Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (20)

Глава 20

Уейд беше претрупан от работа. С една дума не му стигаха ръце или по-точно онова, което бе останало от тях, след като болната котка Флуфи го бе изподрала, докато се опитваше да й направи инжекция. Максин беше в края на семестъра и той я бе пуснал в отпуск. А това означаваше, че нямаше помощник и трябваше да се справи сам с четири остронокти лапи и цяла дузина хапливи зъбки.

Още преди около час реши, че е допуснал непростима грешка, като е освободил Максин.

Започна деня със спешно повикване, което изискваше посещение в дом, и това доста пообърка програмата му. Като се прибавят войната между един сетер и едно коли в чакалнята, които се наложи да разтървава, спешната намеса за спасяване на малкото козле на Олсонови, което бе решило да си похапне от красавицата Барби на внучката им, а ръката й бе заседнала в гърлото му, и се стигне до отвратителния характер на котката Флуфи. Направо му беше писнало. Денят му беше черен.

Уейд ругаеше, пустосваше и дезинфекцираше издраните си ръце, когато Фейт влезе в кабинета.

— Уейд, скъпи, ще прегледаш ли Би? Мисля, че не се чувства добре.

— Вземи си номерче и си чакай реда.

— Но това ще ти отнеме само минутка!

— Нямам нито минутка свободно време.

— О, така значи… Господи, какво е станало с ръцете ти? — Фейт видя как се опита да избегне поредното издраскване и стисна здраво котката под мишницата си. — Нима тази дърта котка те е издрала така?

— Цуни ме по… — беше най-нежният отговор, който му дойде на езика.

— И там ли успя да те докопа? — извика Фейт след него, защото той отиде в чакалнята. — Стой мирно, миличко. — Тя целуна кученцето. — Татко сега ще се погрижи за теб.

Уейд се върна, за да почисти ръцете си и да им сложи антисептично лекарство.

— Тя цяла сутрин хленчи и стене. И нослето й е малко топло. Дори не иска да играе. Само лежи. Е, какво й е?

Фейт остави Би на земята. Кученцето се настани до краката на Уейд, погледна го жално и повърна върху обувките му.

— О! Виж какво направи! Сигурно е яла нещо. Лайла каза, че не трябва да й давам сладкиши. — Фейт прехапа устни, но не успя да прикрие смеха си. Уейд стоеше и я гледаше убийствено. В едната си ръка държеше лекарството, от другата течеше тънка струйка кръв, а обувките му бяха целите изцапани.

— Ужасно съжаляваме. Би, не бива да ядеш това. То е гадно. — Тя взе кученцето. — Сигурно се чувстваш по-добре сега, нали, сладурчето ми? Ето виж, Уейд! Тя започна да си върти опашката. Знаех си, че само като я доведа при теб и всичко ще се оправи.

— Така ли ти изглежда? Че всичко е наред?

— Е, Би беше малко болничка и затова повърна. Но на теб едва ли ти се случва за пръв път подобно нещо.

— Оттатък чакалнята е пълна с пациенти, които чакат мен, ръцете ми са целите изподрани, а сега и обувките ми ще вонят на повърнато.

— Добре де, върви и ги смени. — Фейт отстъпи една крачка, когато той сви ръката си като лапа на звяр. Обичаше този блясък в очите му, който означаваше, че е ядосан. — Хайде, Уейд!

Той стисна ръката си в юмрук, сетне се удари леко между веждите.

— Ще отида да си сменя обувките, но искам като се върна, да си почистила всичко.

— Да почистя? Аз?

— Точно така. Остави кучето в операционната, вземи парцала и кофата и почвай. Нямам време и за това. И по-бързо, защото изоставам от графика.

— Татко е малко сърдит тази сутрин — прошепна Фейт на Би, когато Уейд излезе. Огледа пода и направи гримаса. — Е, добре поне, че повърна повечето върху обувките му. Тук не е чак толкова много.

Когато той се върна, тя прилежно беше измила пода, макар и не идеално. По линолеума имаше следи от пяна и цели локви вода. Но на Уейд не му даде сърце да й направи забележка.

