживи.

— Трябва да наведеш тази купа тук. — Фейт пристъпи и нагласи купата върху лавицата. — Ето така. Хората ще могат да виждат и вътрешната й страна.

Тори мислеше да направи същото, но след като разопакова всичката стока.

— Търсиш си работа ли? Ето ти сметката, с включени данъци. Би могла да я провериш.

— Винаги си била по-добра от мен по математика.

В този миг вратата на магазина отново се отвори. Фейт можеше да се закълне, че чу как Тори простена.

Защото в магазина влезе Лизи и изписука, което според Тори беше един от нейните безбройни досадни навици. А между останалите бе навикът й да се полива обилно с парфюм с аромат на лилии, който се носеше на десет крачки преди нея и оставаше за дълго, след като си е излязла.

Когато парфюмът и писукането така или иначе вече бяха в магазина, Тори разтегна устни и показа зъбите си, надявайки се, че гримасата й прилича поне малко на усмивка.

— О, не е ли супер! Тъкмо излизам от фризьор и се бях запътила към офиса, когато видях, че сте тук.

Докато Лизи пляскаше ръце и се въртеше из магазина, Тори погледна Фейт. В очите й се четеше досада и потиснатост, на което Фейт отвърна с разбиране и лека усмивка, като незабележимо премига с очи.

— Точно минавах оттук, когато художникът завърши надписа.

— Изглежда чудесно. И всичко останало, нали? — С ръка на корема, Лизи се обърна към рафтовете. — Всичко изглежда толкова красиво, Тори. Сигурно си работила като египетски роб, за да свършиш толкова много работа за толкова кратко време. А виждам, че и моят Дуайт не се е посрамил.

— Да. Много съм доволна от него.

— Че как! Той е най-добрият тук. О, това е много сладко, нали?

Лизи посегна към газената лампа, която Тори тъкмо поставяше на лавицата.

— Страшно обичам такива неща, пръснати тук-там из къщата. Вярно, че събират много прах, както казва Дуайт, но точно тези дреболии правят дома дом, нали?

Тори си пое дълбоко дъх. Това беше още един от досадните навици на Лизи — да превръща всяко изречение във възклицателно умозаключение.

— Да, и аз мисля така. Ако прахът няма къде да се събира, той ще пада просто върху една празна маса.

— Ами да, точно така! — Лизи внимателно обърна етикетчето с цената и устата й се закръгли. Тя произнесе едно „О“, смесица от изненада и възмущение.

— Доста е скъпичка!

— Това е ръчна изработка — понечи да обясни Тори, но в този момент се намеси Фейт.

— Ти вземаш онова, за което плащаш, нали така, Лизи? И освен това Дуайт печели достатъчно, че да ти купи каквото заслужаваш. Особено сега, когато ще му родиш още един наследник. Кълна се, че ако някога нося толкова допълнителни килограми цели девет месеца, мъжът, който ме е подредил така, ще трябва да ми купи най-малкото луната и звездите.

Лизи се намръщи, защото не беше сигурна дали трябва да е поласкана или засегната от изявлението на Фейт.

— Дуайт много ме глези.

— Разбира се, че ще те глези. Ти го заслужаваш. Аз току-що си купих тези обеци. — Тя побутна с пръст и разклати едната обеца. — А също и огърлицата. Тори ми направи малка отстъпка по случай откриването в събота.

— Наистина ли? — Очите на Лизи пресметливо се присвиха.

О, колко добре я познаваше Фейт. Лизи не беше от онези, които ще се оставят някой да ги изпревари.

— Тори, моля те, позволи ми да имам тази лампа. Очите ми останаха в нея. Не знам дали ще успея да бъда първа в събота и дали някой няма да я купи преди мен. Моля те, бъди добричка и ми позволи да я купя още днес! А, какво ще кажеш?

