Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (6)

Глава 6

Независимите банки в малките градчета бяха на изчезване. Умиращо занятие. Тори знаеше това от чичо си, който управляваше Кредитната банка в Прогрес вече дванадесет години. И не пропускаше случай да го спомене. Но дори да не съществуваше тази роднинска връзка, тя пак би избрала да внесе парите си тук. Защото това беше добра политика по отношение на бизнеса.

Банката беше в източния край на Маркет Стрийт, на две преки от нейния магазин. Това беше още едно допълнително удобство. Старата сграда от червени тухли беше внимателно и красиво възстановена. Семейство Лавил беше основало банката през 1853 година, беше построило сградата и все още грижливо поддържаше своята собственост. Тук, помисли си Тори, като застана пред входната врата, вече ставаше дума за политика. Ако човек искаше да развива бизнес в град Прогрес, Южна Каролина, трябваше да го прави с Лавилови.

Почти нямаше каца с мед, в която те да не бяха натопили пръстите си.

Интериорът на банката беше променен. Тя си спомни как веднъж беше дошла с баба си. Тогава си мислеше, че чиновниците в стъклените клетки изглеждат като екзотични животни в зоологическата градина. Сега залата беше просторна, имаше много въздух и пространство и само четирима чиновници зад дългия висок плот.

Зад гърбовете им просветваше подвижна стъклена стена и през стъклото се виждаха двама служители, седнали зад красиви стари бюра, върху които се кипреха нови компютри. По стените висяха няколко хубави пейзажа от Южна Каролина и крайбрежието. Някой, помисли си Тори, се беше потрудил да модернизира сградата, като запази старинното й излъчване и очарование. Зачуди се дали ще успее да накара чичо си да купи няколко картини или скулптури от нейния магазин.

— Тори Боудийн! Това ти ли си?

Леко изненадана, тя се обърна към жената зад плота. Усмихна се, докато се мъчеше да си спомни името й, но в паметта й очевидно имаше бяло петно.

— Да, аз съм. Здравейте.

— Много се радвам да те видя отново тук. Толкова си пораснала. — Жената беше съвсем дребничка, едва ли имаше метър и петдесет. Излезе, като протегна и двете си ръце. — Винаги съм знаела, че ще станеш хубавица. Ти явно не ме помниш.

Тори се почувства доста неловко от това изявление, както и от определено любезното посрещане. За миг изпита изкушение да извика таланта си, да събуди спомените и да направи връзката, за да се сети за името на тази жена. Но беше си дала клетва никога да не го прави за обикновени неща.

— Не си спомням наистина, съжалявам.

— Няма нужда. Ти беше съвсем мъничка, когато те видях за последен път. Аз съм Бетси Глюк. Твоята баба ме обучаваше тук, след като завърших колежа и постъпих в банката. Спомням си, че обичаше да влизаш понякога и седеше тихичко, като мишле.

— Ти ми даваше захаросани плодове. — Почувства страхотно облекчение, когато си спомни това. Сякаш отново усети на върха на езика си сладкия вкус на черешите.

— О, значи си спомняш, след толкова време! — Зелените очи на Бетси заискриха, докато стискаше ръката на Тори. — Сега си дошла да се видиш с Джей Ар, нали?

— Ако той е зает, аз мога да…

— Не ставай глупава. Имам инструкции лично от него да те заведа в кабинета му в мига, в който се появиш. — Тя обви с ръка кръста на Тори и я поведе към вратата.

Изглежда трябваше да свикне с това, помисли си Тори. С непрекъснатите опити на хората да я докосват, да я прегръщат. Тук не беше непозната, нито чужда. Не можеше да бъде.

— Сигурно е много вълнуващо! Да откриеш магазин в родния си град. Просто нямам търпение да дойда и да си харесам нещо. Обзалагам се, че мис Мууни е толкова горда с теб, че ще се пръсне. — Бетси открехна вратата в края на късия коридор. — Джей Ар, племенницата ти е тук.