— Почти свърших. Би си играе с кокалчето си. Отново й светят очичките и е съвсем весела. — Фейт остави парцала в кофата. — Мисля, че трябва да се поизсуши с нещо.

Тъй като му се щеше да изкрещи, Уейд потърка с ръце лицето си и се разсмя.

— Фейт, ти си просто уникална!

— Разбира се.

Тя отстъпи, докато той взе кофата, изпразни я, изстиска парцала и започна да попива водата по пода.

— О, да. Сигурно така се прави.

— Моля те, направи ми една услуга. Иди в чакалнята и кажи на госпожа Дженкинс да доведе Мич отзад. Това е хрътката, която вие вече половин час. Ще ме подлуди. И ако намериш някакъв начин да поддържаш някакъв ред там през следващите двадесет минути, ще те почерпя с най-фантастичната вечеря, която си избереш в ресторанта.

— А шампанско?

— Френско.

— Тогава да видим какво мога да направя.

Той почти получи своите двадесет минути, когато чу уплашен вик.

— Уейд! Уейд! Ела бързо!

Стъписа се, когато видя Пини Коб да носи на ръце Монго, превит на две под тежестта на кучето.

— Тичаше по пътя и право под гумите ми. Милостиви Боже! Много силно кърви.

— Мини отзад.

Уейд се разбърза. Дишането на кучето бе накъсано, зениците му бяха почти неподвижни и разширени. Гъстата му козина беше напоена с кръв, която капеше по пода.

— Тук, на масата.

— Натиснах спирачките — продължи да обяснява Пини. — Завих, но го блъснах. Отивах в железарията за части, а той изскочи от парка на улицата.

— Прегази ли го?

— Не знам. — С треперещи ръце, Пини свали избелялата си червена кърпа и изтри изпотеното си лице. — Мисля, че само го блъснах, но стана много бързо.

— Добре. — Уейд взе една хавлиена кърпа и понеже Фейт стоеше до него, просто я пъхна в ръцете й и нареди: — Натискай силно, ето тук! Искам кръвта да спре. Той е в шок.

Отвори шкафа с лекарства и взе едно шише, за да приготви упойка.

— Само се дръж, момче! Дръж се! — промърмори на кучето той, докато сипваше и размесваше течностите. — Ти натискай силно — повтори на Фейт. — Ще му дам успокоително. Трябва да проверя дали има вътрешни наранявания.

Ръцете на Фейт трепереха, докато натискаше кърпата върху раната. Мислеше си, че може да види чак костта на кучето. Стомахът й се бунтуваше. Щеше да повърне както Би преди малко.

Искаше да хвърли кърпата и да избяга. Защо Пини не държи този кървав парцал? Защо някой друг не беше тук? Искаше й се да извика и думите напираха на устните й. Усещаше миризмата на кръв, на антисептик и на кисело от потта на Пини. Щеше да изкрещи, но очите й спряха върху лицето на Уейд.

Спокойно, съсредоточено, силно. Очите му бяха сериозни и концентрирани, устните — изопнати в една линия. Гледаше го и едва дишаше. Беше като хипнотизирана. Неговото спокойствие и сигурност успокоиха ръцете й.

— Няма счупени ребра. Мисля, че гумите не са минали през него. Може да има наранен бъбрек. Ще видим това по-късно. Раната на главата е добре. Няма кръв в ушите. Кракът е най-зле.

А това, помисли си Уейд, беше най-лошото. За да спаси крака на кучето, трябваше да направи чудеса.

— Да го занесем в операционната. — Той се огледа и видя Пини да седи на стола, обхванал с ръце главата си. Ти ще ми помогнеш, Фейт. Аз ще го вдигна и ще го нося, а ти ще стоиш до мен и ще натискаш силно кърпата. Загубил е много кръв. Готова ли си?

— Но Уейд, аз…

— Бързо!

Тя направи каквото й каза, нямаше избор. Подтичваше до него, задържайки вратата със свободната си ръка. Като я видя, Би захвърли играчката си и с радостен лай се шмугна между краката й.

