Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (18)

Глава 18

Тори тъкмо отвори вратата на магазина в понеделник сутринта, когато влезе първият посетител.

— Добро утро. Аз съм Шери Белоуз. Завързах кучето си за пейката отвън. Нали нямате нищо против?

Тори погледна навън и видя едно голямо космато куче да седи хрисимо на пътеката.

— Не, разбира се. Колко е голям и красив!

— О, той е още бебе. Бяхме на сутрешната си разходка в парка и реших да намина покрай вас. Бях тук в събота. Имаше толкова много хора.

— Да, и аз бях много заета. Искате ли да ви покажа нещо или само ще разгледате?

— Всъщност дойдох да ви питам дали нямате нужда от помощ. — Шери оправи косата си, вързана на конска опашка, и вдигна ръце. — Не съм облечена подходящо — усмихна се тя и подръпна мократа си тениска над шортите. — Но последвах импулса си. Аз съм учителка в гимназията. Ще преподавам. Летният семестър започва през юни, а след това от есента — пълен курс.

— Значи, ще бъдете достатъчно заета.

— Но следващите няколко седмици са ми свободни, а също така съботите и половината от септември. Харесва ми да работя в магазин като вашия, пък и малко допълнително пари ще ми дойдат добре. Докато учех в колежа, работех като продавачка, така че познавам работата. Мога да ви дам препоръки, а съм съгласна и на минимална надница.

— Да ви кажа истината Шери, не съм мислила да наемам помощник. Поне докато не видя как ще тръгне бизнесът през първите седмици.

— Сигурно не е лесно човек да се справя сам. — Ако бе научила нещо от учителската професия, то бе постоянство и настоятелност. — Никаква почивка, няма време за счетоводството, нито за инвентаризация, нито за нови доставки и поръчки. След като ще бъде отворено шест дни в седмицата, няма да ви остава нито една свободна минутка за специални поръчки. Ами ходенето до банката, пазаруването… Сигурно ще изпращате поръчки и по пощата.

— Да, но…

— Ще трябва да затваряте магазина всеки път, когато отивате до пощата или пък да ходите сутринта, преди да отворите. Това автоматично ще увеличи работния ви ден. Всеки, който върти бизнес като вас, имам предвид собствен бизнес, знае, че времето е пари.

Тори огледа момичето. Беше младо, красиво и потно от тичането в парка. И беше съвсем прямо. Освен това имаше право. Тя наистина прекарваше в магазина от осем сутринта до осем вечерта. Приготвяше колети за изпращане, вършеше цялата счетоводна работа, тичаше до банката и до пощата.

Не че това я затрудняваше. Напротив, доставяше й истинско удоволствие. Но с времето сигурно щеше да има все повече и повече работа и нямаше да се справи сама.

В същото време не беше съвсем убедена, че иска да споделя своя магазин с друг човек, пък макар и само за част от деня. Изпитваше дълбоко задоволство да прави всичко сама. Удовлетворение. Което разбира се, беше непрактично и глупаво.

— Почти ме убедихте. Хванахте ме в крачка. Защо не ми оставите адреса и телефона си, а и препоръките. — Тори отиде зад бюрото си. — Дайте ми малко време да помисля.

— Супер! — Шери взе подадената й химикалка. — Вземайки мен, вземате и него. — Тя кимна към кучето отвън, а вече две жени го бяха наобиколили и му се възхищаваха. — Той е толкова красив, че хората винаги спират да му се радват и да го погалят. А след като спрат при него, не може да не погледнат и към вашата витрина. Обзалагам се, че тези дами ще влязат. Така с един куршум улучвате два заека.

— Умно. — Тори вдигна вежди. — Може би ще трябва да си купя куче.

Шери се засмя и започна да пише адреса си.

— О, като моя Монго няма да намерите никъде.

В този момент двете жени влязоха в магазина.

— Кучето ваше ли е?

— Мое. — Шери се обърна към тях, цялата разцъфтяла в усмивка. — Надявам се, че не ви е безпокоил.

— Та той е толкова сладък! Истинска голяма и мека топка!

— Кротък е като овчица — увери ги Шери. — Спряхме тук, за да разгледаме. Толкова красиви неща има в този магазин, нали?

— Наистина. Не си спомням да съм идвала преди.

— Защото е съвсем нов. Отворихме в събота — поясни Тори.

— Отдавна не съм идвала в тази част на града — рече едната жена, а другата тръгна из магазина. — Този свещник на витрината ми харесва. Ние се преместихме в къща и искам да подновя малко интериора.

