Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (10)

Глава 10

— О, не се притеснявай, Кейд. Просто искам да те помоля за една услуга. — Фейт прекоси стаята до леглото на брат си, с вирната брадичка и с възможно най-убедителния си вид.

Придоби този навик — да влиза при него, за да си правят компания, след смъртта на Хоуп. Тогава й беше непоносимо тежко и страшно да стои сама. Сега също влизаше доста често. Особено когато искаше нещо.

И двамата го знаеха, но Кейд не й се сърдеше.

— Хич не ми прави мили очи — рече той. Все още беше гол до кръста, а косата му беше мокра от душа. Извади чиста риза от скрина. — Тази вечер колата ще ми трябва.

— Но ти можеш да я ползваш винаги — реши да не се предава без бой и все пак да опита Фейт.

— Точно така, мога. Затова имам намерение да я използвам тази вечер. — Кейд й се усмихна, защото не искаше да се кара с най-близкия си човек.

— А пък аз пазарувам, за да не стоиш гладен. — Тя приседна на леглото. — И ти прибирам дрехите от химическо чистене. А единственото, за което те моля, е да ми дадеш шибаната си кола за една вечер. Но ти си такъв голям егоист!

Кейд навлече ризата и започна да я закопчава, без доволната усмивка да изчезва от лицето му.

— И какво следва от това?

— Мразя те. — Тя взе една възглавница, вдигна я и я запрати яростно към него.

Както винаги не го улучи.

— Надявам се да блъснеш проклетата кола и да я превърнеш в купчина смачкана ламарина. — Следващата възглавница прелетя над главата му. Кейд дори не се наведе. — И се надявам парчета от стъклото да влязат в очите ти и да ослепееш, а после аз ще ти се смея, когато вървиш пипнешком покрай стените.

Той се отдалечи от сестра си, което беше премислен ход.

— В такъв случай едва ли ще искаш да вземеш онова, което ще остане от колата утре вечер.

— Аз я искам сега!

— Фейт, съкровище… — Кейд взе часовника си от бюрото. — Ти всичко искаш сега, веднага и на часа. — Не устоя на изкушението, затова вдигна ключовете от колата и небрежно ги раздрънка. — Но не може да имаш всичко.

Тя изкрещя. Нададе един боен индиански вик и се захлупи върху леглото. Той щеше да излезе, но тя знаеше, че преди това ще я прегърне. И тогава щеше да използва красивите си лакирани нокти, за да му издере лицето. Но Кейд явно беше предугадил замисъла й и не й позволи да изпълни плана си. Фейт се ядоса и като скочи след него, се блъсна в шкафа, заслепена от ярост.

— Внимавай, ще се нараниш — предупреди я брат й, хвана здраво ръцете й и затанцува с нея.

— Не, първо ще те убия. Ще ти издера очите!

— Тази вечер имаш определени аспирации към моите очи. Ако ги издереш, как ще мога да се наслаждавам на красотата ти?

— Остави ме, кучи син такъв. Или се бий като мъж!

— Ако се биех като мъж, вече щях да съм приключил. — За да я омилостиви, той се наведе и я целуна бързо. — Виж, това изисква по-малко енергия.

Тя се отпусна и от очите й потекоха сълзи.

— О, я се разкарай. Изобщо не ми трябва грозната ти стара кола.

— Номерът няма да мине. Ти много лесно се разплакваш. Очите ти са на мокро място. — Но все пак я целуна още веднъж. — Утре можеш да вземеш колата. През целия ден и половината нощ, ако искаш. — Стисна ръката на сестра си и тръгна да излиза.

И видя звезди посред бял ден, когато тя се хвърли и го ритна по пищяла.

— По дяволите! Господи! — Отблъсна я, опитвайки се да преодолее болката. — Ах ти, малка кучко!

— Бъди благодарен, че не използвах коляното си по инстинкт и предназначение. Тогава щеше да видиш! — Когато той се наведе да разтрие крака си, Фейт се хвърли да грабне ключовете от ръката му. Почти беше успяла, но брат и се изви и тя се строполи на пода от инерцията.

— Кинкейд! Фейт Елън! — Гласът беше като удар с копринен камшик. Маргарет стоеше неподвижно на вратата на стаята с бледо лице. И двамата мигновено престанаха да се бият.

— Мамо? — обади се Кейд.

— Виковете и ругатните ви се чуват чак долу. И ги чух не само аз, а и съдия Пърсъл, когото съм поканила на вечеря. А също така Лайла, дневната прислужница и младият мъж, който дойде да я вземе.

Тя изчака една минута, за да стигне тежестта на обвинението й до съзнанието и на двамата.

— Може би вие смятате подобно поведение за приемливо, но аз не мисля така. И не искам моите гости, прислуги и непознати посетители да мислят, че съм отгледала и възпитала две хиени в дома си.

— Извинявай, мамо.