— Стой мирно! — заповяда й Уейд толкова строго, че кученцето направо се закова на пода.

Той сложи упоеното куче върху масата, грабна една дебела гумена престилка и я хвърли на Фейт.

— Сложи си я. Трябва да направя снимки.

— Какви снимки?

— Рентгенови. Мини към главата му и я дръж здраво. Колкото можеш.

Престилката тежеше като олово, но Фейт я навлече. Очите на Монго бяха затворени, но на нея й се струваше, че кучето я гледа и я моли за помощ.

— Всичко ще бъде наред, миличък. Уейд ще направи всичко както трябва. Ще видиш.

Звукът на гласа й накара Би да залае и да заподскача отново в краката й.

— Свали престилката — нареди Уейд, докато чакаше филма да се експонира. — Ела пак тук и натискай. Говори му. Каквото и да е, просто да чува гласа ти.

— Добре. Ами… — Фейт преглътна мъчително. В устата й имаше вкус на жлъчка, но натисна дебелата кърпа. — Уейд ще те направи като нов. Ти… ти трябва да се оглеждаш и на двете страни, преди да пресечеш улицата. Запомни го хубаво следващият път. О, Уейд, ще умре ли?

— Не, ако успея да му помогна. — Той сложи снимката под осветения панел и кимна намръщено. — Не и ако успея да му помогна — повтори и започна да приготвя инструментите си.

Острите никелирани хирургически скалпели и щипци блестяха под силната светлина на лампата. Главата на Фейт започна да се върти заедно с вътрешностите й.

— Ти ще го оперираш? Сега? Веднага?

— Ще се опитам да спася крака му.

— Да го спасиш? Имаш предвид да…

— Прави каквото ти казвам и не мисли.

Когато той отстрани кървавия компрес, стомахът й се надигна, но Уейд не й даде никакво време.

— Дръж това и натискай бутона, когато ти кажа, че ми трябва аспирация. Можеш да го държиш с едната си ръка. Когато ми трябва инструмент, ще ти кажа кой. Слагаш го точно в ръката ми.

Той свали по-ниско лампата и си направи място. Единственото, което чуваше Фейт, беше звукът на маркуча, когато Уейд искаше да се аспирира кръвта, и звънът на инструментите, които му подаваше. Тя се опитваше да отклонява поглед встрани, но Уейд й заповядваше неща, които изискваха да гледа. Беше като на кино.

Главата на Уейд бе наведена, очите му сериозни и спокойни, въпреки че можеше да види капчици пот да избиват върху челото му. Ръцете му сякаш бяха ръце на фокусник, движеха се така деликатно и внимателно сред кръв, месо и кости.

Фейт дори не мигна, когато той намести счупената кост на мястото й. Сякаш нищо от това, което ставаше пред очите й, не беше реално.

Наблюдаваше го, докато правеше малки, невероятно малки бодове с иглата вътре в раната.

Жълтият цвят на стерилната течност, която той използва, за да измие ръцете си, се смеси с кръвта и придоби цвят на стара синина.

— Искам да провериш пулса му. Използвай ръката си и я сложи на сърцето му.

— Малко бавничък е — рече Фейт, след като го направи. — Но ми изглежда стабилно. Ето така — бум, бум, бум.

— Добре, погледни очите му.

— Зениците са много големи.

— Има ли кръв в бялото?

— Не.

— Добре, трябва да сложа няколко пирона в този крак. Костта е повече ударена, отколкото счупена. Когато направим и това, ще го затворим. Сетне ще наместя крака.

— Ще се оправи ли?

— Той е силен. — Уейд избърса челото си с ръка. — И освен това е млад. Има шанс да запази крака си.

Тревожеше се повече за счупените парченца от костта. Дали ги беше намерил и извадил всичките?

Може би имаше мускулни наранявания или разкъсвания, но беше уверен, че е оправил най-лошото.

През главата му минаваха всички тези тревожни мисли, докато шинираше костта.

— Ще знам по-добре след ден-два. Трябва ми марля и бинт. Ето в оня шкаф са.

След като затвори раната, Уейд бинтова крака и провери жизнените функциите на кучето сам. Третира и една прясна драскотина зад лявото ухо.