— Но ще трябва да платиш в брой или с чек, Лизи. Все още не съм инсталирала машината за кредитни карти. Мога също така да ти я запазя, ако…

— Не, не! Ще ти платя с чек. А след като така или иначе съм тук, защо да не се поогледам наоколо? Да си поиграем на купувачки и продавачки, а? Като малки момиченца?

— Ами добре. — Тори взе лампата и я отнесе, за да я опакова.

Изглежда беше започнала бизнеса, и то най-неочаквано.

— О! Тези огледала продават ли се?

— Всичко, което виждаш, се продава. — Тори извади малка морскосиня кутийка и постави в нея старите обеци на Фейт. — Ще ти сложа и визитката на майсторката на новите обеци.

— Добре. Моля те, не ми благодари.

— Чудя се дали го направи, за да ми помогнеш или за да ме подразниш — отвърна тихо Тори. — Или може би да подразниш нея. — Тя свали етикета с цената от лампата. — Но бизнесът си е бизнес, така че все пак ти благодаря. Ти определено знаеш кое копче да натиснеш.

— На тази ли? — Фейт погледна презрително към Лизи, която обикаляше, ахкайки и охкайки из магазина. — Тя е толкова проста и елементарна!

— Но може да купи едно от моите огледала и да стане новата ми най-добра приятелка.

— На мен ми харесва онова там. — Като се забавляваше все повече и повече, Фейт извади отново чековата си книжка. — И тъй като аз направих сефтето, имам предимство пред нея, нали?

— Просто трябва да взема това огледало, Тори — извика Лизи. — Това, овалното, с лилиите отстрани. Не съм виждала по-красиво нещо. Ще стои много сладко във всекидневната ми.

Тори погледна Фейт и лекичко се усмихна.

— Съжалявам, Лизи, Фейт те изпревари. Ще донеса една кутия за лампата от склада.

— Благодаря. Кълна се, че тук можеш да си избереш всичко, а ти сигурно още не си извадила и половината стока. Оня ден казах на Дуайт, че просто не разбирам как ти стига времето. Да се пренесеш и наредиш в къщата, да подредиш магазина, да се оправяш с доставчиците и да се срещаш с Кейд. Сигурно денят ти има двадесет и шест часа.

— Кейд ли? — в един глас произнесоха Тори и Фейт.

— Това момче действа по-бързо, отколкото предполагах. — Лизи се върна при тях. — Да си призная, никога не съм си представяла, че вие двамата може да бъдете заедно. Като двойка. Но нали знаете приказката за тихите води.

— Да. Не. — Тори поклати глава. — Не разбирам за какво говориш. Кейд и аз не ходим и не сме заедно.

— О, я стига! Тук сме си все свои. Няма нужда да скромничиш. Дуайт ми разказа всичко, като ми обясни, че ти сигурно няма да искаш да се разчува. Не съм казала никому нито дума, кълна се. Не се притеснявай.

— Няма нищо за казване, Лизи. Абсолютно нищо. Ние просто… — Тори видя два чифта очи, които се впериха с нетърпение в нея и прехапа езика си. — Нищо. Дуайт е сбъркал, заблудил се е. Ще отида да донеса кутията.

— Не разбирам защо иска непременно да го запази в тайна — продължи Лизи, когато Тори се скри зад вратата на склада. — В края на краищата никой от тях не е женен, нито сгоден. Разбира се — самодоволно и глуповато се усмихна тя, — идеята да се търкаля в чаршафите с Кейд само две седмици след като се е върнала, не подхожда много на уравновесената и просперираща дама, на каквато се опитва да се прави.

— Така ли? — Това, което правеше Кейд, си беше негова работа, каза си Фейт. Но проклета да бъде, ако остави тази кокошка да кълве брат й и да злослови по негов адрес. — Нима уравновесените и проспериращи дами не правят секс? — Тя почука със злобничка усмивка по издутия корем на Лизи. — Мисля, че това тук не е от ядене на шоколад.