— Сега ще ви го дам. — Тори погледна Шери. — Извинете.

— Няма нищо, гледайте си работата.

Шери наблюдаваше как Тори се занимава с клиентките. Сдържана е, отбеляза на себе си тя. Е, може да си позволи да бъде сдържана. Стоките й са толкова хубави, че сами говорят за себе си и се продават. Но ако тя бърбореше, това едва ли щеше да попречи много на продажбите, нали? Шери си беше бърборана, а нейната приказливост щеше да балансира сдържаността на Тори.

Трябваше да получи работата, мислеше си Шери докато наблюдаваше с едно око как Тори се оправя с клиентките.

Сетне завърза с тях лек и приятен разговор, докато Тори опаковаше покупките.

Направи го, за да налее още вода във воденицата. Когато жените си отидоха добре натоварени с покупки, Шери се обърна към Тори.

— Добре се справихте. Но можехте да я убедите да купи и тези градински саксии.

— Ако ги иска, ще се върне. — Развеселена, Тори нанесе номера на кредитната карта. — Освен това съм сигурна, че приятелката й ще я навие по време на обяда. Ти си доста добра в общуването. Знаеш ли нещо за художествените занаяти?

— Не, но бързо ще се науча. А тъй като вашият вкус много ми допада, това ще бъде лесен урок. Мога да започна веднага.

Тори беше почти убедена. Нещо в момичето я караше да се съгласи.

В този момент вратата се отвори и всички мисли излетяха от главата й като издухани от ураган. Остана само ужасът и той я парализира.

— Здрасти, Тори. — Баща й се ухили насреща. — Дойдох за малко. — Той огледа Шери. — Това куче отвън ваше ли е?

— Да, казва се Монго. Не ви е закачал, нали?

— Не, разбира се. Изглежда доста добро, като монахиня от Армията на спасението. Прекалено голямо куче за мъничко момиче като вас. Видях ви да тичате в парка преди малко. Не можах да определя кой кого влачеше.

Шери почувства лека неприязън, но я потисна и скри зад усмивката си.

— Той ме оставя да си мисля, че съм аз.

— Доброто куче е и верен приятел. По-верен от хората в повечето случаи. Тори, няма ли да ме представиш на приятелката си? Аз съм Ханибал Боудийн — рече той, преди Тори да проговори и подаде голямата си лапа, която толкова често беше използвал, за да запушва устата й. — Бащата на Виктория.

— Приятно ми е да се запозная с вас. — Шери се успокои и топло стисна подадената длан. — Трябва да се гордеете с дъщеря си и с всичко, което е направила.

— И ден не минава да не мисля за това. — Той прикова очи в дъщеря си. — И за нея.

Тя бе започнала да идва на себе си. Така, след като той вече бе тук, значи трябваше да се справи със ситуацията. Сама.

— Шери, благодаря ти, че намина. Ще ти се обадя скоро.

— И аз благодаря. Опитвам се да убедя дъщеря ви да ме вземе на работа. Може би ще кажете една добра дума, а? Приятно ми беше, господин Боудийн. Ще чакам да ми се обадиш Тори.

Шери излезе и отиде при кучето си. Тори я чу как се смее, а кучето се разлая.

— Я да видим. — Баща й сложи ръце на кръста си и се обърна да разгледа магазина. — Хубаво местенце. Както всичко, което правиш за себе си.

Не беше се променил. Ни най-малко. И защо трябваше да се променя? Не изглеждаше по-стар. Не беше оплешивял, нито побелял. Очите му светеха с познатия й тъмен блясък. Времето не беше го докоснало. Когато се обърна, Тори почувства как се свива. Почувства как годините се връщат назад и всичките й усилия да забрави и да се отърси от ужаса, който я преследваше, са били напразни.

— Какво искаш?

— Типично за теб. — Ханибал пристъпи напред и скъси разстоянието помежду им. Тогава тя видя, че е сбъркала. Около устата му се бяха вдълбали бръчки, слизаха към челюстта. И над веждите му също имаше бръчки, като следи от камшик. — Дошла си тук, за да се развяваш в родния си град. Значи гордостта ти не се е смирила и върви преди резила!

— Откъде знаеш, че съм тук? Мама ли ти каза?

— Бащата е баща за цял живот. Аз не те изпускам от очи. Защо си се върнала? За да се хвалиш и да ме срамиш?

— Дойдох заради себе си. Няма нищо общо с теб. И не те засяга.

