Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (5)

Глава 5

Колко жалко, помисли си Уейд, един мъж да е обвързан с една жена за цял живот. Още по-жалко беше, когато жената настояваше да влиза и да излиза от връзката като безгрижна пеперуда. А мъжът й го позволяваше.

Всеки път, когато тя се върнеше, той се заклеваше, че повече няма да й играе по гайдата. Стига с тези номера. Но тя успяваше да го плени отново и да го обвърже така силно, че той просто не можеше да я остави.

Беше първият мъж в живота й. И се надяваше да бъде последният.

И сега, както преди десет години, Уейд не беше в състояние да й устои. Както през онази ясна лятна нощ, когато Фейт прескочи през прозореца и се настани в леглото му, докато той спеше. Все още си спомняше как се събуди до нейното гладко, горещо тяло, което го обгръщаше. До нейната жадна уста, която го изкушаваше, докато той не се разтрепери и не полудя от желание.

Тя беше на петнадесет години, спомни си Уейд, но го облада с бързото, безчувствено безразличие на проститутка за петдесет долара. А беше девствена.

Точно това била причината, беше му казала след това. Не искала да бъде девствена и затова решила да се освободи от това бреме колкото е възможно по-бързо, по-лесно и с някого, когото харесва и на когото може да вярва.

Толкова просто обяснение, нали? Обидно просто.

За Фейт всичко беше просто. Но за Уейд онази лятна нощ, няколко седмици преди да се върне в колежа, беше сложила началото на много сложни отношения, които бяха в основата на връзката му с Фейт Лавил.

Онова лято те правиха секс толкова често, колкото беше възможно. На задната седалка на неговата кола, късно през нощта, когато родителите му отдавна спяха, посред бял ден, докато майка й седеше на верандата и клюкарстваше с приятелките си. Фейт беше постоянно готова, непрекъснато искаше и искаше, още и още. Беше жената, за която всеки млад мъж мечтаеше. Жената от еротичните младежки сънища, превърнала се в действителност.

И беше се превърнала в идея фикс за Уейд.

Той беше сигурен, че тя ще го чака.

Но през двете години, докато той упорито учеше и планираше бъдещето им, тяхното съвместно бъдеще, тя избяга с Боби Лий. Уейд се напи и не изтрезня цяла седмица.

После Фейт се върна. В Прогрес и евентуално при него. Без извинение, без сълзи на разкаяние, без дума за прошка.

Ето такава беше тяхната връзка. Той я мразеше за това, почти толкова, колкото мразеше и себе си.

— Е… — Фейт се претърколи и се качи отгоре му. Измъкна една цигара от пакета върху нощното шкафче и както го беше яхнала, я запали. — Разкажи ми за Тори.

— Откога пропуши отново?

— От днес. — Тя се усмихна, наведе се към него и го щипна леко по брадичката. — Я не ми чети морал, Уейд. Всеки си има пороци.

— Кой по-точно имаш предвид?

Тя се разсмя, но смехът й беше невинен. И очите й също.

— Е, ако не си опитал от пороците, откъде можеш да знаеш точно кой ти подхожда? Хайде, миличък, разкажи ми за Тори. Умирам от нетърпение да науча всичко.

— Няма нищо за разказване. Тя се завърна.

Фейт дълбоко въздъхна.

— Мъжете са толкова отвратителни същества. Дразниш ме. Кажи ми как изглежда? Какво прави? Какво смята да прави тук? И защо?

— Пораснала е, иначе си е същата. Смята да отвори магазин за подаръци и сувенири на Маркет Стрийт. — Когато забеляза хладния поглед на Фейт, той сви рамене. — Изглеждаше изморена. Може би малко поотслабнала. Като някой, който не е бил добре напоследък. Но имаше някакъв блясък в нея. Онзи, който придобиваш, когато живееш в града. А за причината, не знам. Защо сама не я попиташ?

Фейт прекара ръка по раменете му. Той имаше толкова хубави рамене.

— Няма да ми каже. Никога не ме е харесвала.

— Това не е вярно, Фейт.

