Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (2)

Глава 2

Беше взела решение да се скрие, да се изгуби сред жителите на Чарлстън. И успя да го постигне почти цели четири години. Градът за нея беше като красива и щедра жена. Чак да ти се прииска да се притиснеш към меките й пазви и да успокоиш нервите си, опънати до крайност от безпардонните улици на Ню Йорк.

В Чарлстън гласовете на хората бяха по-тихи, по-напевни и в техния топъл, забавен ритъм човек можеше да се потопи, да се слее с него и да изчезне. Можеше да се скрие, така както веднъж беше повярвала, че може да потъне сред плътните, повличащи като талази на река тълпи на Севера.

Парите не бяха проблем. Тори знаеше как да живее пестеливо и не се страхуваше от работа. Пазеше спестяванията си като орлица и когато те започнаха да растат, започна да мечтае за свой собствен бизнес. Да работи за себе си и да живее спокоен и улегнал живот. Нещо, което винаги й беше убягвало.

Не общуваше с никого. Истинските приятелства означават близост и поддържане на връзки. А тя не желаеше, поне не достатъчно силно, да завързва отново каквито и да е връзки. Хората обикновено задават много въпроси. Искат да знаят всичко за теб. Или поне твърдят, че искат.

Тори не желаеше да им отговаря, а и нямаше какво да им каже.

Намери една малка къщичка — стара, поразнебитена, усамотена — и започна да спестява усилено, за да си я купи.

Хората често недооценяваха Виктория Боудийн. Те виждаха в нея само една млада жена, дребна и доста крехка. Виждаха нежна кожа и деликатни черти, сериозна уста и ясни сиви очи, чийто поглед често определяха като простодушен. Малък нос, съвсем леко вирнат, добавяше нотка на артистичност към лицето, обградено от свободно падаща кафява коса. Виждаха крехкостта й и можеха да я чуят в южняшкия напев на гласа й. Но не можеха да съзрат стоманата, скрита в нея. Стоманата, изкована под безбройните удари от камшика на Ханибал Боудийн.

Тя работеше упорито за целта, която си бе поставила. Бореше се с цялата преданост и всеотдайност на войник от най-предната линия, превземащ брега при десант. Искаше старата къщичка със запустяла градинка и олющена мазилка и работеше за нея. Вадеше си душата и се блъскаше, спестяваше и не си дояждаше, докато къщичката не стана нейна. Апартаментите й навяваха спомени за Ню Йорк и за катастрофата, с която завърши животът й там. Тори не искаше никога повече да живее в апартаменти.

Беше направила добра инвестиция. След което използва свободното си време и уменията си, за да обнови сама вътрешността, стая по стая. Това й отне цели три години, но сега, след като я продадеше и прибавеше парите към спестяванията си, щеше да бъде в състояние да осъществи мечтата си.

Всичко, което трябваше да направи, беше да се завърне в Прогрес.

Седнала до кухненската маса, тя за трети път препрочете договора за наемане на магазина на Маркет Стрийт. Зачуди се дали господин Харлоу от агенцията за недвижими имоти си спомня за нея.

Беше само на десет години, когато се преместиха от Прогрес в Роли, за да могат родителите й да си намерят постоянна работа. По-добра, истинска работа, както твърдеше баща й, вместо да чопли парчето земя, взето под аренда от всемогъщите Лавилови, за да преживяват.

В Роли те, разбира се, си останаха толкова бедни, колкото и в Прогрес. Само че бяха заобиколени от повече хора.

Това вече нямаше значение, напомни си Тори. Тя нямаше да се върне бедна. Отдавна не беше онова уплашено, кльощаво момиченце, само кожа и кости, а делова жена, започваща нова дейност в родния си град.

Тогава защо, би попитал нейният психотерапевт, защо си толкова нервна и ти треперят ръцете?

От очакването, отговори си сама Тори. От вълнението, и от нерви. Разбира се, че от нерви. Всеки човек има нерви. Тя също. Беше нормална. Беше това, което искаше да бъде.

— По дяволите!

Като стисна зъби, Тори взе химикалката и подписа договора.

Беше само за една година. Ако работата не потръгнеше, можеше да се премести. Беше се местила и преди. Изглежда целият й живот щеше да премине в местене.

Но преди да се премести този път, трябваше да свърши много работа. Договорът за наемане на магазина беше само едно тънко листче от планините хартия. Повечето от документите бяха подписани и подпечатани — лицензи и разрешителни за магазина, който възнамеряваше да открие. Мнението на Тори за властите в щата Южна Каролина не беше по-високо от това за крадците. Но тя си бе платила всички такси. Оставаше да уреди нещата с продажбата на къщата и да се разплати с адвокатите, за които пък мислеше, че само срамят честното име крадец.