— Аз съм омъжена жена.

— Но не беше, когато се търкаляше с Дуайт на задната седалка на таратайката, която баща му купи.

— За бога, Фейт! И ти имаш с какво да се похвалиш от онова време.

— Така е. Точно затова много внимавам, преди да вдигна камък и да го хвърля по някого. — Тя подписа чека със замах и отново пипна новите си обеци.

— Казвам само, че за някой, който току-що се е върнал в Прогрес и който един Бог знае какво е вършил през всичките тези години, много бързо хвана един Лавил в мрежите си.

— Никой не може да хване един Лавил в мрежите си, ако той самият не иска да падне там. — Но трябваше да помисли за това, което чу. Трябваше да помисли.

 

 

Тори беше изкушена да затвори веднага след като двете й неочаквани посетителки си отидоха. Но това щеше да обърка програмата й и щеше да означава, че отдава на глупостите на Лизи прекалено голямо значение.

Тя работи още три часа, като систематично описваше, подреждаше и аранжираше стоките. Ръчната работа и скуката от описването и осчетоводяването я отклониха от мислите.

Но докато караше към къщи, нямаше как да не се върне към тях.

Това не беше начинът, по който искаше да се настани в Прогрес. Не желаеше нито за секунда да бъде предмет на клюки и градски сплетни. Начинът да ги спре беше да не им обръща внимание, да ги игнорира. И да стои настрана от Кейд.

Можеше да го направи лесно и без проблеми.

Беше свикнала да пренебрегва злите езици и бе придобила богат опит в избягването на връзки. Имаше да върши друга работа, не да се занимава с разни измислени любовни истории.

Наистина не биваше да прекарва каквото и да е време с Кейд Лавил. Но сама си го беше направила. Няколко пъти вечеряха заедно, ходиха веднъж или два пъти на кино, пътуваха с колата му. Само безобидни, без последствия срещи. Няколко часа прекарани заедно, нищо повече. От сега нататък бе по-добре да бъде сама.

Може би решението й щеше да е по-твърдо, ако не бе зърнала камиончето му в края на нивата.

Така де, нямаше причина да спира, нямаше причина да говори с него. Би било най-разумно да продължи към къщи и да остави цялата тази глупост да си умре по естествен път.

Пред очите й все още беше жадният за клюки поглед на Лизи.

Тори завъртя волана и спря край пътя, където тревата беше сочна и тучна. Просто ще му се обади, това е. А също така ще му каже да престане да говори за нея и да споделя със своя идиотски приятел каквото и да е. Не бяха ученици, по дяволите!

 

 

Пини Коб дръпна от последната цигара „Марлборо“, която извади от пакета. Видя през рамо, че спря някаква кола, видя и жената. Дявол го взел, ако момичето, което вървеше през полето, не беше малката Боудийн, вече пораснала.

Кейд стоеше до него и наблюдаваше посевите. Момчето имаше смешни идеи, ако питаха него, но ето че тези смешни идеи носеха добри плодове. Не му беше работа да се меси. Плащаха му, независимо дали щеше да хвърля отрови, или да тори посевите с кравешки тор и дървеници.

— Можеше да повали още малко, както онази нощ — рече Кейд.

— Можеше — съгласи се кратко Пини, като потърка брадата си и прехапа устни. — Това, което гледаш тук, е с десетина сантиметра по-високо от стръковете в нивите на другите.

— Екологично отглежданият памук расте по-бързо — отвърна Кейд. — Химикалите пречат на растежа.

— Да-а, ти нали така каза. — И това, въпреки съмненията на Пини, се оказа истина. Накара го да повярва, че колежанското образование не е ала-бала.

Не че щеше да го изрече някога гласно. Но си беше вярно.

— Шефе? — Пини дръпна за последен път от цигарата и внимателно загаси фаса. — Женски проблеми ли имаш?