— Накарай го да се извини на мен — проговори Фейт, като разтриваше ожуления си лакът. — Той ме бутна.

— Не съм. Ти скочи върху мен и сама падна.

— А ти беше жесток и лош. — Имаше още един коз и можеше да го използва, реши Фейт. — Всичко, което поисках, при това съвсем учтиво, беше да ми даде колата за тази вечер. А той започна да ме нарича с разни обидни имена и да ме блъска. — Тя се намръщи и показа ръцете си. — Ето на, виж! Вече имам синини.

— Подозирам, че ти си го предизвикала. Но това не е извинение да удряш сестра си, Кейд.

— Разбира се, мамо — съгласи се той с кимване, лицето му изрази съжаление, че едно глупаво спречкване може да се превърне в такова непростимо провинение. — Абсолютно си права. Извинявам се.

— Много добре. — Маргарет обърна очи към Фейт. — Собствеността на Кейд си е негова и той може да разполага с нея както си иска. А сега, приключете въпроса.

— Само исках да изляза от къщи за няколко часа — не можеше да се примири Фейт. Яростта я накара да говори, без да мисли. — Знаеш ли защо не взема камиончето си, както обикновено? Защото иска да намери някое тъмно и спокойно местенце, за да се натиска с Тори Боудийн.

— Е, това вече е приказка, Фейт — промърмори Кейд. — Стана много интересно.

— Какво, не е ли истина? Целият град знае, че вие двамата ходите.

Маргарет пристъпи две крачки към сина си.

— Ти…? Наистина ли имаш намерение да се срещаш с Виктория Боудийн тази вечер?

— Да.

— Нима не знаеш моето отношение към нея?

— Не мамо, не го знам.

— Очевидно моите чувства не те интересуват. Фактът, че тази особа изигра известна роля в смъртта на сестра ти, фактът, че остана да ми напомня непрекъснато за нейната загуба, изглежда не означава нищо за теб.

— Аз не я обвинявам за смъртта на Хоуп. Съжалявам, че мислиш така и още повече съжалявам, че приятелството ми с нея ти причинява болка или страдание.

— Спести си съжаленията — отвърна студено Маргарет. — Съжалението не е нищо повече от извинение за лошо поведение. Можеш да допуснеш тази жена в своя живот, но не и в моя. Разбра ли ме?

— Да, мадам. — Гласът му стана леденостуден, съвършено копие на нейния. — Много добре ви разбрах.

Без повече думи, Маргарет се обърна и излезе. Стъпките й се отдалечиха и заглъхнаха по коридора.

Кейд се загледа след нея. Как му се щеше да не бе зървал мигновеното проблясване в очите й, изпълнено със скръб. Не искаше той да бъде причина за мъката й. За да отклони мисълта си, се обърна към Фейт.

— Е, свърши чудесна работа, както винаги. Можеш да си доволна от себе си.

Тя затвори очи, докато брат й излезе. В стомаха й се отвори дупка, в която сякаш гореше огън, запален от собствената й глупост и недомислие. За миг остана така, сетне скочи и изтича по стълбите след него. Но чу как външната врата се хлопна.

— Съжалявам — прошепна Фейт и приседна. — Не исках, не мислех, че ще стане така. — Седна и отпусна глава на коленете си. — Моля те, Кейд, не ме мрази. Аз вече достатъчно се мразя сама.

 

 

— Надявам се, че ще извиниш поведението на децата ми, Джералд — рече Маргарет, като се върна в голямата приемна, където я очакваше нейният стар приятел.

В неговия дом никога не бе имало подобни изблици, когато децата му все още живееха там. Но неговите дъщери, помисли си Джералд, бяха възпитани като дами.

Все пак се усмихна приятелски и със симпатия на домакинята.

— Моля ти се, Маргарет, няма защо да се извиняваш. Просто младежите са по-темпераментни. — Вдигна чашата с шери, която тя бе оставила, преди да се качи по стълбите, за да види защо се карат, и й я подаде.

Свиреше тиха музика. Бах. Любимият композитор и на двамата. Той й беше донесъл рози, както винаги, а Лайла вече ги бе подредила във вазата от кристал „Бакара“.

Стаята, с огромни сини дивани и старо полирано дърво, беше красива, спокойна и подредена, така както изискваше Маргарет. Имаше пиано, на което рядко някой свиреше, но все още го пазеха. Навремето Маргарет имаше амбициите дъщерите й да свирят на този инструмент, но остана разочарована.

Тук нямаше нито една семейна снимка. Всеки спомен беше внимателно отстранен.

Това не беше стая, в която човек можеше да си вдигне краката на масата или пък деца да си играят с играчките си на пода.

— Темперамент, казваш — повтори Маргарет. — Много любезно от твоя страна. — Тя отиде до прозореца и видя колата на Кейд да се отдалечава. Обзе я недоволство. — Страхувам се, че е нещо много по-лошо.

— Децата ни пораснаха, Маргарет.

