Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (27)

Глава 27

Тори наблюдаваше как полицейският началник Рус зави бавно с колата си от нейната алея към пътя, който водеше към Прогрес. Седеше там, където я завари съобщението за смъртта на майка й.

Мълчанието и неподвижността й притесняваха Кейд. Особено неподвижността й. Не беше помръднала от доста време.

— Тори, влез и си легни за малко.

— Не искам да си лягам. Добре съм. Бих искала да не съм толкова безчувствена. Да изпитвам някакви чувства. Има една празнота вътре в мен, а би трябвало да съм покрусена от скръб. Опитвам се да напиша нещо върху това празно място, а не мога. Каква съм такава, че не мога да скърбя за собствената си майка!

— Не се измъчвай.

— Чувствах много повече мъка и жалост за Шери Белоуз. Момиче, което съм виждала само веднъж. Бях шокирана и ужасена повече за една непозната, отколкото за собствената си майка. Когато погледнах в очите на чичо, видях там болка и тъга. А в мен няма нищо. Нямам дори сълзи за нея.

— Може би си проляла достатъчно сълзи преди.

— Нещо липсва вътре в мен.

— Не, не е така. — Кейд я заобиколи и клекна пред нея. — Тя беше престанала да бъде част от твоя живот. По-лесно е да жалиш за някой непознат, отколкото за човек, който би трябвало да е част от живота ти, а не е бил.

— Майка ми е мъртва. Те смятат, че убиецът е баща ми. Въпросът, който в момента си задавам и който много сериозно измъчва мисълта ми, е защо ти искаш да вземеш за жена някоя, която има подобни родители?

— Знаеш отговора. И ако любовта не е достатъчен отговор, тогава нека добавим сетивата, разума. Ти не си едно и също с родителите си, както и аз не съм с моите. Ние ще започнем живота си заедно и ще го изградим заедно.

— Аз би трябвало да си отида. Така е най-разумно, а и защото те обичам. Но не мога да го направя. Нуждая се от теб. Толкова много искам онова, което можем да направим заедно. Така че нямам куража да направя тази смела стъпка и да си отида.

— Скъпа, та аз не бих допуснал да направиш и две крачки дори.

Тори въздъхна и леко се засмя.

— Може би знам това. — Беше толкова приятно да го докосва и да зарови пръстите си в позлатените къдрици на косата му. — Дали щяхме да сме заедно, ако Хоуп беше жива? Как мислиш? Ако всичко онова, което се случи, не беше станало и ние бяхме израснали като нормални хора?

— Сигурен съм.

— Понякога увереността ти е толкова убедителна. — Той отиде до края на верандата и се загледа в дърветата, чиито сенки покриваха блатото. — За втори път. За втори път откакто съм се върнала, някой умира. Мислех си, че втория път той ще дойде за мен. Значи ще дойде още веднъж.

— Няма да посмее да припари тук.

Да, помисли си Тори, увереността му бе така успокоителна.

— Но той ще трябва да дойде. Ще трябва да опита. — Тя се постара да се овладее и се обърна към Кейд. — Ще ми намериш ли пушка?

— Тори…

— Не ми казвай, че ти ще ме пазиш или че полицията ще го хване скоро и ще го затворят. Знам, че ще стане, и вярвам в това. Но той ще се върне за мен, Кейд. Знам го така сигурно, както знам всичко останало, повярвай ми. Трябва да мога да се защитя. Няма да се поколебая да отнема живота му, ако трябва да спася своя. Някога преди, можеше и да се разколебая. Но сега имам прекалено скъпи за мен неща. Сега имам теб. Не искам да те изгубя.

Кейд чувстваше в стомаха си болезнена сухота, но кимна. Без да каже нито дума, отиде до колата и отвори багажника. След убийството на Шери Белоуз беше започнал да носи револвера със себе. Взе го и се върна при Тори.

— Това е револвер, тридесет и осми калибър.

— По-малък е, отколкото си представях.