Лъжи, лъжи, лъжи. Това бяха лъжи.

— Така ли? Не е свързано с мен значи! Нали точно тук, в този град ти накара хората да говорят за теб и да те сочат с пръст? Точно тук предаде мен и Бога за пръв път! И срамът от онова, което направи и което си, ме накараха да напусна града.

— Напуснал си града, защото Маргарет Лавил ти е платила.

Един нервен тик присви бузата му. Тори го познаваше. Това беше предупреждение.

— Така значи… Хората вече говорят. Ето на. Но на мен не ми пука.

— Ще говорят още повече, ако се мотаеш наоколо. И онези, които те търсят, лесно ще те намерят. Видях се с мама. Тя се тревожи за теб.

— Няма причина. Все още имам глава на раменете си и достатъчно мозък в нея. Мъжете са свободни да тръгват и да се връщат, когато си поискат.

— По-точно да избягат. Ти си избягал, след като са те хванали и арестували, защото си изнасилил онази жена. Избягал си и си оставал мама сама. Но когато този път те хванат, вече няма да те пуснат под гаранция. Направо ще те сложат зад решетките.

— Затваряй си устата! — Баща й посегна с ръка. Тя очакваше това и бе подготвена. Но той я сграбчи за блузата и почти я просна на плота. — Трябва да ме уважаваш! На мен дължиш живота си! Благодарение на мен си се родила на този свят.

— За мое огромно съжаление. — Тя се сети, че под плота има ножица. Представи си, че я взема, докато той я дърпаше към себе си. И си помисли дали би могла да я използва, гледайки познатия израз на ярост върху лицето му. — Ако ме докоснеш, веднага ще отида в полицията. Ако ме удариш, ще им разкажа всичко. Ще им кажа колко пъти си ме бил, когато…

Тя преглътна вика си, защото той хвана косата й с едната си ръка, а с другата я стисна за гърлото. Очите й се напълниха със сълзи от болката, но все пак успя да продължи да говори.

— Когато им кажа всичко, веднага ще те тикнат зад решетките. Сега ме остави и си върви. Ще забравя, че съм те виждала.

— Ти да не би да ме заплашваш?

— Не те заплашвам. Казвам ти какво ще сторя. — Яростта и омразата, които се излъчваха от него едва не я задавиха. Чувстваше, че няма да може да издържи дълго. — Остави ме. — Не откъсваше очи от него, докато плъзна ръка да потърси ножицата. — Остави ме, преди някой да е дошъл и да те е видял.

По лицето му премина някакво подобие на чувство. Може би страх, който се смеси с яростта. Тори хвана ножицата. В същия миг той я отхвърли така силно, че тя едва не падна. Блъсна се в касовия апарат.

— Трябват ми пари. Дай ми всичко, което имаш тук. Дължиш ми за всяка глътка въздух, откакто си се родила.

— Нямам много. Няма да успееш да отидеш далеч. — Тори отвори касата и извади всичките пари, които бяха вътре. Щеше да му даде всичко. Всичко, само и само да се махне оттук.

— Онази лъжлива кучка от Хартсвил, да гори в ада дано! — Той продължи да я държи за косата, докато пъхаше парите в джоба си. — И ти също!

— Ти ще отидеш преди мен там. — Не знаеше защо го направи. Нямаше дарбата да предрича бъдещето, не можеше да предсказва събитията. Но фокусира очите си и заговори така, сякаш виждаше картината пред очите си. — Няма да мине и година и ще умреш в болка, страх и огън. Ще се молиш за милост. За милостта, която така и никога не ми даде.

Баща й целият пребледня и я отблъсна така силно, че Тори падна на земята, а някои от предметите по рафтовете се разклатиха и стъклариите зазвъняха.

— Ти, кучко! Не заслужаваш да живееш! Само да си казала на някого, че си ме видяла днес. Ще се върна и ще направя онуй, дето трябваше да направя още когато се роди. Роди се с качулка на лицето. Дяволски знак. Проклета да си!

Той бързо излезе, а Тори остана да седи на пода. Проклета? Гледаше невиждащо ножиците, чийто край се подаваше изпод плота. Почти ги беше хванала, почти…

Единият от двамата вече щеше да е в ада, ако беше ги стиснала здраво в ръце. Все едно кой. Поне всичко щеше да е свършило.

Тя сви коленете си, притисна лице към тях и започна да се търкаля на земята като топчица, както често правеше като дете, след като баща й я оставяше сама и пребита от бой в стаята й.