— Позволи ми да знам по-добре от теб. — Тя отново се претърколи и слезе от леглото, грациозна и гъвкава като котка. Дръпна дълбоко от цигарата си, докато вървеше из стаята. По бялата й кожа струеше бледа лунна светлина и сякаш я обличаше с екзотично, синкаво одеяние. Той можеше да види поизбледнели синини по нея, следи от ухапвания.

Тя така искаше.

— Винаги ме гледаше втренчено със своите призрачни очи, които бяха едновременно уплашени и изразяваха неодобрение. Естествено не и към Хоуп. Тя винаги имаше какво да си каже с Хоуп. Непрекъснато нещо си шушукаха. И защо иска да живее в старата къща край блатото? Какво е намислила?

— Мисля, че просто иска покривът над главата й да й бъде познат.

Уейд стана и дръпна завесата преди някой от съседите да е зърнал голата Фейт.

— Ти много добре знаеш какво ставаше под този покрив, както и аз знам. — Тя се обърна. Очите й проблеснаха, докато Уейд намаляваше светлината на лампата. — Кой се връща на мястото, където е бил измъчван? Може би наистина е луда, както казват хората.

— Не е луда. — Ядосан, Уейд навлече джинсите си. — Просто е много самотна. Понякога самотните хора се завръщат у дома си, защото друго място за тях няма.

Тези думи докоснаха тънка струна в сърцето й. Фейт извърна очи от него и запали нова цигара.

— Понякога родният дом е най-самотното място на света.

Уейд леко погали косата й. Това я накара да закопнее да се гушне, да се скрие в него и да остане там завинаги. Тя обаче смело вдигна глава и му се усмихна.

— Защо си говорим за Тори Боудийн всъщност? Я по-добре да си сготвим нещо за вечеря и да си направим пир в леглото. — Тя пристъпи към него и бавно, без да откъсва очите си от неговите, свали ципа на джинсите му. — Винаги съм много гладна, когато съм с теб.

 

 

Когато Уейд се събуди, в стаята беше тъмно. Фейт си беше отишла. Тя никога не оставаше, нито преспиваше с него до сутринта. Навремето той се чудеше дали изобщо спи и как тази машинка вътре в нея, заредена от нерви и от постоянната нужда да бъде в движение, не се изхабява.

Тя беше неговата съдба и проклятие. Да обича жена, която изглежда неспособна да изпитва истински чувства. Би трябвало да я зачертае, да я изтрие от живота си. Това беше най-правилното нещо, което би могъл да стори. Всеки път тя вземаше част от сърцето му. Всеки път отваряше нова рана и всеки път раната кървеше по-дълго и беше необходимо повече време, за да заздравее. Рано или късно от сърцето му нямаше да остане нищо, освен покрита с белези тъкан. И единственият виновник за това щеше да бъде той самият.

Уейд почувства как в него се надига ярост, която като тъмна гореща вълна пълзи в кръвта му. Без да пали лампата, той се облече. Трябваше да излее някъде яростта си преди тя да се настани трайно в него и да го погълне.

 

 

Щеше да бъде по-умно от нейна страна, а и щеше да се чувства по-удобно, ако си беше взела стая в хотела. Или може би трябваше да приеме гостоприемството на чичо си и да преспи в една от спалните за гости, подредени до отегчително съвършенство от леля й Бутс.

Като дете често си бе мечтала да спи в тяхната къща, разположена на най-скъпата улица в града, където всичко миришеше на парфюм, беше лъскаво и полирано. Поне тя така си представяше.

А ето че вместо това беше постлала едно одеяло върху голия под и лежеше на него в тъмнината.

Гордост, инат или необходимост от себедоказване беше това? Не беше сигурна за собствените си мотиви да прекара първата си нощ в Прогрес в празната къща на своето детство. Но си беше направила легло, така да се каже. И бе твърдо решена да спи в него.

На сутринта трябваше да свърши много неща. Тази вечер си направи списък, а сега го допълваше наум. Трябваше да купи легло и телефон. Нови хавлиени кърпи, завеса за банята. Нуждаеше се от лампа и масичка, върху която да я сложи.