— Да, някои от тях.

Той не каза нищо. Знаеше, че да се говори за Хоуп винаги бе особено болезнено за нея. А тъй като предпочиташе спокойствието и по-леките неща, реши да остави темата да замре от само себе си, сякаш не е била зачената.

Познаваше Маргарет от тридесет и пет години. Някога за кратко я беше ухажвал. Но тогава тя избра Джаспър Лавил, който беше по-богат и с повече синя кръв във вените си от него. Това не се оказа особено голяма пречка в кариерата му, или поне той искаше да си мисли така.

Още тогава, като съвсем млад адвокат, имаше амбиции. Ожени се сполучливо, отгледа две деца и преди пет години много удобно овдовя.

Като стар приятел на Маргарет предпочиташе да бъде вдовец като нея. Това състояние му предлагаше повече удобства, без разходи на време и енергия.

Съдията беше висок и едър мъж на шестдесет години, с драматични черти, подсилени от огромните черни вежди, които се извиваха като рошава перушина върху квадратното му лице.

Обичаше компанията на Маргарет. Обичаше техните разговори за литература и изкуство. Обикновено я придружаваше на вечери или на официални гостувания. Никога не бяха си разменяли нещо повече от любезната, хладна целувка по бузата за довиждане.

Своите сексуални нужди съдията задоволяваше с млади проститутки, които срещу заплащане реализираха сексуалните му фантазии и си оставаха безименни.

Беше заклет републиканец и фанатичен баптист. Гледаше на сексуалните си приключения като на хоби. В края на краищата всеки си имаше хоби, а той не играеше голф.

— Не знам дали ще бъда приятна компания тази вечер, Джералд.

Съдията също така беше верен на навиците си. Днес беше вечерта за вечеря в Бо Рев. След вечерята щяха да пият кафе и да се разходят за тридесетина минути в градината.

— Аз съм ти достатъчно стар приятел, за да се тревожиш за това.

— Предполагам, че мога да говоря със стария си приятел тогава. Объркана съм, Джералд. И причината е Виктория Боудийн. Надявах се, че ще успея да се примиря със завръщането й в Прогрес. Но току-що научих, че Кейд се вижда с нея.

— Той е голям мъж, Маргарет.

— Той е мой син. — Тя се обърна. Лицето й беше застинало като каменна маска. — Не искам това да става.

Съдията нечуто въздъхна.

— Струва ми се, че ако настояваш пред него, а ти сигурно ще го сториш, това ще направи и момичето, и връзката им да изглеждат много важни в очите му.

— Нямам намерение да настоявам. — О, тя много добре знаеше как да постъпи. — Той трябваше да се ожени за твоята Дебора, Джералд.

Това го накара да се усмихне тъжно. Беше за взаимно съжаление, тази история с несполучливия годеж между Кейд и неговата дъщеря.

— Тогава щяхме да имаме общи внуци.

— Ама че мисъл — промърмори Маргарет и реши, че й е необходимо още едно шери.

 

 

Тори го чакаше.

Вече бе наясно какво се бе случило. Просто й трябваше малко време, за да осъзнае, че я бе преметнал. Беше го направил внимателно, учтиво и много умело. Но всъщност я беше преметнал.

От много отдавна беше самостоятелна и не позволяваше на никого да върти кормилото на съдбата й.

Кейд беше хубав мъж и Тори не можеше да отрече, че с него й е приятно.

Гордееше се колко спокойно и самоуверено звучи гласът й, докато се упражняваше пред огледалото. Беше горда и от кратката реч, която щеше да му изнесе.

Тя просто беше прекалено заета със стартирането на бизнеса, установяването в града, вписването в новата среда, не можеше да отделя време и да полага усилия за връзка с него или с когото и да било друг.

Естествено, че е поласкана от интереса му към нея, но ще бъде най-добре за всички, ако просто престанат да се виждат. Надява се да останат приятели, но това е всичко, което могат да бъдат. И нищо повече. Сега или когато и да е.

Ето това щеше да му каже.

Тори облиза леко долната си устна. Върху нея все още се усещаше вкусът на Кейд.

Можеше да го прави винаги, дори и когато не искаше. Напомняше й… О да, напомняше й за горещия, сладък аромат на паднали от вятъра праскови под кривото гърбаво дърво край реката извън града. Пчели, пияни от ферментиралия сок, кръжат около падналите плодове и нежно жужат.

Не очакваше вкусът на Кейд да бъде толкова горещ, така сладък и така незабравим.

Не очакваше, че ще се прилепи към него така идеално за миг, сякаш той беше едно от липсващите парчета от пъзела на живота й.

„Престани да превръщаш нещо съвсем обикновено в романтика“ — напомни си Тори. Беше глупаво да претендира, че не знае какво е да се целува с мъж. Беше човек, в края на краищата. И беше нормална.

Но когато си го представяше, всичко беше много по-приятно, по-нежно и по-просто.