Така я завари Фейт, когато влезе в магазина с малкото, дърпащо се в ръцете й кученце.

— Господи, Тори! — С един поглед обхвана обстановката — отвореното чекмедже на касовия апарат, изпопадалите предмети и треперещата на земята жена. — Ранена ли си?

Остави кученцето, което веднага затича и се пъхна под рафта.

— Не съм. Нищо ми няма.

— Обир посред бял ден, в този град? Такова нещо никога не се е случвало! Цялата трепериш! С какво те заплашиха, с нож или пушка?

— С нищо. Всичко е наред.

— Не виждам кръв. А ето тук, на шията ти има синина. Ще повикам полиция. Искаш ли да извикам лекар?

— Не! Никаква полиция! Никакъв доктор!

— Защо? Видях един едър мъжага да излиза оттук преди малко, намерих ограбена касата ти и теб, свита на две пред нея. И не искаш да викам полиция? Какво правят хората в големите градове, когато ги оберат? Може би пекат кейк и раздават на бедните?

— Не беше обир. — Изтощена, Тори отметна глава и я подпря на стената. — Аз сама му дадох парите, по-малко от сто долара. Парите нямат значение.

— Тогава ще ми дадеш ли и на мен малко, когато си тръгваш, защото като гледам какви намерения имаш за бизнеса си, няма да се задържиш дълго тук.

— Ще се задържа. Смятам да остана тук. Нищо не е в състояние да ме прогони отново. Нищо. И никой.

Фейт нямаше особено богат опит с истерията, освен със собствената си, но реши, че различава първите й признаци в гласа на Тори и в неочаквания див блясък в очите й.

— Това вече ми харесва. Защо не станеш и не отидем отзад, в склада?

— Казах, че съм добре.

— Тогава или си глупачка, или си лъжкиня. Както и да е, да вървим.

Тори се опита да се измъкне, да стане сама, но нозете не я държаха. Фейт я притегли и й помогна да се изправи.

— Ще оставя кученцето тук.

— Какво?

— Не се безпокой, няма да счупи нищо. Имаш ли нещо за пиене?

— Не.

— Ясно. Трябваше да се сетя. Възпитаната, кротката Тори няма да държи бутилка „Джим Бийм“ в чекмеджето си, я! Сега седни, поеми си дъх и ми обясни защо не трябва да викам полиция.

— Защото ще стане по-лошо.

— Как така?

— Беше баща ми. Аз му дадох парите, за да си отиде.

— И той ти направи това? — посочи шията й Фейт. Когато Тори не отговори, тя дълбоко въздъхна. — Не му е за пръв път. О, спокойно! Хоуп не ми е казала нищо. Сигурно ти се е заклела да мълчи, но аз имах очи. Виждах синините и белезите по теб всеки път. Ти винаги разказваше някаква умопомрачителна история за падане или блъскане в нещо, а доколкото си спомням, не беше нито тромава, нито несръчна. И доколкото си спомням още, онази сутрин, когато дойде да ни кажеш за Хоуп, също беше цялата в синини и рани, при това съвсем пресни.

Фейт отиде до малкия хладилник и извади бутилка вода.

— Затова ли не се срещнахте през нощта? Защото той те преби от бой и те затвори? — Тя държеше шишето и чакаше. — Изглежда съм обвинявала не когото трябва.

Тори взе шишето от нея и отпи.

— Виновен е този, който я уби.

— Но не знаем кой е. По-удобно е, когато заподозреният има лице и име. Можеш да се обадиш в полицията и да им дадеш описанието му. Карл Рус веднага ще тръгне след него.

— Исках само да си отиде. Не очаквах, че ти ще разбереш.

— Хората никога не очакват. Изненадка! — Фейт приседна на бюрото. — Татко рядко вдигаше ръка. Мисля, че от време на време виждах дебелия край, но не толкова често колкото заслужавах. Но той със сигурност знаеше как да шляпва и да всее ужас в сърцето на едно малко момиченце. — О, Господи, как й липсваше баща й. Изпита копнеж и любов по него. — Не защото ме е бил с ремъка, а защото всеки път ми даваше да разбера, че не иска да ги разочаровам. И аз се страхувах да не го разочаровам. Знам, че не е същото. Но се питам, ако той беше друг баща, друг човек и аз бях прекарала живота си уплашена, какво щях да направя?

— Щеше да се обадиш в полицията и да го тикнеш в затвора.