До края на деня чекът щеше да бъде в ръцете й и тя щеше да е потеглила вече на път.

Почти беше приключила с приготвянето на багажа. Той и не беше кой знае колко много, подсмихва се Тори. Беше продала почти всичко, което притежаваше в Ню Йорк, преди да се премести в Чарлстън. Пътуването без багаж улеснява нещата. Това беше правило, което отдавна бе научила. Никога да не се привързва към нещо, което може да й бъде отнето.

Стана от стола, изми чашата за кафе, избърса я и я уви във вестник, за да я прибере в малката кутия с кухненски прибори, които смяташе, че трябва да вземе със себе си. Погледна през прозорчето над мивката към малкото дворче на къщата си.

Беше чисто и подредено. Щеше да остави на новите собственици керамичните саксии с върбинка и бели петунии. Надяваше се, че те ще се грижат за градината, но ако не я обработваха… Е, това си беше тяхна работа.

Тя беше оставила тук своя почерк. Те можеха да боядисват и лепят тапети, да слагат плочки или паркет, но това, което тя беше направила, щеше да бъде първото. Щеше да остане завинаги.

Човек не може да изтрие миналото, нито да го убие, нито да го погребе или да го лиши от съществуване. Така, както не може да избяга от настоящето или да промени бъдещето.

Всички сме хванати в този цикъл от време и се въртим около гръбнака на многото вчера. Понякога тези вчера са толкова силни, толкова упорити и зловещи, че те засмукват обратно назад, без значение колко се съпротивляваш.

А имаше ли нещо по-угнетяващо от това, помисли си с въздишка Тори.

Затвори кутията, вдигна я, за да я занесе в колата, и излезе от кухнята, без да се обръща назад.

Три часа по-късно чекът от продажбата на къщата беше депозиран. Тори стисна ръцете на новите собственици, изслуша учтиво ентусиазираното им бърборене за това, колко са щастливи, че са купили своя първи собствен дом, и излезе навън.

Къщата и хората, които сега живееха в нея, повече не бяха част от нейния свят.

— Тори, почакай за минутка.

Ръката й беше върху дръжката на колата и мисълта й вече бе насочена към пътя, който й предстоеше, но тя се обърна. Изчака, докато адвокатката й прекоси паркинга на банката. Всъщност докато го преплува, поправи се Тори, защото това беше по-точната дума.

Абигейл Лоурънс никога не бързаше. Не пришпорваше нито нещата, нито себе си. Което вероятно обясняваше факта, че винаги изглеждаше така, сякаш току-що грациозно е пристъпила и слязла от страниците на списание „Вог“.

За днешната среща Абигейл се бе издокарала с бледосин костюм, перли, които сигурно са принадлежали на прапрабаба й, и обувки с тънки като карфици токчета, при вида, на които мускулите на краката на Тори инстинктивно се сгърчиха.

— Уу! — Абигейл размаха ръка пред лицето си, сякаш беше тичала два километра, а не бе преминала само пет метра. — Каква жега, нали? А е само април. — Тя погледна зад Тори към откритата колесарка, пълна с кашони и кутии. — Това ли е всичкият ти багаж?

— Така изглежда. Абигейл, благодаря за всичко, което направи за мен.

— Какво говориш, та ти свърши повечето работа! Не знам кое е по-хубаво. Да имам клиент, който да не разбира и половината от това, което му говоря, или някой, който може да ми дава уроци.

Тя отново хвърли поглед към колесарката, силно изненадана, че животът на една жена може да заема толкова малко място.

— Не мислех, че говориш сериозно, когато каза, че смяташ да тръгнеш още днес следобед. А би трябвало да знам, че ще го направиш. — Тя погледна отново Тори. — Ти си сериозна жена, Виктория.

— Нямам причина да остана тук.

Абигейл отвори уста, но замълча и само поклати глава.

— Исках да кажа, че ти завиждам. Събираш си нещата, слагаш най-необходимото в колата и тръгваш към ново място, към нов живот, към ново начало. Но всъщност не ти завиждам. Нито ей тоничко. Всемогъщи Боже, за това трябват енергия и кураж. Ти си достатъчно млада. Имаш в излишък и от двете.

— За новото начало може би си права, но всъщност аз се завръщам към моето начало. Все още имам семейство в Прогрес.

— Е, да се върнеш към собственото си начало, изисква още повече смелост, отколкото да се преместиш просто някъде другаде. Надявам се, да си щастлива, Тори.