Вратата се отвори рязко и Джей Ар Мууни я изпълни от горния до долния праг. Размерите му винаги я бяха удивлявали. Как този огромен мускулест мъжага беше успял да излезе от корема на баба й си оставаше една от загадките на природата и мистериите на живота.

— Най-сетне! — Гласът му беше мощен и силен, както всичко останало по него, и прогърмя като гръмотевица, докато я прегръщаше.

Тори се озова в ръцете му и остана без дъх, когато я вдигна във въздуха с мечешката си прегръдка. Беше като голяма гризли. И както винаги се изненада, когато я остави на пода цяла и невредима. Тази прегръдка, която можеше да й строши ребрата, я накара да се разсмее.

— Чичо Джими! — Тя притисна лице към бичата му шия и най-сетне почувства, че си е у дома.

— Джей Ар, направо щеше да строшиш това момиче на две — обади се Бетси.

— Какво да правя като е толкова мъничка и тъничка — намигна той. — Но тя е жилава. Нали ще ни осигуриш няколко минути спокойствие, Бетси?

— Не се тревожи за това. Добре дошла у дома, Тори — добави, излизайки от кабинета госпожа Глюк.

— Е, хайде, сядай. Искаш ли нещо? Кока-кола?

— Не, нищо. Чувствам се отлично. — Тори не седна, само вдигна ръце, сетне ги отпусна. — Трябваше да дойда да те видя още вчера.

— Не се укорявай. Нали вече си тук. — Той се подпря на бюрото си, една грамада на шестдесет и две години и сто и двадесет килограма. Косата му с цвят на джинджифил не беше посивяла с времето, но тук-там в нея можеше да се видят посребрели кичурчета. Мустаците, които придаваха известна елегантност на кръглото му лице, бяха съвсем сребърни, както и вълнистите гъсти вежди, надвиснали като гъсеници над очите му. А очите му бяха по-скоро сини, отколкото сиви, и винаги изпълнени с обич към Тори.

Неочаквано той се усмихна и лицето му засия като пълна луна.

— Момиченце, ти изглеждаш като истинска гражданка. Толкова хубава и лъскава, също като телевизионна звезда. Бутс с удоволствие ще те показва навсякъде. — Той се засмя при автоматичната гримаса, която Тори направи. — Е, хайде, не се дърпай. Дължиш й го в известен смисъл, нали? Тя горката така и не можа да си роди мечтаното от нея момиченце, а Уейд и дума не иска да чуе за женитба, че да й подари внучета, които да облича и да разхожда.

— Ако се опита да ми върже дантелена престилчица, боя се, че ще се сдърпаме. Но ще отида да я видя, чичо Джими. Просто искам първо да се установя, да ида в магазина и да си запретна ръкавите. Донесох много стока със себе си, а и още ще пристигне в близките няколко дни.

— Готова си да се хванеш за работа, така ли?

— Изгарям от нетърпение. Исках да направя това толкова отдавна. Надявам се в банката на Прогрес да се намери място за още една сметка.

— При нас винаги има място за още пари. Аз сам ще се заема с това и след минута ще бъдем готови. Скъпа, чух, че си се нанесла в старата ви къща.

— Струва ми се, че на Лизи Фрейзър напълно заслужено трябва да се присъди наградата „Най-голямата уста в Прогрес“.

— О, дори тя си има конкуренция. Нямам намерение да те убеждавам, нито каквото и да е, но Кейд Лавил не може да те накара да останеш там, ако промениш решението си. Бутс и аз ти предлагаме да дойдеш при нас. Има стаи колкото искаш, ти знаеш.

— Много ти благодаря, чичо Джими, но…

— Чакай. Все още не казвай това „но“. Вече си голяма жена, доколкото виждам. Живяла си самостоятелно няколко години. Но не мога да премълча, че не ми допада идеята да живееш там, точно в тази къща. Изобщо не разбирам как може да ти харесва.