— Беше на баща ми. — Кейд превъртя стария „Смит & Уесън“ в ръката си. — Той е това, на което казват „скрито оръжие“, защото е компактен. Знаеш ли как се стреля?

Тори сви устни. Револверът изглеждаше застрашителен в ръката на Кейд. В здравата ръка на фермера.

— Трябва да натисна спусъка.

— Да, но има и още нещо. Сигурна ли си, че го искаш, Тори?

— Да. — Тя въздъхна. — Сигурна съм.

— Ела тогава. Ще отидем на двора, за да ти дам няколко урока.

 

 

Фейт пееше високо и много сладко, докато носеше покупките по стълбите към апартамента на Уейд. Би подскачаше и лаеше след нея, душейки въздуха, който пазеше миризмата на безброй много кучета, котки и какви ли не домашни любимци. Доволна от себе си, Фейт премести торбите, отключи и остави вратата след себе си отворена.

Върху килимчето в дневната лежеше Монго с глава върху лапите. Той завъртя опашка и вдигна глава, за да погледне кой влиза.

— О, я виж ти! Здравей, момчето ми! Изглеждаш много по-добре, голям стар приятелю. Би, Монго се възстановява. Не му яж ушите. Ще те глътне на една хапка. — Но Би вече лаеше, подскачаше и се въртеше около голямото куче. — Е, предполагам, че ще е полезно за бъдещото ви съжителство, ако вие двамата се опознаете. Къде е докторът?

Намери Уейд в кухнята, седнал пред чаша кафе, с глава подпряна на ръцете му.

— Ето те и теб. — Тя остави пликовете и торбите на плота и обви врата на Уейд с две ръце. След което го целуна по челото. — Имам голяма изненада за теб, докторе. Ще получиш домашно приготвена вечеря. А ако си изиграеш добре картите, романтичната увертюра ще бъде последвана от десерт.

Откъм дневната се чу лай и боричкане, които я накараха да надникне там.

— Е, не е ли това най-милото нещо, което съм виждала напоследък? Уейд, ела да ги видиш! Те си играят заедно. Това огромно куче с моята мъничка Би. Той може да я помете само с едната си лапа, но те си играят.

Смеейки се, тя се върна в кухнята и спря, когато видя лицето на Уейд.

— Скъпи, какво има? Да не би нещо лошо да се е случило с кобилата на Хил миналата нощ?

— Не, не. Кобилата е добре. Леля ми, сестрата на баща ми е мъртва. Била е убита рано тази сутрин.

— О, Господи! Уейд, това е ужасно! Как е станало? — Фейт седна срещу него. — Сестрата на баща ти казваш? Значи майката на Тори?

— Да. Не съм я виждал от сто години. Фейт, дори не си спомням как изглежда. Нямам никакъв спомен, дори за лицето й.

— Нищо, не се измъчвай.

— Не е нищо. Разбираш ли? Семейството ми се разкъсва отвътре. Фейт, те мислят, че я е убил съпругът й.

В очите му имаше толкова ужас, че това накара Фейт да преодолее своята уплаха, за да го успокои.

— Той е лош човек, Уейд. Лош и опасен и нищо не може да се направи. Съжалявам за Тори, кълна ти се. И за леля ти, и за цялото ти семейство. Но… трябва да ти кажа нещо друго, макар и да побеснявам при мисълта за това. Тя си го беше избрала, Уейд. Тя сама реши да остане с него. Може би това е някакъв вид любов. Но тази любов не е градивна. Съжалявам.

— Не знаем какво става в главите и в живота на другите хора.

— По дяволите! Винаги казваме така, а всъщност знаем. Аз знам какво стана в живота на моите родители. Знам дори какво всеки от двамата трябваше да направи, за да запазят брака си. Или да се разделят. Вместо това майка ми се вкопчи в името Лавил, сякаш това беше някакъв медал за заслуги, а баща ми си намери друга жена. И чия беше вината? Чия беше грешката? Дълго време мислех, че е виновна другата жена, но това не е вярно. Татко беше виновен, че не уважаваше своята брачна клетва, а мама — че понасяше това. Може би е лесно да се каже, че за всичко е виновен Ханибал Боудийн. Но не е така. Грешката не е само негова, но също така не е и твоя, на Тори или на баща ти. — Тя се отдалечи от масата. — Бих искала да мога да говоря хубави неща. Успокоителни и изпълнени с утеха. Но не мога. Сигурно искаш да отидеш при баща си.

