Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (1)

Глава 1

Тя се събуди. Бе попаднала в тялото на една мъртва приятелка. Беше на осем години, висока за възрастта си, с тънки кости и деликатни черти. Косата й беше копринена, с цвят на зряла пшеница, и се стелеше красиво по тесния й гръб. Майка й обичаше да я реши всяка вечер. Сто разресвания със сребърната четка с мека четина, която лежеше в изящна кутия от черешово дърво.

Тялото й помнеше.

Чувстваше всяко едно дълго, протяжно движение на четката, то я караше да си представя, че е котка, която галят. Помнеше как светлината падаше косо върху кутийките за фиби и шишенцата с парфюм и се отразяваше в сребърния гръб на четката, докато преминаваше през косата й.

Спомняше си аромата на стаята. Дори и сега можеше да го вдъхне. Гардения. Любимият парфюм на майка й. Мама винаги миришеше на гардения.

А в огледалото, осветено от лампата, можеше да види бледия овал на лицето, толкова младо, толкова красиво, с тези замислени сини очи и гладка кожа. Толкова живо.

Името й беше Хоуп.

Всички, дори високите френски прозорци бяха затворени, защото навън беше горещо лято. Топлината притискаше с влажните си пръсти стъклото, но вътре в къщата въздухът беше хладен и нейната памучна нощничка си оставаше все така твърдо колосана. Дори шумолеше при всяка стъпка, когато се движеше.

Тя обичаше горещите нощи и жадуваше за приключението, което й предстоеше. Но запази тези мисли за себе си, когато целуна майка си за лека нощ. Едно изискано и нежно докосване с устните по парфюмираната й буза.

Всяка година през юни мама вдигаше килимите и пътеките в хола, навиваше ги и ги прибираше на тавана. И сега сякаш усещаше чамовите дъски на пода, излъскани с паркетин, гладки и хлъзгави под босите й момичешки крака, докато излизаше от приемната с ламперия от кипарисово дърво и картини в дебели рамки с цвят на потъмняло злато. Изкачваше се нагоре по извитите завои на стълбището, което водеше към кабинета на баща й.

Тук господстваше миризмата на мъж. Цигари, кожа, одеколон за след бръснене „Олд Спайс“ и бърбън.

Тя обичаше тази стая със заоблени стени и големи, тежки кресла, тапицирани с кожа в тъмночервен цвят, като виното „Порто“, което баща й пиеше понякога след вечеря. Тук лавиците, които опасваха всички стени, бяха претъпкани с книги и съкровища. Тя обичаше мъжа, който седеше зад огромното бюро, захапал своята пура, с блещукащи стъкла на очилата, наведен над счетоводните книги.

Любовта беше болезнена рана в сърцето на жената, скрита вътре в детето. Един лъч от копнеж и завист заради тази проста, естествена и истинска любов.

Гласът му ехтеше, ръцете му бяха силни, а прегръдката — нежна, когато я вземаше в обятията си. Съвсем различна от леката и сдържана целувка за лека нощ на мама.

— Това е моята принцеса, упътила се към царството на сънищата.

— Какво ще сънувам, татко?

— Рицари, бели коне и приключения отвъд океана.

Тя се изкикоти, но сложи глава върху рамото му и остана така малко по-дълго от обикновено, мъркайки тихо като котенце.

Дали е знаела? Дали е знаела тогава, че никога няма да седне отново в скута му?

После слезе надолу до стълбите, покрай стаята на Кейд. Не му беше време за лягане, все още не, защото той беше четири години по-голям от нея и освен това беше момче. Можеше да остане до късно през летните нощи, да гледа телевизия или да чете книги, толкова, колкото си иска и пак да стане и да бъде готов за задачите на сутринта.

Един ден Кейд щеше да стане господар на Бо Рев. Щеше да седне зад голямото бюро в кабинета в кулата със счетоводните книги на татко. Щеше да върши всичко — да наема и да уволнява работници, да сади и да събира реколтата, да пуши пури на събранията, когато се обсъжда политиката или цената на памука.

Защото той беше синът.

Това всъщност напълно устройваше Хоуп. Тя и не искаше да пуши пури, да седи зад бюрото и да прави сметки.

Спря се разколебана пред стаята на сестра си. Не беше сигурна за Фейт. Никога нищо не беше сигурно що се отнася до Фейт. Лайла, домашната прислужница, казваше, че мис Фейт ще спори дори и с Господа Бога, само и само да го дразни и ядосва.