Понеже главата му бе изпълнена с други грижи, трябваше му минута, за да включи.

— Моля?

— Ами, знаеш ли, аз може да стоя далеч от жените, но съм живял достатъчно дълго на този свят, за да мога да позная кога някоя женска изпуска пара като локомотив.

Той заслони очите си с ръка и кимна към Тори, която си проправяше път през редовете с памук.

— Ето там има една такава. Като я гледам, направо си мъртъв.

— Нямам проблеми.

— Бих казал, че грешиш — промърмори Пини и се отдалечи, за да не присъства на сблъсъка.

— Кейд!

Достави му удоволствие да я види. Истинско удоволствие.

— Тори! Каква приятна изненада.

— Така ли? Ще видим дали е приятна. Трябва да говоря с теб.

— Добре.

— Насаме.

— Веднага си вдигам чуковете — обади се Пини.

Тори преглътна и си напомни за добрите обноски.

— Извинете ме, господин Коб.

— Няма за какво. Изненадан съм, че ме позна.

Тя не го позна, дори не се и замисли. Каза името му по инерция. Просто в този момент в съзнанието й изплува образа на дребен мършав мъж, със слаби рамене и пшенично руса коса, който най-често миришеше на уиски. Той й даваше малки ментови бонбончета.

Пини си беше все така мършав, но годините и алкохолът бяха набраздили лицето му. То беше червено, грапаво и тъжно, а пшеничената коса, или поне онова, което бе останало от нея, беше напълно скрита от старата сива капа.

— Спомням си, че обикновено ми давахте бонбони и работехте на нивата до татко.

— Точно. — Устните му се разтегнаха в усмивка и откриха зъби, пожълтели и разядени като дъските на стара разнебитена тараба. — А сега работя за колежанчето. Плаща по-добре. Е, аз ще тръгвам. Ще се видим утре, шефе.

Той побутна назад шапката си, след което извади ментови бонбони от джоба си и подаде на Тори.

— Доколкото си спомням, тези ги обичаше най-много.

— Да. Благодаря.

— Много се зарадва, че го помниш — рече Кейд, докато Пини крачеше към пътя.

— Татко обикновено му викаше и му се караше заради това, че пие, а сетне поне веднъж месечно двамата заедно се напиваха до безсъзнание. На другия ден Пини излизаше и работеше на полето, а татко отново му викаше през редовете. — Тя поклати глава и обърна лицето си към Кейд. — Просто не мога да престана да си спомням. Но да си дойдем на думата. Искам да те питам какво си имал предвид, като си казал на приятеля си Дуайт, че ние се виждаме?

— Не съм сигурен, че…

— Ние не се виждаме.

Кейд вдигна вежди, свали очилата си и ги закачи на джобчето на ризата си.

— Напротив, Тори, виждаме се. Ето, в момента аз стоя тук и те гледам.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Не ходим на срещи.

Той не се усмихна, макар че много му се искаше. Затова се почеса по главата и я загледа уж замислено.

— Според мен дори направихме нещо много по-хубаво от това. Излизахме няколко пъти. Ако трябва да съм точен, четири пъти през последните десет дни. Според мен, когато един мъж и една жена излизат да вечерят заедно, това си е среща.

— Грешиш. Ние не се срещаме и искам да бъде ясно.

— Тъй вярно, мадам.

— Не ми се присмивай. — Едно трио врани изграчи весело и пронизително. — И дори ако си имал подобна идея в главата, нямаш право да говориш на Дуайт за това. Той отишъл и издрънкал всичко на Лизи и сега тя, с пилешкия си мозък, смята, че с тебе сме заформили някаква дива любовна афера. Не искам хората да си мислят, че съм последното ти завоевание. По-точно притежание.

— Последното какво? — Кейд пъхна ръце в джобовете и се залюля на токовете на работните си ботуши. Веселото настроение го напусна и той осъзна, че това е клюката на деня. — И колко завоевания смяташ, че съм имал?