— Добра или лоша, тя ми е необходима. Той ме биеше в тази къща. — Когато чичо й наведе очи, Тори пристъпи към него. — Чичо Джими, извинявай, не го казах, за да те обидя.

— Аз трябваше да направя нещо тогава. Трябваше да те взема оттам. Да те заведа далеч от него. Да ви отведа и двете.

— Мама нямаше да дойде. — Тори говореше тихо и внимателно, защото очевидно чичо й се нуждаеше от този разговор. — Знаеш това много добре.

— Изобщо не знаех колко лошо е било положението, поне не тогава. Сега обаче знам и не ми харесва, че си отново в къщата и си спомняш всичко.

— Аз си спомням всичко, независимо къде съм. Като стоя там, доказвам сама на себе си, че мога да погледна миналото в лицето. Че мога да живея с него. Не се страхувам повече. Няма да си го позволя.

— Защо не дойдеш вкъщи само за няколко дни? — Когато тя поклати глава, той въздъхна. — Такава ми е съдбата, да съм заобиколен от упорити жени. Е добре, седни, докато напиша документите и ти взема парите.

 

 

Камбаните на баптистката църква биха дванадесет часа на обяд. Тори отстъпи крачка назад и избърса потта от лицето си. Витрината на магазина блестеше като диамант. Беше пренесла кутиите от багажника на колата си и ги подреди в склада. Направи измервания, за да поръча лавици, поставки и витрини и си направи списък с изискванията, които възнамеряваше да отправи към посредника от бюрото за недвижимо имущество.

Пишеше вече втори лист, с който щеше да отиде в магазина за железария, когато някой почука по пукнатото стъкло на вратата на магазина.

Тори огледа мършавия мъж с работни дрехи, докато отиваше да отвори. Тъмна коса, добре подстригана, хубаво, гладко лице и леко напрегната усмивка. Очите бяха скрити зад слънчеви очила.

— Съжалявам, не е отворено — рече тя, открехвайки леко вратата.

— Струва ми се, че ще имаш нужда от дърводелец. А също и от стъклар. — Той почука с пръст по спуканото стъкло. — Как си, Тори? — Мъжът свали слънчевите очила и тя видя тъмни, напрегнати очи. Над дясната вежда имаше съвсем тънък белег във формата на сърп. — Аз съм Дуайт Фрейзър.

— Не можах да те позная.

— Станах с няколко сантиметра по-висок и с доста килограми по-лек от последния път, когато си ме виждала. Наминах да ти кажа добре дошла като кмет на града, пък и да видя дали няма нещо, което фирмата „Фрейзър констракшънс“ би могла да стори за теб. Имаш ли нещо против да вляза за минутка?

— Не, разбира се. — Тори отстъпи и освободи вратата. — Все още няма нищо за гледане.

— Хубав магазин.

Изглежда добре, помисли си Тори. Въобще не прилича на несръчното, бузесто момче, каквото беше някога. Нямаше ги обичайните тиранти, нито безмилостно късата подстрижка на косата, която баща му налагаше.

Изглеждаше доволен и преуспяващ. Не, нямаше начин да го познае, помисли си Тори.

— Това е солидна сграда — продължи Дуайт. — Със здрави основи. И покривът е добре изолиран. — Той се обърна към нея и се усмихна, разкривайки зъби, направата, на които сигурно бе донесла достатъчно пари на зъболекаря му, за да си купи малка яхта за морски пътешествия. — Знам, защото аз го правих преди две години.

— Значи ще знам кой е виновен, когато прокапе.

Дуайт се разсмя и закачи слънчевите си очила на яката на ризата си.

— Фрейзър строи за векове. А на теб, както виждам, ти трябват дърводелци. За лавици, витрини и поставки.

— Да, точно вземах мерки.

— Мога да ти изпратя добър дърводелец, на разумна цена.