— Не. — Уейд задържа погледа си върху лицето на Фейт. — Той се чувства по-добре, когато е с мама. Тя знае какво да направи за него. А кой ли, по дяволите, някога ще знае какво да направи за мен? — Той й подаде ръката си. Когато Фейт я пое, Уейд я привлече към себе си и се взря в очите й. — Ще останеш ли?

— Разбира се. — Тя погали косата му. Вътре в нея нещо се вълнуваше и разтапяше. Беше някакво странно чувство. Смесица от нежност и жал. — Само малко ще помълчим.

Уейд задържа ръката й, изненадан, че тя може да бъде неговото пристанище.

— Седя тук откакто татко се обади по телефона. Не знам откога. Може би половин час, може би повече. Целият съм изтръпнал. Не знам какво да направя за семейството си.

— Ще направиш, когато му дойде времето. Винаги си го правил. Искаш ли да ти сваря кафе?

— Не, благодаря. Трябва да се обадя на баба, на Тори. Но първо трябва да измисля какво да им кажа. — Със затворени очи и лице, притиснато към нейното, той чу как кучетата лаят в съседната стая. — Мисля да задържа Монго.

— Знаех си, мили.

— Кракът му заздравява. Малко ще понакуцва, но ще е добре. Исках да му намеря добър нов дом, но… — Той я погледна, изненадан от себе си. — Откъде знаеше, че ще го задържа? Никога не съм си вземал куче.

— Защото не си намирал подходящото за теб.

Очите му се присвиха, но зениците му се разшириха, както винаги, когато му ставаше весело.

— Много мъдра си станала напоследък.

— Това е новата ми непозната страна.

— И тази нова страна може да готви?

— В редки изключения. Взех две пържоли и гарнитура. — Фейт отиде до плота, бръкна в торбата и извади две бели свещи. — Люси от супера ме попита каква вечеря планирам, след като пазарувам червено месо, бели свещи и кейк със сирене в кутия.

Уейд се засмя и стана от стола.

— И какво каза ти на Люси от супера?

— Казах й, че ще приготвя романтична вечеря за двама. За мен и доктор Уейд Мууни. Една дузина любопитни уши се наостриха като уши на зайци при тази информация. — Фейт остави свещите. — Надявам се да не ти пука, че съм била така недискретна. Сега ще се превърнем в обект на сплетни и клюки.

— Не. — Той я прегърна и допря бузата си до косата й. — Не ми пука.

 

 

— Лизи, скъпа, не ми харесва тази работа.

— Но, Дуайт! Ние сме длъжни да се отнасяме добре с нашите приятели и съседи. — Опитвайки се да си намери най-удобното място, Лизи се размърда на седалката и разхлаби колана, който опасваше корема й. — Тори току-що е загубила майка си. Тя ще оцени нашето съчувствие.

— Утре може би. — Дуайт погледна пътя с измъчен поглед. — Вдругиден. Не днес.

— Но защо? Тя може би се чувства толкова зле, че дори не може да си приготви нещо за ядене? Нека да й занесем малко пилешка салата. Това ще й помогне. Господи, сигурно й е много тежко.

Всички тези въздишки бяха изкуствени. Всъщност Лизи изпитваше възбуда и я разяждаше любопитство. Майката на Тори, убита от собствения й баща. Господи, колко интригуващо! Такива неща се случваха само в Холивуд и можеше да бъдат прочетени по страниците на жълтите вестници. И въпреки че успя да измъкне Дуайт цял час след като новината се разнесе из градчето, тя много се надяваше да бъде първата, която ще види Тори.

