Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (13)

Глава 13

Живите носят цветя на мъртвите. Елегантни лилии или прости маргаритки. Но цветята умират бързо, когато ги сложиш на земята. Тори така и не разбра символиката на обичая да се носи и оставя нещо, което ще увехне и изсъхне на гроба на близкия човек, когото обичаш.

Вероятно хората го правеха, защото получаваха известно успокоение. Тези, които бяха останали живи.

Тя не донесе цветя на Хоуп. Вместо това донесе един от малкото спомени, които имаше от нея. Беше стъклено кълбо, в което скачаше кон. Когато разтърсиш кълбото, започваха да падат сребърни звездички, валяха като сняг.

Това беше подарък. Последният подарък, който получи от приятелката си за рождения си ден.

Тори го държеше в ръката си, докато вървеше през гробището с лек наклон, където поколения Лавилови, поколения хора от Прогрес бяха намерили вечния си покой. Имаше прости паметници, само от тухли и камък. Имаше и скулптурни работи — например кон с вдигнати крака и конник, излети от бронз.

Хоуп наричаше конника чичо Клайд. Всъщност той наистина беше един от нейните праотци, кавалерийски офицер, загинал в Гражданската война.

Веднъж Хоуп й бе позволила да се качи на коня зад чичо Клайд и да поязди заедно с него. Тори си спомняше как се покатери, плъзгайки се по нагрятия от слънцето метал, който зачерви кожата й, чудейки се дали Господ няма да я накаже и прониже със светкавица заради това богохулство.

Не я наказа. И тогава, яхнала за момент нагорещения бронз, светът се завъртя в зелено и кафяво под нея, слънцето заблъска като с чук в главата й, и тя се почувства непобедима. Кулите на Бо Рев се виждаха и сякаш бяха по-близки и по-достъпни. Тори извика на Хоуп, че може да прелети с коня си до тях и да кацне на най-високата.

При слизането едва не си счупи врата, но имаше късмет, че падна настрани, а не на главата си. Но нито болката, нито синината, които й останаха, не можеха да се сравнят с мига, когато беше на гърба на изправения на задните си крака кон.

За следващия й рожден ден, осмият, Хоуп й подари кълбото. Това беше единственото нещо, което Тори пазеше от онази година.

Сега, както и тогава, огромните дъбове и нежните магнолии пазеха камъни и кости и предлагаха прохлада в изпъстрените със светлина сенки. Те също така осигуряваха преграда между това място на смъртта и царствената къща, която беше надживяла безбройните си собственици и обитатели.

Беше много приятно да минават по пътеката от гробището до къщата. Двете с Хоуп го бяха правили безброй пъти, и през задушното лято и през дъждовните зими. Хоуп обичаше да гледа снимките, да чете имената, издълбани върху надгробните плочи, и да ги произнася високо за късмет, както казваше.

Сега Тори вървеше към нейния гроб. Към един мраморен ангел, който свиреше на арфа. Застана пред гроба и прочете името на глас.

— Хоуп Анжелика Лавил. Здравей, Хоуп.

Коленичи на меката трева, като се подпря на пети. Ветрецът беше нежен и топъл, носеше аромата на напъпили розови храсти, които заобикаляха ангела от всички страни.

— Извинявай, че не дойдох по-рано. Мислех си много често за теб през изминалите години. Нямах друг приятел като теб, някой, на когото да кажа всичко. Бях толкова щастлива да имам теб.

Тори затвори очи и отвори сърцето си за спомените, без да знае, че отвъд стената от дървета някой я наблюдава. Някой, със стиснати до бяло в юмруци ръце. Някой, който знаеше какво е да копнееш по неизразимото. Да живееш година след година с тази изгаряща болка, скрита дълбоко в сърцето, което сега биеше със същата тръпка и с познанието, което я подхранваше.

Бяха минали шестнадесет години и тя се бе върнала. Беше я чакал и я бе наблюдавал отдалеч. Винаги бе знаел, че съществува възможността някой ден тя да се завърне отново. Да се върне тук, където започна всичко.

Каква прекрасна картинка бяха те, Хоуп и Тори. Тори и Хоуп. Тъмната и русата, глезената и битата. Нищо, което беше правил преди или което бе направил след онази августовска нощ, не му бе доставило подобен трепет. Беше се опитвал да го повтори. Когато напрежението вътре в него станеше непоносимо, силно и горещо, той възстановяваше онази нощ и нейната силна, възбуждаща и неописуема прелест.

Но нищо не можеше да бъде сравнено с първия път.