Реалността всъщност не беше целувката, а опитът за нея. Проба. Тори предполагаше, че той го е направил с цел, за да я заинтригува.

Много умно, реши тя. Кейд беше умен мъж. Но този път хитринката му нямаше да мине.

Вече беше готова и разумът й си беше на мястото. Никакви изкушения, никакви прегръдки няма да замъглят съзнанието й. Щеше да излезе навън, когато той пристигне. По този начин нямаше да го пусне в къщата, нито да му даде възможност да я обърка. Беше си подготвила и подредила речта. Щеше да му пожелае всичко хубаво, а после да влезе вътре и да затвори вратата.

И да си остане тук, където беше в безопасност. Планът възвърна увереността и самоконтрола й. Така че, когато чу шума от колата, Тори въздъхна с облекчение. Сега всичко щеше да си дойде на мястото. Отново. Но щом видя лицето му, без да иска пристъпи към него. Той седеше в красивата открита кола, косата му беше разрошена от вятъра, а ръцете му — отпуснати на волана. Усмихна й се, но зад усмивката му тя долови гняв и раздразнение. И още нещо. Нещо, което напомняше по-скоро горчивия вкус на нещастието.

Никакви маневри, никакви хитрини и предварителни планове не биха я омаломощили така, както видът му.

— Това е едно от нещата, които най-много харесвам в теб, Тори. Точността. — Кейд излезе и заобиколи колата, за да отвори вратата.

Тя не го докосна. Знаеше, че връзката ставаше по-силна при физически контакт между нея и другия човек.

— Кажи ми какво е станало.

— Какво да е станало? — Той изненадано я погледна. После заобиколи отново и седна на своето място. — Ти да не би просто да отваряш съзнанието на хората, като че ли отваряш прозорец и да надничаш вътре?

Главата й клюмна, сякаш вятърът пречупи цвете. Тори скръсти ръце в скута си.

Така беше по-добре. Всъщност все някога щеше да се случи. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Щеше да стане бързо и лесно.

— Не, би било много грубо.

Кейд се разсмя.

— О, разбирам. Значи съществува етика при четенето на мисли?

— Аз не чета мисли. — Тя стисна силно пръстите си и те побеляха в кокалчетата. Изпусна дъха си, за да освободи напрежението в гърдите си и загледа съсредоточено напред. — Това е повече от четене на мисли. Научих се да го потискам, да го блокирам, защото не е никак приятно да поемам емоциите на други хора и да ги съпреживявам. Предпочитам да ги филтрирам. Но понякога, когато не обръщам внимание или съм разсеяна, някоя много силна емоция може да се промъкне през преградата. Извинявай, че наруших личната ти свобода. Беше неволно.

За момент той не каза нищо. Само седеше с облегнати назад глава и със затворени очи.

— Не, ти извинявай. Беше гадно. Наистина се чувствам отвратително, както успя да забележиш. Май трябваше да си го изкарам на някого и ти се оказа подръка.

— Разбирам, че не е приятно да си с човек, на когото не вярваш. Който може да се възползва от собствените ти мисли и чувства, да ги използва, за да те манипулира или нарани, или да се намеси в живота ти. Опитах се да ти обясня, че това е една от причините, поради които нямам приятели и връзки, и не искам да имам. Абсолютно естествено е да възникнат въпроси и съмнения. А тези въпроси и съмнения водят до възмущение и недоверие.

Настъпи тишина и Тори се приготви да продължи.

— Това е удивителна глупост — рече Кейд. — Може ли да те попитам ти ли сложи тези думи в устата ми?

— Не, това си бяха твои думи — Тори се размърда и се обърна към него. — Аз съм това, което съм, и не мога да се променя. Знам как да се справям с „особеността си“. Не очаквам някой да ме разбере, нито да бъде с мен. Не се нуждая от никого. Научих се да приемам живота си по този начин и не давам и пукната пара, ако ти или някой друг не го приемате.

— Ти по-добре внимавай за дупки от лалугери, Тори. На много висок кон си се качила. А от високо лошо се пада. — Когато тя посегна към дръжката на вратата, той само вдигна вежди. — Страхливка.

Тори стисна пръсти, после ги отпусна.

— Копеле.

— Права си, такъв съм, защото си изкарах лошото настроение на теб. Тази вечер ми казаха, че съжаленията били извинение за лошо поведение. Но аз наистина съжалявам. Ти вече изказа мнението си за мен, но аз не мога да приема. Все още не мога да кажа мнението си за теб, защото не съм си го създал. Когато нещо е важно за мен, ми трябва време, за да го изуча добре. А ти, както изгледа, си важна за мен.

Кейд се наведе към нея. Тя инстинктивно се сниши на седалката.

— Знаеш ли, това например ме ядосва и дразни. — Той прехвърли колана през нея и го закопча. — И в същото време ме предизвиква. Разбери, че съм решен да продължа да те виждам, да те опозная по-отблизо, докато не престанеш да се дърпаш.