— Всичко ще бъде наред.

— Наред означава едно нещо. — За голяма изненада на Тори Абигейл пристъпи, взе ръката й и като се наведе, я целуна леко по бузата. — А щастлива съвсем друго. Бъди щастлива.

— И аз искам същото. — Тори се отдръпна. Имаше нещо в докосването, имаше нещо и в очите на Абигейл. — Ти си знаела, нали? — прошепна тя.

— Разбира се, че знаех. — Абигейл стисна леко пръстите й, преди да пусне ръката й. — Новините от Ню Йорк идват дотук със скоростта на вятъра, а някои от нас дори им обръщат внимание. От време на време. Променила си косата и името си, но аз те разпознах. Добра физиономистка съм.

— Защо не ми каза нищо? Защо не ме попита?

— Защото ти ме нае да се занимавам с бизнеса ти, а не да си пъхам носа в живота ти. Разбрах те така — не искаш хората да мислят, че си онази Виктория Мууни, която с пророческите си способности беше водещата новина в „Ню Йорк Сити“ преди няколко години. Ако искаше, сама щеше да им го кажеш.

— Благодаря ти.

Хладната любезност в гласа и предпазливостта на Тори накараха Абигейл да се усмихне.

— В името на Бога, миличка! Мислиш ли, че щях да те питам, ако синът ми се канеше да се жени или къде, по дяволите, съм загубила диамантения годежен пръстен на баба си? Всичко, което казах, беше, че за мен не е тайна колко тежки моменти си имала и се надявам да бъдеш по-добре. А сега, ако имаш някакви проблеми в Прогрес, само ми дай знак.

Проявената човешка доброта винаги я объркваше. Тори хвана дръжката на вратата.

— Благодаря ти. Наистина. По-добре да тръгвам. Трябва да спра на няколко места — но хвана още веднъж ръката на Абигейл. — Наистина оценявам всичко, което направи за мен.

— Карай внимателно.

Тори влезе в колата и отвори прозореца, преди да запали мотора.

— В средното чекмедже с папките. В кабинета у дома ти, между буквите „Д“ и „Е“.

— Какво?

— Там е пръстенът на баба ти. Малко ти е голям, затова се е изхлузил и е паднал между папките. Трябва да дадеш да го стеснят. — След което запали колата и направи рязък завой, докато Абигейл мигаше стреснато подир нея.

Тори излезе от западната страна на Чарлстън, после се насочи на юг, за да направи планираната обиколка на щата, преди да отиде в Прогрес. Списъкът на художниците и майсторите занаятчии, които възнамеряваше да посети, беше напечатан и лежеше в новото й куфарче. Там фигурираха и адресите им, от които се виждаше, че трябваше да кара по доста второстепенни пътища. Щеше да й отнеме повече време, но няма как, беше необходимо.

Беше се договорила с някои от майсторите и художниците да излага и продава творбите им в магазина, който щеше да отвори на Маркет Стрийт, но й трябваха много повече неща. Да започнеш с малко, не означава да започнеш добре.

Разходите по откриването, закупуването на стока, намирането на подходящо място за живеене… Всичко това щеше да погълне почти всичките й спестявания. До последния цент. Тори обаче възнамеряваше да спечели. И при това да спечели доста.

За една седмица, ако нещата вървяха по план, щеше да обзаведе и подреди магазина. До края на май щеше да го отвори. Сетне щеше да види. Един Бог знае тези неща.

Колкото до останалото, щеше да решава в момента. Когато дойдеше времето, щеше да подкара колата по дългата сенчеста алея към Бо Рев и да се срещне лице в лице със семейство Лавил.

Щеше да се срещне с Хоуп.

В края на седмицата Тори беше напълно изтощена, обедняла с неколкостотин долара, благодарение на спукания радиатор на колата си, и готова да обяви края на своите пътешествия. Смяната на радиатора означаваше да отложи отиването си до Флоренция на следващата сутрин и да се задоволи със съмнителния комфорт на един мотел край път номер 9 извън Честър.

Стаята вонеше на застоял цигарен дим. Удобствата включваха тънко като люспа парченце сапун и платена телевизионна програма, предназначена да стимулира сексуалните апетити на клиенти, които наемаха стая на час и благодарение на които мотелът все още не беше фалирал.

По килима имаше петна, за чийто произход Тори реши, че е по-добре да не гадае.

Тя плати в брой за една нощ, защото не й хареса идеята да даде кредитната си карта на мъжа от рецепцията с лукави очи, който вонеше на джин и отпиваше от чаша за кафе, в която течността най-вероятно не беше кафе.

