Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (15)

Глава 15

Не очакваше, че ще бъде толкова нервна. Беше подготвена. Беше проверила всичко, всеки детайл, всяка подробност, та чак до цвета и здравината на канапа и панделките, с които щеше да завързва кутиите. Имаше опит и познаваше всяка своя стока почти толкова добре, колкото и майстора, който я беше изработил.

Беше минала през всяка стъпка и стадий от създаването на магазина. Хладнокръвно и спокойно. Нямаше нито една грешка, нито един пропуск.

Магазинът изглеждаше перфектно, топъл и приветлив. Самата тя имаше изключително професионален и компетентен вид. Би трябвало да изглежда така, защото прекара цял час между три и четири сутринта в колебания какво да облече, докато се спря на класически тъмносини панталони и бяла блуза.

Сега се тревожеше, че облеклото й прилича прекалено много на униформа. Всъщност сега се тревожеше за всичко.

Оставаше по-малко от час до отварянето и всички нерви, съмнения и страхове, които беше успяла да потиска месеци наред, се стовариха отгоре й като лавина от падащи камъни.

Тори седеше в склада зад бюрото си с глава, свита между коленете.

Този болезнен страх я измъчваше. Срамуваше се заради него. Трябваше да бъде силна. Трябваше. Не беше стигнала чак дотук, не беше работила така усърдно, за да не можеха да идват. Не се страхуваше да се смеси с хората. Те щяха да влизат и да я оглеждат с бързи, крадливи погледи, каквито вече бе свикнала да вижда след себе си в града.

Момичето на Боудийн. Спомняте ли си я? Онази, странната, призрачната. С дяволската дарба.

Не биваше да им обръща внимание. Но им обръщаше. Трябва да е била ненормална, за да се върне тук, където всички я познаваха. Където никаква тайна не можеше да остане скрита или запазена. Защо не си стоя в Чарлстън, където беше в безопасност, където животът й беше спокоен и свободата й неприкосновена?

Ето че сега седеше тук. Кожата й беше потна, стомахът й се бунтуваше и тя неистово си мечтаеше за своята хубава къща, с малка подредена градинка. За работата си в нечий чужд магазин. Седеше тук и си мечтаеше за анонимността, в която се бе скрила през последните четири години.

Не трябваше никога да се връща тук. Не биваше да рискува себе си, спестяванията си, разума си. Какво си беше мислила?

Беше мислила за Хоуп, напомни си Тори и бавно вдигна глава. Беше мислила за Хоуп.

Това бе глупаво, безразсъдно. Хоуп беше мъртва и нищо не можеше да я върне. Нито да се промени. Сега всичко, за което бе работила, беше извадено на показ. И за да го запази, трябваше да стане и да посрещне и погледите, и шушуканията.

Когато на вратата се почука, Тори инстинктивно поиска да се скрие под бюрото, да се свие на кълбо и да запуши ушите си с ръце.

Фактът, че почти го направи, я накара да се изправи на крака.

Имаше тридесет минути до отварянето. Тридесет минути да се вземе в ръце и да се стегне. Който и да беше навън, трябваше да си отиде.

Тори изправи рамене, прокара ръка през косата си, за да я оправи и се упъти към вратата, за да каже на подранилите клиенти да се върнат в десет.

Но когато зад стъклената врата зърна лицето на баба си, радостно затича към нея.

— О, бабо! — Тя обви с ръце шията на Айрис и се прилепи към нея като катерач, изкачващ отвесна скала. — Толкова съм щастлива, че те виждам! Не си и мечтаех, че ще дойдеш. Толкова се радвам!

— Аз да не дойда? За голямото откриване? Че аз броях дните от нетърпение. — Тя бутна Тори и влезе в магазина. — Почти подлудих Сесил, като го накарах да понатисне малко повечко газта. Това там, зад голямата саксия, е той. А пък зад него е Бутс.

Тори се разсмя, когато видя главата на Сесил да се подава измежду дългите, подобни на саби листа на саксията, която носеше.

— Чудесно! Значи и вие сте тук! Всички. Нека да… — Тя се обърна, за да обмисли къде да сложи саксията. — Ето тук, до края на рафта, покрай стената. Точно от такова цвете имах нужда.

— Като гледам, нямаш нужда от нищо — авторитетно произнесе Айрис. — Тори, това място е толкова хубаво и накипрено, като булка! Всички тези красиви неща! — Тя прехвърли ръка през раменете на внучката си и огледа магазина, докато Сесил нагласяше декоративното дърво. — Винаги си имала вкус към тези неща.