Животът на походни начала не беше приключение. А това, че нуждите й бяха прости, не означаваше, че трябва да се лиши от най-обикновени удобства.

Сега обаче лежеше в мрака и използваше списъците си със задачи, така както използваше бялата си стена. Всяка добавена нова точка беше като нова тухличка, с която да затвори вратата на спомените. Да спре образите, които се промъкваха, и да й помогне да се съсредоточи върху настоящето.

Трябваше да отиде на пазар и да зареди кухнята с продукти. Ако го протакаше прекалено дълго, щеше да се върне отново към навика да прескача храненето. Но когато пренебрегваше нуждите на тялото си, ставаше по-трудно да контролира и съзнанието си.

Необходимо бе да отиде и до банката, за да открие сметки. Една лична и една за бизнеса. Сетне трябваше да посети офиса на местния вестник „Прогрес Уикли“. Вече беше намислила текста за рекламата на магазина.

Повече от всичко се нуждаеше от прозрачност. Особено след като откриеше магазина след няколко седмици. Беше работила за това. Да бъде обикновена, нормална, като всички други хора.

Щеше да й е нужно време, за да издържи на клюките, слуховете и подпитванията, каквито безусловно щеше да има. Беше готова за тях. Докато настъпеше денят да отвори магазина, хората щяха да са свикнали да я виждат в града. Важното беше да свикнат и да я приемат такава, каквато тя искаше да бъде.

Постепенно щеше да се закрепи. Да се установи. После щеше да започне да задава своите въпроси. И да търси отговорите.

Когато ги получеше, можеше да каже сбогом на Хоуп.

Като затвори очи, Тори се заслуша в нощните звуци. Навън, зад прозорците, пееше хорът на щурците, така приспивно монотонен. Острият тревожен зов на кукумявката, тръгнала на лов, приглушеното стенание на старите дървени греди на къщата. Тихото стържене на мишката, която може би дълбаеше дупка зад стената.

Значи трябваше да постави и капан, помисли си Тори, заспивайки. „Извинявай, мишле, но не мога да споделям къщата си с теб.“ Трябваше да сложи и нафталин под верандата, за да гони змиите.

Нафталин беше, нали? Господи, колко отдавна не бе живяла в провинцията. Точно така, нафталин се слагаше срещу змиите, а срещу сърните се окачваше сапун. Човекът защищаваше онова, което бе негово, макар че то всъщност първо е било тяхно.

А ако зайци нападнеха градината, се слагаха парчета маркуч, така че да си мислят, че това са змии, които всъщност са били прогонени от нафталина. Ако не успееха да избягат, татко щеше да ги застреля с пушката, като се прибере вкъщи.

После трябваше да ги изядат на вечеря, въпреки че едва преглъщаше залъците, защото ги беше видяла колко са сладки с техните дълги меки ушички. Трябваше обаче да яде това, което Бог бе осигурил на трапезата, иначе щеше да си изпати. По-добре да й се повдига и стомахът й да се бунтува, отколкото да я бият.

Стоп, спри. Не мисли за тези неща, нареди сама на себе си Тори и се обърна на другата страна. Вече никой не можеше да я накара да яде онова, което не иска. Никога. Също така никой повече нямаше да я бие, нито с каиш, нито с юмрук.

Беше се погрижила за това.

 

 

Сънуваше, че седи на меката земя край огъня, който пука, съска и вдига дим, и пече набучен на пръчка блатен слез. Обичаше го печен, така че коричката му да е почерняла и напукана над лепкавата бяла сърцевина. Извади го от огъня и я издуха, за да угаси пламъка.

Опърли горната си устна, но това беше част от ритуала. Мигновената болка, последвана от свежия вкус на сладката захар.

— Сигурно е като въглен — рече Хоуп и обърна своята пръчка, която вече беше станала златна. — Виж, това вече е един идеално изпечен слез.

— Предпочитам си го така — отвърна Тори и за да докаже твърдението си, извади още едно стъбло от торбата и го набучи на пръчката си.