Стаята беше толкова непривлекателна, колкото и мисълта да седне обратно зад волана за още един час. Но това беше положението. Тори сложи единствения паянтов стол до вратата и пъхна облегалката му под дръжката, за да я застопори. Помисли си, че столът едва ли е по-надеждна защита от тънката ръждясала верижка. Все пак използването и на двете й даваше илюзията за някаква сигурност.

Беше грешка и тя си го знаеше. Не биваше да се напъва и да се изморява толкова много. Сдаде багажа, силите й я предадоха. Но сякаш всичко беше против нея. Грънчарят, с когото се срещна в Грийнвил, беше темпераментен и труден за уговаряне. Ако не бе толкова талантлив и изкусен, Тори сигурно щеше да напусне ателието му след двадесет минути. Едва ли щеше да остане цели два часа, уговаряйки, оценявайки, правейки отстъпки в цените, само и само да го убеди.

Аварията с колата й отне още четири часа. Да намери пътна помощ, да я влачат на буксир, да преговаря за употребяван радиатор от гробището за коли, да сплаши достатъчно много механика, че да направи ремонта на място.

Освен това си даваше сметка, че спирането в този крайпътен мотел е чиста глупост. Ако просто беше резервирала една стая в Грийнвил или ако беше спряла в една от прекрасните каравани на междущатското шосе, сега нямаше да се препъва от изтощение в гнусната воняща стая.

Добре де, нали е само за една нощ, каза си Тори, докато гледаше избелялата зелена покривка на леглото. Тук за дребни пари се предлагаха насладите на „Вълшебните пръстчета“. Имаше такава порно програма по кабела.

Тя реши да я пропусне.

Само няколко часа сън и щеше да потегли към Флоренция, където баба й беше приготвила стаята за гости. С чисти чаршафи и гореща баня. Просто трябваше да изкара някак си тази нощ.

Без дори да си събуе обувките, Тори легна върху постелята и затвори очи.

Движещи се тела, хлъзгави от пот.

„Да, бейби, да! Подай ми го! Направи го! По-силно!“

Някаква плачеща жена. Болка, която я заля като гореща лава.

„О, Господи! Господи, какво да правя? Къде мога да отида? Където и да е, само не обратно. Моля те, не му позволявай да ме открие!“

Разсеяни мисли и пипкави ръце, паническа възбуда и яростна вина.

„Ами ако забременея? Майка ми ще ме убие. Дали боли? Той наистина ли ме обича?“

Образи, мисли и гласове я давеха с вълни от форми и звуци.

Оставете ме, помоли се Тори. Просто ме оставете. Тя затвори очи и си представи една стена. Дебела, висока и бяла стена. Строеше я тухла по тухла, между себе си и спомените, останали да висят в стаята като дим. Зад стената всичко беше студено и яркосиньо. Вода, в която можеш да скочиш и да потънеш. И накрая да заспиш.

А високо горе, над бледосиния басейн, слънцето беше бяло и горещо. Можеше да чуе песента на птиците и плискането на водата, когато удряше с ръце по нея. Тук тялото й беше безтегловно, а съзнанието спокойно. В двата края на басейна се виждаха огромни дъбове с дантели от мъх по тях и една върба, превита като придворен слуга, която потапяше своите перести листа в гладката като стъкло повърхност.

Като се усмихна сама на себе си, Тори затвори очи и се остави на течението.

 

 

Смехът беше висок и ясен. Смях на безгрижно младо момиче. Тори мързеливо отвори очи.

До върбата стоеше Хоуп и й махаше с ръка.

— Хей, Тори! Хей! Търсих те!

Първо я прониза радост, като ярка стрела. Тори се обърна във водата и й махна в отговор. Хайде, влизай! Водата е страхотна.

— Сега ще се съблека.

Кикотейки се, Хоуп свали първо обувките си, после шортите, накрая тениската.

— Мислех, че си си отишла.

— Не ставай глупава. Къде мога да отида?

— Търсех те толкова дълго време.

Хоуп влезе бавно във водата. Беше тънка като върбата и бяла като мрамор. Косата й се разстла около нея и заплува по повърхността. Златно върху синьо.

„Винаги и завинаги.“

Водата потъмня, започна да се вълнува. Грациозните клонки на върбата заплющяха като камшици. А водата стана студена. Толкова студена, че Тори започна да трепери.

— Идва буря. Най-добре да излизаме.

— Водата покрива главата ми. Не мога да стигна дъното. Трябва да ми помогнеш.