Не че не изпитваше симпатия към нея. Напротив, изпитваше. Нима не бе помъкнала със себе си тази салата, която всъщност майка й направи за нея? Когато някой умреше, съседите винаги носеха храна. Всеки знаеше този обичай.

— Тя едва ли ще иска да има компания.

— Ние не отиваме на гости. И няма да й правим компания. Слушай, бяхме съученици с Тори. И двамата я познаваме от деца. Не мога да понеса мисълта, че ще остане сама в такъв момент. — Нито пък мисълта, че някой ще я изпревари и ще научи преди нея нещо повече. — Освен това, Дуайт Фрейзър, ти си кмет. Твое задължение е да изкажеш съболезнования. Господи, внимавай с тези дупки и бабуни, скъпи. Ох, трябва пак да пишкам.

— Не искам да се вълнуваш, нито да си толкова възбудена. — Той посегна и взе ръката й. — Да не вземеш да родиш тук, Лизи!

— Не се притеснявай. — Но й стана приятно, че се безпокои за нея. — Има още цели три седмици, докато му дойде времето. Господи, как ли изглеждам! — Тя свали огледалото над главата си. — Сигурно приличам на страшилище. Една голяма, дебела и страшна крава.

— Много си красива. Все още си най-красивото момиче в Прогрес. И цялата си моя.

— О, Дуайт! — Лизи порозовя от удоволствие и кокетно оправи косата си. — Толкова си мил. Чувствам се така дебела и непохватна тези дни. А Тори е толкова тънка.

— Като точилка, само кожа и кости. Виж, моята жена си има всичко. — Той посегна към гърдите й и тя се изкикоти.

— Веднага престани! — Лекичко го шляпна по ръката. — Срамота! Виж, почти стигнахме, а ти ме накара да се възбудя. — Тя пъхна ръката си между бедрата му. — И ти си се възбудил. Спомняш ли си как идвахме тук, когато бяхме млади и глупави?

— Аз ти говорех на задната седалка на татковата кола.

— Е, не говореше чак толкоз много. Бях направо луда по теб. Първият път, когато правихме любов, беше точно тук. Беше тъмно и много възбуждащо, Дуайт. — Тя прекара пръст по бедрото му. — След като родя и се възстановя… и си възвърна фигурата, може ли мама да дойде да гледа бебето? Ти и аз ще дойдем пак тук и ще проверим дали все още можеш да ми говориш на задната седалка.

Дуайт въздъхна.

— Спри вече, Лизи, иначе няма да мога да изляза от тази кола, без да се изложа.

— Намали малко. Трябва да си сложа червило. — Тя извади гилзата от чантата си. — Мама каза, че ще гледа Люк и през нощта. Може да навестим Бутс и Джей Ар след Тори. Мисля, че ще направят погребението във Флоренция. Трябва да отидем и там, разбира се, да представим града и тъй нататък. Нямам никакви черни дрехи. Ще трябва да си облека тъмносинята рокля, нищо че е с бяла якичка. Е, хората ще ме разберат, нали, ако се облека в тъмносиньо? И ще трябва да изпратим цветя.

Тя продължи да бъбри, докато той караше по алеята към Марш Хаус. Възбудата му беше минала, но главата го болеше ужасно. Лизи не спираше да бърбори, но Дуайт не й обръщаше никакво внимание както обикновено. Оставяше думите й да минават покрай ушите му и си мислеше за своите работи.

Петнадесет минути, реши той. Щеше да й позволи само петнадесет минути да се суети около Тори, сетне щеше да я закара вкъщи и да я накара да си вдигне краката на високо. После щеше да си отвори една бира, да седне на дивана и да гледа телевизия.

Никой в Прогрес не тъгуваше за Сарабет, освен нейното семейство. Той не разбираше защо една смърт, толкова далечна от самия него и от града му, трябваше да отнема от времето му. Личното или служебното.

Щеше да изпълни задълженията си и после да забрави.