— Както казва Лайла „Всекиму според вкуса — казала краварката и целунала кравата“. — Хилейки се, Хоуп загриза своя слез. — Радвам се, че се върна, Тори.

— Винаги съм искала да го направя. Предполагам, че се страхувах. Все още мисля така.

— Но нали си тук. Ти дойде, точно както беше обещала.

— Не дойдох онази нощ. — Тори отвърна поглед от огъня и погледна в детството си.

— Предполагам, че не си могла.

— Обещах. В десет и тридесет и пет. Но не можах. Дори не се опитах.

— Но трябва да опиташ сега, защото имаше още. И ще има още, докато не го спреш.

Тежестта върху гърдите й се усили, така че осемгодишният й гръден кош не издържаше.

— Какво искаш да кажеш с това още?

— Още като мен. Точно като мен. — Сините очи, дълбоки като езера, я погледнаха сериозно през пушека на огъня. — Ти ще направиш това, което трябва, Тори. Но трябва да бъдеш много внимателна и умна. Чу ли, Виктория Боудийн, ти си момичето детектив!

— Хоуп, вече не съм момиче.

— Точно затова е време. — Огънят се извиси по-високо и загоря по-силно. Дълбоките сини очи сякаш уловиха искрите му и заблестяха с див пламък. — Трябва да го спреш.

— Но как?

Хоуп само поклати глава и прошепна:

— Има нещо в мрака.

 

 

Тори внезапно отвори очи. Сърцето й биеше лудо, устата й беше изпълнена с вкус на пушек и прегорял слез.

„Има нещо в мрака“ — чу като ехо гласа на Хоуп. Чу също и шумоленето, точно зад прозореца, като полъх на вятър през листата.

Видя как светлината се промени, сякаш някой направи крачка и пристъпи през лунната пътека.

Детето в нея искаше да се скрие, да закрие лицето си с ръце, да стане невидимо. Беше съвсем сама. И беззащитна.

Който и да беше отвън, той изчакваше, наблюдаваше. Можеше да го почувства дори през страха, който я парализираше. Опита се да отвори съзнанието си, да събуди някакво лице, форма, име. Не. Всичко беше скрито зад непробиваемата стъклена стена на ужаса.

Но ужасът не беше само неин.

Онзи, който беше отвън, също се страхуваше, осъзна Тори. От мен? Защо?

Ръката й трепна, когато посегна към фенерчето, което лежеше на одеялото до нея. Тежестта му възвърна малко от куража й. Нямаше да лежи тук безпомощна. Щеше да се защитава, щеше да се противопостави.

Детето беше жертва. Жената нямаше да бъде.

Тори се изправи на колене, натисна бутончето и едва не изкрещя, когато лъчът му прониза мрака. Насочи го към прозореца като оръжие.

Там нямаше нищо. Само луна и сенки.

Сърцето й отиде в петите, но тя съумя да се изправи на крака. Стигна до вратата и запали лампите. Който и да беше отвън, вече можеше да я види. Нека гледа, помисли си Тори. Нека види, че не е страхливка, спотайваща се в мрака.

Лъчът на фенерчето заподскача по стените и тавана, докато стигна до кухнята. Тук също запали лампите. Нека гледат, помисли си отново и взе един нож от дървената кутия с прибори, която дори не бе разопаковала. Нека гледат и нека видят, че не е беззащитна.

Беше заключила вратата, един навик, който придоби в града. Тук обаче това беше безсмислено, защото вратата можеше да бъде избита само с един ритник.

Тори излезе от светлото и потъна в сенките на дневната. Опря гърба си в стената и се опита да успокои дишането си, докато то стана бавно и равно. Нямаше да вижда добре, ако мислите й бяха объркани. Не можеше да се концентрира, ако кръвта й кипеше.

За пръв път през последните четири години беше решена и готова да позволи на дарбата, с която бе дошла на този свят, да излезе на повърхността. За да й помогне да види невидимото.

Но светлините на фарове пронизаха предния прозорец и наляха стаята. Мислите на Тори се пръснаха като откъснатите листенца на цвете, когато дочу шума на кола, идваща по алеята.