Хоуп предполагаше, че това е истина. И въпреки че с Фейт бяха близначки, не разбираше коя беше причината сестра й да бъде непрекъснато толкова заядлива. Като драка. Ето тази вечер я бяха изпратили за наказание в стаята й, защото се бе държала дръзко на масата. Сега вратата й беше затворена и не се виждаше никаква светлинка. Хоуп си представи как Фейт лежи и гледа тавана с нацупено изражение на лицето и със свити в юмруци ръце, сякаш готова да се боксира и със сенките дори.

Хоуп докосна бравата. Обикновено можеше да примами Фейт и да я извади от това мрачно настроение. Можеше да се гушне в леглото до нея и да й разказва истории, докато Фейт се разсмее и сприхавостта в очите й изчезне.

Но тази нощ беше определена за други неща. Тази нощ беше нощта на приключенията.

Всичко беше планирано. Затова Хоуп не си позволи никакви вълнения, нито възбуда, докато не се прибра в стаята си и не затвори плътно вратата. Сетне загаси лампата и прекоси стаята в тъмнината, пронизана от сребърните нишки на лунната светлина. Преоблече се, като смени памучната си нощничка с шорти и тениска. Сърцето й биеше лудо в гърдите, докато подреждаше възглавници върху леглото си във форма, която наивните й детски очи смятаха, че прилича на спящо тяло.

Извади изпод кревата своя комплект за приключения. Старата кутия за пикник, в която имаше бутилка кока-кола, вече съвсем топла, малък кейк, кибрит, компас, воден пистолет, напълно зареден, и червено пластмасово фенерче.

Седна за миг на пода. Можеше да долови миризмата на кредите си за рисуване и на пудрата, с която се бе напудрила след баня. Можеше да чуе и музиката, която идваше откъм стаята на майка й. Съвсем тихичка.

Като плъзна безшумно прозореца, за да го отвори, тя се усмихна.

Млада, пъргава и изпълнена с очакване, прехвърли краката си през перваза и стъпи на пръсти върху подпорите на лозата, полудяла от винени сокове.

Въздухът беше като сироп. Горещият му сладък дъх изпълни дробовете й, докато слизаше надолу. Една тресчица се заби в пръста й и тя тихичко изохка. Но продължи да се спуска, като не сваляше очи от осветените прозорци на първия етаж. Беше като сянка. Сянка, която никой не може да види.

Беше Хоуп Лавил, момичето детектив, и имаше среща със своя партньор точно в десет и тридесет и пет.

Трябваше да преглътне смеха, който искаше да се излее от гърдите й и едва не я задави, когато стъпи на земята.

За да повиши собствената си възбуда, тя се затича към огромните стари дървета, които засенчваха къщата, сетне надзърна зад ствола на едно от тях към синята светлина, процеждаща се от прозореца на стаята, където брат й гледаше телевизия, а после към по-ярките жълти прозорци на стаите, които бяха на родителите й.

Ако я откриеха, това щеше да провали мисията, помисли си Хоуп, като се наведе и се промъкна през градината, наситена със сладкия аромат на рози и цъфнал жасмин. Трябваше да избегне залавянето на всяка цена, защото съдбата на света тежеше върху раменете й, както и върху раменете на нейния верен партньор.

Жената вътре в детето нададе писък.

„Върни се, моля те, върни се!“

Но детето не я чу.

Хоуп измъкна своето розово колело иззад камелиите, където го беше скрила същия следобед. Сложи багажа в бялата кошница отзад, след което го забута по тревата покрай дългата, покрита с чакъл алея, докато къщата и светлините й останаха далеч зад нея.

Тогава се метна на велосипеда и го подкара като вятър, представяйки си, че е яхнала свръхмощен мотоциклет, оборудван с устройство за паралитичен газ и пушка. Белите пластмасови ленти се развяваха от краищата на ръкохватките и весело плющяха.

Тя летеше, разсичайки тежкия въздух, съпроводена от хора на щурците и цвъртящите насекоми, събудени от рева на страховитата й скоростна машина.

Когато стигна завоя на пътя, сви наляво и скочи от колелото, като го забута надолу към тясната клисура, за да го скрие сред храстите. Въпреки че луната беше достатъчно ярка, тя извади фенерчето от кошницата. Усмихна се на Принцеса Лия върху циферблата на часовника, която й казваше, че е подранила с цели петнадесет минути. Без страх, без да се замисли дори, Хоуп се обърна и тръгна по тясната пътечка към блатото.