— Нямам търпение да си купя нещо. — Бутс, лъскава като ново пени в жълтата си рокля, пляскаше с ръце като момиче. — Искам да бъда първата ти клиентка днес и предупредих Джей Ар, че ще накарам кредитната му карта да пуши, преди да си изляза оттук.

— Имам пожарогасител — успокои я Тори и прегърна със смях леля си.

— И много чупливи неща — рече Сесил, като предвидливо пъхна големите си ръце в джобовете. — Карат ме да се чувствам като слон в стъкларски магазин.

— Чупи — купи — рече с намигане Айрис. — А сега, момиченцето ми, я кажи какво да правим?

— Само стойте тук. — Тори дълбоко въздъхна. — Нищо не съм пропуснала, наистина. Готова съм.

— Нервна ли си?

— Ужасно. Трябва просто да правя нещо, за да са заети ръцете ми. Тогава… — Тя се обърна, защото звънчето на вратата отново звънна.

— Пратка за вас, госпожице Боудийн. — Момчето на цветарката внесе голяма бяла кутия.

— Благодаря.

— Майка ми каза, че ще намине по-късно. Иска да види как изглеждат цветята, но мисля, че повече иска да види какво сте направила вие тук.

— Очаквам я.

Момчето завъртя глава, за да огледа магазина. Тори извади един долар от чекмеджето си.

— Хората скоро ще дойдат. Всички само за това говорят.

— И аз се надявам.

Той смачка банкнотата, която тя му подаде, и я тикна в джоба си.

— Благодаря. До скоро.

Тори сложи кутията върху рафта и отвори капака. Беше пълна с гербери в нежни цветове и големи жълти слънчогледи.

— Господи! Колко са красиви! — Айрис се надвеси зад гърба на внучката си. — И съвсем подходящи. На твоите грънци и дървени сувенири рози не биха подхождали. Някой знае как да ти направи истински подарък.

— Да. — Тори отвори картичката. — Някой очевидно винаги знае всичко.

— О, каква красота! — започна да възклицава и Бутс, като погали с ръка цветята. — Тори, ще умра от любопитство, докато не ни кажеш кой ги изпраща.

Тя взе картичката, която Тори й подаде.

— „Желая ти късмет през първия ти ден. Кейд“

Айрис присви устни.

— Това да не би да е Кинкейд Лавил?

— Точно той.

— Хмммм.

— Не ми хъмкай. Той просто е един внимателен и учтив мъж.

— Когато един мъж изпраща на една жена цветя, и то такива, значи мисли за нея. Нали, Сесил?

— Тъй, тъй. Саксията означава внимание. А цветята — любов.

— Колко си умен! Ето защо го обичам този мъж! — Айрис го дръпна за ризата, за да успее да залепи една целувка на бузата му, което накара Бутс цялата да засияе.

— Герберите и слънчогледите означават приятелство — рече Тори, но трябваше да положи усилия, за да не погледне цветята.

— Цветята са си цветя — намеси се и Бутс. — Когато мъж ги изпраща, той наистина мисли за жената. — Тя искрено харесваше Кейд и мисълта, че той е хвърлил око на племенницата й, я ласкаеше. — Сега върви да ги сложиш по вазите. А аз ще подредя сладкишите. Не обичам нищо повече на света от това да се приготвям за парти.

— Ще ида да взема едни гърнета от склада. Ще бъдат много подходящи за слънчогледите и ще стоят чудесно върху масата.

— Върви тогава. — Айрис махна с ръка. — Само ни кажи ние какво да правим.

Първите клиенти дойдоха в десет и петнадесет, предвождани от Лизи. Тори реши, че трябва да забрави всяка неприязън, която бе изпитвала към бившата кралица на гимназията, когато видя как Лизи води приятелките си из магазина и им показва това и онова.

Към единадесет имаше около петнадесет клиенти, които обикаляха, разглеждаха и спореха. Направени бяха и четири покупки.

До обяд беше прекалено заета, за да е нервна. Долови, разбира се, и погледи, и шушукания. Видя не едни любопитни очи, вторачени в нея, и чу не едно подхвърлено изречение, но скри неприятното усещане и продължи, любезно усмихната, да опакова покупките в кутиите.

— Ти не беше ли приятелката на малкото момиченце на Лавил?