Гумите леко скърцаха по чакъла. Тя отиде до вратата, пъхна фенерчето в джоба на пуловера, с който си бе легнала да спи, и като хвана здраво ножа в едната си ръка, отключи вратата.

Фаровете на колата изгаснаха.

— Какво искате? — Тори запали отново фенерчето и го насочи към шофьора. — Какво правите тук?

— Просто идвам да видя една стара приятелка.

Тя насочи светлината към фигурата, която излезе от колата. Коленете й се подкосиха, а кожата й настръхна.

— Хоуп! — Произнесе шепнешком името, а ножът се изплъзна от пръстите й и падна на пода. — О, Господи!

Това е сън. Това отново е видение. Или може би просто е лудост. Сигурно винаги е било лудост.

Фигурата се изкачи по стълбите на верандата. Лунната светлина осветяваше косата и падаше върху очите. Вратата изскърца, когато я отвори.

— Изглеждаш сякаш си видяла призрак или очакваш такъв. — Жената се наведе и вдигна ножа. С елегантно движение докосна с острието му върха на пръста си. — Но аз съм съвсем истинска. — Казвайки това, тя показа пръста си, върху който блестеше капка кръв. — Аз съм Фейт — добави и влезе. — Видях светлина в прозореца, докато карах насам.

— Фейт? — В главата на Тори нахлуха спомени. Бяха като вълна. И в тази вълна имаше радост. — Фейт — повтори името тя.

— Точно така. Имаш ли нещо за пиене тук? — Фейт се упъти към кухнята.

Разпорежда се сякаш си е у дома, помисли си Тори, и се сети, че Лавилови всъщност бяха собственици на къщата. Прокара ръка през лицето си, сетне оправи косата си и последва Фейт в кухнята.

— Имам малко чай с лед.

— Имах предвид нещо по-силно.

— Не, съжалявам. Нямам. Не съм подготвена за гости точно днес.

— Ясно. — Фейт се завъртя из кухнята и остави ножа на плота. — По-спартанско, отколкото съм очаквала. Дори и от теб.

През това време Тори си мислеше, че Хоуп би изглеждала точно така. Точно по същия начин, със същите ясни сини очи, бяла кожа и коса с цвят на зряла пшеница и мека като коприна. Тънка, елегантна и красива. Жива.

— Не ми трябва много.

— Това беше една от разликите помежду ни, една от многото. Ти никога не искаше много. И не се нуждаеше. Аз пък исках всичко.

— Не го ли имаш вече?

Фейт вдигна вежди, после се усмихна и се подпря на плота.

— О, все още събирам. Как се чувстваш отново тук?

— Не знам, защото съм много отскоро.

— Но достатъчно дълго, че да излезеш на вратата с нож в ръка, когато някой те повика.

— Не съм свикнала да ме викат в три часа през нощта.

— Имах късна среща. В момента съм без съпруг, по-точно казано, в затишие съм. Ти никога не си се женила, нали?

— Така е.

— Мога да се закълна, че по едно време подочух нещо. Май се беше сгодила или нещо подобно. Предполагам, че не е потръгнало.

Тори усети, че пропада, че я обзема отчаяние. Почувства се предадена. Но тръсна глава и прогони усещанията.

— Не, не потръгна. И аз подочух нещо за теб. Колко бяха, двама или повече? И при теб ли не потръгна?

Фейт се усмихна, този път по-искрено. Така беше много по-добре. Предпочиташе един достоен противник срещу себе си.

— Пораснали са ти зъбките, момиченце.

— Не искам да те ухапя, Фейт. И ми изглежда безсмислено ти да го правиш след толкова много време. Аз също я загубих. Тя ми липсва.

— Тя ми беше сестра. Ти така и не можа да го запомниш.

— Беше твоя сестра. Но беше моя приятелка.

Нещо сякаш се надигна и развълнува в нея, но Фейт бързо го потисна.

— Ти можеш да си намериш нови приятелки.