Сега Тори беше заплаха. Той можеше да се справи с нея, бързо и лесно. Но щеше да загуби онова неустоимо усещане за живот на ръба. Може би. Може би точно това бе нещото, което и двамата бяха искали и очаквали. През цялото време. Тя — да се завърне, той — да я има отново тук, на това място.

Но трябваше да изчака да дойде август. Ако можеше. Една гореща нощ през август, когато всичко щеше да бъде същото, както преди осемнадесет години.

Би могъл да се справи с нея неведнъж, когато си поиска през изминалите години. Да я унищожи. Да приключи. Но той беше мъж, който вярваше в символите. В грандиозните картини. Това трябваше да стане тук. Тук, където започна всичко, помисли си той, докато наблюдаваше Тори. Представяше си я, докато движеше ръката си и стигна до кулминацията, до оргазма, както и друг път, когато тайно ги беше наблюдавал. Хоуп и Тори. Тори и Хоуп.

Тук, където започна всичко, помисли си отново. И където щеше да свърши.

 

 

През тялото й премина тръпка. Сякаш хиляди студени пръстчета тръгнаха от основата на гръбнака и стигнаха до шията й. Въпреки че спокойно погледна през рамото си, Тори не прие чувството като продукт на времето или на мислите си.

В края на краищата беше нахлула непозволено тук, беше натрапник при мъртвата и обичаната. Светлината потъмня. Плътни сиви облаци се търкаляха откъм изток, за да закрият слънцето. През нощта щеше да вали така желаният от фермерите дъжд.

Не биваше да се бави повече тук.

— Съжалявам, че не успях да дойда онази нощ. Трябваше, дори след като той ме преби. Той дори не можеше да си представи, че мога да го излъжа и да изляза от къщи. Никой никога не ме проверяваше. Никога не съм могла да ти обясня как се чувствах, когато ме пребиваше с колана. С всеки удар отнемаше смелостта ми, сваляше от мен достойнството и самоуважението, докато останеха само страх и унижение. Ако бях намерила смелост онази нощ, щях да изляза през прозореца и може би да спася и двете ни. Не знам. Така и не узнах.

Птиците пееха. Беше звънка, красива песен, която не би била подходяща за това тъжно място, ако не беше така съвършена. Птиците, жуженето на пчелите, които лениво прелитаха от роза на роза, от цвят на цвят, и силният, упоителен аромат на самите рози.

Над нея небето беше мътно, затрупано с буреносни облаци, блъскани от вятъра, който обаче беше прекалено високо, за да охлади въздуха на земята, където бе коленичила.

Когато си пое дъх, имаше чувството, че диша във вода. Сякаш бе потънала на дъното.

Тори вдигна високо стъкленото кълбо и остави сребърните звезди да блещукат.

— Но аз се върнах. Каквото и да ми струва това, завърнах се. И ще направя всичко, което мога. Никога не ти казах какво означаваше ти за мен. Как само това, че си ми приятелка, отключи нещо вътре в мен. А когато те загубих, отново се затворих. За много дълго време. Опитвам се да се отворя отново. Да бъда пак онова, което бях, когато ти беше на този свят.

Тя отново се обърна към дърветата и кулите на Бо Рев, които стърчаха над тях. Можеха ли да я видят оттам, от високата каменна кула? Имаше ли някой, който да стои до прозореца и да я наблюдава?

Имаше натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Сякаш нечии очи, разум и сърце, скрити зад прозореца, я дебнеха и очакваха.

Нека гледа, помисли си Тори. Нека гледат. Тя се обърна към ангела и докосна студения бездушен камък.

— Не успяха да го хванат. Мъжът, който ти стори това. Ако аз мога, ще го направя.

Тори обърна кълбото и го остави в краката на ангела, така че конят да полети и звездите да заблещукат. След което си тръгна.

 

 

Дъждът заваля силен и хладен, когато Кейд излезе от града и се отправи по пътя към къщи. Беше добре дошъл, този хубав дъжд. Щеше да напои добре посевите му. Преди година беше посадил зелен боб, който да даде така необходимия азот за растежа на памука.

Утре, след дъжда, щеше да провери и да сравни диаграмите от последните четири години. Реколтата от зелен фасул беше добра, но не донесе високи печалби. Ако имаше намерение да опита отново, трябваше да бъде сигурен в ползата от него.

Заради самия себе си, помисли си Кейд. Защото всъщност никой друг не обръщаше внимание на неговите диаграми. Дори Пини, който обикновено се опитваше да покаже някакъв интерес, гледаше неразбиращо, когато му показваше графиките.