Към края на лятото, към края на детството. Към края на живота си.

Тук светът беше жив и изпълнен със звуци, вода, насекоми и малки нощни създания. Светлината се процеждаше на тънки ивици през свода, образуван от клоните на кипарисите и висящия по тях мъх. Тук цветовете на дивата магнолия бяха едри и ухаеха на сладък, силен парфюм. Пътят към скривалището й беше станал втора природа.

Можеше да дойде тук със затворени очи. Това беше тяхното тайно място за срещи, явката им. Беше скрито, добре избрано и любимо.

Тъй като пристигна първа, тя взе от земята клонки, сухи листа и съчки и се зае да запали огън. Димът щеше да прогони комарите, макар вече да бяха изпохапали ръцете и краката й и тя яростно разчесваше ухапаните места.

Седна край огъня и зачака, като си хапваше от сладкиша и пийваше от топлата кола.

Времето минаваше, очите й се затваряха, а музиката на блатото я люлееше и унасяше като приспивна песен. Огънят погълна тънките съчки и спокойно се разгоря. Унесена, Хоуп подпря буза на коляното си.

В първия миг шумоленето беше като част от съня й, в който вървеше по тесните парижки улички, опитвайки се да избяга от преследващия я руски шпионин. Но звукът от счупена клонка я стресна. Тя вдигна глава и сънят избяга от очите й. Беше готова да се усмихне, но бързо смени усмивката с професионалното изражение на агент от най-висша класа.

— Парола!

В блатото цареше тишина, защото монотонният шум от жуженето на насекомите и лекото пращене на огъня бяха затихнали.

Хоуп скочи на крака и насочи фенерчето, което държеше, като пистолет.

— Парола! — повтори отново и насочи късия лъч на фенерчето към стената от мрак.

Сега шумът дойде отзад, зад гърба й. Хоуп се завъртя, сърцето й подскочи, лъчът затанцува в треперещите й ръце. Страхът, нещо, което толкова рядко беше изпитвала за своите кратки осем години, се промъкна горещ и прегарящ в гърлото й.

— Хайде, престани. Ти не можеш да ме изплашиш.

Звук отляво, тих, тайнствен, подигравателен.

И следващата вълна страх, промъкваща се като змия в корема й. Това я накара да отстъпи една крачка назад.

Тогава чу смеха. Тих, задъхан, близък.

Тичай! Сега тичай през дебелите сенки и подскачащите светлинки!

Страхът беше така заседнал в гърлото й, че режеше напиращите да излязат викове, преди да са стигнали до устните й. Зад гърба си чуваше стъпки. Много бързи стъпки и много наблизо. Нещо я блъсна. Почувства непоносима болка, която тръгна от гърба й и слезе надолу, чак до краката. Падна тежко на земята и усети как болката я обхваща цялата. Въздухът й свърши. От гърдите й се изтръгна стон, когато някаква тежест я прикова към земята. Долови мирис на нещо сладко и на уиски.

Хоуп изкрещя. Един дълъг вик на отчаяние, с който извика своята приятелка.

— Тори! Тори, помогни ми!

А жената, хваната в капана на мъртвото дете, заплака.

 

 

Когато дойде на себе си, Тори видя, че лежи върху плочките на вътрешното дворче на къщата си, облечена само с нощница, която вече бе съвсем мокра от ситния пролетен дъжд. Лицето й също беше мокро и можеше да почувства соления вкус на собствените си сълзи върху езика си.

В главата й ехтяха викове, но тя не знаеше дали са нейните или на детето, което не можеше да забрави.

Цялата трепереща, Тори се извъртя по гръб, така че дъждът да охлади лицето й и да измие сълзите. Виденията, или както майка й ги наричаше „епизодите“, често я оставяха бездиханна, безсилна и с горчив вкус в устата. По-рано можеше да се бори с тях, преди да я погълнат напълно. Или те, или режещото ужилване от кожения колан на баща й.

— Аз ще прогоня дявола от теб, момиче.

За Ханибал Боудийн дяволът беше навсякъде. Зад всеки страх или изкушение се криеше ръката на Сатаната. Затова той трябваше да направи всичко възможно, за да прогони порока от своето собствено дете.