— Не разбирам защо някой би поискал да живее тук, без да има жива душа наоколо за компания — рече Лизи, докато Дуайт й помагаше да излезе от колата. — Ама Тори винаги си е била странна, нали? Рядка птица, като патица с две глави, обичаше да казва мама. И освен това… — Тя спря и огледа колата на Кейд. — Както виждам, не й липсва компания. Кълна се, не мога да си ги представя заедно. Те нямат нищо общо, а и доколкото мога да преценя, Тори не е от жените, които ще държат един мъж горещ. Разбираш какво искам да кажа. Тя изглежда приятно, ако човек харесва такъв тип жени, но изобщо не може да се сравнява с Дебора Пърсъл. Не разбирам какво толкоз е видял Кейд в нея. Мъж с неговото положение може да има, която жена си поиска. Ей, Богу! И аз дори се мъчех да му завъртя главата.

Дуайт промърмори нещо като „Хм“ или „Ъ-хъ“ и „Да, скъпа“, докато изваждаше купата с пилешка салата. Не беше необходимо непременно да слуша приказките на жена си, особено когато тя се развихреше. След няколко години брак той си бе изработил тактика. Вмъкваше по някое възклицание между изреченията й, без да я слуша и без да обръща никакво внимание на онова, което говори.

Този начин на поведение устройваше напълно и двамата.

— Сигурна съм, че ще се отегчи от нея много скоро и ще се разделят така, както се разделят хората, които нямат истинска връзка като нас.

Лизи се притисна към него, хвана ръката му и той прочете правилно посланието. Затова я прегърна и отвърна с любовен поглед.

— Когато отново е свободен, ще го поканим на обяд, например с Кристъл Бийн. Мога дори да се опитам да намеря някой подходящ мъж и за Тори. Ще ми бъде трудничко, защото не мисля, че има много мъже, които бяха желали да имат нещо общо с такава като нея. Кълна се, понякога като ме погледне, направо се разтрепервам, ако разбираш какво имам предвид. Тори! — извика Лизи, защото Тори се показа на вратата, след което разтвори ръце за прегръдка. — О, скъпа! Толкова съжалявам за майка ти. Дуайт и аз тръгнахме веднага след като научихме. Бедното ми момиче. Защо не си почиваш? Сигурна съм, че Кейд те е накарал да си полегнеш.

Прегръдката й беше гореща.

— Добре съм — отвърна Тори.

— Разбира се, че не си добре и няма нужда да се преструваш. Ние сме все стари приятели. — Лизи отново потупа Тори по гърба. — Сега искам да седнеш, а аз ще ти направя един хубав чай. Донесох ти и салата. Трябва да се храниш, за да си силна. Кейд?

Тя пусна Тори и насочи вниманието си към Кейд, който се появи откъм кухнята.

— Радвам се, че си тук и наглеждаш Тори. В този момент тя има нужда от приятелите си. Ела с мен, миличка! — Лизи прегърна Тори през кръста, сякаш да я подкрепи. — Дуайт, донеси тенджерата от колата, за да нахраня Тори!

— Лизи, много мило от твоя страна — започна Тори.

— Нищо подобно, няма нужда от формалности между приятели. Знам, че сигурно си останала без сили, но ние сме тук. Каквото и да стане, можеш да разчиташ на нас, нали, Дуайт?

— Разбира се. — Той погледна измъчено Кейд, докато Лизи водеше Тори към кухнята. — Не можах да я спра — извини се тихо Дуайт. — Убедена е, че така е правилно.

— Сигурен съм, че мисли така.

— Ужасна работа. Как се държи Тори?

— Справя се. — Кейд погледна към кухнята, където Лизи продължаваше да нарежда. — Притеснявам се за нея, но тя се държи.

— Казват, че Ханибал Боудийн го е направил. Новините бързо се разпространяват в нашия град. Предполагам, че би искал да знаеш какво се говори. Е, нали знаеш поговорката, трябва да стане най-лошото, че после да дойде хубавото.

— Не мисля, че може да има нещо по-лошо. Карл Д. Рус каза ли ти някакви новини за това как върви разследването?

— Не. Не сме имали подобни случаи наоколо откакто ти изгуби сестра си. — Той се поколеба, сетне сви рамене, все още с тенджерата в ръце. — Сигурно не ти е лесно да се върнеш обратно назад.