Тори продължи да увива свещниците в кафява хартия.

— Да.

— Ужасна трагедия. — Жената, която фиксираше Тори с ястребовите си очи, се наведе по-ниско. — Беше толкова малка, почти бебе. Ти ли я намери в блатото?

— Баща й я намери. Кутия ли искате или торбичка, госпожо?

— Кутия. За дъщерята на сестра ми са. Ще се жени следващия месец. Вие май че ходехте заедно на училище. Тя се казва Кели Ан Фриск.

— Вече съм позабравила с кого съм ходила на училище. — Тори се усмихна, докато слагаше покупката в кутията. — Беше толкова отдавна. Харесвате ли тази опаковка?

— Аз ще го довърша, скъпа! Виж, имаш нови клиенти — намеси се Айрис. — Значи Кели Ан ще се жени. Аз много добре си я спомням. Беше по-голямата дъщеря на Марша, нали? Господи, как летят годините.

— Кели Ан имаше кошмари цял месец след смъртта на Лавиловата щерка — рече жената с някакво задоволство, което отекна в главата на Тори като камбана.

Трябваше да отиде за малко отзад, за да успокои сърцето и дишането си. Вместо това се обърна към високата брюнетка, която разглеждаше купите за сервиране на салата.

— Мога ли да ви помогна?

— Много е трудно да избереш сред толкова красиви неща. Това там е Джо Бет Харди, лелята на Кели Ан, нали? Голяма досадница. И нищо не можете да й кажете. Винаги сте била внимателна и любезна. Сигурно не ме помните.

Брюнетката подаде ръката си.

— Не, наистина съжалявам.

— Е, бях доста по-млада тогава, а и вие не бяхте в моя клас. Преподавах и все още преподавам в гимназията, Мариета Синглетон.

— О, мис Синглетон. Спомням си. Съжалявам, че не ви познах веднага. Радвам се да ви видя отново.

— Очаквах с нетърпение да отворите. Мислех си за вас през тези години. Вие може и да не знаете, но ние бяхме приятелки с майка ви за известно време. Много преди да се родите. Светът е малък.

— Да, така е.

— Понякога прекалено малък, за да е удобен. — Тя погледна към вратата, в мига, в който влизаше Фейт. Двете се изгледаха, преди Мариета да се обърне отново към купите. — Но какво да се прави, трябва да живеем в него. Мисля, че ще взема тази тук. Синьото върху бялото стои много елегантно. Ще ми я запазите ли, докато поразгледам още малко наоколо?

— Разбира се. Ще ви изнеса и други от склада.

— Виктория, възхищавам ви се. — Мариета сниши гласа си и сложи ръка на рамото й. — Много сте смела, за да се върнете отново тук. Винаги сте била смела.

Тя се отдалечи, докато Тори остана на място, изненадана и стресната от вълната на скръб, която сякаш плисна от тази жена и изпълни въздуха наоколо.

Тя отиде в склада, за да потърси купите и се стресна, когато Фейт, без да почука, влезе след нея.

— Какво искаше тази жена?

— Моля? Просто купувачка.

— Какво искаше? Мариета.

Спокойно, спокойно, каза си Тори, като се пресегна и свали от рафта една купа.

— Искаше ето тази купа. Повечето от хората тук са купувачи. Затова съм го нарекла магазин.

— Какво ти каза?

— И защо това те интересува?

Фейт просъска нещо и измъкна пакет цигари от чантата си.

— Тук не се пуши.

— По дяволите! — Тя ги прибра обратно и започна да крачи напред-назад. — Тази жена няма работа тук.

— Тази жена ми изглежда напълно добре, освен че е хубава. И нямам време за твоите подмятания или клюки. — Все пак не можа да потисне любопитството си. — Сега, освен ако не искаш да ми помогнеш да пренесем тези неща или пък да напълниш с лед каната за чай, моля те, излез оттук.

— И ти нямаше да мислиш, че е толкова хубава, ако знаеше, че се чука с баща ти. — С това изстреляно от упор изречение Фейт тръгна към вратата на склада. Тори много добре си спомняше какъв е характерът й и как настроението диктува поведението й. Затова остави купата и сложи ръка на вратата, преди Фейт да успее да излезе.

— Не искам сцени. Да не си посмяла да пренасяш твоите семейни истории тук. Ако искаш кавга, моля те върви на някое друго място.