Той запали двигателя, преметна ръката си на облегалката и я погледна право в очите, докато обръщаше колата.

— Можеш да го припишеш на гордостта и егото ми. Както искаш. Няма значение.

Когато излязоха на пътя, Кейд натисна газта.

— Никога не съм удрял жена. — Каза го уж небрежно, но Тори усети контролиран, потискан гняв под повърхността. — Няма да започна с теб. Харесва ми да те докосвам. Страшно много ми се иска да го направя пак. Евентуално. Но няма да те нараня.

— Не мисля, че всеки мъж използва юмруците си върху жените. — Тори погледна през прозореца, като се опитваше да възстанови спокойствието си, така както строеше стената си от тухли. — Изработих си тези защити като терапия.

— Добре — отвърна просто той. — Значи няма да се тревожа повече, че всяко движение, което правя, ще го приемаш като заплаха. Не искам да те изнервям, но мисля, че те плаша.

— Ако се страхувах, нямаше да съм тук. — Вятърът духаше в лицето й и разбъркваше косата й. — Аз не съм слаб противник, нито пък нечия изтривалка за обувки. Никога вече.

— Ако беше такава, нямаше да искам да бъда с теб.

Тя обърна глава за миг, за да го погледне.

— Това беше много умно. Може би най-хубавото нещо, което можеше да кажеш. А по-важното е, че вярвам, че го мислиш.

— Аз съм едно от онези особени създания, които се опитват да говорят онова, което мислят.

— Вярвам ти. — Тори си пое дълбоко въздух. — Не мислех да излизам с теб тази вечер. Мислех просто да ти кажа, че няма да дойда. Исках да ти обясня нещата. А ето че съм тук.

— Защото ти стана мъчно за мен. — Той я погледна за миг. — Това беше първата ти грешка.

Тя кратко се изсмя.

— Предполагам. Къде отиваме?

— И аз не знам.

— Чудесно. — Тори се облегна на седалката, изненадана колко бързо и лесно се отпусна. — Това ми харесва.

 

 

Кейд кара по-дълго, отколкото беше планирал. Избираше междуселски пътища, второстепенни, но така, че да водят на изток, към морето. Слънцето бавно слизаше зад тях, набраздявайки с червени ивици небето, а то сякаш се снишаваше и потъваше в нивите, в короните на дърветата, в дълбоките, змиевидни извивки на реката.

Остави я да избере музиката. И си помисли, че Моцарт подхожда повече от рока, който той би избрал. Някак си вървеше повече с падащия здрач.

Намериха едно малко крайбрежно ресторантче, далеч от тълпите, които окупираха Мъртъл Бийч. Беше доста топло и те седнаха навън на малка маса, върху която ниска, бяла, тумбеста свещ мъждукаше в стъклено кълбо, а разговорите наоколо бяха тихи и приглушени и се губеха сред плясъка на вълните.

На брега децата гонеха пясъчните раци с големи очи в дупките им или хвърляха трохи хляб на ниско прелитащите чайки. Група младежи караха сърфове, говореха си глупости и надаваха викове, които заглушаваха за миг приятелските подхвърляния и закачки.

В небето, което вече беше тъмносиньо, осветено от последните зари на слънцето, можеше да се види блещукането на първата звезда, като един-единствен блестящ диамант.

Напрежението и умората от деня постепенно се стопиха в него.

Тори не мислеше, че е гладна. Всъщност никога не бе имала особен апетит за ядене. Но зарови из салатата, докато Кейд започна да й разказва за работата си.

— Когато почувстваш, че очите ти започват да се изцъклят, ме прекъсни.

— Не се отегчавам толкова лесно. И знам доста неща за екологично чистия памук. Магазинът за подаръци, в който работех в Чарлстън, продаваше такива ризи. Купувахме ги от Калифорния. Бяха скъпи, но се продаваха много добре.

— Кажи ми името на магазина. Моята фабрика „Лавил Котън“ започна производство миналата година. Мога да гарантирам, че ще дам по-ниска цена от калифорнийците. Това е една от причините, поради които не бях в състояние направя каквото исках. Да отглеждаш екологичен памук е по-конкурентоспособно от това да използваш химически методи. А изделието от такъв памук налага по-висока цена на пазара.

— Което означава по-високи приходи.

— Точно така. — Той намаза с масло една кифличка и й я подаде. — Хората обичат да слушат за печалба доста повече отколкото за опазване на околната среда. Мога да ти говоря за вредата от пестицидите, за влиянието им върху природата и за страничните ефекти.

— Какви странични ефекти?

— Пъдпъдъците и другите птици, които си правят гнезда в нивите. Ловците убиват пъдпъдъци, изяждат ги и се тъпчат с пестициди. Да вземем препаратите срещу инсекти. Да, те убиват вредителите, но убиват и полезните насекоми, тровят птиците, скъсяват хранителната верига. Едно пиленце ще изяде мъртвото насекомо и ще се разболее. Това е цикъл, който не можеш да прекъснеш, ако не се опиташ да приложиш друг метод.