Докато водата се вълнуваше, Хоуп пляскаше, тънките й млади ръце блъскаха, хвърляха пръски и превръщаха всичко около нея в тъмнокафяво блато.

Тори заплува напосоки, с големи загребвания, с бясна скорост. Но с всяко загребване се отдалечаваше все повече и повече от мястото, където другото момиче се давеше. Водата изгаряше дробовете й, заливаше лицето й. Почувства, че потъва, почувства, че се дави, а лицето на Хоуп беше в главата й.

— Трябва да дойдеш. Трябва да побързаш.

 

 

Събуди се в мрак. В устата си имаше вкус на блато. Без да има желание, нито сила да построи своята стена отново, Тори стана от леглото.

Отиде в банята и наплиска лицето си с вода. После вдигна глава и се погледна в огледалото.

Очите й, пълни със сенки и следи от съня, я погледнаха. Беше прекалено късно за връщане, помисли си Тори. Винаги беше късно.

Грабна чантата си и избяга.

Сега тъмнината бе успокояваща. Сладкишът и безалкохолното питие, които си взе от разнебитения автомат до вратата на стаята, малко я пооправиха. Тя пусна радиото, за да я разсейва. Не искаше да мисли за нищо друго, освен за пътя.

Когато стигна средата на щата, слънцето изгря и трафикът стана доста натоварен. Спря, за да зареди с бензин, преди да продължи на изток. Премина, без да спре, покрай отбивката, водеща към мястото, където знаеше, че живеят родителите й. Стомахът й обаче се сви и остана стегнат още тридесет километра.

Мислеше за баба си, за стоката, която носеше в багажника на колата или вече бе изпратила в Прогрес. Мислеше за парите, които й трябваха през следващите шест месеца, и за работата, която трябваше да свърши, за да отвори магазина преди Деня на падналите във войните.

Мислеше за всичко друго, но не и за истинската причина, поради която се завръщаше в Прогрес.

Точно преди Флоренция спря и използва тоалетната в бензиностанцията на „Шел“ за да се пооправи, да се среше и дори да си сложи малко грим. Това едва ли щеше да заблуди баба й, но поне направи усилие.

Отново спря, съвсем импулсивно, пред една цветарница. Градините на баба й бяха като за списание, но дузината розови лалета, които купи, бяха следващото усилие, което сметна, че трябва да положи.

Тя живееше, всъщност беше живяла, напомни си Тори, на два часа път от баба си и не бе идвала да я види от Коледа.

Когато зави по красивата уличка с разцъфтял кучешки дрян и напъпили храсти, се зачуди защо. Беше прелестно място. От онези квартали, където децата играят в дворовете, а кучетата дремят на сянка. Място, където клюките се прошепват край задните врати, хората забелязват непознатите коли и хвърлят по едно око към къщата на съседа повече от загриженост, отколкото от любопитство.

Къщата на Айрис Мууни бе насред двор със стара и огромна азалия, която сякаш пазеше основите й. Цветовете бяха леко прецъфтели, но тяхното поизбеляло розово и червено добавяше деликатен нюанс към строгото синьо на стените, с което баба й бе избрала да ги боядиса. Както очакваше, градината отпред беше буйно разцъфтяла и красива, тревата ниско окосена, а малката веранда пред къщата изметена, чиста и излъскана.

На пътеката, зад старата кола на баба й, стоеше паркиран един пикап с надпис „Водопроводчик по всяко време“.

Тори натисна спирачки. Слезе от колата и докато вървеше към къщата, напрежението, което я изпълваше през целия път, започна сякаш да изтича от нея.

Тя не почука. Никога не чукаше на тази врата, но знаеше, че винаги ще бъде отворена, за да я посрещнат. Навремето имаше моменти, когато само този факт я беше предпазвал от разпадане.

Изненада се, че намери къщата тиха и празна. Беше почти десет. Очакваше да завари баба си в градината или как се суети из кухнята.

Дневната беше разхвърляна. Пълна с мебели, книги, дреболии. Имаше една ваза с дузина червени рози, пред които нейните лалета изглеждаха като бедни роднини.

Тори остави куфара, чантата си, след което се обърна към коридора и извика:

— Бабо? Вкъщи ли си? — С цветята в ръка, тя се запъти към спалните и учудено вдигна вежди, когато долови движение зад затворената врата на стаята на баба си.

— Тори? Миличка! Ей сега идвам. Върни се… и си вземи чаша чай с лед.

Тори сви рамене и се упъти към кухнята. Обърна се само веднъж, защото й се стори, че чу нещо като приглушен смях.