Какво ли значение имаше, реши Кейд. Никой не го разбираше така добре, както той самият.

А ако искаше да бъде съвсем честен, трябваше да признае, че другите изобщо не го интересуват в момента. Използваше ги само за да държи мисълта си далеч от Тори и от онова, което се бе случило предната нощ. Така че най-добре щеше да бъде, ако първо се оправеше с нея. Да изчисти терена, преди да се прибере вкъщи.

Веждите му се събраха, когато непознатият червен „Мустанг“ зад който караше, зави по алеята, която водеше към къщата на Тори. Той също зави и лицето му се разведри едва когато видя Джей Ар да излиза от колата.

— Е, какво ще кажеш? — Ухилен до ушите, Джей Ар потупа бронята на колата, сякаш беше жребец, докато Кейд приближаваше към него.

— Твоя ли е?

— Току-що я купих, тази сутрин. Бутс каза, че изживявам кризата на средната възраст. Жените гледат прекалено много телевизия, ако питаш мен. Аз смятам, че човек трябва да прави нещата, които го карат да се чувства добре. Какво лошо има в това да си купя колата, за която мечтая?

— Много е готина. — Двамата мъже обиколиха колата, макар че дъждът валеше над тях, но те не му обръщаха никакво внимание. Стояха с ръце на кръста и се възхищаваха на машината.

— И е мощна, нали? — рече с възхищение Кейд. — Колко вдига?

— Между нас да си остане, от отклонението до тук вдигнах деветдесет и пет, а тя остана тиха като котенце и се движеше като по стъкло. Взема завоите като шампион. Ходих вчера до автосалона на Бродерик. Време беше да продам моя стар седан. Мислех да взема една друга, но когато видях това бебе, край. — Джей Ар се засмя и прекара пръсти през сребърните си мустаци. — Любов от пръв поглед.

— С четири скорости е, нали? — Кейд се наведе и надникна под капака.

— Можеш да си заложиш заплатата. Ех, защо нямах такава кола, когато бях млад като теб! Не знаех колко много ми е липсвала, докато не я подкарах. Дори не исках да спусна гюрука, когато заваля.

— Ако натискаш газта и караш все с деветдесет, ще натрупаш купища глоби, като пирамида.

— Заслужава си. — Джей Ар потупа колата още веднъж и се отправи към къщата. — Идваш да видиш Тори ли?

— Да.

— Добре. Имам да й кажа няколко новини, които може и да я разстроят. Добре би било, ако има приятел до нея.

— Какво се е случило?

— Нищо страшно, Кейд, но ще я обезпокои. Най-добре да й кажа всичко наведнъж. — Той се качи на верандата и почука. — Много е странно, когато трябва да чукаш на вратата на роднини. Но аз свикнах покрай сестра ми. Тя не е от онези, които оставят вратата си отворена. Ето го и моето момиче! — сърдечно възкликна той, когато Тори отвори и застана пред тях.

— Чичо Джими? Кейд? — Макар стомахът й да се сви при вида на посетителите, тя любезно отстъпи назад и ги покани. — Влезте моля, елате на сухо.

— Кейд ме настигна по пътя. Явно и двамата сме искали да те видим. А аз исках да ти покажа и новата си кола.

Заинтригувана, Тори погледна навън.

— Това се казва… — Тя искаше да каже играчка, но осъзна, че определението може да нарани чувствата на чичо й. — Машина.

— Мърка като голяма стара котка. Ще те взема на разходка през първия хубав ден.

— Добре, с удоволствие. — Но сега във всекидневната й стояха двама големи и мокри мъже, имаше само един стол и освен това я мъчеше главоболие. — Защо не отидем в кухнята. Там има повече място за сядане, а и тъкмо съм направила горещ чай. Да прогоним влагата.

— Звучи добре, но не искам да изцапам цялата къща.

— Не се тревожи. — Тя ги поведе, надявайки се аспиринът, който беше изпила, да й подейства до десетина минути. Къщата миришеше на дъжд, на зрелия, мокър и влажен аромат на блатото. При всеки друг случай сигурно щеше да й хареса, но сега миризмата я накара да се почувства уморена и като в затвор.

— Има малко сладкиши. Купешки са, но са по-хубави от тези, които аз правя.

— Не се притеснявай, скъпа. Идвам направо от къщи. — Но тъй като тя сложи сладкишите на масата, Джей Ар посегна и си взе. — Тези дни Бутс не е купувала нищо сладичко. Тя е на диета, което означава, че и аз трябва да гладувам.