Странно, помисли си Тори, тя познаваше само гледната точка на баща си за земеделието, според която природата беше враг, с който трябва да се бориш всеки ден.

— Ти обичаш тази работа.

— Да. Защо да не я обичам?

Тори поклати глава.

— Много голяма част от хората преживяват целия си живот правейки нещо, което не им доставя удоволствие или пък за което нямат нито талант, нито желание. Аз трябваше да отида да работя в завод за инструменти и във фабрика за бои след колежа. Записах се тайно в бизнес курсове, вместо да споря с нашите. Така че знам какво е да се бориш, за да постигнеш онова, което искаш.

— А ти какво искаше да правиш?

— Просто исках да бъда по-умна. — За да избягам, помисли си Тори, но върна разговора към предишната тема. — Екологичният метод е разумен и сигурно напредничав, но ако не пръскаш, ще пораснат плевели и посевите ще бъдат нападнати от болести и вредители. Ще имаш лоша реколта.

— Памукът е отглеждан от човечеството цели четири хиляди години. Какво си мислиш, че са правили хората преди 60 или 70 години, преди да започнат да използват алдикарб, метил паратион и трилуранум?

Това я заинтригува, стана й интересно. Чувстваше как страстта му към работата направо вибрира в него.

— Имали са роби. И евтина работна ръка, която е работила часове наред за дребни стотинки. Това е една от причините в случай, че някога си се чудил, защо Югът е загубил Гражданската война.

— Можем да спорим и да дискутираме върху историята друг път. — Той се наведе напред. — Екологично отгледаният памук може би се нуждае от повече ръчна обработка, но използва естествени, природни ресурси. Естествен животински тор вместо химически торове, които могат да замърсят подпочвените води. Покривни култури, които да подпомагат контрола над плевелите и да съдействат за възстановяване на почвата. Полезни насекоми — бръмбари, мравки и други, които да се хранят с вредителите по памука, вместо да излагаме работниците, съседите и децата на вредното влияние на пестицидите. Позволяваме на растенията да загинат естествено, вместо да използваме за това дефолианти.

Кейд спря да говори, докато поднасяха предястието. Отпи от виното си и продължи да дъвче кифличката.

— Процесът продължава и по време на отделяне на семената от памука. Преди работа почистваме машината от остатъците от обикновения памук, това е държавен стандарт. Така че, когато се продава, той е чист от химикали, екологичен и здрав. Има хора, които мислят, че за една тениска или шорти не трябва чак толкова много работа, но памучното влакно е отлично. Освен това семената на памука се влагат в производството на много храни. Мислила ли си колко пестициди поглъщаш, когато ядеш картофен чипс?

— Не искам да знам дори. — Но си спомняше как баща й се прибираше вкъщи, ругаейки земята. Спомняше си какви облаци се вдигаха от кърпите за бърсане на прах и как влакната се носеха във въздуха и влизаха в къщата.

Спомняше си зловонието. И миризмата на изгоряло.

— Кога се запали по цялата тази история с екологичния метод?

— В първи курс. Започнах да чета за това. Всъщност, истината е, че имаше едно момиче.

— О! — Заинтригувана, Тори разряза пъстървата си. — Винаги има замесена жена. Шерше ла фам. Сега вече картинката се оформи.

— Казваше се Лорилинда Дорсет, от Мил Вали, Калифорния. Очите ми щяха да паднат, когато я видях за пръв път. Висока, тънка брюнетка с тесни джинси.

Той въздъхна при спомена, така сладък от разстоянието на изминалите години.

— И беше член на Грийнпийс, на Комитета за защита на природата и Бог знае на още колко подобни организации. Аз естествено, за да й направя впечатление, изчетох всичко за правата на животните, за екологичното обработване на земята и какво ли не още. Отидоха ми цели два месеца от живота.

Тори вдигна вежди при вида на пържолата в чинията му.

— Сигурно е било любов.

— Беше, за няколко прекрасни седмици. Позволих й да ме влачи по разни семинари за екологично земеделие, а тя все пак накрая ми позволи да я извадя от тесните й джинси — усмивката му беше закачлива. — Но вероятно моята постоянна и непреодолима нужда от хамбургери е надделяла над любовта, а тъй като Лорилинда се отвращаваше от месоядците, ме остави.

— Какво е можела да направи?

— Нищо. Но аз продължих да мисля за прочетеното и чутото по семинарите. И то ме ентусиазираше все повече и повече. Видях как мога да го реализирам и защо трябва да го направя. Така че, когато Бо Рев стана мое, започнах дългия и не безконфликтен процес за неговото преустройство.

— Лорилинда би била горда с теб.