— Не ме интересува.

— Ти постави въпроса — не й остана длъжен Кейд само заради удоволствието да я види как изръмжава.

— Въпросът е, защо си казал на Дуайт, че между нас има нещо.

— Не съм. Но не разбирам как… — Кейд изведнъж си спомни какво беше станало. — О, да, ясно. Хмм.

— Ето, видя ли! — Тържествуваща, Тори насочи пръста си към него. — Ти си голям мъж и би трябвало да знаеш да си държиш устата затворена.

— Станало е недоразумение. — Според него едно чудесно недоразумение. — Лизи се опитва да ме сватосва и непрекъснато ми търси жена. Не може да понесе мисълта да остави един ерген да си живее живота. Това е като трън в петата й. Последния път, когато отново ми беше намерила гадже, казах на Дуайт да й съобщи, че имам дълга и тайна любовна връзка с една жена или нещо такова, само и само да ме отърве от нея.

— С мен? — Тори беше толкова възмутена, че си представи как от ушите й излиза пара. — Защо от всички…

— Не съм казал с теб — прекъсна я Кейд. — Казах на Дуайт да си измисли някоя, която ще. Но този разговор се проведе точно когато двамата бяхме при теб в магазина. Всъщност, не виждам защо толкова много си се засегнала. И двамата сме свободни, виждаме се, ето и сега сме заедно — добави той, преди тя да успее да възрази. — А ако Лизи иска да си мисли, че нещата между нас се развиват по нормалния начин, къде е проблемът?

Тори не беше сигурна дали може да говори. Той очевидно беше развеселен. Можеше да го види в очите му и да го чуе в гласа му.

— Ти какво? Смяташ, че е много смешно, така ли?

— Не по-смешно отколкото един анекдот — реши Кейд. — Точно.

— Анекдот, значи. Аз като герой на виц. Лизи ще разпространи този анекдот из целия окръг, ако вече не го е направила.

Враните се върнаха и закръжиха над тях.

— Е, добре! Тогава вече ще бъде трагедия. Може би ще трябва да направим официално изявление във вестника, за да опровергаем слуховете.

Тя издаде нечленоразделен звук, който приличаше повече на ръмжене. Когато се завъртя, той я хвана за рамото и я задържа на място.

— Успокой се, Виктория.

— Не ми казвай какво да правя. Аз се опитвам да започна работа, да си уредя дом тук и не искам да бъда обект на клюки, разпространявани през съседските стобори.

— Клюките са солта на живота в малките градчета. Забрави ли това? Ако си, значи прекалено дълго си живяла в големия град. А ако хората говорят, още по-добре. Защото точно те ще дойдат в твоя магазин, за да те видят отблизо. Е, какво лошо има в това?

Говореше внимателно и разумно.

— Не обичам да ме одумват. Достатъчно са ме одумвали.

— Ти го знаеше и преди да се върнеш. А ако хората искат да одумват жената, която е хванала окото на Кейд Лавил, единственото, което трябва да направят, е да я огледат хубаво, за да разберат защо.

— Не го извъртай! — Не беше сигурна как го прави, но знаеше, че почвата под краката й повече не е така стабилна. — Фейт беше в магазина, когато Лизи изтърси своето велико откритие.

Сега вече Кейд се намръщи, което й достави удоволствие.

— Е, какво ще кажеш? Не ти е чак толкова весело вече, нали?

— Ако Фейт се опита да ме разпитва, а тя няма да устои на любопитството си, не се притеснявай. Знам какво да й кажа. — Той стесни обръча на ръцете си, като в същото време хвърли очилата си на земята. Сетне я притисна плътно към себе си.

В главата й забиха тревожни звънчета и тя сложи длан на гърдите му.

— Чакай. Какво правиш?