— Леля Бутс изглежда великолепно. — Тори извади чаши. — Ти също.

— Ами и аз казвам същото, но тя се тегли на кантара всяка сутрин. Можеш ли да си представиш, ако е качила десет грама тук или там, това вече означава край на света. Докато не ги свали, аз трябва да се храня със заешко меню. — Той си взе още една бисквита. — Хрупам моркови и зеле и се чудя как още не са ми пораснали ушите.

Той изчака, докато Тори наля чая и седна.

— Чух, че магазинът ти е почти готов. Нямам дори минутка свободно време да намина към теб и да го видя.

— Но ще дойдеш в събота, нали? Надявам се.

— Няма да пропусна, можеш да се обзаложиш. — Той отпи от чая, намести се на стола и въздъхна. — Тори, дойдох тук с една новина, която сигурно ще те разстрои. Но мисля, че трябва да знаеш.

— Казвай направо.

— Не съм съвсем сигурен дали ще мога. Чух се с майка ти преди малко. Тъкмо бяхме свършили да вечеряме с Бутс. Майка ти явно беше разстроена, или поне така си мисля, иначе едва ли щеше да ми се обади. Ние не поддържаме редовна връзка.

— Болна ли е?

— Не, не е. — Той отново въздъхна. — Свързано е с баща ти. Струва ми се, че той има неприятности. По дяволите! — Джей Ар бутна чашата с чая и вдигна очи към Тори. — Нападнал е някаква жена.

Тори сякаш чу змийското просъскване на кожения колан. Три кратки, болезнени удара. Пръстите й се сгърчиха, после се отпуснаха.

— Нападнал?

— Майка ти каза, че било грешка и аз с две ръце се моля е така. Каза ми, че някаква жена обвинила баща ти в… ами… че я пребил от бой. Опитал се да… да я закача.

— Той се е опитал да изнасили жена?

Джей Ар се сви нещастно на стола.

— Ами, как да ти кажа… Тя, Сари, тя не беше съвсем сигурна. Не знаеше подробности. Но каквото и да се е случило, баща ти е арестуван. Бил е пиян. Сарабет не искаше да ми го каже, но аз го измъкнах от нея. Пуснали са го под гаранция като контингент за лечение от алкохолизъм. Не мисля, че му е било от голяма полза, но не е имал друг избор. — Той отпи от чая, за да накваси гърлото си, което беше пресъхнало. — Та преди няколко седмици баща ти изчезнал.

— Как изчезнал?

— Не се е връщал вкъщи. Сарабет каза, че не го е виждала цели две седмици и по този начин той е прекъснал, тоест нарушил е гаранцията. Когато го намерят, ще го вкарат в затвора.

— Да, предполагам. — Винаги се беше чудила как така баща й никога досега не беше попадал от другата страна на решетките.

Господ си знае работата, помисли си тя.

— Сарабет беше отчаяна. — Без да мисли, Джей Ар натопи бисквитката си в чая, един навик, който жена му безуспешно се опитваше да изкорени. — Тя е останала без пари и се страхува, че е болна. Мисля утре да отида при нея и да видя как точно стоят нещата.

— И смяташ, че би било добре да дойда с теб.

— Скъпа, това зависи от теб. Ти ще си решиш. Нямам причина да те карам да правиш каквото и да било.

— Също така няма причина да не дойда. Ще отидем заедно.

— Ако наистина искаш, ще ми бъде приятно да имам компания по пътя. Мисля да тръгнем по-рано. Какво ще кажеш около седем? Ще можеш ли да станеш?

— Да, разбира се.

— Добре. Чудесно. — Джей Ар се изправи. — Ще оправим всичко, ще видиш. Ще мина да те взема утре. Не, стой си и си пий чая. Не ме изпращай. — Той я погали по главата, преди тя да успее да стане. — Знам пътя.

— Чичо е объркан — прошепна Тори, когато чу как външната врата се захлопна. — За себе си, за мен, за майка ми. Каза ми го пред теб, защото е чул клюките, които Лизи Фрейзър разпространява, и мисли, че ще бъде по-добре да има някой с мен, вместо да бъда сама.

Кейд гледаше лицето й. Нито мускулче не трепваше по него. Възхити се на самообладанието й, макар че то малко го плашеше.

— А прав ли е?

— Не знам. Свикнала съм да бъда сама. Ти сигурно се чудиш защо не се разстроих за баща ми, нито за майка ми?

— Не. По-скоро се чудя какво се е случило между вас, че разказът на чичо ти изобщо не те разстрои. Или пък защо си решила да не показваш по никакъв начин, че това те вълнува.