Тя остави цветята върху плота, после отвори хладилника. Каната с лед беше вътре, готова и я очакваше, чаят беше приготвен както го обичаше — с парченца лимон и стръкчета мента. Баба й никога не забравяше нищо, помисли си Тори, и почувства сълзи на нежност и умора да изпълват очите й.

Премига, за да ги прогони, и дочу бързите стъпки на баба си.

— За бога, ти си подранила! Не те очаквах по-рано от следобед. — Дребничка, елегантна и жива, Айрис Мууни влезе в стаята и грабна Тори в прегръдките си.

— Просто тръгнах по-рано и карах през цялото време. Събудих ли те? Да не би да не се чувстваш добре?

— Че защо?

— Все още си по халат.

— О, това ли? — След като я притисна още веднъж до гърдите си, Айрис се отдръпна. — Чувствам се свежа като кукуряк след пролетен дъжд. Но я да те погледна. Ти, миличка, не ми харесваш.

— Само съм малко уморена. Бабо, ти наистина изглеждаш чудесно.

Това беше самата истина. Шестдесет и седемте години бяха издълбали бръчки по лицето й, но не бяха потъмнили цвета му на магнолия, нито бяха променили нюанса на дълбоките сиви очи. Косата й на младини е била червена. Айрис и до ден-днешен я поддържаше в същия цвят. Ако Бог е искал жените да ходят със сиви коси, обичаше да казва тя, нямаше да позволи да бъдат измислени боите за коса. Така че тя се грижеше за себе си и поддържаше външния си вид.

Което, помисли си в момента Айрис, не можеше да се каже за внучката й.

— Седни, ето тук. Ще ти направя нещо за закуска.

— Не се безпокой, бабо.

— Знаеш, че с мен не бива да спориш, нали? А сега, сядай. — Баба й посочи един стол до малката масичка с цвят на сладолед.

— О, я виж! Колко са красиви! — Тя разви лалетата. В очите й заблестя удоволствие. — Много мило от твоя страна, малка моя Тори.

— Бабо, да знаеш как ми липсваше! Съжалявам, че не те посещавах по-често.

— Ти си имаш собствен живот, а аз винаги съм искала точно това за теб. Сега просто си почини и когато се почувстваш по-добре, ще ми разкажеш всичко за пътуването.

— Заслужаваше си. Всеки изминат километър от него си заслужаваше. Открих чудесни неща.

— Наследила си моя вкус към красивото. — Баба й намигна и се обърна точно навреме, за да види как внучката й зяпна при вида на мъжа, който влезе през вратата на кухнята.

Беше висок като дъб и имаше гръден кош колкото „Буик“. Прошарената му коса бе с цвета и структурата на стоманена вълна. Очите му бяха лъскави и кафяви като жълъди, и добри като на хрътка. Лицето му беше загоряло. Той се прокашля, за да изчисти гърлото си, и кимна на Тори.

— Добро утро — рече. Говорът му беше провлачен като на планинец. — Амиии… мис Мууни, оправих и почистих канала на мивката.

— Сесил, престани да се правиш на слабоумен. Не си носиш дори инструментите. — Айрис остави картона с яйца настрани. — Няма защо да се изчервяваш — продължи тя. — Внучката ми няма да припадне, като разбере, че баба й си има любовник. Тори, това е Сесил Акстън, причината, поради която в десет часа сутринта все още не съм облечена.

— Айрис! — По бузите на клетия човек изби ярка червенина. Лъхаше на жарава. — Приятно ми е, Тори. Баба ви с такова нетърпение очакваше да ви види.

— Здравейте — отвърна Тори, защото не можа да измисли нищо по-умно. Подаде ръката си и понеже все още беше слисана и изумена, а объркването на мъжа срещу нея беше повече от очевидно, за миг в главата й проблесна бърз и леко замазан образ на това, което бе накарало баба й да хихика зад затворената врата на спалнята.

Тя бързо прогони видението и погледна Сесил право в очите с разбиране и съчувствие.

— Значи вие сте… водопроводчик, господин Акстън?

— Преди време дойде да оправи бойлера за топлата вода — побърза да отвърне Айрис — и до ден-днешен все още ме топли.

— Айрис! — Сесил наведе глава, присви двете планини, които представляваха раменете му, но не можа съвсем да прикрие усмивката си. — Най-добре да тръгвам. Надявам се да прекарате добре, Тори.