Беше по-умно и, разбира се, по-дипломатично, ако използваше услугите на местното население. И ако тези услуги не нарушаваха предварително изчисления й бюджет.

— Ами, твоето разбиране за разумни цени може да не съвпада с моето.

Този път усмивката му беше чаровна и пълна с приятелски чувства.

— Виж какво ще направим. Нека да взема някои неща от камиона. Ти ще ми кажеш какво имаш предвид, а аз ще ти кажа цената. И тогава ще видим дали мнението ни относно парите съвпада.

Той усещаше, че тя го преценява, така както той измерваше стените в магазина. Беше свикнал с това. Още като момче баща му го мереше и той винаги се оказваше по-нисък от определената мярка.

Дуайт Фрейзър старши, бивш моряк, страстен ловец, общински съветник и основател на фирмата „Фрейзър констракшънс“ имаше високи изисквания към плодовете на своя труд и особено към поколението си. Разочарованието му, когато това поколение се оказа мекушаво, тромаво и глезено, беше огромно.

На Дуайт Фрейзър младши не му позволиха да забрави нито за минута това.

Истината беше, мислеше си Дуайт, докато записваше цифрите в бележника си, че той наистина беше под чертата. Не можеше да стигне мярката. Беше нисък, дебел, тромав, несръчен. Беше наистина идеалният кандидат за подигравки и шеги, както и за недоволно свитите устни на баща си.

Лошото бе, че имаше мозък. Беше умен. За едно момче няма по-лоша комбинация от тази да е дебел, с къси крака и остър ум. Беше любимец на учителите, което означаваше, че безнаказано можеше да напише дори „Цуни ме отзад“ и да го закачи на гърба им.

Майка му се опитваше да направи каквото може, като му тикаше храната в устата. Мислеше си, че така ще порасне. Според скъпата му майка кутия шоколад щеше да направи света отново красив.

Всъщност неговото спасение бяха Кейд и Уейд. Защо бяха така приятелски настроени към него, Дуайт така и не разбра. Може би заради произхода. Тримата произлизаха от трите най-видни семейства в градчето. За това той беше, а и сега продължаваше да им бъде благодарен.

Може би все още съществуваше съвсем мъничък остатък от злоба и възмущение към съдбата, която ги бе направила високи, красиви и чевръсти, докато той беше нисък, топчест и тромав. Но Дуайт се помъчи да поправи нещата.

— Започнах да тичам на четиринадесет — рече неочаквано той, като извади отново метъра си.

— Моля?

— Забелязах, че се чудиш. — Записа нещо в бележника си и продължи да мери. — Ужасно е да бъдеш дебеланко и да решиш да направиш нещо по въпроса. Да свалиш двадесет и седем килограма мас само за броени месеци. Първите няколко пъти, когато започнах да тичам, го правех през нощта, така че никой да не ме види. Не можех да дишам от умора. Спрях да ям кейковете, шоколадчетата и чипса, които мама ми слагаше в плика за обяд всеки ден. Въпреки че направо умирах от глад. — Той се изправи и отново се усмихна. — Първата година в колежа започнах да тичам всяка нощ на пистата. Все още имах излишни килограми и все още бях тромав, но престанах и да вечерям. Забелязах, че треньорът Хайстър идва през нощта на пистата с шевролета си в компанията на една дама. Няма да ти кажа коя е, защото тя си остана женена и вече има три внучета. Подръж това, моля те.

Заинтригувана. Тори хвана края на метъра, докато Дуайт отиде да измери дължината на въображаемия плот.

— И така, веднъж при едно от нашите поредни посещения на пистата в колежа, попаднах на прекрасната гледка, в която главни действащи лица бяха треньорът и бъдещата баба. Можеш да си представиш, че моментът беше повече от конфузен. Направо ужасен. За всички участници в действието.

— Меко казано. И какво стана?