— Какъв е смисълът да бъда разстроена? Стореното — сторено. Майка ми е избрала да вярва, че баща ми не е направил онова, за което са го арестували. Разбира се, че го е направил. Когато е пиян, той не може да сдържа нито гнева си, нито яростта си.

— Зле ли се отнасяше с майка ти?

— Не, поне докато аз бях наоколо. Тогава нямаше нужда. — Крайчето на устните й се изви в пародия на усмивка.

Кейд кимна. Той знаеше. Знаеше го от онази сутрин, когато тя дойде пред вратата на тяхната къща, за да им разкаже за Хоуп.

— Защото ти си била по-лесната жертва.

— Той не беше в състояние да стигне до мен доста дълго време. Аз се погрижих за това.

— Защо се самообвиняваш?

— Не се самообвинявам. — Тъй като очите му бяха много настоятелни, тя затвори своите. — Навик. Знам, че откакто аз заминах, я е използвал като торба, на която да изкарва яда си. Като онези, боксьорските круши. Изкарваше си го на нея. Никога не се опитах да променя нещата. Не че някой от тях щеше да ми позволи, ако бях опитала. Откакто станах на осемнадесет, видях баща си два пъти. Първият път беше, когато живеех в Ню Йорк. Бях щастлива и имах чувството, че можем да поправим счупеното, или поне част от него. Тогава те живееха в един фургон близо до границата с Джорджия. Непрекъснато се местеха, откакто напуснахме Прогрес. — Тори седеше със затворени очи, а дъждът потропваше отвън по покрива. — Татко не можеше да се задържи на никаква работа за по-дълго време. Все казваше, че някой друг е виновен. Или пък, че си е намерил по-добра работа другаде. Загубих им бройката на колко места съм била, колко нови училища, различни класни стаи, различни лица. Така и не можах да имам истински приятели, макар че това нямаше кой знае какво значение. Просто чаках благоприятния момент да се махна. Спестявах тайно пари и чаках момента, в който законът щеше да ми позволи да напусна дома си. Ако бях избягала по-рано, той щеше да ме намери и да ме върне. И щеше да ме накара да си платя за това.

— Не си ли могла да помолиш някого за помощ? Например баба си?

— Той я прогони. — Тори отвори очи и погледна Кейд. — Страхуваше се от нея така, както се страхуваше от мен. А майка ми не можеше да се раздели с него. Ето защо не отидох при нея, когато избягах. Ако беше открил това, не знам какво можеше да стане. Не мога да ти обясня. Никога не съм могла да обясня на никого какво означава страхът да живее вътре в теб. Как той ти диктува какво да правиш, какво да мислиш, какво да кажеш, и какво не бива да казваш.

— Ти току-що го обясни.

Тя отвори уста и я затвори, преди да изтърве нещо, което не биваше да произнася.

— Искаш ли още чай?

— Седи си. Аз ще сипя. — Кейд стана и взе чайника от печката. — Разкажи ми. Разкажи ми и останалото.

— Не им казах, че си отивам, макар да бях планирала всяка стъпка, която трябваше да направя. Къде ще отида, какво ще правя. Взех си вещите и избягах посред нощ. Прекосих града, отидох на автогарата и си взех билет до Ню Йорк. Когато слънцето изгря бях на километри далеч и нямах никакво намерение да се връщам. Но…

Тя вдигна миглите си, после отново ги спусна, като молещ се в църква човек.

— Та тогава отидох да ги видя. Тъкмо бях навършила двадесет. Бях избягала преди две години. Имах работа, работех в магазин. Продавах красиви неща. Получавах добра заплата и си имах собствено жилище. Не беше по-голямо от килер, но си беше мое. Бях излязла в отпуск и взех автобуса до границата с Джорджия, за да ги видя. Е може би част от мен искаше да им покаже, че съм постигнала нещо. Бяха минали две години, а ми стигнаха само две минути, за да се почувствам сякаш никога не бях напускала дома.

Кейд кимна. По това време вече беше в колежа и възмъжаваше. Но когато се връщаше вкъщи, времето сякаш беше спряло. Ритъмът беше същият.

Само че за него това беше правилният ритъм на живот, ритъмът, който му липсваше.