— Не. Тя така и никога не ми прости за хамбургерите. Това в нейните очи си беше сериозно отклонение от правата вяра. Месеци наред направо се задавях от вина.

— Всички мъже са кучи синове.

— Знам това. — Освен това знаеше, че тя вероятно ще си изяде цялата порция, ако той успееше да я занимава с приказките си. — Но като забравим този генетичен недостатък, какво мислиш за продажбата на изделия от „Лавил Грийн Котън“?

— Искаш да продавам тениски в магазина? — изненадано попита Тори.

— Не точно тениски, ако не се връзват с останалите стоки. Но да речем салфетки, покривки за хранене, носни кърпи, разни такива неща от истински памук.

— Става. — Тори мигновено превключи на делова вълна. — Бих искала да видя някои модели. Но тъй като те ще се произвеждат тук в щата, ще трябва да обсъдим цените и доставките, качеството и стила им разбира се. Аз искам да запазя основния характер на стоките си. Продавам уникати, само от най-известните и прочути художници и майстори в Южна Каролина.

Тя замълча, отпи от виното и се замисли.

— Спално бельо и покривки от чист памук — промърмори. — От полето направо на масата, при това произведено в окръг Джорджтаун. Звучи привлекателно.

— Добре. — Кейд вдигна чашата си и я чукна в нейната. — Ще намерим начин да бъде от полза и за двама ни. Ще го вкараме в действие.

Вечерта беше към края си. При това и двамата бяха в много по-добро настроение, отколкото в началото. Над морето светеше огромна луна, а в кръвта й се стелеше мъглата на опиянението. Тори рядко пиеше, но сега й беше толкова приятно. Да седи край водата и да отпива малки глътчици вино.

Толкова приятно, че вместо една, изпи две чаши и вече направо й се спеше.

Колата се движеше гладко и безшумно, а вятърът, който я разхлаждаше, миришеше на приближаващото лято.

Това я накара да мисли за орлови нокти и рози, за миризмата на асфалт, топящ се на слънцето, и за звука на лениво жужащи пчели в цветовете на магнолиите край блатото.

 

 

Поне да беше малко по-хладно и слънцето да се скрие. Ако скоро никой не спреше на вдигнатия й палец, трябваше да върви пеша до проклетото крайбрежие. За всичко беше виновна Марси, кучката му с кучка, която я изостави, за да се изчука с оня задник Тим. Добре де, изобщо не й пукаше за Марси, да прави каквото си ще. Все щеше да намери начин да стигне до Мъртъл Бийч с някоя от преминаващите по пътя коли и пак да си прекара добре. Имаше нужда единствено от един стоп, някой трябваше да я вземе. Хайде, сладурче, спри колата! Точно така. Фу, проклета горещина.

 

 

Тори простена на седалката, очите й бяха широко отворени и блестяха в тъмнината, дишаше на пресекулки като гмурец, излязъл на повърхността след много дълъг престой под водата.

— Тя е влязла в колата. Хвърлила е багажа си на задната седалка и е седнала отпред.

— Тори? — Кейд отби встрани от пътя, спря и я хвана за раменете. — Успокой се. Просто беше заспала за няколко минути.

— Не. — Тя го погледна отчаяно. Сърцето й беше стегнато, сякаш обхванато като в менгеме от лоши ръце, които го стискаха и мачкаха. То биеше неравномерно.

— Не. — Тори отвори вратата, излезе навън и закрачи, спъвайки се като слепец. — Тя е тръгнала на стоп към брега. Той я е качил, докарал я е дотук. Някъде тук.

— Чакай. Спри се! — Кейд я хвана и я обърна към себе си. — Скъпа, ти цялата трепериш!

— Той я качил в колата, после е отбил от пътя и е подкарал между дърветата. — Картините се редяха една след друга в главата й. Образи и форми, звуци и аромати. — В гърлото й горчеше, като след много изпушени цигари. — И я е ударил с нещо. Тя не е видяла с какво, само е почувствала болката, била е ослепена. Какво е станало? Какво значение има? Тя го е блъскала, но той е успял да я измъкне от колата.

— Кого?

Тори поклати глава, опитвайки се да се ориентира в ситуацията сред болката, която изпитваше. И сред ужаса, който я беше обхванал.

— Ето оттук. Точно оттук.

— Добре. — Очите й бяха огромни, нефокусирани, а кожата й беше влажна под пръстите му. — Искаш да се разходиш тук за малко, така ли?

— Трябва. Остави ме сама.

— Не. — Кейд я хвана здраво за ръката. — Това няма да направя. Ще се разходим заедно. Аз съм тук, с теб.

— Но аз не искам! Не искам! — Въпреки това тя тръгна. Отвори се и преодоля инстинкта си за самосъхранение. Не се съпротивляваше, когато образите заприиждаха така ясни.

Звездите над тях светеха ярко. Топлината я обгръщаше като прегръдка.