— Стана това, че треньорът ми направи предложение, докато стискаше с ръце гърлото ми. Трябваше да се съглася, инак щеше да ме удуши. Както и да е. Той беше джентълмен, или просто подозрителен човек, затова предложи нещо като сделка срещу моето мълчание. Ако продължа да тренирам и успея да сваля още десетина килца, да ме вземе в отбора идващата пролет. Това беше нашето мълчаливо споразумение. Аз трябваше да забравя за случката, а той в замяна на това нямаше да ме убие и да ме зарови в плитък гроб.

— Явно е било изгодно и за двама ви.

— За мен определено беше. Свалих килограмите и изненадах всички, най-много себе си, като не само влязох в отбора, ами спечелих и състезанието по бягане на петстотин метра. Бях страхотен спринтьор. Спечелих три години подред купата „Ол Стар“ и любовта на красавицата Лизи Харлоу.

Тори му се усмихна. Почувства известна симпатия към него. И двамата бяха неудачници.

— Хубава история.

— С щастлив край. Мисля, че мога да ти помогна да пренесеш нещата си в магазина. Искаш ли да отида да купя нещо за хапване и ще поговорим за това?

— Не мисля… — Тори спря насред изречението, защото вратата зад нея се отвори.

— Само не ми казвай, че вече си наела този двадесет и петцентов нахалник. — Уейд прегърна Тори през раменете. — Слава богу, че идвам на време.

— Този конски доктор нищо не разбира от строителство. Върви да дадеш сиропче на пуделите, Уейд. Аз имам намерение да заведа твоята красива братовчедка и моя бъдеща клиентка на обяд.

— Тогава и аз ще дойда с вас, за да защитавам нейните интереси.

— Вижте, момчета, нуждая се от лавици, а не от сандвич.

— Ще се погрижа да получиш и двете — намигна й Дуайт. — Хайде, захарче, ще вземем и този натрапник с нас.

Прекараха заедно половин час и Тори се забавлява повече, отколкото беше очаквала. Беше й приятно да види, че приятелството между Дуайт и Уейд се беше запазило както в момчешките им години.

Това й напомни за Хоуп. Липсваше й.

Оказа се доста лесно за жена, която рядко се чувстваше приятно в компанията на мъже, да се отпусне, но може би защото единият й беше братовчед, а другият женен. И с толкова сериозно отношение към семейството, че непрекъснато показваше снимката на синчето си. Тори така или иначе щеше да направи очаквания от нея коментар, но истината бе, че момченцето беше много сладко, така че не беше нужно да се преструва, нито да се напъва да бъде любезна. Детето беше красиво като Лизи и имаше проницателните очи на Дуайт.

И освен това, реши тя, докато правеше поръчката си, щеше да се възползва от услугите на Дуайт, което отново бе най-правилното решение. Той отлично беше разбрал какво точно иска и дори бе направил няколко подходящи поправки в разположението, а цените му нямаше да нарушат ни най-малко бюджета й. И освен това, след като избърса една въображаема капка пот от челото си, Дуайт обеща всичко да бъде готово преди средата на май.

Доволна от сделката, Тори отиде в магазина за мебели и си купи легло.

Мислеше да купи само матрак и шкаф. Годините на икономии я бяха приучили да не се впуска в необмислени покупки. Много рядко, изключително рядко, беше изпитвала дълбокото импулсивно желание да притежава нещо.

Но сега, в мига, в който видя леглото, беше изкушена.

Два пъти си тръгва и два пъти се връща отново. Всъщност цената не беше главозамайваща, но тя нямаше нужда от това красиво класическо легло с изящни метални рамки в двата края. Да, беше много красиво, но не й беше необходимо.

Единственото, от което имаше нужда, бе една солидна дървена рамка и хубав матрак за нея. Нали в това легло само щеше да спи!

Тори продължи да се самоубеждава, дори когато извади кредитната си карта, за да плати, когато натовари леглото и дори докато го караше към къщата. После вече беше твърде заета с пренасянето, настаняването и подреждането, за да й остане време да се убеждава, че не е сбъркала с покупката.