— Не ми е наистина. Но ще ти кажа какво започвам да си мисля. И може би това ще сложи край на случая. Изглежда, че Ханибал Боудийн е убил Хоуп.

— Убил… — Дуайт си пое дълбоко въздух, изпусна го и погледна към кухнята. — Мили боже! Не знам какво да кажа. Не знам и какво да мисля.

— Нито пък аз. Все още.

— Дуайт, ще ми донесеш ли най-сетне тази тенджера? — извика Лизи отвътре.

— Идвам! — отвърна той. — Ще отведа Лизи веднага щом мога. Знам, че не искате компания.

— Благодаря ти. И ще те помоля да не споменаваш за връзката на бащата на Тори със смъртта на Хоуп. Нито пред Лизи, нито пред когото и да било. И без това на Тори й е достатъчно тежко.

— Можеш да разчиташ на мен. Не се тревожи, Кейд. Само ми кажи какво искаш да направя и кога, и ще видиш. — Той се насили да се усмихне. — Ти, аз и Уейд, както някога. Нали?

— Ще разчитам на теб. Аз…

Откъм кухнята долетя писък, който накара Дуайт да скочи и да прекоси къщата като спринтьор. Влезе вътре и видя Лизи, с опулени очи и отворена уста, да държи ръката на Тори в своята ръка.

— Сгодени! Господи, не мога да повярвам! Дуайт, само погледни какъв пръстен има на ръката й! И никой да не каже нито дума! — Тя размаха ръката на Тори пред лицето му. Очичките й блестяха от възбуда, защото беше сигурна, че е първата, която научава новината. И това я разтреперваше цялата. Само да се прибере вкъщи и да вдигне телефона! — Какъв пръстен само!

Дуайт разгледа пръстена, после погледна Тори в очите. Видя там умора, раздразнение и леко презрение.

— Чудесно! Надявам се, че си щастлива.

— Разбира се, че е щастлива! — Лизи пусна ръката на Тори и заобиколи масата, за да прегърне Кейд. — Ама че си потаен Кейд, никой нищо да не разбере. Свали я толкова бързо. Главата й сигурно още се върти. Трябва да празнуваме! Да вдигнем тост за щастливата двойка. О! — Тя спря и се изчерви, макар че очичките й продължаваха да играят. — Какви ги говоря! Ама и аз съм една малоумница. Скъпа, ти сигурно си разбита. — Върна се пак при Тори, толкова бързо, колкото й позволяваха размерите и килограмите. — Да се сгодиш и да изгубиш майка си в един и същи ден. Каква съдба! Това е животът и той продължава.

Тори не отговори, само скри ръката си в скута, преди Лизи да успее да я хване отново.

— Благодаря ти, Лизи. Съжалявам, надявам се, че ме разбираш, но трябва да се обадя на баба ми. Трябва да се погрижим за подробностите.

— Разбира се, разбира се. Сега си тръгваме. Само искам да ми кажеш дали мога да направя нещо за теб. Каквото и да е. Голямо или дребно. Ние с Дуайт ще бъдем щастливи, ако можем да помогнем. Нали, Дуайт?

— Така е. — Той прегърна жена си. — Сега си отиваме, но ти можеш да ни се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Не, не ставай. — Той побутна Лизи към вратата. — Знаем пътя. Ще се обадиш, нали?

— Благодаря ви.

— Представи си! Не мога да го повярвам! — Лизи продължаваше да пляска с ръце и да възклицава, докато стигнаха до колата. — Да има на ръката си пръстен с диамант, който може да те ослепи, и то в деня, в който собственият й баща е убил майка й! Кълна се, Дуайт, не знам какво да мисля. Ще трябва да подготвя сватба и погребение едновременно. Нали ти казах, че е особена! Всичко при нея не е като при другите хора!

— Каза ми, скъпа, каза ми. — Той я набута в колата и затвори вратата. — Със сигурност ми го каза — промърмори и се настани на шофьорското място.