— Няма да правя сцени. — Но цялата се тресеше. — Нямам намерение да давам храна на всички тук да клюкарят. И ти забрави какво ти казах. Все едно не съм го казвала. Положихме достатъчно усилия, за да запазим връзката на баща ми с тази жена в тайна. Така че, ако чуя нещо, ще знам, че е излязло от теб.

— Не ме заплашвай.

Щеше да я избута, толкова беше ядосана, но за секунди устните на Фейт трепнаха. Мигновен израз, който й напомни за Хоуп. Те толкова много си приличаха!

— Защо не поседнеш за минута? Фейт, хайде, седни и се успокой. Не изглеждаш добре и само ще дадеш повод да те одумват. Освен това всички сега са заети да одумват мен.

Тя отвори вратата и се обърна.

— И тук не се пуши — напомни й, след което затвори зад себе си.

Фейт седна тежко на стола и като се загледа във вратата, отново извади цигарите си. После виновно ги набута в чантата, защото вратата се отвори.

Но не беше Тори, а Бутс, която се шмугна в стаята като невестулка. Независимо, че бе достатъчно заета из магазина, Бутс не беше сляпа за онова, което ставаше наоколо. Видя червенината върху лицето на Фейт, както и нещастното й изражение.

— Със сигурност трябва да се скрием тук. — Тя замаха с ръка пред лицето си. — Трябва ми една минутка почивка. — Както и възможност да огледа по-добре жената, с която нейният Уейд се беше забъркал.

— Защо не седнете, мис Бутс? — Фейт бързо се изправи. — Тъкмо се връщах в магазина.

— О, остани една минутка с мен, моля те, скъпа. Много си хубава днес, но ти всъщност винаги си хубава.

— Благодаря. Мога да кажа същото за вас. — Сега, понеже беше права, искаше да прави нещо, за да не стои с празни ръце. — Сигурно сте много горда с Тори.

— Винаги съм била горда с нея. А как е майка ти днес?

— Добре.

— Ще й предадеш моите поздрави, нали? — Бутс се усмихна и отиде до кутията със сладкиши. — Виждала ли си днес Уейд? Очаквах, че ще намине насам.

— Не, не съм го виждала. — Все още не съм, помисли си Фейт.

— Много работи това момче — въздъхна Бутс и отхапа една бисквитка. — Ще ми се да си намери жена, с която да създаде дом.

— Ах, да.

— О, няма защо да се изчервяваш, скъпа. — Бутс продължи да гризе бисквитката, но очичките й бяха достатъчно остри, че да приковат дори умна пеперуда като Фейт. — Той е голям мъж, ти си красива жена. Защо да не бъде привлечен от теб. Аз знам, че момчето ми вече е мъж и прави секс, като всеки мъж.

„Добре тогава — помисли си Фейт — ще си го получиш.“

— Но предпочитате да не го прави с мен.

— Не съм казала подобно нещо. — Бутс взе друга бисквитка и я подаде на Фейт. — Тук сме си насаме, Фейт, и освен това сме жени. Това означава, че и двете знаем как да накараме един мъж да прави онова, което ние искаме от него, поне през повечето време. Ти имаш доста непокорен характер. Това няма значение. Може би аз бих избрала друга жена за сина си, но той харесва теб. Аз го обичам, така че искам да е щастлив. А щастието за него явно си ти.

— Между нас няма такива отношения, мисис Мууни.

Учтивата форма на обръщение накара Бутс да застане нащрек. Ако не грешеше, това означаваше, че Фейт се е уплашила.

— Така ли? Ти се върна при него, нали? Питала ли си се някога защо? Не. — Бутс вдигна пръст. Лакът й беше перлено розов. — Може би е време да помислиш. Искам да знаеш, че винаги съм била привързана към теб. Това изненадва ли те?

— Да, донякъде.

„Къде ти! Направо съм изумена“ — рече си Фейт.

— Не трябва. Ти си умна, млада жена и не се предаваш лесно, както мислят мнозина. Аз много те харесвам. Но ако нараниш моя Уейд, просто ще пречупя красивото ти вратле на две. Това е.

— Ясно. — Фейт счупи бисквитката и присви очи. — Това обяснява всичко. Вече е ясно.

Неочаквано лицето на Бутс омекна, а очите й станаха замечтани и мили както винаги. Тя се засмя тихичко и за пълно объркване на Фейт я прегърна и целуна по бузата.