— Само не излизай от кожата си. — Със свободната си ръка Кейд хвана шията й отзад и приближи лицето й към своето. — Имам намерение да те целуна.

— Недей. — Но устните му вече бяха върху нейните.

— Няма да боли. Обещавам.

И спази обещанието си. Не болеше. Целувката му беше нежна и възбуждаща, успокояваща и сладка. Тя разбърка и извади на повърхността всички желания, които толкова време бе кътала дълбоко в себе си. Но не я заболя.

Устните му бяха меки, нежни и изпиваха нейните. Такъв беше и той. Вътре в нея се разля топлина, която на тласъци се разпространяваше по цялото й тяло. Когато стигна до главата й, Тори се отдръпна.

— Имах това чувство — прошепна Кейд. Ръката му продължи да гали нежно врата й. — От първия миг, в който те видях отново.

Главата й се въртеше. Беше усещане, което й доставяше удоволствие.

— Това е грешка. Аз не… — Тори отстъпи и дочу звук на счупено стъкло под крака си.

— По дяволите! Втори чифт за тази седмица. — Кейд само поклати глава над счупените си очила. — Животът е пълен с грешки — продължи той и я целуна отново. Този път бегло и леко. — Не мисля, че това е една от тях, но ще трябва да се убедим.

— Кейд, не съм особено добра в тези работи.

— В кои работи? В целувките ли?

— Не. — Собственият й смях я изненада. Как можеше да я разсмива, когато всъщност беше толкова уплашена? Дори ужасена. — Работите между мъж и жена, така де, връзката…

— Значи ти трябва практика.

— Не искам никаква практика. — Въздъхна, защото той долепи устните си към челото й. — Кейд, има толкова неща, които не знаеш за мен.

— Нито ти за мен. Хайде да ги открием. Каква хубава вечер. — Той я прегърна. — Какво ще кажеш за една разходка с колата?

— Това няма нищо общо с въпроса.

— Можем да спрем и да си вземем нещо за хапване, докато ти се оправи настроението. — Той я обърна към себе си и много елегантно се наведе да вземе счупените си очила от земята. После тръгна, като я поведе между редовете. Помежду им се поклащаха младите стръкчета памук. — Всяко нещо с времето си, Тори. Аз съм търпелив човек. Огледай се наоколо и ще видиш. Трябваха ми цели три сезона, за да направя фермата такава, каквато аз искам. Направих онова, в което вярвах. И го направих въпреки традициите на цели поколения. Има хора, които все още сочат с пръст или ме ругаят, или ми се присмиват. Само защото не искам да съм като тях. Не желая да вървя по техния път, който е по-удобен и по-разбираем за всички. А когато хората не разбират нещо, те се страхуват от него.

Тя го погледна. Очарователният, безгрижен млад мъж, който преди малко се смееше на настроението и гнева й, всъщност носеше стоманена жилка вътре в себе си. Не биваше да го забравя.

— Знам. Нали непрекъснато живея с това.

— Тогава защо да не приемем, че и двамата сме неудачници, които другите не разбират, и да видим какво ще излезе?

— Не знам за какво говориш. Никой Лавил не е неудачник в Прогрес.

— Така си мислиш, защото все още не съм ти досаждал с чудесата на екологично поддържаното стопанство и красотата на екологично чистия памук. — Той тържествено вдигна ръката й и я целуна. — Но ще го направя, тъй като не съм имал никаква нова жертва месеци наред. Знаеш ли какво, ти си върви вкъщи. Трябва да се изкъпя и да се преоблека. Виж ме какъв съм! Ще дойда да те взема след час.

— Имам работа.

— Няма ден, в който ти да нямаш работа. — Кейд отвори вратата на колата й. — Ще дойда точно след час — повтори той, докато тя сядаше зад волана. — Тори! И да сме наясно. После да няма мън-мън. Това си е среща.

Затвори вратата и като пъхна ръце в джобовете си, се отправи към своето камионче.