 

 

Застанал между редовете от току-що обработен памук, Кейд я наблюдаваше как се мъчи цели десет минути. После изруга, метна се на камиончето и подкара към къщата.

Не затръшна вратата, когато слезе от колата, макар че много му се искаше.

— Забравила си вълшебната си пръчка.

Тори беше останала съвсем без дъх. Кичурчета коса се бяха измъкнали от плитката й и падаха по лицето, но тя продължаваше да влачи огромния тежък кашон. Беше почти преполовила стълбището на верандата. Като се поизправи, тя се опита да не диша толкова тежко.

— Какво?

— Не можеш да се правиш на магьосница без вълшебната си пръчка. Чакай, ще го хвана от този край.

— Нямам нужда от помощ.

— Престани да се инатиш като магаре и отвори вратата.

Тори тропна ядосано с крак, но задържа вратата отворена.

— Ти непрекъснато ли ще стоиш тук?

Той свали очилата си и ги хвърли встрани. Това му беше лош навик, който му струваше по два чифта очила на месец.

— Виждаш ли онази нива там? Тя е моя. Затова съм тук. А сега се дръпни, докато вкарам това чудо вътре. Какво легло си купила, по дяволите?

— Желязно — отвърна с известно задоволство Тори, като забеляза, че и той трябва да се напъне.

— И аз така реших. Хайде да го обърнем, за да го вкараме през вратата, иначе няма да мине.

— Знам. — Тя стъпи здраво на краката си и пое тежестта от своя край. Успяха да вкарат кашона въпреки голямото мърморене, хитрините, които трябваше да приложат, и ожулените кокалчета на пръстите й. Тори продължи да върви заднешком, опитвайки се да му вярва, когато й даваше указания за ляво или дясно, докато го вкараха в спалнята.

— Благодаря ти. — Ръцете й бяха омекнали като гумени. — Сама нямаше да успея да го домъкна дотук.

— Имаш ли някакви инструменти?

— Разбира се, че имам.

— Чудесно. Донеси ги. Това ще ми спести ходенето за моите. Може би ще е най-добре да го сглобя, преди да вкараме останалите ти покупки.

С жест на раздразнение тя прибра косата си назад.

— Мога и сама.

— Почти винаги си контра, нали? Но аз имам добро възпитание. — Той взе ръката й, разгледа разранената кожа и я целуна леко, преди тя да успее да я измъкне. — Можеш да се погрижиш за раната, докато аз се оправя тук.

Тори помисли дали да го наругае, да му каже да си ходи веднага, дори да го изрита навън, но реши, че всяко едно от тези действия щеше да бъде загуба на време. Затова отиде и донесе инструментите.

Кейд не можа да не се възхити на черната кутия, пълна с всевъзможни неща.

— Ти си се подготвила за всичко?

— А ти вероятно не можеш да различиш отвертка от клещи.

Явно развеселен, той измъкна едни клещи със закривени краища.

— Какви хубави ножици, нали?

Когато тя се разсмя, Кейд се захвана да сваля металните скоби от кашона.

— Върви да сложиш нещо на тези ожулвания.

— Нищо ми няма.

Той дори не я погледна, нито промени тона си, но в гласа му прозвуча известен нюанс на заповед.

— Казах ти да се намажеш с някакво лекарство. И защо не направиш нещо разхладително за пиене?

— Виж какво, Кейд, аз не съм някоя малка женичка, на която можеш да заповядваш.

Този път той я погледна преценяващо с доста хладен поглед.

— Малка си и си жена. А аз пък си имам ножици.

— Не знам дали предложението ми да си завреш тези клещи… ти знаеш къде, ще изтрие усмивката от лицето ти.

— Аз пък не знам дали ако ти кажа, че си секси, ще те убедя да споделиш това легло с мен, веднага след като го сглобя?

— Господи! — беше всичко, което успя да произнесе. След което излезе от стаята.