— Харесваш ми. — Избърса с палец отпечатъка от червилото си от лицето й. — А сега седни тук и си изяж бисквитката, докато се почувстваш по-добре. Тъй като вече си починах, ще отида да си купя нещо. Няма нищо по-приятно от пазаруването, нали? — добави тя и изчезна.

— Господи! — Останала без думи, Фейт наистина седна и захапа бисквитката. Нейната бисквитка.

Тори беше заета, но видя Фейт да излиза от склада след десетина минути. В същото време Кейд влезе в магазина заедно с леля си Роузи.

Не беше възможно човек да не разпознае Роуз Сайк ла Рю Декатър Смит. На шестдесет и четири години тя беше така величествена, както и на своя първи бал, когато бе шокирала обществото, появявайки се боса на тенис корта в клуба. Когато беше на седемнадесет, Роуз се омъжи за Хенри ла Рю от фамилията Ла Рю в Савана и го загуби в Корейската война, преди да празнуват и една година от сватбата.

Роуз тъгува около шест месеца, след което й хареса ролята на веселата вдовица. Завъртя жесток любовен роман с един художник, за когото се носеха слухове, че е комунист, и се омъжи за него, преди да навърши двадесет. Двамата с художника проповядваха свободната любов и правеха неща, които много хора смятаха за оргии в своето имение на остров Джекил.

Погреба съпруг номер две подир деветнадесет години бурен брак, след като той падна от прозореца на третия етаж, понеже беше прекарал вечерта с бутилка коняк „Наполеон“ и една двадесет и три годишна моделка.

Носеха се слухове, че имало нещо тъмно и нечисто в тази работа, но нищо не се доказа.

На петдесет и осем години Роуз се омъжи за един свой дългогодишен обожател, повече от състрадание, отколкото от любов. Той умря след две години, на втората годишнина от сватбата им, след като беше разкъсан от лъв по време на второто им сватбено пътешествие на сафари из Африка.

Това, че беше погребала трима съпрузи и неизвестен брой любовници, не бе променило стила на Роузи. Сега тя носеше перука, поне Тори реши така, в платиненорус цвят, рокля до земята на червени и бели райета и такова количество бижута, че биха катурнали някоя женичка с по-немощна физика.

Сред пластмасовите гердани на врата й Тори успя да съзре блясъка на истински диаманти.

— Играчки! — произнесе Роузи със своя дрезгав глас и плесна с ръце. — Спри се, момче! Имам настроение да пазарувам.

Направи един бърз преход до витрината, в която бяха подредени преспапиета от стъкло, и започна да ги разглежда.

Разкъсвана между забавлението и вниманието, Тори побърза да се присъедини към нея.

— Мога ли да ви помогна, мис Роузи?

— Искам шест. Най-красивите шест парчета.

— Разбира се. За подаръци ли?

— Да, по дяволите. За мен. — Тя небрежно удари витрината, която издрънча и накара сърцето на Тори да подскочи.

— Дайте, аз ще ги извадя.

— Добре, много са тежки. — Очите на Роузи, гримирани с изкуствени мигли, които напомняха паяци, най-сетне спряха върху лицето на Тори.

— Ти не си ли момичето, което си играеше с Хоуп?

— Да, госпожо.

— Спомням си. Веднъж една циганка в Трансилвания ми гледа на ръка. Каза, че ще имам четирима съпрузи. Проклета да съм, ако искам още един. — Роузи подаде ръката си, цялата обсипана с пръстени и гривни. — Ти какво ще кажеш?

— Съжалявам. — Вместо да се ядоса, Тори се развесели. — Не гледам на ръка.

— Тогава на чаени листенца или на каквото и да е там? Един от моите любовници, младеж от Бостън, ме уверяваше, че бил лорд Байрон в един от предишните си животи. Просто да не очакваш да чуеш подобно нещо от един янки, нали? Кейд, я ела тук и подръж тези стъклени неща. Какъв е смисълът да имаш мъж под ръка, ако не го използваш като товарно добиче — рече тя на Тори с намигване.

— Не знам. Искате ли чай с лед, мис Роузи? Или сладкиши?

— Първо да събудя апетита си. Я, какво представлява това синьото нещо? — Тя взе една полирана дървена поставка с дупка в средата.

— Това е поставка за бутилка.

— Стига бе! Защо някой ще ти подарява бутилка, която ще си почива в поставката? Виното нали е за пиене? Завий ми две. О, Люси Талбът? — Тя се упъти към друга клиентка. Беше като ракета на червени и бели райета. — Ти какво си купи вече?