В момента, чувствайки как стомахът й се бунтува, на Тори й се искаше баща й да беше успял.

Сама се чудеше, че за известен период от време беше съумяла да приеме това свое наследство, да го изследва, да го използва, дори да стане знаменита с него. Беше завет, завещание, кръвно наследство, както казваше баба й. Зрението. Сиянието. Дарбата, която се предава чрез кръвта. Възможността да вижда неща, които другите не могат.

Но там се появяваше Хоуп. Все по-дълго и все по-често. Появяваха се тези мигновено проблясващи спомени за приятелката й от детството, които разкъсваха и нараняваха сърцето й. И я плашеха.

Нищо, което бе изпитала през живота си, дори отхвърлянето или приемането на тази дарба, не я бе обсебвало така. Не я бе обърквало, нито превземало. Това я правеше безпомощна, а тя си бе обещала никога повече да не бъде безпомощна.

Но ето че все още беше. Проснала се на земята в собствения си вътрешен двор, под дъжда, без никакъв спомен как се е озовала тук. Последното, което си спомняше, беше, че стои права до плота в кухнята и запарва чай. Лампите светеха, свиреше музика, а тя четеше писмо от баба си.

Там беше причината, осъзна Тори, като се изправи бавно на крака. Баба й беше връзката, свързващото звено с детството й. И с Хоуп.

По-точно нишката, която водеше към Хоуп, помисли си тя, докато затваряше вратата към вътрешния двор. Към болката, ужаса и страха от онази страшна нощ. Защото все още не знаеше кой и защо го беше направил.

Трепереща от нерви и студ, Тори отиде в банята, съблече се, пусна горещата вода и влезе под душа.

— Не мога да ти помогна — прошепна, като затвори очи. — Не можах да ти помогна тогава, не мога и сега.

Нейната най-добра приятелка, нейната сестра по душа, беше умряла онази нощ в блатото, докато самата Тори ридаеше, заключена в стаята си след поредното налагане с колана.

Тя го беше узнала. Беше го видяла. Но беше безсилна.

Обзе я вина. Мъчителна и силна както преди осемнадесет години.

— Не мога да ти помогна — повтори Тори. — Но все се връщам там.

 

 

През онова лято ние бяхме на осем години. Онова далечно лято, когато ни се струваше, че дългите, горещи дни никога няма да свършат. Беше лятото на невинността, на глупостите, на приятелството и всичко, което оформяше красивата стъклена обвивка около нашия собствен свят. И една нощ всичко се промени. Оттогава за мен нищо не е същото. А и как би могло да бъде?

През по-голямата част от живота си избягвах да говоря за онази нощ. Но това не заличи спомените, нито образите. За известно време се опитах да ги погреба, както беше погребана Хоуп. Но сега ги викам отново. Трябва да ги изкажа на глас, дори и само за себе си. Това е като облекчение. Като да издърпаш треската, забила се в тялото ти. Но не в пръста, а в сърцето. Болката ще продължи известно време след това.

Тя беше най-добрата ми приятелка. Връзката ни беше искрена и дълбока. И така силна, както само децата могат да бъдат всеотдайни. Предполагам, че бяхме странна двойка. Тя — богатата, жизнерадостна и привилегирована Хоуп Лавил, и аз — срамежливата, затворена и бедна Тори Боудийн.

Моят баща работеше под аренда малко парче земя. Едно сиромашко ъгълче от огромната плантация, която бащата на Хоуп притежаваше. Понякога, когато майка й даваше вечери или своите разточително богати приеми, викаха моята майка да помага при сервирането и почистването.

Но тази пропаст в социалното положение и класа не бяха пречка за приятелството ни. Всъщност ние дори не си давахме сметка за това.

Хоуп живееше в огромна къща, която нейният високоуважаван и ексцентричен прадядо беше построил като замък вместо в популярния за времето му джорджийски стил. Къщата беше каменна, с кули, кулички, и тесни пролуки, които, предполагам, се наричат бойници. Но това беше нищо за принцеса като Хоуп.

Хоуп живееше за приключенията. Търсеше ги и когато бях с нея, аз също ги търсех. С нея можех да избягам от мизерията и кавгите в моя дом, можех да се изтръгна от своя живот и да стана неин партньор. Правехме се на шпиони, на детективи, на рицари, пирати или междузвездни пътешественици. Бяхме смели и истински, дръзки и предизвикателни.