— Онова, което бях направила, онова, което бях постигнала, за него не беше правилно. Той знаеше всичко. Какъв живот съм била водила на Север! Била съм се върнала вкъщи, защото съм била бременна от някой от мъжете, с които съм скитосвала. Аз бях все още девствена, но за него бях курва. Бях придобила известна самоувереност през тези две години, толкова колкото да му се опълча и да му възразя. За пръв път в живота си посмях да се изправя срещу него и да му противореча. Това ми струваше такъв побой и синини по лицето, че останалата част от ваканцията прекарах да се лекувам, за да мога поне да отида на работа, след като ги маскирам с фон дьо тен.

— Господи, Тори!

— Удари ме изведнъж. Но имаше тежка ръка. Големи и тежки ръце, които лесно се свиваха в юмруци. — Тя вдигна ръка и прокара пръст по слабо извитата гърбица на носа си. — Удари ме и ме събори на земята, като ме запрати в ъгъла на малката мръсна кухня. Дори не осъзнах, че носът ми е счупен. Болката ми беше толкова позната, нали разбираш.

Под масата Кейд сви ръцете си в юмруци, безполезен и закъснял порив.

— Когато се надвеси отново над мен, грабнах ножа от мивката. Един голям кухненски нож с дървена дръжка. Дори не се замислих — продължи Тори с равен и безчувствен глас. — Просто се озова в ръката ми. Сигурно е прочел по лицето ми, че съм решена да го използвам. Че искам да го използвам. Защото изхвърча от фургона, а майка ми изтича след него, молейки го да не си ходи. Той с един замах я отхвърли като парцал и тя пльосна направо в калта, но въпреки това продължаваше да вика след него. Господи, тя пълзеше след него на колене и лакти! Никога няма да го забравя. Никога.

Кейд се върна до печката, за да й даде време да се съвземе. Сложи още чай в чайничето и допълни с гореща вода. Сетне седна отново и зачака.

— Имаш дарба да слушаш.

— Продължавай, довърши. Освободи се от това, което ти тежи.

— Добре. — Тори отвори очи и го погледна. Вече се чувстваше по-спокойна. Ако беше зърнала съжаление в очите му, нямаше да продължи. Но онова, което видя, беше търпение. Само търпение.

— Мъчно ми беше за нея. Срамувах се от нея. Мразех я. В оня момент мислех, че я мразя повече и от него. Оставих ножа и си взех багажа. Дори не бях го разопаковала, не бях престояла там повече от час. Когато излязох от фургона, тя все още седеше в калта и плачеше. „Защо трябваше да идваш и да го подлудяваш? Винаги си ни носила само неприятности.“ Това ми каза майка ми, докато седеше в калта и от устата й течеше кръв. Не знам дали от удара, който той й беше нанесъл, или си бе прехапала устните, падайки на земята. Аз не й отговорих. Оттогава не съм говорила с нея. Никога. Това беше моята собствена майка, с която не съм говорила, откакто бях на двадесет години.

— Вината не е твоя.

— Така е, вината не е моя. Имах достатъчно години, за да се излекувам и мога да го кажа с абсолютна увереност. Вината не беше моя. Но аз все още бях причината. Той, поне така мисля… той се задоволяваше, като ме измъчваше. Затова, че съм се родила такава, каквато съм. От момента, в който показах, че съм различна. Дотогава не ме закачаше. Аз бях грижа на майка ми и той рядко имаше време за мен. След това не си спомням да е минала и седмица, без да се е гаврил с мен. Не сексуално — рече Тори, когато видя израза върху лицето на Кейд. — Той никога не ми посегна по този начин. Искаше го, знам. Искаше го и това го плашеше, затова ме биеше още повече. И получаваше удоволствие от това. Сексът и жестокостта бяха тясно преплетени вътре в него. Каквото и да казват, че е направил на тази жена, сигурно го е извършил. Изнасилване или нещо, което може да се докаже. Но изнасилването не е единственият начин, по който мъжът може да унижи и оскърби една жена.

— Знам. — Кейд стана, за да налее готовия чай. — Ти каза, че си ги видяла два пъти.

— Не двамата, само него. Преди три години той дойде в Чарлстън. Дойде в моята къща. Беше ме проследил от работа. Беше открил къде работя и бе тръгнал след мен. Хвана ме, когато излизах от колата. Бях изплашена до смърт. Сигурно страхът се беше притаил в мен, въпреки че се бях опитала да забравя. Каза, че майка ми е болна и че им трябват пари. Не му повярвах. Беше пиян. Вонеше на уиски.

И сега усещаше миризмата. Остарелият, горещ и отровен дъх, като лош вкус във въздуха. Тя вдигна чашата си и вдъхна от ароматния чай.