— Права си. Не мога да кажа, че съм направила нещо, за да променя нещата, за да я върна. Нито да кажа, нито да направя.

— Тогава защо се върна?

— Те не ми дадоха да се сбогувам.

— Много е късно за сбогуване. Нима вярваш в новото начало и във втората възможност, а, Тори?

— Да, вярвам.

— А аз не вярвам. И ще ти кажа защо. — Фейт извади една цигара от чантичката си и я запали. След като всмукна дълбоко, махна с ръка. — Никой не иска да започва отначало. Тези, които казват това, са или лъжци, или заблудени, но в повечето случаи са лъжци. Хората просто искат да избягат от онова, което са изоставили. Да забравят нещата, които не са им се удали, и да започнат отначало в нова посока, без какъвто и да е багаж. Онези, които успяват да го сторят, са щастливци, защото по някакъв начин са успели да изхвърлят непосилния товар на вината и последствията. — Тя дръпна още веднъж от цигарата и погледна замислено Тори. — Ти не ми изглеждаш много щастлива.

— Нито пък ти. И това ме изненадва.

Устните на Фейт трепнаха, но тя не каза нищо и се усмихна лукаво.

— О, аз пътувам често и винаги без багаж. Можеш да попиташ, когото си щеш.

— Изглежда имаме еднакви съдби. Сякаш сме се приземили на едно и също място. Защо не се възползваме от това?

— Когато си спомниш кой се е приземил пръв, няма да имаме проблеми.

— Ти едва ли ще ми позволиш да го забравя. Но сега аз съм си в къщата и съм изморена.

— Е, ще те видя друг път. — Фейт си тръгна с цигарата в ръка. — Спиш недостатъчно, Тори. О, да не забравя. Ако наистина имаш желание да живееш тук съвсем сама, на твое място бих сменила ножа с пушка. — Тя спря, отвори чантата си и извади оттам малък, елегантен, инкрустиран пистолет. — Една жена трябва винаги да бъде внимателна, нали?

Смеейки се, Фейт прибра пистолета обратно и тръшна вратата след себе си.

Тори остана на мястото си, дори когато фаровете на колата я ослепиха. Остана така, докато колата излезе от алеята, качи се на шосето и отпраши в нощта.

После заключи вратата и се върна в кухнята за фенерчето и ножа. Една част от нея искаше да се качи в колата, да отиде в града и да почука на вратата на чичо си. Но ако не можеше да прекара тази първа нощ в къщата сама, щеше да й бъде много трудно да прекара втората, третата и всички останали нощи, които й предстояха в Прогрес.

Затова седна на земята и облегна гръб на стената, с очи, вперени в прозореца, докато нощта навън не изсветля и първите ранобудни птици не възвестиха утрото.

 

 

Той беше уплашен. Когато се промъкна безшумно до прозореца на къщата, почувства отново онова, което го бе връхлитало толкова пъти досега. Онзи неочакван юмручен удар, с който страхът го удряше в стомаха като боксьор.

Тори Боудийн се беше върнала отново. Тук, откъдето бе започнало всичко.

Тя спеше на пода като циганка. Можеше да види извивката на бузата и формата на бедрата й на призрачната лунна светлина.

Нещо трябваше да се направи. Знаеше го и беше започнал да го планира по своя спокоен и внимателен начин. Но да я види отново тук, да си спомни отново всичко, така ясно и живо, беше голям удар за него.

Стресна се, когато тя неочаквано се събуди. Изведнъж излезе от съня, бързо и неочаквано, като стрела, изстреляна от лък. Дори в тъмнината можеше да види в очите й образите и виденията, които минаваха пред взора й. Това го накара да се изпоти целият. Чак дланите на ръцете му бяха мокри. Добре че имаше достатъчно сенки, достатъчно убежища и подслони, където да се шмугне, да се скрие. Достатъчно пукнатини в стената.

Той се мушна в една от тях и видя пристигането на Фейт. Светлата й коса блестеше на лунната светлина и правеше интересен контраст с тъмните кичури на Тори. Тори, която сякаш поглъщаше светлината, а не я отразяваше.