През пролетта, предшестваща онова лято, използвахме едно джобно ножче, за да срежем леко китките си. Потече кръв и ние тържествено я смесихме. Имали сме късмет, предполагам, че историята не завърши с тетанус. Затова пък станахме кръвни сестри.

Хоуп всъщност си имаше сестра, близначка. Но Фейт рядко се присъединяваше към нашите игри. Намираше ги прекалено глупави за нея, прекалено просташки и мръсни. Те винаги бяха нещо прекалено лошо за Фейт. Ние пък не страдахме от това. Не ни липсваха нито оплакванията й, нито раздразнението й. Онова лято близначките бяхме Хоуп и аз.

Ако тогава някой ме беше попитал дали я обичам, щях да се объркам. Просто нямаше да го разбера. Но всеки ден след оня ужасен месец август, аз чувствах липсата й така, както чувствах липсата на онази част от мен, която умря и си отиде заедно с нея.

Ние се срещахме в блатото, на нашето тайно място. Не съм сигурна дали в действителност беше чак толкова тайно, но си беше наше. Често играехме там, сред влажния, зеленикав въздух. Измисляхме приключенията си, заобиколени от птичи песни, мъх и диви азалии.

Беше ни забранено да ходим там след залез-слънце. Но когато си на осем години, забраните са за това, за да бъдат нарушавани. Най-вълнуващото нещо на света беше да не спазваш правилата.

Аз трябваше да занеса блатен слез^[2] и лимонада. Това беше въпрос на чест. Моите родители бяха бедни и аз бях бедна, но трябваше да участвам в играта. Затова преброих парите, които криех в един буркан под леглото си. През онази августовска нощ имах два долара и осемдесет и шест цента. Това беше цялото ми налично богатство, събрано от върнатото ресто след пазаруването в магазина на Хенсън и скрито в буркана. То се състоеше от едноцентови и петцентови монети и няколко трудно спечелени четвърт долара.

За вечеря имахме пиле с ориз. В къщата беше толкова горещо, че дори яденето бе неприятно, макар че вентилаторите бяха пуснати на максимум. Но ако в чинията имаше дори и едно зрънце ориз, татко очакваше то да бъде изядено и всички да му бъдат благодарни за това.

Преди вечеря винаги се казваше молитва. В зависимост от настроението на баща ми тя продължаваше от пет до двадесет минути. През това време храната изстиваше, коремът ми започваше да се свива и бунтува, а потта се стичаше по гърба ми на тънки, гадни вадички.

Баба ми обичаше да казва, че когато Ханибал Боудийн започне да търси Бога, Бог се опитвал да си намери някое местенце, за да се скрие.

Баща ми беше голям мъжага. Много як в ръцете и раменете. Бях чувала хората да казват, че бил хубав. Годините променят човека по различен начин. Годините бяха направили татко мрачен. Мрачен, строг и посредствен отгоре на всичко.

Носеше тъмната си коса сресана гладко назад, а лицето му изглеждаше като изсечено и изникваше от челото, така както стръмните остри скали стърчат в планината. Скали, които могат да срежат кожата ти до костта, ако направиш една погрешна стъпка. Очите му също бяха тъмни и горяха с оня тъмен огън, който сега мога да разпозная в очите на някои проповедници по телевизията или бездомници на улицата.

Майка ми се страхуваше от него. Опитвам се да й простя за това. За нейния страх, който беше толкова голям, че никога не застана на моя страна, когато той грабваше камшика, за да вкара своя отмъстителен бог в мен. Онази нощ бях съвсем тиха на вечеря. Шансовете ми бяха той въобще да не ме забележи, ако съм кротка и тиха и изпразня чинията си до шушка. Предчувствието за предстоящата нощ вътре в мен беше като нещо живо, възбуждащо и радостно. Нарочно седях с наведени очи и се опитвах да ям бързо, така че да не започне да ми се кара, че се мотая. Това винаги бе най-правилното поведение по отношение на баща ми.

Спомням си звука от въртящите се перки на вентилатора и стърженето на вилиците по чиниите. Спомням си тишината. Тишината на души, криещи се от страха, който обитаваше къщата на моя баща.