— Той сложи ръка на рамото ми. Можех да видя какво иска да направи. Да извие ръката ми, да счупи китката ми. Беше обзет от образите, които се мяркаха в главата му. Написах му чек за петстотин долара, там на улицата. Не го пуснах да влезе вкъщи. Казах му, че ако ме нарани или се опита да влезе в дома ми, или ако дойде в работата ми, ще спра изплащането на чека и няма да има повече пари. Но ако вземе чека и си отиде, и никога повече не се връща, ще им изпращам по сто долара всеки месец.

Тя кратко се засмя.

— Той беше така изненадан от това предложение, че ме остави. Винаги е обичал парите. Да ги притежава. Да ги има. Обичаше да кори богатите и да изнася цели лекции за очите на алчността и за мъките, които ги чакат в ада, но всъщност винаги е обичал парите. Влязох вкъщи и заключих вратата. През цялата нощ седях до телефона с ръжена от камината в скута ми. Но той не се опита да влезе. Нито тогава, нито след това. Сто долара на месец ми дадоха мир и спокойствие. Не е чак толкова лоша цена.

Тори отпи отново дълга глътка от чая, който беше горещ и силен. Не можеше да седи повече, затова стана и се загледа в дъжда навън.

— Е, вече знаеш всичко. Ужасните и грозни тайни на семейство Боудийн.

— Семейство Лавил също имат своите ужасни тайни. — Кейд стана и отиде до нея, като прекара ръка по плитката, която се спускаше на гърба й. — Ти си силна, Тори. Имаш онова, което искаш. Той не може да те нарани. Не може дори да те пречупи.

Докосна с устни върха на главата й, доволен, че тя не помръдна и не се отдръпна както обикновено.

— Яла ли си нещо?

— Какво?

— Сигурно не си. Сядай, ще изпържа няколко яйца.

— За какво говориш?

— Че съм гладен, а ако ти не си, ще огладнееш. Ще си направим няколко яйца за вечеря.

Тори се обърна и потръпна, когато той я прегърна. Сълзи напълниха очите й, неочаквани и горещи, и замъглиха погледа й.

— Кейд, доникъде няма да стигнем. Ти и аз…

— Тори. — Той обгърна главата й и я положи нежно на гърдите си. — Ние вече сме стигнали донякъде. Защо да не изчакаме малко и да видим какво ще стане?

Чувстваше се толкова добре, толкова спокойна и стабилна, беше й така леко и хубаво с него.

— Нямам яйца — рече тя и го погледна в очите. — Ще направя супа.

 

 

Понякога яденето е само извинение. И тя го използва сега, помисли си Кейд. Може би и двамата го използваха. Тори, докато бъркаше консервираната супа на печката, и той, докато печеше сандвичите със сирене в тостера. Една хубава, домашна вечеря в дъждовната вечер. Двама души, споделящи храната, заети с разговор и бутилка вино.

Той често прекарваше подобни вечери, спомни си Кейд.

Мажеше филиите с масло, които Лайла му припичаше в тяхната кухня, и се опитваше да си представи как да пробие тънкия и бодлив щит на Тори.

— Сигурно щеше да хапнеш нещо по-добро от супа и сандвичи в Бо Рев.

— Можех — отвърна той и застана до нея. По-близо, но не толкова, че да я докосва. — Но компанията тук ми харесва повече.

— Значи не си в ред.

Произнесе го толкова сухо, че му трябваше минута да осъзнае чутото. Със смях, Кейд сложи два сандвича върху затоплената скара.

— Напълно си права. В края на краищата, аз съм късметлия, нали знаеш. Здрав съм, не съм много грозен, имам голяма къща, много земя и достатъчно пари, че да държа враговете си пред вратата. Освен всичко това и моя непреодолим чар, правя страхотни сандвичи със сирене.

— Ако всичко това е вярно, защо все още не се е намерила някоя умна жена да те върже?

— Хиляди са се опитвали.

— Като те вкарат в леглото си, нали?

— Аз ги наричам чевръсти. — Той обърна сандвичите. — Обичам да си мисля за тях като за чевръсти. Дори веднъж бях сгоден.

— Наистина ли? — Произнесе го спокойно, докато вземаше две купички, но в същото време беше разконцентрирана. Изявлението му леко я стресна.

— Ъ-хъ. — Той познаваше човешката природа достатъчно добре, за да я остави да се чуди, да прояви повече любопитство и да започне да го разпитва.

Тори обаче успя да сдържи любопитството си, докато подреди чиниите и купите на масата и седна.

— Мислиш се за много умен, нали?