— Той се справи добре — рече накрая и за пръв път погледна Фейт право в очите. — Ти също.

— Ох, всъщност аз бях малко уплашена и ми се гадеше в началото, но после… — Фейт вдигна ръце, за да обясни и тогава видя, че са целите в кръв. Блузата й също. — Господи! — беше единственото, което успя да каже и припадна.

Уейд я прихвана и я сложи направо на пода. Наля бързо чаша вода и докато я поднасяше към устните й, тя дойде на себе си и отвори очи.

— Какво става?

— Припадна. Много грациозно и точно навреме. — Той я целуна нежно по бузата. — Ще те кача горе. Можеш да се почистиш и да си полегнеш малко.

— Добре съм. — Но когато се опита да стане, краката й се огънаха. — Май не съвсем. Може би ще е по-добре да полежа известно време.

Сложи глава на рамото му и се остави да я отнесе горе. — От мен май няма да излезе медицинска сестра.

— Беше направо страхотна.

— Не, ти беше. Никога не съм разбирала какво правиш всъщност. Мислех си, че само биеш ваксини и пощиш кучетата.

— В повечето случаи точно това правя.

Уейд я заведе в банята, където напълни една купа с гореща вода.

— Сложи си ръцете тук. Ще се почувстваш много по-добре, когато ги видиш чисти.

— Всъщност има толкова много неща, които не знам за теб. Неща от твоето всекидневие. — Очите й срещнаха неговите в огледалото. — Не съм обръщала голямо внимание, не съм си давала сметка. Но днес ти спаси един живот. Ти си герой.

— Направих онова, за което съм учил.

— Аз знам какво видях. И то си беше чист героизъм. — Фейт се обърна и го целуна. — Сега, ако нямаш нищо против, мисля да се съблека и да вляза под душа.

— По-добре ли се чувстваш?

— Напълно. Върви при пациентите си.

— Обичам те, Фейт.

— Така мисля и аз — замислено продума Фейт. — И е по-хубаво, отколкото очаквах. Върви сега. Главата ми е още замаяна, не мога да ти кажа нищо смислено. Ще изтърся някоя глупост, за която после ще съжалявам.

— Ще се върна веднага щом се освободя.

Той прегледа първо Монго, после почисти операционната, преди да се върне в кабинета.

Пини все още седеше на стола, но сега държеше в скута си Би. Уейд беше забравил и за двамата.

— Какво стана с кучето?

— Добре е.

— Ох, Господи, слава на тебе! Направо съм болен. Трябваше повече да внимавам. Просто си карах и следващото нещо, което помня, е това куче. Право ти казвам, изскочи на пътя съвсем неочаквано! Можеше да бъде дете.

— Не си виновен ти.

— Удрял съм няколко пъти сърна. Кой знае защо не се притесних чак толкова. Сигурно защото гората е пълна със сърни, непрекъснато ги блъскат камиони. А това куче! Някое детенце ще се прибере вкъщи от училище и ще има да го търси и да плаче.

— Познавам собственичката му. Ще й се обадя. Това, че го доведе веднага тук, спаси живота му. Не го забравяй.

— Няма. — Пини въздъхна. — Туй кутре е много сладко — рече той и погали Би по главата. — Влезе тук, търсейки си белята, задъвка обувките ми и после скочи право в скута ми.

— Благодаря ти, че си се погрижил за нея. — Уейд се наведе и взе Би от ръцете му. Тя джафна и заблиза драскотините по ръцете му. — Пини, ти добре ли се чувстваш?

— Аха. Ако трябва да ти кажа самата истина, нуждая се от една ракия. Кейд сигурно вече е пратил да ме търсят, но ще почака. — Той се изправи. — Нали ще ми кажеш какво става с кучето?

— Разбира се. — Уейд потупа Пини по гърба и го изпрати. В чакалнята нямаше никого. Предположи, че повечето от пациентите са се изморили да чакат и са си отишли. Всъщност се радваше, че е станало така. Беше благодарен за спокойствието и тишината.