Остави го сам. Можеше да чуе тракането на инструментите и редките му възклицания, докато се ровеше из продуктите, за да намери чая. Той имаше дълги ръце, помисли си Тори. Елегантни пръсти на пианист, които контрастираха с твърдата му, грапава длан. Беше сигурна, че знае как да сади, да се грижи за посевите, как да копае и да плеви. Беше отгледан и възпитан за това. Но нима всеки ден сглобяваше легла? Не, това беше съвсем друго нещо.

Тъй като не очакваше Кейд някога да е вършил подобна работа в живота си, Тори си представяше, че оттатък, в другата стая цари пълен хаос. Но беше решила да му остави достатъчно време, за да затъне до гуша в бъркотията.

Затова закачи новия телефон на стената, извади новите кухненски кърпи, наряза бавно лимон за чая. Доволна, че му е оставила достатъчно време за пълно унижение, тя напълни две чаши с леден чай и отиде в спалнята.

Той точно завинтваше последния болт на леглото.

Очите й щяха да изскочат от удивление. А краткият звук, който издаде, беше израз на удоволствието от онова, което се разкри пред очите й. Леглото стоеше в пълния си блясък.

— О, прекрасно е! Наистина е фантастично. Знаех си, че така ще изглежда.

Без да се замисли, Тори бутна двете чаши в ръцете му, така че да освободи своите, и погали металните табли и изящните извивки на рамките.

Първата му реакция беше забавление, сетне задоволство. Кейд отпи от ледения чай, а тя прекрачи и застана в средата на празната рамка, като прокара ръце по повърхността на железните пръчки.

Тогава чувството му се промени. Превърна се в неистово желание. Беше така силно, така изгарящо, че трябваше да направи крачка назад, за да го потисне и да не се издаде. Представи си много ясно как сграбчва пръстите й върху тези пръчки и ги държи там, докато я обладава. С бавни и силни тласъци, един след друг, докато очите й, тези нейни очи на вещица, засенчени от дълги мигли, не се замъглят.

— Здраво е. — Тя блъсна леко таблата над главата, при което стомахът му се сви на топка.

— Така и трябва.

— Добра работа свърши, а аз бях груба. Извинявай. Много ти благодаря.

— Няма защо, забрави. — Той й подаде чашата, сетне дръпна веригата на вентилатора на тавана, за да го включи. — Много е горещо тук. — Искаше да я подразни заради едно изцапано петно зад лявото й ухо, когато видя как устните й се изкривиха.

Тъй като гласът му пресекна, тя почувства още една вълна на вина.

— Наистина съм груба, Кейд. Не съм добра с хората.

— Не си добра ли? И смяташ да откриваш магазин, където ще работиш всеки ден с хора?

— Те ще бъдат клиенти — отвърна Тори. — С клиентите съм много любезна. Направо съм отлична.

— Така значи. — Той се придвижи и като заобиколи рамката на леглото, застана от другата страна. — Значи, ако си купя нещо от теб, ще бъдеш любезна.

Нямаше нужда да чете мислите му, когато можеше да чете по очите му.

— Е, не в този смисъл.

Много пъргаво Тори изскочи от леглото, заобиколи Кейд и излезе от стаята.

— Може да бъда много добър клиент.

— Пак се опитваш да се заяждаш с мен.

— Точно така, Тори. Заяждам се с теб. — Той сложи ръка на рамото й. — Престани — каза нежно, когато тя настръхна. Остави чашата си на пода и обърна лицето й към себе си. — Няма ни най-малко да те заболи.

Имаше нежни ръце. Господи, колко отдавна не беше чувствала докосването на мъж!

— Не се интересувам от флиртове.

— Аз пък се интересувам, но хайде засега да се споразумеем за нещо. Да се опитаме да бъдем приятели.

— Аз не съм добър приятел.

— Аз съм. Предлагам да довършим това легло, така че да можеш да се наспиш пълноценно тази нощ. — Той я остави да отиде до вратата.