— Скъпа, един мъж в моето положение трябва да бъде умен. Всъщност тук е много уютно, с този дъжд навън и всичко останало, нали?

— Да бе, да. И какво стана?

— С кое?

Беше доволен от начина, по който очите й се присвиха.

— А, с Дебора ли? Жената, на която почти щях да се закълна в любов, вярност и „докато смъртта ни раздели“, нали така беше? Дъщерята на съдията Пърсъл. Може би си спомняш съдията, макар да ми се струва, че преди да се изселите, той все още не беше съдия.

— Не, не си го спомням. Семейството ми не се движеше много в тези среди.

— Е, той има една хубава дъщеря и тя ме обичаше за малко. После реши, че не иска да става съпруга на фермер. Всъщност това е всичко.

— Съжалявам.

— Не беше никаква трагедия. Аз не я обичах. Само я харесвах. — Кейд се усмихна, когато опита супата. — Беше приятна на външен вид, беше интересно да се говори с нея и… ами всички казваха, че сме много подходяща двойка. Всички без мен. Ние всъщност не искахме едни и същи неща. Открихме това, за наше взаимно удивление, няколко месеца след годежа. Прекъснахме връзката съвсем приятелски, което беше напълно задоволително и за двете страни, и тя отиде да живее в Лондон за няколко месеца.

— Как си могъл… — Тори спря да говори, защото устата й беше пълна със сандвич.

— Продължавай. Можеш да питаш.

— Чудя се как си могъл да помолиш някого да се ожени за теб и след това да си тръгнеш без угризения.

Кейд се замисли, докато дъвчеше сандвича си, все едно че дъвчеше чувствата си.

— Предполагам, че съм имал някакви угризения. Но фактът е, че бях само на двадесет и пет и имаше много голям семеен натиск. Майка ми и съдията са добри и стари приятели, а той винаги е дружал с баща ми. Според тях беше съвсем естествено ние с Дебора да се съберем.

— Звучи ужасно грозно. И пресметливо.

— Не съвсем. Аз бях привлечен от нея. Движехме се в едни и същи среди. Баща й беше мой адвокат години наред. Много е лесно да се обвържеш с подобна връзка, нещо, което задоволява и двете семейства. После, когато мина известно време, започнах да се чувствам като теб, когато си решила, че възелът е много стегнат. Че просто не можеш да си поемеш дъх. Така че се запитах какъв ще бъде животът ми без нея. И какъв ще бъде след пет години с нея.

Той отхапа още една хапка и сви рамене.

— Както и да е, отговорът още първия път не ми хареса, и то до такава степен, че изобщо не си зададох втори въпрос. И понеже съм късметлия, както ти казах, а и тя също… Единствените, които бяха възмутени, бяха семействата ни. — Кейд спря и я погледна в очите. — Но ние не живеем живота си така, както нашите родители искат или не искат, нали, Тори?

— Вярно е. Но живеем живота си, като носим всичката му тежест по един или друг начин. Моите родители никога няма да ме приемат каквато съм. Дълго време се опитвах да бъда някоя друга и нещо друго. — Тя вдигна поглед. — Не мога.

— Аз те харесвам такава, каквато си.

— Миналата нощ имаше проблем с това.

— В известен смисъл — съгласи се той. — Защото ти ме изплаши. Беше обезумяла и отчаяна — добави Кейд, като сложи ръката си върху нейната, преди тя да успее да я отдръпне. — И крехка. Това ме накара да се чувствам неудобно. Не знаех какво да правя, а съм свикнал да знам.

— Ти не ми вярваше.

— Не се съмнявах в думите, които казваше, нито в онова, което чувстваше. Но реших, че част от тях са повлияни от завръщането ти тук и спомените за Хоуп.

Тя си помисли за обаждането на Абигейл, за датите на двете убийства. Но замълча. Преди време беше повярвала на хората, беше им се доверила. И беше загубила всичко.

— Така е, всичко е свързано с моето завръщане и с Хоуп. Ако не беше Хоуп, ти също нямаше да седиш сега тук.

— Ако те бях видял за пръв път преди пет или шест седмици, ако никога преди това не бяхме се срещали и между нас не бе имало нищо, щях да се чудя какъв повод да измисля, за да седя сега тук с теб. Всъщност, ако бяхме се запознали само преди седмици, а не преди години, вече отдавна щяхме да сме в онова толкова интересно легло, което сглобихме вчера. — Той се усмихна предизвикателно, но мило, когато тя изтърва лъжицата си в чинията със супа. — Мисля, че е време да го уточним, така че си помисли по въпроса.