Остави Би на пода, даде й една от кучешките играчки, които Максин държеше в чекмеджето, и потърси номера на Шери Белоуз в бележника си.

Навъртя го и когато чу гласа й по секретаря, остави съобщение. Сигурно момичето беше излязло да си търси кучето. Най-вероятно щеше да попадне на някой свидетел на инцидента.

Той се върна при Монго.

 

 

Минути след като Уейд записа съобщението си на секретаря на Шери, Тори също позвъни и чу звънкия й глас, който уведомяваше, че не си е вкъщи, но може да остави съобщение.

— Шери, обажда се Тори Боудийн от „Южен комфорт“. Ще се радвам, ако се обадиш или наминеш към магазина, когато имаш възможност. Ако все още желаеш, работата е твоя.

Беше взела добро решение, помисли си Тори и затвори телефона. Не само защото препоръките на Шери бяха отлични, а защото щеше да й бъде приятно да има до себе си едно мило лице и две сръчни ръце за по няколко часа в седмицата.

Днес работата нещо не вървеше, но Тори не се отчайваше. Трябваше да мине време, за да стане част от програмата на обществото. Затова тя извади формулярите, които трябваше да подаде в данъчното, и се зае да ги попълва.

Сетне измисли една реклама за неделния вестник, в която щеше да включи и новите покривки и салфетки от Кейд. Когато звънчето на вратата се обади, Тори вдигна глава. Сърцето й подскочи от страх. Страх, който я потискаше през целия ден.

Но видя Абигейл Лоурънс, остави химикалката и тръгна да я посрещне.

— Това се казва приятна изненада!

— Да ти кажа право, и аз съм изненадана. Какви прекрасни неща има тук! Тори, ти ми вземаш акъла.

— Има много талантливи художници и майстори.

— Ти пък знаеш как да подредиш изделията им. Много обичам да пазарувам красиви неща. Имам чувството, че ще изхарча сума ти пари тук.

— Няма да те спирам. Да ти донеса ли нещо? Студено питие, чаша чай?

— Не, благодаря. Това батик ли е?

Абигейл спря и се залюбува на портрета на млада жена, застанала на градинска алея.

— Тази художничка прави чудесни неща. Имам още няколко в склада.

— Ще трябва да ги погледна. Искам да видя всичко. Но още от сега мога да ти кажа, че това ще го взема. Очевидно мъжът ми ще ми го подари за годишнината от сватбата ни.

Развеселена, Тори свали картината от стената.

— А той ще иска ли подаръкът да бъде опакован?

— Естествено.

— Каква е годишнината?

Абигейл изненадано поклати глава, докато Тори поставяше картината на щанда. За всичкото време, през което се занимаваше с делата на Тори, не си спомняше някога да е задавала въпроси от лично естество. Виж ти, значи момичето се бе променило!

— Двадесет и шест години брак.

— Значи си се омъжила на десет?

Абигейл цялата засия, докато разглеждаше една кутия, издялана от полирано дърво.

— Ще се съглася с теб. — Занесе и кутията на щанда. — Този магазин ти се отразява добре. Мисля, че и градът ти подхожда. Тук си си у дома.

— Да. Това е моят дом. Абигейл, наистина ли си дошла чак от Чарлстън, за да пазаруваш в моя магазин?

— И за това, и за да те видя. А също така да ти кажа някои неща.

Тори кимна.

— Ако си открила още подробности за убитото момиче, казвай.

— За нея не съм научила нищо повече. Но помолих моя познат в полицията да провери дали няма убийства, които са станали през последните две седмици на месец август. През различни години.

— Има и други.

— Значи вече знаеш?

— Не, чувствам го. Колко са?

— Три, които напълно съвпадат по време и начин на извършване. Дванадесетгодишно момиче, изчезнало по време на семейно пътешествие до Хилтън Хед през август 1975. Деветнадесетгодишна студентка от летните курсове в университета в Чарлстън през август 1982 и двадесет и шест годишна жена, която била на къмпинг с приятели в Националния парк Съмтър през август 1989.

— Господи, толкова много! — прошепна задавено Тори.