Беше си обещала, че няма да говори за това. Не и с него. С никого, докато не бъде готова. Докато не се почувства достатъчно сигурна и силна. Но то вреше вътре в нея и напираше да излезе навън.

— Кейд, ти никога не ме попита. Нито тогава, нито сега. Никога не попита откъде знам. — Дланите й бяха влажни, когато той се обърна, и тя ги изтри в коленете си. — Никога не попита откъде знам къде да я намерим. Откъде знам какво се е случило.

— Нямаше нужда да те питам.

Думите сега излизаха сами и се пукаха като мехурчета.

— Някои хора мислят, че съм била с нея, въпреки че казах, че не съм. Мислят, че съм избягала и съм я оставила сама. Че просто съм я изоставила.

— Аз не мисля така.

— А онези, които ми повярваха, че съм видяла онова, което казах… Те се отдръпнаха от мен и забраниха на децата си да дружат с мен. Те дори престанаха да ме гледат в очите.

— Аз те гледах в очите, Тори. И тогава, и сега те гледам.

Тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои.

— Защо? Ако вярваш, че нося тази дарба в себе си, защо не избяга? Защо идваш и сега? Да не би да очакваш да ти предскажа бъдещето? Защото аз не мога. Или да ти дам някои прогнози за борсата? И това не мога.

Лицето й беше почервеняло, а очите потъмнели и живи, забеляза Кейд. Изпълнени с искрени и откровени чувства. Едно от тези чувства, онова, което изплуваше най-много на повърхността пред останалите, беше гняв.

Той нямаше да се хване на играта или поне нямаше да отговори така, както тя очакваше.

— Предпочитам да изживея всеки ден такъв, какъвто е, без да знам какво ми готви съдбата. А колкото за банковите ми операции, имам си брокер. И не ти ли е минало през ума, че идвам тук само защото ми е приятно да те виждам?

— Не.

— Тогава ти си първата и единствена жена без суета, която съм срещал в живота си. Опитай се да възпиташ малко себе си. А сега… — Той наклони глава. — Искаш ли да донеса матрака тук, или ще ме шашнеш, като ми кажеш какво съм ял днес на обяд?

Тори остана с отворена уста, докато той излизаше от къщата. Дали наистина не си правеше само майтап с нея? Хората или я възприемаха с подигравка, или въртяха очи. Или бягаха от нея като от чумава. Някои я молеха да им помогне да решат проблемите си, или да се справят с нещастието. Но никой, никой досега, не беше си правил обикновен майтап с нея.

Тя се опита да намали напрежението и излезе да му помогне с пренасянето на матрака.

Двамата работиха мълчаливо. Когато леглото беше готово, Кейд изпи чая си, остави чашата в кухнята и тръгна да излиза.

— Оттук нататък ще можеш да се справиш и сама. Много изостанах от програмата си.

О, не, не си, помисли си Тори и изтича след него.

— Много съм ти благодарна. Наистина. — Отчасти импулсивно, отчасти поради благодарността, която наистина изпитваше, тя докосна с ръка рамото му, при което той спря и я погледна.

— Добре тогава, мисли си за мен, когато потънеш в сънища тази нощ.

— Знам, че ти отне време. Не спомена ли нещо за обяд?

Той поклати глава.

— Какъв обяд?

Това й беше достатъчно.

— Ами, какво си ял днес на обяд. Ще ти кажа — половин сандвич с шунка и швейцарска горчица. Другата половина си дал на мършавото черно куче, което е дошло да ти се умилква около краката, когато си излязъл на полето. — Тя се усмихна и отстъпи. — Сигурно вече си гладен и скоро трябва да вечеряш.

Той се поколеба за миг, сетне реши да заложи на инстинкта си.

— Тори, защо не ми кажеш какво си мисля точно сега.

Тя почувства как я напушва смях.

— Запази го за себе си.

Обърна се и остави външната врата да се затвори зад нея.