Когато майка ми му предложи още пиле, той учтиво й благодари и си взе повторно. В стаята сякаш стана по-светло и започна да се диша по-леко. Това беше добър знак. Окуражена, майка ми каза нещо. Спомена, че доматите и царевицата вървят добре и че следващата седмица се кани да ги консервира. Подхвърли, че и в Бо Рев смятат да правят консерви и дали според него може да отиде да им помага, понеже вече са я помолили.

Не изрече нито дума за заплащането. Дори когато татко бе в добро настроение, беше най-разумно да не се споменава нито дума за парите, които Лавилови щяха да платят на мама за работата. В тази къща той беше господарят. Човекът, който печелеше хляба на всички ни. Нещо, което ние никога не биваше да забравяме и трябваше да му благодарим за тази милост.

Стаята отново затаи дъх. Имаше моменти, когато дори само споменаването на името Лавил извикваше светкавици в тъмните очи на татко. Но тази вечер той позволи на мама да работи у Лавилови сякаш беше нещо съвсем естествено. След като това нямало да попречи на нейните задължения в къщата и тя нямало да пренебрегне работата си под покрива, който той беше осигурил над главата й.

Този относително любезен отговор я накара да се усмихне. Спомням си как чертите й омекнаха и тя отново стана почти красива. Понякога, когато се замисля, си спомням, че мама беше красива.

— Хан — рече тя, като се усмихна. — Не се тревожи, Тори и аз ще се справим с всичката къщна работа. Утре ще отида да говоря с мис Лайла и ще видя какво има за вършене. А като узреят ягодите, ще направя и конфитюр. Знам, че тук някъде имаме восък, но не мога да си спомня къде е.

И тогава тази най-обикновена забележка за конфитюра, восъка и това, че не помни къде е, промени всичко. Предполагам, че съм се отплеснала по време на техния разговор и умът ми е бил зает с предстоящото приключение. Проговорих, без да мисля, без изобщо да си дам сметка за последствията. И изрекох думите, които ме осъдиха.

— Кутията с восъка е на горната лавица в шкафа над печката, точно зад меласата и нишестето.

Казах просто онова, което изплува в съзнанието ми. Една квадратна кутия с парче восък зад тъмната бутилка с меласа. После посегнах към чашата си със студен сладък чай, за да преглътна твърдите зрънца ориз.

Преди още да успея да отпия, почувствах как в стаята отново надвисна тишината. Дойде като безгласна, няма вълна, която заля и погълна дори монотонния шум от вентилатора. Сърцето ми заби ускорено в този вакуум, удар след удар, като огромен тежък чук, чието ехо отекваше единствено вътре в моята глава и всъщност беше внезапният и ужасяващ пулс на кръвта ми. Пулсът на страха.

Баща ми проговори тихо, както винаги, преди да избухне.

— Откъде знаеш къде е кутията с восъка, Виктория? Как можеш да знаеш, че е там, когато не можеш да я видиш? Не можеш и да я стигнеш?

Аз излъгах. Беше глупаво, защото вече знаех, че така или иначе съм осъдена. Но лъжата излезе сама от устата ми. Един отчаян опит за защита. Казах му, че съм видяла, когато мама я слага там. Просто съм си спомнила, че съм я видяла да я слага там.

Той разби тази лъжа на пух и прах. Имаше способността да открива лъжите, да вижда през тях и да ги разкъсва на малки парченца. Кога съм видяла това? Защо нямам по-добри оценки в училище щом съм толкова умна и паметлива, че мога да си спомня къде стои кутията с восък цяла година след последното й използване за консерви? И от къде на къде знам толкова точно, че стои зад бутилката с меласа и нишестето, а не пред тях или до тях?

О, той беше умен човек, моят баща, и никога не пропускаше дори и най-малката подробност.

Мама не каза нито дума, докато той говореше с тихия си глас, удряйки ме с думите така, сякаш бяха юмруци, обвити в коприна. Тя само скръсти ръце и аз видях, че те трепереха. Дали беше заради мен? Мисля, че искам да е било заради мен. Но тя не каза нищо, докато гласът му се извисяваше и той започна да вика. Тя не каза нищо и когато той стана от масата. Не каза нито дума, когато чашата се изплъзна от ръцете ми и се разби на пода. Едно парченце от нея се заби в глезена ми и въпреки растящия в мен ужас, аз все пак почувствах лека болка.