— Точно така. Това не значи, че не разбирам защо ти не го правиш. Когато татко ходеше с онази жена, аз не казах нищо на мама. За известно време вярвах, че тя не знае, но не й казах. Мислех си, че ще се размине. Бъркала съм, но като мислех така това някак си ме крепеше.

Тори остави бутилката с вода на бюрото.

— Защо си толкова мила с мен?

— Нямам представа. Никога не съм те харесвала особено много. Но вече знам причината. Хоуп те харесваше и аз естествено бях контра. А ето че сега спиш с брат ми. Междувременно осъзнах, че за мен той означава много повече, отколкото съм си мислела. Иска ми се да те опозная по-добре.

— Значи си мила с мен, защото спя с Кейд.

Сухият начин, по който произнесе това заключение накара Фейт да се разсмее.

— По заобиколен начин. А ти го казвам, защото със сигурност ще ти писне. И ми е мъчно за теб.

— Права си. — Тори стана. Добре, че краката й вече не трепереха. — Започва да ми писва.

— Така и предполагах. Ти не обичаш да те съжаляват. Но фактът е, че никой не се страхува от собствения си баща. И никой няма право независимо дали е баща, брат или роднина, да бие едно дете. А сега ще отида да видя какво е сторило кученцето, което донесох със себе си.

— Какво кученце? — ококори очи Тори.

— Моето. Още не съм го кръстила. — Фейт излезе и се заля в смях. — Ама кажи не е ли сладурана? Едно истинско малко съкровище! Бижу.

Малкото бижу бе докопало една хартиена салфетка и в момента водеше война с нея. Жертвите бяха съвсем мънички късчета хартия, които лежаха на пода като снежинки, освен това кученцето бе свалило и едно руло панделка и се бе увило цялото в нея.

— О, боже!

— Няма нищо. Изхарчила е не повече от пет долара. Ще платя. Тя е моето бебе.

Кученцето заджафка доволно и като повлече панделката, се отърка с обожание в краката на Фейт.

— Кълна се, никога не съм мислела, че такова малко създание като това, ще ме накара да се заливам от смях. Погледни се мъничето ми, приличаш на коледен подарък!

Тя вдигна кученцето и потърка носа си в неговия.

— А ти ми приличаш на глупачка.

— Знам. Но нали наистина е сладко? Обичам го до смърт. Хайде, мама ще почисти твоите бели тук, докато тази умна леля те подържи за малко.

Тори погледна кученцето, което вече стоеше в коленете й и му се закани с пръст.

— Ако още веднъж се разшеташ в моя магазин, ще те набия.

— Аз ще я науча да кротува. Тя е много умничка. Само гледай — въпреки заканата на Тори, Фейт взе кученцето. Постави го на земята и сложи ръка на гръбчето му. — Седни, миличка. Бъди добро момиче. Седни заради мама.

Кученцето подскочи, близна лицето на Тори, сетне захапа собствената си опашка.

— Много е умна, няма що.

— Но е красива, нали?

— Направо възхитителна. Само че мястото й не е в този магазин. — Като събра парчетата хартия и панделки, Тори се изправи. — Изведи я най-добре на разходка.

— Ние сме тръгнали да пазаруваме. Моля, най-красивия комплект купички за нея. За храна и вода.

— Ти луда ли си? Не и моите купи! Нима ще купуваш ръчно изрисувани от художници купи за едно кутре?

— Теб какво те засяга? Нали си плащам? — Вече съвсем убедена, че трябва да го направи, Фейт взе кученцето под мишница и избра две сини купи с красива инкрустация от имитация на смарагди. — Ето тези ни харесват, нали миличко?

— Това е най-смешното нещо, което съм чувала в живота си.

— Ти си тук, за да продаваш, нали? Покупката си с покупка, независимо за кого е предназначена. — Фейт отиде до щанда и сложи купите върху него. — Моля те да ми ги опаковаш. И не забравяй да сложиш в сметката и щетите.

— Остави щетите. — Тори хвърли късчетата в коша за боклук и се захвана със сметката. — Струва тридесет и три долара и двадесет и шест цента. Купички за куче.

— Добре, ще ти платя в брой. Ето, подръж я за малко.

Фейт отново тикна кученцето в ръцете на Тори, за да отвори чантата си.

Очарована от кутрето въпреки волята си, Тори го гушна и зарови нос в меката му козинка.

— Ти ще ядеш от такъв прекрасен сервиз, като истинска кралица, нали? Кралицата на пчеличките. Куин Би.