— Никой не може да задържи леля Роузи в черупка — рече Кейд с усмивка. — Е, как върви?

— Много добре. Благодаря за цветята. Прекрасни са.

— Радвам се, че ти харесват. Надявам се, ще ми позволиш да те изведа на вечеря тази вечер, за да отпразнуваме откриването.

— Аз… — Вече бе отклонила поканата за вечеря от страна на чичо си, отлагайки за следващия ден. Смяташе, че ще бъде изморена, напрегната, искаше да остане сама. Смяташе, че няма да е весела компания. — Добре — отвърна неочаквано и за себе си Тори.

— Ще дойда да те взема около седем и половина. Става ли?

— Да. Кейд, леля ти наистина ли иска всички тези неща? Не знам какво може да прави някой с шест преспапиета.

— Първо ще им се радва, после ще забрави откъде ги е купила и ще си измисли някаква умопомрачителна история как ги е намерила в някакво мръсно и прашно магазинче в Бейрут. Или ще твърди, че ги е задигнала от последния си любовник, който е бретонски граф, когато го била напуснала. След това ще ги подари на вестникарчето или на поредния свидетел на Йехова, който позвъни на вратата й.

— Аха, разбирам.

— Ще трябва да я държиш под око. Тя обича да си пъха разни неща по джобовете. Без зъл умисъл — продължи Кейд, докато Тори ококори очи. — Просто запомни откъде е минала и накрая сложи нещата, които липсват, в сметката й.

— Но… — Тори се обърна и видя Роузи в момента, в който пъхаше една лъжица в широкия джоб на роклята си. — Господи! — прошепна тя и остави Кейд, който се подхилваше.

— Роузи не се е променила — подхвърли Айрис.

— Не, госпожо, нито на йота. Господ да я благослови за това. Как сте вие, мис Мууни?

— Дишам все още. Ти си пораснал. И то много. Как е семейството ти?

— Добре, благодаря.

— Съжалявам за баща ти. Беше добър човек и интересен мъж. Човек невинаги може да съчетае и двете неща.

— Така е. Винаги е имал много високо мнение за вас.

— Той ми даде възможност да работя и да живея честен живот, след като загубих съпруга си. Да сложа храна на масата за децата си. Никога няма да забравя това. Имаш нещо от него в очите си. А дали си почтен човек като баща си, сега, когато вече си голям, Кинкейд?

— Опитвам се да бъда. — Когато Роузи нададе писък и задрънка камбанките, Кейд се обърна и срещна търпеливите очи на Тори. — Виждам, че ръцете на Тори са пълни. Ще ида да й помогна.

— Ще се справи. Тя умее да се справя с всичко. Понякога малко по-добре от другите.

— Дори ти обръща гръб, ако искаш да й помогнеш.

— Така е — съгласи се Айрис. — Но си мисля, че това, което искаш да направиш за нея, не е само да й помогнеш. Смея да кажа, че има нещо повече. И тъй като се надявам, че не греша, ще се опитам да ти дам онова, от което всеки се нуждае, но никой не иска.

Кейд нагласи преспапиетата, които носеше в ръце.

— И какъв е вашият съвет?

Айрис разцъфтя в усмивка.

— Умно момче. Винаги съм била убедена, че си умен. Разбира се, че е съвет. Не се мотай дълго. Ако съществува нещо, което всяка жена заслужава поне веднъж в живота си, то е да бъде ухажвана. А сега ми подай част от тези неща, преди да си ги изтървал.

— Но тя не е сигурна. — Кейд й подаде две преспапиета и остави останалите четири на близката маса. — Нуждае се от време.

— А ти казал ли си й, че я искаш?

— Повече или по-малко.

Айрис завъртя очи.

— Мъже. Не знаеш ли, че жената казва едно, мисли друго, а прави трето. Или наистина не се интересува от теб, или е патка, или е била наранена преди. Тори щеше да ти каже направо, ако не я интересуваш. Сигурна съм, че не е глупава патица, значи остава третото. Виждаш ли оня мъж там?

Объркан, Кейд се огледа и видя Сесил, който подреждаше нови сладкиши в чинията. Ръцете му бяха с размер на лопати.

— Да, госпожо.