— Всички са сексуални убийства. Изнасилени и удушени. Няма сперма. Малко физическо насилие, главно в лицевата област. Което ескалира при всяка следваща жертва.

— Защото не са лицето, което той търси. Техните лица не са лицето на Хоуп.

— Не те разбирам.

И Тори искаше да не разбира. Защото истината беше ужасяваща.

— Всички са били руси, нали? Красиви и слаби?

— Да.

— Той продължава да я убива. За него веднъж не е достатъчно.

Абигейл поклати неразбиращо глава, леко изненадана от начина, по който очите на Тори потъмняха и придобиха леко отнесено изражение.

— Възможно е да са били убити от един и същи човек, но…

— Те са убити от един същи човек.

— Периодите от време между убийствата са много дълги. По няколко години. Това не отговаря на психологическия профил на типичния сериен убиец. Е, аз не съм криминалист, нито психиатър, но направих известни проучвания върху тази тема през последните няколко седмици. Възрастта на жертвите също е различна и не отговаря на стандартния профил на сериен убиец.

— Защото той не е стандартен, Абигейл. — Тори отвори кутията и отново я затвори. — Той не е типичен.

— Трябва да има мотив. Твоята приятелка и дванадесет годишното момиче говорят, че може би е педофил. Да приемем, че е мъж, който избира за жертви деца, но това обаче не се връзва с младите жени.

— Той не ги и свързва. Тяхната възраст отговаря на възрастта на Хоуп, ако беше жива. Това е общото помежду им.

— Съгласна съм, въпреки че и двете не сме специалисти по въпроса. Мисля, че бях длъжна да посоча пропуските, несъответствията.

— Може би има и други.

— Разследванията продължават, както ме увериха, но нищо не е открито. Дори ФБР са ангажирани. — Красивата уста на Абигейл се изкриви. — Тори, моят човек искаше да знае защо се интересувам, как съм научила за стопаджийката. Не му казах.

— Благодаря ти.

— Ти би могла да им помогнеш.

— Не знам дали бих могла. Дори и да ми позволят, не знам дали ще бъда полезна. Това ме сковава отвътре. Никога не е било лесно. Винаги ме раздира. А сега не искам отново да се сблъскам с него и да изпитам онова страдание. Не мога да им помогна. Това си е работа на полицията.

— Ако наистина се чувстваш така, тогава защо ме накара да правя проучването?

— Трябваше да знам.

— Тори…

— Моля те, недей. Не искам да се връщам отново там. Не съм сигурна, че ще мога да изляза цяла този път. — Тя започна да мести разни неща. — Полицията, ФБР, те са специалисти. Това си е тяхна работа, не моя. Не искам лицата на тези хора в главата си, каквото и да им се е случило. Не ги искам вътре в моята глава. Вече си имам Хоуп и тя ми стига.

 

 

Страхливка. През целия ден гласът натрапчиво повтаряше страхливка. Тори не го прогони, напротив, прие го. Трябваше да се научи да живее с него.

Знаеше каквото искаше да знае. Който и да беше убил Хоуп, продължаваше да убива. Избирателно, резултатно, неразгадано. Беше работа на полицията или на ФБР, или на каквито и да било там специални части да го открият и да го спрат.

Не беше нейна работа.

Но ако най-дълбоките й страхове се окажеха реалност и убиецът беше баща й, щеше ли да може да живее с тази истина?

Те скоро щяха да открият Ханибал Боудийн. Тогава Тори трябваше да реши. Когато затвори магазина, тя си помисли, че ще й подейства освежаващо, ако се разходи из града или ако отиде в парка. Можеше да намине покрай Шери и да поговори с нея, защото тя така и не се обади. Щеше да бъде от полза за работата. И за нея самата.

Нямаше много движение по това време на деня. Беше надвечер и повечето хора вече се бяха прибрали по домовете си. Сигурно вечеряха или седяха пред телевизора. Децата бяха прибрани и вероятно се миеха, а вечерта щеше да завърши с всекидневната кухненска работа, писането на домашни и почивка на верандата.