— Куин Би? Та това е прекрасно име! — Фейт постави парите на щанда и си взе обратно кученцето. — Ето как ще се казва моето съкровище, Куин Би. Ще ти купя едно модно лигавниче, което да блещука. Ако ще си кралица, да си истинска.

Тори поклати глава, докато връщаше рестото.

— Виждам те съвсем различна, Фейт.

— И аз също. Но ми харесва. Хайде Куин Би, имаме да ходим на куп места и да се срещнем с купища хора. — Тя взе торбата с покупките. — Не мисля, че ще успея да си отворя вратата сама.

— Аз ще ти отворя. — Тори отвори и след секунда колебание докосна Фейт по рамото. — Благодаря ти.

— Няма защо. Трябва да си пооправиш малко грима — добави тя и си тръгна.

Нямаше намерение да се намесва. Начинът, по който Фейт гледаше на живота, и по-точно на живота на другите, беше като на повод за приказки и клюки, но от безопасно разстояние.

Пред очите й обаче стоеше картината на свитата на кълбо Тори на земята зад щанда, и разни панделки и лентички разпилени около нея.

Виждаше съвсем ясно червените следи по врата й.

Сигурно същите е имало по врата на Хоуп. Тя така и не ги видя никога, защото не й позволиха да се прости със сестра си. Но Фейт знаеше.

Нямаше намерение да се меси и поради друга причина. Това си беше семейна работа. Тогава защо да ходи в полицията? Но имаше други начини да стори нещо.

И Фейт целуна Куин Би по главата и се упъти към банката, за да разкаже на Джей Ар какво се бе случило с племенницата му.

 

 

Той реши да не губи време. Веднага отмени следващата си среща, каза на помощника си, че излиза по лична работа и тръгна към магазина на Тори с такъв бърз ход, че когато стигна ризата му беше мокра на гърба.

Тя имаше клиенти. Една млада двойка, които спореха за някаква табла в синьо и бяло. Тори ги бе оставила на спокойствие и стоеше в единия ъгъл на магазина, преподреждайки витрината, от която днес сутринта бе свалила свещника, за да го продаде.

— Чичо Джими? Много ли е топло навън? Целият си червен. Да ти дам ли нещо разхладително?

— Не… да — реши той. Щеше да спечели малко време, за да се успокои. — Каквото имаш, скъпа.

— Ей сега. — Тя отиде в задната стаичка, облегна се на вратата и промърмори едно проклятие. Беше прочела всичко в очите му. Сигурно Фейт е минала покрай банката. Е, можеше да я разбере и да й прости.

Като се опита да успокои дишането си, Тори извади кутийка джинджифилова бира за чичо си.

— Благодаря ти, миличка. — Той отпи голяма глътка. — Искаш ли да обядваме заедно?

— Няма още дванадесет чичо, а и съм си взела сандвич от къщи. Не искам да затварям магазина по обяд. Благодаря все пак. Баба и Сесил рано ли тръгнаха днес?

— Първата им работа. Бутс се опита да ги убеди да останат още няколко дни, но ти познаваш баба си. Тя иска да си е вкъщи. Винаги тъгува, когато е далеч от дома си.

Младата двойка се приближи към тях.

— Довиждане. Ще се върнем пак.

— Надявам се. Приятен ден.

— Добре, я сега да видя. — Джей Ар едва изчака клиентите да затворят вратата, изпи наведнъж бирата и хвана Тори за раменете. Разгледа червените петна върху шията й. — Мили боже! Какъв мръсник! Защо не ме извика?

— Защото ти нищо не можеш да направиш. А и вече всичко свърши. Нямаше нужда да те безпокоя. Фейт не биваше да идва и да ти докладва.

— Престани! Тя направи онова, което трябваше и аз съм й много признателен. Разбрах, че не си искала да звъниш в полицията. Може би така ще е по-добре за майка ти, не знам. Може би. Но ние сме едно семейство.

— Знам, чичо. — Тори му позволи да я прегърне. — Но той вече си отиде. Искаше пари. Беше уплашен и избяга. Скоро ще го хванат. Искам само да стои далеч от мен. Не мога да му помогна.

— Разбира се, че не можеш. Искам да ми обещаеш нещо. — Чичо й задържа ръката й в своята и погали потрепващите й пръсти. — Ако отново го видиш да се навърта наоколо, дори и да не се опита да влезе, веднага да се обадиш. Обещай ми поне това.

— Добре. Но няма да стане нужда. Той получи каквото искаше. И сега е далеч оттук.

Щеше й се да си вярва.