В този момент, когато двете стояха заедно и гласовете им се преплитаха, той вече знаеше къде биха могли да го хванат. И къде той щеше да ги хване.

Щеше да бъде както първия път, преди толкова много години. Щеше да бъде онова, което толкова пъти се бе опитал да възстанови, да изпита отново. Цели осемнадесет години.

И щеше да бъде перфектно.

 

 

Имаше намерение да стане рано. Когато обаче в осем часа сутринта я събуди почукването на вратата, не беше сигурна дали да се ядосва за това неочаквано ново посещение, или да се радва. Опитвайки се да изтрие съня от очите си, препъвайки се на излизане от спалнята и премигвайки на ярката слънчева светлина, Тори отключи вратата.

— Може би не трябва да плащам наем, ако цялото семейство Лавил е решило да превърне тази къща в свой дом — рече тя, разпознавайки замъглената фигура на Кейд през стъклената врата.

— Моля?

— Нищо. — Като бутна вратата, която се отвори наполовина, което никак не приличаше на покана за влизане, тя се обърна с гръб и тръгна към кухнята. — Нуждая се от едно кафе.

— Събудих ли те? — Той влезе и я последва. — Фермерите имат лошия навик да смятат, че всички хора трябва да стават рано, призори. Аз… — Кейд спря пред отворената врата на спалнята и изруга. — За бога, Тори, та ти нямаш дори легло!

— Ще си купя днес.

— Защо не остана да нощуваш у Джей Ар и Бутс?

— Защото не исках.

— Предпочиташ да спиш на пода, така ли? Какво е това? — Влезе в стаята по същия начин като Фейт предната нощ, помисли си Тори, докато Кейд вдигаше ножа.

— Това е моят ятаган. Трябваше да прогоня цяла орда афганистанци оттук. — Когато видя, че я гледа недоумяващо, въздъхна и се разшета из кухнята. — Заспах много късно снощи и все още съм кисела. Тъй че не ми обръщай внимание.

Без да каже нищо, той върна ножа обратно в кутията. Когато тя сложи кафето, Кейд постави чинията, която държеше в ръцете си, на плота.

— Какво е това?

— Лайла ти го изпраща. Знаеше, че ще мина оттук тази сутрин. — Кейд повдигна крайчето на фолиото, с което бе покрита чинията. — Кейк. Много подходящ за кафето. Тя каза, че си обичала нейния кейк с крем.

Тори застина като вкаменена. И изненада и себе си, и него, когато очите й се напълниха със сълзи. Преди Кейд да успее да реагира, тя вдигна ръка и я сложи като щит пред себе си. След това се обърна.

Неспособен да устои на порива, той посегна и погали косата й, после ръката му увисна във въздуха, защото тя се отдръпна. Очевиден жест, че не желае близост.

— Предай й, че много й благодаря. Тя е добре, нали?

— Защо сама не дойдеш да я видиш?

— Не, все още не. Не мисля, че е време. Все още не. — Беше възстановила до известна степен самообладанието си, затова отвори бюфета и извади чаши.

— Ще пиеш ли кафе?

Погледна го през рамо. Очите й вече бяха сухи и ясни.

Той изобщо не приличаше на селянин. Напротив, беше загорял и строен, а косата му беше изсветляла от слънцето. Джинсите му бяха стари, а ризата синя, избеляла. От джобчето на гърдите стърчаха слънчеви очила, закачени за едната дръжка.

Прилича, помисли си за миг Тори, на онзи кино герой, който холивудските режисьори представяха като проспериращ фермер южняк, който излъчва непреодолим чар и е неустоимо сексапилен само като се усмихне.

Тя обаче не вярваше на измислените кино герои.

— Сигурно трябва да бъда учтива.

— Можеш да бъдеш груба и рязка — отвърна той, — но след това ще се чувстваш зле.

Имаше четири чаши, забеляза Кейд, четири чинийки, всички от чисто бял порцелан. Имаше кафе машина, но нямаше легло. Лавиците бяха спретнато подредени, но нямаше нито един стол в къщата.