Нормално. Естествено. Всекидневно. Прекрасно заради простото си повторение и монотонност. Искаше и тя да може да прави същото всяка вечер, да живее с това спокойно безгрижие.

Тори прекоси парка. Розите бяха разцъфтели, а площите, засадени с бледи восъчни бегонии, грееха в полумрака. Дърветата хвърляха дълги сенки, тук-там под тях седяха хора.

Повечето бяха младежи, забеляза Тори, които не спазваха традицията на задължителната вечеря в пет и половина.

По-късно щяха да хапнат по някоя пица или бургер на крак, щяха да се съберат с други свои връстници, за да послушат музика или да побъбрят.

И тя правеше някога същото, за кратко време. Беше толкова отдавна, сякаш преди десетилетия. Струваше й се, че тогава е била съвсем друга жена, която си бе пробивала път с лакти в препълнения клуб, за да танцува и да се смее. Да бъде млада.

Беше загубила всичко това вече веднъж. Но нямаше да изгуби новия живот, който току-що бе започнала.

Дълбоко потънала в мислите си, Тори излезе от горичката и тръгна през зелената поляна, която водеше към новите сгради с апартаменти.

В този момент отнякъде се появи Би, замота се в краката й като изстреляно куршумче и весело заджафка.

— Виж ти! Сигурно не си сама? — Приятно изненадана, тя остави на кучето да си играе.

— Тя, горката, цял ден беше затворена — обясни Фейт доволна, че любимката й харесва Тори. — Изпълнена е с енергия и трябва да я изразходва.

— Виждам. — Тори огледа Фейт и присви устни. — Това не е точно твоят стил на обличане — рече тя, имайки предвид огромната, очевидно мъжка тениска над елегантните ленени панталони.

— Все пак върши работа, нали? Изцапах си блузата. Заех тази назаем от Уейд.

— Аха, разбирам.

— Предполагам, че разбираш. Имаш ли нещо против?

— Не. Уейд е голямо момче.

— Бих могла да кажа нещо по-грубо по въпроса, но както и да е. Ще го пусна покрай ушите си. — Фейт прибра косата си зад ухото и се усмихна. — Ти какво, да не би да си уморена от самотата на блатото? И си тръгнала да си търсиш апартамент в града?

— Не, аз си харесвам къщата. Тръгнала съм да търся една потенциална работничка. Шери Белоуз.

— Виж ти, какво съвпадение! И аз съм тръгнала към нея. Уейд все още е зает в кабинета. Цял ден не успя да се свърже с Шери. Кучето й беше ударено от кола тази сутрин.

— Така ли? Тя ще бъде разбита.

— О, кучето е добре. Уейд го оправи, спаси му живота. — Беше произнесено с такава гордост, че Тори ококори очи, но не каза нищо. — Той не е сигурен за колко време ще му заздравее кракът, но аз съм сигурна, че ще му мине като на куче. Какъв смешен израз, нали?

— Радвам се да го чуя. Монго е красиво куче и Шери очевидно много го обича. Не мога да повярвам как така не го е потърсила цял ден.

— Всичко се случва. Не знаеш какви са хората. Това е нейният апартамент — посочи Фейт. — Аз почуках на вратата отпред, но никой не ми отвори, затова реших да мина отзад. Съседите ми казаха, че използвала тази врата по-често от предната.

— Щорите са спуснати.

— Но вратата може да е отворена. Да влезем и да й оставим бележка. Уейд иска да я види. — Фейт прекоси дворчето и посегна да отвори плъзгащата се стъклена врата.

В този миг Тори я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

— Спри! Недей!

— Какво, по дяволите, ти става? Няма да правя обир с взлом! Само ще надникна!

— Не влизай! Моля те, не влизай вътре! — Пръстите на Тори се забиха в рамото на Фейт. Вече беше видяла всичко. Всичко премина пред очите й, заби се в мозъка й и изпълни устата й с вкус на кръв и страх. — Късно е. Той вече е бил тук.

— Кой е бил тук? За какво говориш? — Фейт се опита да се отскубне. — Пусни ме, де!

— Тя е мъртва — рече равно и тихо Тори. — Трябва да повикаме полиция.