— Да не би да смяташ да се измъкнеш, без да ме целунеш за довиждане? — За да няма недоразумения и за да разреши проблема, Айрис прекоси кухнята, взе лицето на мъжа в ръцете си, придърпа го към себе си и го целуна право в устата. — Е, както видя, нито светкавици, нито гръмотевици не се изсипаха над главите ни, а това дете тук изобщо не припадна. — Тя отново го целуна и сетне го шляпна по бузата. — Можеш да вървиш, хубавецо. Приятен ден.

— Надявам се… ами… да те видя по-късно.

— И добре ще направиш. А сега изчезвай. Трябва да говоря с Тори.

— Тръгвам. — Сесил се обърна към Тори с колеблива усмивка. — Човек може да спори с тази жена, но от това само ще го заболи глава. — Взе избелялата синя бейзболна шапка от закачалката в кухнята, сложи я на непокорната си коса и излезе.

— Нали е сладък? Имам няколко парчета бекон. Как искаш да приготвя яйцата ти?

— С шоколадови стърготини, бабо. — Тори си пое дълбоко въздух, преди да заговори, и стана права. — Не е моя работа, но…

— Разбира се, че не е твоя работа. Освен ако аз самата не смятам да ти кажа, което и ще направя. — Айрис сложи бекона в стария черен тиган, за да се запържи. — Много ще бъда разочарована от теб, Тори, ако си шокирана и възмутена от мисълта, че баба ти може да има сексуален живот.

Тори трепна, но успя да запази сериозно изражение, когато Айрис се обърна към нея.

— Не съм шокирана, нито възмутена. Само леко объркана. Мисълта, че идвайки тук тази сутрин, можех да нахълтам в… хм.

— Добре де, но ти подрани, миличка! Сега, само да изпържа тези яйца и двете ще се отдадем на една хубава, късна и питателна закуска.

— Ти сигурно си огладняла като вълк. Е, надявам се, че има защо.

Баба й премига, сетне отметна глава и се разсмя.

— Сега вече те харесвам. Ти отново си моето момиче. Направо ме уплаши, захарче, когато дори не ми се усмихна.

— Че защо трябваше да се смея? Ти си тази, която е правила секс, не аз.

Развеселена, Айрис поклати глава.

— Е, и? Чия е грешката тогава?

— Твоя. Ти първа си видяла Сесил. — Тори извади две чаши и ги напълни с чай. Колко жени, мислеше си тя, може да се похвалят с баба, която върти любов с водопроводчика? Не беше сигурна дали трябва да бъде горда или развеселена и накрая реши, че комбинацията от двете ще подхожда най-много на ситуацията. — Изглежда приятен мъж.

— Такъв си е. И което е по-важното, много е добър. — Айрис разбърка бекона и реши да каже всичко наведнъж. — Тори, той живее тук.

— Живее тук? Искаш да кажеш, че ти живееш с него?

— Той иска да се оженим, но аз още не съм сигурна дали искам. Затова си го прибрах, така да се каже, на изпитателен срок. Както му викате вие младите — пробен брак.

— Мисля, че трябва да седна. Господи, бабо! Казала ли си на мама?

— Не. И нямам никакво намерение, защото мога да живея и без лекции за греха, прелюбодеянието, Второто пришествие и Божието наказание. Майка ти е най-голямото мъчение, измислено след бензиностанциите на самообслужване. Как е възможно моята дъщеря да се превърне в подобна мишчица! С майка като мен!

— Инстинкт за оцеляване — прошепна Тори, но Айрис само изсумтя презрително.

— Щеше да оцелее с много по-голяма сигурност, ако беше напуснала този кучи син, за когото се омъжи преди двадесет и пет години. Това си беше неин избор, Тори. Ако имаше поне малко здрав разум, щеше да се махне. Ти го направи.

— Така ли? Не знам дали имах някакви други възможности да избирам. Какво ми беше предоставено? Не знам кое беше правилно и кое грешно. Но сега съм отново тук, бабо. Връщам се там, откъдето започнах. Казах си, че сега съм готова. Всички решения бяха мои. Но знам, че не мога да спра.

— А искаш ли да спреш?

— Не знам отговора.

— Тогава ще продължиш, докато го намериш. В тебе има толкова силна светлина, Тори. Ти ще намериш своя път.

— Ти винаги така ми казваше. А единственото нещо, от което съм се страхувала, е да не се загубя.

— Трябваше да ти помагам повече. Трябваше да бъда там, заради теб.

— Бабо! — Тори стана, прекоси стаята и прегърна Айрис през кръста, като притисна буза към лицето й, докато беконът цвъртеше и съскаше. — Винаги си била единствената здрава ръка в моя живот. Нямаше да съм сега тук, ако не беше ти.