— Ако нараниш момиченцето ми, ще пратя тази голяма стара мечка да се разправя с теб. Но тъй като мисля, че няма да се наложи, предлагам да й покажеш, че все още има мъже, на които може да се вярва.

— Работя по въпроса.

— Понеже тя се опитва да се самоубеди, че вие двамата сте просто обикновени познати, работи по-бързо.

Айрис се усмихна и се отдалечи, за да привлече още някой потенциален купувач.

 

 

— Тя сложи пет пръстена за салфетки в джоба си. — В шест и десет Тори заключи вратата. Сесил кимна, а тя издърпа стола си и се отпусна изтощена на него. — Пет. Разбирам да са четири или шест, но пет? Какъв човек трябва да си, че да задигнеш пет пръстена за салфетки?

— Ти какво си мислиш, че е мислила за тях като за комплект?

— Добавете още 2 лъжици, три запушалки за вино и чифт прибори за сервиране на салата. Сложи ги в джоба си, докато стоях точно до нея и си говорихме. Пъхна ги в джоба си, усмихна се, после свали розовия си гердан и ми го подари.

Объркана, Тори докосна с пръсти гердана на шията си.

— Тя те харесва. Роузи винаги подарява разни неща на хората, които харесва.

— Не съм сигурна дали трябваше да запиша всичко на сметката й. Не съм сигурна дали изобщо тя има нужда от тези неща. Господи, бабо, та тя похарчи повече от хиляда долара. Хиляда — повтори тя и притисна с ръка стомаха си. — Струва ми се, че ще се разболея.

— Не, няма. Скоро ще бъдеш много щастлива, ако сама си го позволиш. Сега мисля да пришпоря Сесил да си вървим, че да можеш да си поемеш дъх. Ще дойдеш у Джей Ар около един утре на обяд, нали? Толкова отдавна не сме се събирали цялото семейство.

— Разбира се, бабо. Не знам как да ти благодаря, че остана целия ден. Сигурно си много изморена.

— Краката ме болят и имам намерение да ги вдигна и да позволя на Бутс да ми налее чаша вино. — Айрис се наведе да целуне Тори. — Ще празнуваш, нали мила?

Да празнува, помисли си Тори, след като направи сметките си, подреди и заключи. Едва мислеше, та камо ли да празнува. Но беше успяла.

Беше доказала на всички, че е тук, че се е върнала.

Не беше останка от миналото, а успех. Някой все още може би виждаше в нея само едно малко момиче с призрачни очи. Но това вече нямаше значение. Повечето щяха да осъзнаят какво е направила. И какво иска да бъде. Тя щеше да се погрижи за това.

Нямаше намерение да се провали, нито да избяга. Този път щеше да спечели.

Зави по алеята, водеща към къщата, и видя самата къща такава каквато беше сега. И такава, каквато бе преди години. Видя и себе си, каквато беше.

Неспособна да сдържа повече сълзите си, Тори опря глава на кормилото и заплака.

 

 

Седеше на земята и се опитваше да не плаче. Само бебетата плачат. А тя не беше ревливо бебе. Но сълзите въпреки всичко извираха.

Когато падна от колелото, ожули коляното и лакътя си. Ожуленото място я болеше, кожата там гореше, и течеше кръв. Искаше да отиде при Лайла. Тя щеше да я прегърне и да я успокои. Лайла щеше да й даде сладкиш и всичко щеше да се оправи.

Не я интересуваше повече глупавото колело, нито как да се научи да го кара.

То лежеше до нея като паднал войник. Едното му колело продължаваше да се върти, докато тя седеше с подпряна глава и подсмърчаше.

Беше само на шест години.

— Хоуп! Какво правиш? — Кейд караше своето колело по алеята и изпод гумите летяха камъчета. Баща му го бе оставил в началото на пътя към Бо Рев, бе го освободил за целия следобед през тази събота. И той за нула време успя да си вземе колелото и да тръгне към блатото, където имаше среща с Уейд и Дуайт.

А ето че тук лежеше счупен неговият стар трискоростен велосипед и малката му сестричка плачеше до него.

Не беше сигурен какво иска да направи повече. Да й се накара или да поправи счупеното колело.

— Майчице, гледай какво си направила? Обелила си боята! По дяволите! — Последните думи изрече съвсем тихо. Не му беше позволено да ругае, правеше го само тайно. — Нямаш работа с моето колело. Имаш си свое собствено.

— То е бебешко! — Хоуп вдигна глава и той видя, че сълзите са прокарали няколко вадички по прашното й личице. — Мама не дава на татко да му махне помощните колелца.