 

 

Кейд седна до масата. За момент той и Тори се гледаха мълчаливо.

— Извинявай — рече той.

— За какво?

— Дуайт ми е приятел, а тя върви заедно с него.

— Тя е глупавичка. Не е лукава, нито малоумна. Просто глупавичка. Най-добре се чувства, когато се бърка в работите на хората, били те весели или тъжни. Сега в момента не знае какво точно да мисли. Но в центъра е Виктория Боудийн. Основното действащо лице в скандала и трагедията. И същата тази Виктория Боудийн се е сгодила за най-преуспяващия, най-богатия и най-известния мъж в околността.

Тори млъкна и погледна пръстена на ръката си. Да го вижда там беше като шок. Не беше лошо усещане, само странно.

— Какви вълнения само — продължи Тори. — В бедната й главичка всичко се върти като въртележка.

Кейд изви презрително устни.

— Това твое размишление ли е, или успя да го видиш?

— Няма нужда да виждам. И защо да го правя, когато всичко, което мисли, е изписано на лицето й. Дуайт никога нямаше да успее да я измъкне оттук толкова бързо, ако тя през цялото време не мислеше как по-скоро да се прибере вкъщи, да вземе телефона и да разпространи новината из целия град.

— И това те ядосва.

— Да. — Тори стана от масата и отиде до прозореца. Странно колко успокояващо й действаше да се взира в тъмните сенки на блатото. — Знаех, че когато се върна, ще бъда гледана под микроскоп. Разбирах го. И успях да се справя с това. Майка ми… Ще се справя и с това също. Нищо друго не ми остава.

— Не е нужно да се справяш сама. Аз ще бъда до теб.

— Знам. Върнах се, за да се изправя срещу себе си, предполагам. Да разбера или поне да се опитам да проумея какво се случи с Хоуп. И да открия моята роля в тази история. Очаквах приказките, погледите, сплетните и любопитството. Дори имах намерение да ги използвам в своя полза. За работата ми. Направих го и ще продължа да ги използвам. Това е безчовечно, може би.

— Напротив, това е израз на здрав разум. Може би малко безчувствено, но не и безчовечно.

— Върнах се заради себе си — повтори тихо Тори. — За да докажа, че мога. Очаквах, че ще платя някаква цена. Исках да успокоя вътрешното си безпокойство, но бях готова да платя цената. Не очаквах теб. — Тя се обърна към него. — Никога не съм очаквала теб, Кейд. И не знам какво да правя с чувствата си. Тези, които изпитвам към теб.

Той стана, отиде до нея и обърна лицето й към себе си.

— Сама ще прецениш.

— Лесно ти е на теб.

— Предполагам, че аз също съм те чакал.

— Кейд, баща ми… Какъвто и да е, той е част от мен. Трябва да го имаш предвид. Това е страшно наследство.

— Трябва ли? — Той я поведе към спалнята. — Сигурно си права. Предполагам, че би трябвало да ти дам същата възможност. Ще ти кажа една семейна тайна. Ти пък трябва да приемеш връзката на прапрадядо ми Хорас, който имал дълъг любовен роман с брата на жена си, като не по-малко опасно наследство. Когато съпругата му разкрила това и заплашила, че ще го направи достояние на обществото, защото била в шок от откритието, Хорас заедно с любовника му взели решение и нахранили с нея алигаторите в блатото за дълго време. Дали им месо и те били щастливи.

— Измисли си го, нали?

— Хич даже. — Той я повали на леглото. — Добре де, тази работа с алигаторите е семейна легенда. Някои казват, че жената просто избягала в Савана и живяла там чак до деветдесет и шест години в самота. Каквато и да е истината, не е от най-красивите моменти в семейната ни история.

Тори се обърна към него, намери вдлъбнатинката между гърдите му, и сложи главата си там.

— Мисля си, колко съм щастлива, че нямам брат.

— Спи сега, Тори. Тук сме само ти и аз. Сега само това има значение.

Докато тя се унасяше, той остана буден, заслушан в звуците на нощта.