— Тя е искала да отиде до брега. Но нямало с какво. Била сърдита на приятелката си Марси. Марси, с която планирали да отидат заедно до морето и да прекарат уикенда. Но Марси я изоставила заради някакво момче. И тя тръгнала на автостоп, защото, дявол да го вземе, нямало да позволи на тази глупава кучка да провали уикенда й. Тогава минал той и тя била много щастлива. Била изморена и жадна. Казал й, че ще вземат пътя до Мъртъл Бийч само за час. Колата.

Тори спря и вдигна ръка. Главата й се клатеше без контрол, но очите й бяха широко отворени.

— Той й дал бутилка. „Джак Блек“. „Блек Джак“. Казал й: „Пий една голяма глътка. Това ще утоли жаждата ти. А и е толкова скучно човек да кара сам и да пие уиски“. Трябва да е било бутилката. Сигурно е било бутилката, защото когато тя му я върнала, нещо я ударило отстрани по главата. „Господи! Как боли!“

Тори залитна и сложи ръка на бузата си. Устата й се изпълни с вкус на кръв.

— Не! Недей! — Кейд я притегли към себе си, изненадан, че не му се изплъзва.

— Не мога да виждам. Не виждам. Всичко е празно. Чакай. Чакай. — С ръце, свити в юмруци, тя се отскубна. В стомаха й се промъкна болка, но Тори я преодоля и тогава видя.

— Той я е довлякъл тук. — Тя започна да се тресе. — Не мога! О, просто не мога!

— А и не трябва да го правиш. Всичко е наред. Ела да се върнем в колата.

— Той я довлякъл тук. — Заляха я болка и скръб и тя се потопи в тях. — Влачил я е. — Сега затвори очи и остави на видението да я обземе, да влезе в нея, да я изгори.

„Ти се бориш. Той те удря, а ти си ужасно изплашена и се бориш. Той отново те удря, още веднъж, по лицето. О, как боли, боли, боли. Не искаш. Искаш да си отидеш при мама. Плачеш, докато той грухти и свършва. Можеш да помиришеш потта му и онази мъжка миризма на секс, както и своята собствена кръв. Повече не можеш да се бориш.“

Тори вдигна ръце и ги прокара по лицето си. Трябваше да почувства своите собствени скули, нос, уста. Трябваше да си спомни коя е всъщност.

— Не мога да го видя. Тъмно е и той е просто една сянка. Тя не го вижда. Затова и аз не мога да го видя, дори когато започва да я души с ръцете си. Това не продължава дълго, защото тя е почти в безсъзнание и не се бори. Тя прекара с него не повече от половин час и сега е мъртва. Лежи гола в сянката на дърветата. Ето там, където той я остави. Той… Той си подсвирква, докато се връща към колата си.

Тори отново отстъпи от Кейд. Той виждаше единствено лицето й, бледо като луната, и очите й с цвят на дим.

— Тя е само на шестнадесет години. Хубаво момиче с дълга руса коса и дълги крака. Името й е Алис, но тя не го харесва, затова всички й казват Али.

Скръбта я погълна.

Кейд я хвана и я вдигна на ръце. Беше отпусната като мъртва. Разтърсен до дъното на душата си от нейното състояние, колкото и от историята, която чу, той бързо я занесе до колата. Надяваше се, че ако я махне от мястото, тя ще се почувства по-добре.

Сложи я на седалката, но тя остана неподвижна. Когато отвори очи, те бяха тъмни и блестяха.

— Всичко е наред — рече Кейд. — Ти си добре. Ще те отведа у вас.

— Ще се оправя. Трябва ми само една минута. — Почувства, че й се гади, стана й студено. Знаеше, че скоро всичко ще премине. Ужасът обаче щеше да продължи доста по-дълго. — Извинявай. — Тори безпомощно присви рамене. — Наистина съжалявам.

— За какво? — Кейд вдигна гюрука и седна зад волана. — Не знам какво да направя за теб. Трябва да има нещо, което мога да направя. Ще те отведа вкъщи, после ще се върна и… Ще я намеря.

Смутена и объркана, Тори го загледа недоумяващо.

— Но тя не е там. Това се е случило много отдавна. Преди години.

Кейд понечи да каже нещо, но спря. Алис, беше казала Тори. Младо момиче с руса коса на име Алис. Това събуди спомени в паметта и болка в сърцето му.

— Винаги ли ти се случва по този начин? Неочаквано? И толкова силно?

— Понякога.

— Сигурно те боли.

— Не, изтощава ме, разболява ме, но не ме боли.

— Боли те — повтори Кейд и завъртя ключа.

— Кейд. — Тя колебливо докосна ръката му. — Това беше… Извинявай, че ще ти напомня, но ти трябва знаеш. Беше като с Хоуп. Затова и беше толкова силно. Беше точно като с Хоуп.

— Знам това.

— Не, ти не разбираш. Мъжът, който уби бедното момиче на име Алис и го остави под дърветата, беше същият, който уби Хоуп.