Той първо провери дали казвам истината, разбира се. Сигурно си е казал, че така трябва, така е правилно. Когато отвори шкафа, разбута бутилките и извади бавно квадратната кутия с восък зад тъмната бутилка с меласа, аз заплаках. Тогава все още имах сълзи, все още имах надежда. Дори когато ме сграбчи и изправи на крака, аз се надявах, че наказанието ще бъде да се моля. Да се моля часове наред, докато коленете ми изтръпнат. Понякога, поне през онова лято, това наказание беше достатъчно за него. Нали ме е предупреждавал да не пускам дявола в мен? Но въпреки това аз съм допуснала порока в неговия дом, посрамила съм го пред Господ. Казах, че съжалявам, че не съм искала това.

— Моля ти се, тате, моля ти се, няма повече да правя така. Ще бъда добро момиче, ще бъда послушна.

Молех го, а той крещеше цитати от Светото писание и с голямата си ръка ме влачеше към моята стая. Аз продължавах да го моля. Това беше последният път, когато съм го молила.

Не съм се борила с него. Не се и опитвах да му се противопоставя. Щеше да бъде още по-лошо. Четвъртата божия заповед беше свещена и човек трябваше да уважава баща си, дори когато го пребива до смърт.

Лицето му беше моравочервено от справедливия му гняв, беше голямо и ослепително като слънцето. Той ме удари веднъж и ме запрати на леглото. Това беше достатъчно, за да престана да се моля и да се извинявам. Беше достатъчно да унищожи надеждите ми.

Сега лежах по корем върху леглото си, безучастна като някакво жертвено агне. Звукът от колана, който баща ми измъкваше от работните си панталони, беше като съскането на змия. Сетне, когато замахна с него, се чу кратко изплющяване.

Той винаги ме удряше по три пъти. Света троица на жестокостта.

Първият удар беше най-страшният. Няма значение колко пъти се беше случвало. Ужасът и болката винаги бяха зашеметяващи и предизвикваха писък, извиращ чак от вътрешностите ми. Тялото ми започваше да се гърчи от протест. Не, по-скоро от недоумение. После идеше вторият удар, после третият.

Скоро виковете ми започваха да приличат повече на животинско мучене, отколкото на човешки звуци. Човешкото в мен се загубваше, затрупано от болката и унижението.

Докато ме биеше, той проповядваше и гласът му беше гръмовит. А под гръмкостта се долавяше една скрита възбуда. Някакво отвратително, гнусно задоволство, което тогава така и не можах да разбера и определя. Никое дете не би могло да разпознае хлъзгавото, гадно, почти плътско удовлетворение. Удоволствието от задоволяването. Затова и бях пощадена за известно време, може би.

За пръв път той ме би, когато бях на пет години. Мама се опита да го спре и той й насини окото. Тя никога повече не се опита. Не знам какво е правила онази нощ, докато той ме налагаше с каиша, изгонвайки дявола, който ми изпращаше видения.

Тогава не виждах нищо, нито с очите си, нито със сърцето си. Само кървавочервена мъгла.

Това беше цветът на омразата, но тогава все още не го знаех.

Той ме остави хлипаща и заключи вратата отвън. Скоро след това болката ме приспа.

Когато се събудих, беше тъмно и сякаш вътре в мен гореше огън. Не мога да кажа, че болката беше непоносима, защото ти си я изтърпяла. Но нима някоя от нас имаше избор? Молех се. Молех се, каквото и да беше това в мен, най-сетне да излезе. Не исках да бъда порочна.

Въпреки че се молех, напрежението в корема ми растеше и аз започнах да треперя. Сякаш по врата ми танцуваха хиляди, остри малки пръстчета. Тогава това ми се случи за пръв път по този начин, и аз си помислих, че съм болна. Че имам треска.

Изведнъж видях Хоуп. Толкова ясно, все едно седях до нея на тревата на нашето тайно място в блатото. Можех да помириша нощта, водата, да чуя жуженето на насекомите. И също като Хоуп чух шумоленето в храстите.

Също като нея изпитах страх. Струящи, горещи вълни страх. Когато тя затича, затичах се и аз. Задъхах се, въздухът не ми достигаше и гърдите ме заболяха. Видях я да пада под тежестта на нещо, което скочи отгоре й. Една сянка, някаква фигура без форма, която не можех да видя ясно, макар че виждах Хоуп.

Тя ме викаше. Тя плачеше и ме викаше.

После всичко стана черно. Абсолютна тъмнина. Когато се събудих, слънцето беше изгряло и аз лежах на пода. А Хоуп си беше отишла.