— Да, така е. — Айрис потупа Тори по ръката, след което обърна ловко бекона в тигана. — Ти си по-силна от всички нас, взети заедно. И ако питаш мен, това е, което плашеше Ханибал Боудийн. Той искаше да те пречупи въпреки страха си от теб. В края на краищата това те кали, нали? Невеж субект. — Тя счупи яйцата в ръба на тигана и ги изсипа върху бекона и маслото, което правеше мехурчета. — Да си препечем няколко филийки, какво ще кажеш, а, миличка?

— Тя изобщо не прилича на теб, бабо — каза Тори, като постави филийките в тостера. — Сякаш не е твоя дъщеря. Въобще не прилича на теб.

— Не знам на кого прилича Сарабет. Загубих я преди много години. По същото време, когато загубих и дядо ти, предполагам. Милото ми момиченце, беше само на дванадесет, когато той умря. Дявол да го вземе, аз бях на малко повече от тридесет години и изведнъж се оказах вдовица с две деца на ръце. Това беше най-страшната година в живота ми. Нищо след това не може да се сравни с нея. Исусе Христе, наистина обичах моя мъж. — Тя въздъхна и сложи яйцата в чиниите. — Той беше моят свят, моят Джими. В един момент всичко беше наред, светът беше стабилен, слънцето светеше, и в следващия всичко рухна. А с мен бяха Сарабет, която бе на дванадесет, и Джей Ар, който почти беше навършил шестнадесет. Сарабет беше дива като мен. Може би не й държах юздите достатъчно изкъсо. Сигурно трябваше.

— Не се самообвинявай.

— Не го правя. Но когато човек се обърне назад, вижда по-ясно нещата. Вижда как, ако само едно нещо е било направено по различен начин, е могло да промени цялата картинка. Целият живот. Ако тогава бях напуснала Прогрес… Или ако бях използвала застраховката на Джими, вместо да започвам работа в банката… Ако не бях така дяволски решена да спестявам, за да получат децата ми образование.

— Искала си най-хубавото за тях.

— Така беше. — Айрис постави чиниите на масата и се обърна, за да вземе маслото и конфитюра от хладилника. — Джей Ар получи своето колежанско образование и го използва. А Сарабет намери Ханибал Боудийн. Така е трябвало да се случи. Това е бил пътят. Ето защо сега моята внучка и аз седим тук и ядем две сърца в чиниите си. Но ако мога да върна времето и нещата обратно и да постъпя различно, сигурно пак няма да го сторя. Защото няма да имам теб.

— Аз се върнах, бабо. Макар да знам, че не мога да променя нищо. — Тори сложи препечените филийки в малка чинийка и я постави на масата. — Страх ме е, че изпитвам такава нужда да се върна. Не познавам тези хора. Страхувам се, че няма да познавам дори себе си, когато съм там.

— Ти няма да се успокоиш, докато не го направиш, Тори. Докато онова те държи в подчинение, няма да можеш да се освободиш от него. Ти си вървяла към Прогрес от мига, в който го напусна.

— Знам. — „Вървях и към някого, който ме разбира, а това помага“ — помисли си Тори и се усмихна, като си взе парче бекон. — Я ми разкажи за твоя водопроводчик.

— О, той е голямо сладурче. — Очарована от възможността да говори за него, Айрис разбърка яйцата си. — Изглежда като голяма стара мечка, нали? Но не можеш да предположиш колко е умен. Основал е тази фирма съвсем сам преди петдесет години. Загубил е жена си преди пет години. Аз слабо я познавах. Сега повече си почива. Оставил е работата на двамата си синове. Има шест внуци.

— Шест?

— Да, шест. Единият от тях е доктор. Много хубав млад мъж. Мислех си…

— Спри дотук. — Тори присви очи и си намаза конфитюр върху филийката. — Не ме интересува.

— Но как би могла да знаеш? Дори не си виждала момчето.

— Не ме интересуват никакви момчета. Нито мъже.

— Тори, сигурна съм, че не си била с мъж след…

— Джак — довърши Тори вместо баба си. — Така е. И нямам намерение да се захващам с никого. Веднъж ми беше напълно достатъчно. — В устата й се появи някакъв горчив вкус и тя взе чашата си с чай. — Не всички сме създадени за семеен живот, бабо. Аз съм щастлива, когато съм сама.

Когато Айрис вдигна вежди, Тори побърза да продължи.

— Добре, да речем, че предпочитам да бъда щастлива по този начин. Скъсах се от работа, за да го постигна.