— Ами, помисли си защо! — Ядосан, Кейд вдигна колелото и я огледа да види колко е ударена. — Върви при Лайла и се измий. И дръж ръчичките си далеч от моите неща.

— Аз само исках да се науча. — Тя изтри с ръка носа си, а през сълзите в очите й проблесна предизвикателство. — Ще мога да карам като теб, ако някой ме научи.

— Да бе, да, сигурно — подхвърли презрително Кейд и сложи крак на пръчката. — Ти си само едно малко момиченце.

Тогава Хоуп се изправи на крака.

— Но ще порасна — рече през зъби тя. — Ще порасна и ще карам по-бързо от теб и от който и да било друг. Ще видиш. И тогава ще съжаляваш.

— Ау, направо целият треперя. — Кейд се развесели. Тъмносините му очи заблестяха развеселено. Ако едно момче е осъдено от съдбата да си има две малки сестрички, единственото, което може да направи, е да се заяжда с тях. — Аз винаги ще бъда по-големият, по-умният и по-бързият.

Долната й устничка трепна, сигурен знак, че сълзите отново ще потекат. Той й се присмя, сви рамене и подкара колелото си по алеята, въртейки все по-бързо педалите, за да докаже изключителните си способности.

Когато се обърна назад, широко ухилен до уши, за да се наслади на победата си, видя, че главата й е клюмнала, косата й е разпиляна като завеса, а по брадичката й се стича тънка струйка кръв.

Кейд мигновено спря, завъртя очи и поклати глава. Приятелите му го чакаха. Имаше да прави милион неща. А половината събота вече беше минала. Нямаше време да се занимава с момичета. Особено когато са му сестри.

Но въздъхна дълбоко и забута обратно колелото си.

— Хайде, ставай! По дяволите!

Тя отново изхълца, завъртя очи и го погледна.

— Наистина ли?

— Да. Хайде, идвай! Няма да си губя целия ден заради теб!

Хоуп цялата светна. Метна се на колелото и като хвана дръжките му, се засмя.

— Внимавай! Това е сериозна работа. — Кейд погледна към къщата, надявайки се Бог да не позволи на майка им да надникне през прозореца. И двамата щяха да бъдат наказани до вечеря.

— Не! Ето така трябва да центрираш тялото. — Кой знае защо му беше трудно да произнесе думата тяло, тя някак си го плашеше с нещо. — И гледай напред.

Хоуп го погледна. Очите й излъчваха вяра и обожание, а усмивката й беше ярка като слънцето, което се промъкваше през листата на дърветата.

— Добре.

Кейд си спомни как баща му го бе учил да кара колело и сложи ръката си на багажника, като лекичко я направляваше, докато тя започна да върти педалите.

Колелото се задвижи с клатушкане. Изминаха няколко метра и тя отново падна.

Но не заплака, дори звук не издаде. Без да се колебае, стана и се качи отново. Не можеше да не отчете смелостта и упоритостта й.

Така те караха и падаха заедно, нагоре-надолу по алеята и обратно, покрай старите дъбове, покрай жълтите нарциси и младите лалета, докато сутринта премина в следобед.

Кожата на Хоуп беше съвсем мокра от пот, а сърцето биеше силно. Бум, бум. Неведнъж бе прехапвала долната си устна, за да се сдържи и да не се разплаче. Чуваше дишането на брат си зад себе си, усещаше ръката му да придържа колелото. И беше изпълнена с любов към него. А той си мислеше, че сега тя на всяка цена трябва да успее, повече заради него, отколкото заради себе си.

— Мога да карам! Мога! — прошепна Хоуп, като въртеше педалите. Очите й бяха присвити от напрежение и съсредоточеност в една-единствена цел. Имаше само един път, една цел. Краката й трепереха, а мускулите на ръцете й сякаш бяха пълни с олово.

Колелото подскочи под нея, заклати се застрашително, но тя не падна. И неочаквано видя Кейд да тича отстрани до нея, ухилен до ушите.

— Ето, направи го! Сега продължавай, вече можеш да караш.

— Караааам! — Колелото под нея се засили сякаш само. С високо вирната глава и развети коси, Хоуп имаше чувството, че лети като вятъра.

Тори се събуди на земята до колата си. Мускулите й трепереха, пулсът й биеше ускорено. А в сърцето й имаше болка и радост.