Всъщност какво имаше значение за Тори Боудийн, зачуди се Кейд.

Тя извади друг нож и вдигна вежди, сякаш се двоумеше колко от кейка да му отреже. Той показа с пръсти и тя премести ножа.

— Значи си гладен тази сутрин? — попита Тори и отряза парчето.

— Така хубаво ми миришеше през целия път. — Той вдигна чинията си. — Защо не отидем на верандата? Пия кафето си без мляко — добави, докато излизаше.

Тори само въздъхна и наля две чаши кафе.

Всичко това й беше липсвало. Осъзнаването на този факт дойде като неочакван удар на изненада. Повече като шок, отколкото като болка. Бяха й липсвали утрините, когато горещината на деня все още не беше сграбчила въздуха в жестоката си хватка, когато птиците пееха като полудели, а нивите бяха зелени и ухаещи.

Беше прекарвала такива утрини като дете. Беше седяла на напуканото бетонно стъпало, наблюдавайки идването на деня, подреждайки глупавите си момичешки мечти.

— Това вече е хубава усмивка — рече Кейд. — Заради кейка ли е, или заради моята компания?

Усмивката й изчезна като дим.

— Защо си дошъл, Кейд?

— Трябваше да нагледам реколтата, а също и работниците. — Той си отчупи парченце от сладкиша. — Освен това исках да те видя още веднъж.

— Защо?

— За да се уверя дали си толкова хубава, колкото си спомням от вчера.

Тори поклати глава, отхапа парче от кейка и вкусът му направо я пренесе в кухнята на Лайла. Така се развесели, че отново се усмихна и си взе още едно парче.

— Кажи наистина, защо?

— Вчера изглеждаше малко по-добре — отвърна той. — Но трябва да се има предвид, че не си се наспала както трябва на пода. Правиш страхотно кафе, госпожице Боудийн.

— Няма причина да се чувстваш задължен да ме наглеждаш. Аз съм добре. Дори много добре. Просто се нуждая от няколко дни, за да се подредя. Освен това нямам намерение да стоя тук през цялото време. Работата ми в магазина ще отнеме по-голямата част от деня ми.

— И аз тъй мисля. Хайде да вечеряме заедно тази вечер.

— Защо? — Тъй като той не отговори, тя обърна глава. Очите му бяха развеселени, а устните леко усмихнати. И в това приятелско и дружелюбно изражение Тори видя нещо, което успешно беше избягвала толкова години. Откровен мъжки интерес и желание.

— О, не! Не! — Тя вдигна чашата си и изпи кафето.

— И едно „не“ стигаше. Беше съвсем категорично. Добре, тогава утре вечер.

— Не. Кейд, сигурна съм, че трябва да съм поласкана, но нямам нито време, нито настроение за неща от… този сорт.

Той протегна дългите си крака и ги кръстоса.

— Все още не знаем за какъв сорт неща говорим и какво има всеки от нас наум на този етап. Аз например обичам месо и предпочитам да го ям в приятна компания.

— Не ходя по срещи.

— Това религиозна забрана ли е или предпочитание?

— Личен избор. Сега… — Тъй като той явно нямаше никакво намерение да става, стана тя. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Вече достатъчно закъснях и изоставам от програмата си за деня.

Кейд също се изправи и приближи към нея, забелязвайки как очите й се уголемяват и изпълват с тревога.

— Някой много те е наранил, нали?

— Недей.

— Точно там е работата, Тори. — Тъй като не искаше тя да се отдръпне от него, той отстъпи назад. — Аз няма да те нараня. Благодаря за кафето.

Тръгна към камиончето си и спря за миг, преди да отвори вратата. Обърна се и я погледна дълго и внимателно.

— Сбърках — извика, след като седна в колата. — Днес си толкова хубава, колкото беше и вчера.

Тя се усмихна инстинктивно, преди да успее да си наложи да бъде сериозна, и видя, че той също се усмихва.

След като остана сама, Тори приседна на верандата.

— О, по дяволите! — Въздъхна и пъхна още едно парче кейк в устата си.