Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (25)

Глава 25

Повече от тридесет и пет години Джей Ар и Карл Д. ловяха риба всяка неделя следобед. Не беше започнало като традиция и двамата мъже не наричаха заниманието си с това име. Беше просто начин да се отпуснат и да прекарат свободното си време.

След като бащата на Джей Ар умря и майка му тръгна на работа в банката на Лавил, тя започна да плаща на майката на Карл Д. да наглежда Сарабет след училище и през съботите. И освен това между двете жени имаше нещо като негласно споразумение да понаглежда от време на време и по-големия й син Джей Ар.

Фани Рус готвеше божествено и имаше желязна воля. И едното и другото бяха предмет за гордост. Джей Ар се научи да й казва много бързо госпожо. И по време на детството му, през петдесетте години, когато куклуксклановците горяха своята омраза из целия Юг под формата на кръстове и на никой цветнокож не бе позволено да седне, за да хапне в някое заведение по Маркет Стрийт, малкото бяло момче и малкото чернокожо момче станаха просто и незабележимо приятели.

Никой не направи от това въпрос и така неделя след неделя, с редки изключения по време на ваканции или ако някой беше болен, двамата мъже седяха рамо до рамо с въдица в ръка, намотаваха и размотаваха кордите покрай реката, така както го правеха, когато бяха момчета. И двамата вече имаха доста по-малко коса и доста повече сантиметри в талията, отколкото когато започнаха, но следобедите им протичаха по същия начин и в същия ритъм както тогава.

Когато ухажваше Бутс и през първите месеци на брака им, тя им приготвяше вкусни закуски в плетена кошница. Джей Ар не смееше да я разочарова и да накърни чувствата й, като откаже, затова ги вземаше със себе си. Тези кошници за пикник, пълни с пилешка салата, сандвичи и ситно нарязани зеленчуци, придаваха известен женски привкус на риболова. А двамата с Карл Д. имаха нужда единствено от студена бира и кутия, пълна с червеи.

И ако имаха късмет, някой от сладките картофи на мама Рус или парче от пая й с орехи.

Всичко това си остана непроменено с годините. Реката също си остана непроменена. Старата праскова умря преди три зими, но имаше повече от дузина фиданки, които бяха се навъдили като плевели, така че общинската управа взе решение да запази най-добрите от тях, а останалите да отсече.

Сега плодовете им, все още недоузрели, висяха по клонките и чакаха децата да ги откъснат, да ги изядат зелени и да ги заболят коремчетата.

Водните лилии плуваха бавно и спокойно както винаги, а голямата стара върба се навеждаше да докосне с дантелените си клони спокойната вода.

И сега и тогава, ако човек беше достатъчно търпелив, рибите направо се биеха да бъдат уловени.

Ако не го правеха, то никой не беше виновен за това.

Годините бяха превърнали мъжете в солидни граждани, стълбове на обществото. Семейни мъже с ипотеки и счетоводство. Няколко часа в седмицата обаче те прекарваха в хвърлянето на въдици, което беше доказателство, че всеки от тях все още си беше същото момче, каквото е било някога.

Понякога спореха за политика. И тъй като Джей Ар беше заклет републиканец, а Карл Д. демократ до мозъка на костите, дебатите им бяха разпалени и често бяха на границата да се превърнат в кавга. Но и двамата се забавляваха с тези конфликти. До следващата неделя, в зависимост от сезона, когато ходеха на футболен мач, който ги разпалваше и разведряваше.

Но най-често говореха за семействата, за приятелите, за градчето, докато водата си течеше кротко покрай тях, а слънцето любопитно надничаше през клоните на дърветата.

Това, което знаеше единият, можеше да бъде споделено с другия, но казаното край реката си оставаше там. Все пак имаше моменти, когато лоялността трябваше да бъде нарушена. Затова днес Карл Д. много внимателно подбираше думите си.

— Рожденият ден на Ида-Мей наближава — рече той, като отпи от втората кутийка бира и загледа спокойната вода. — Електрическият фритюрник, който й купих миналата година, все още е болезнен въпрос помежду ни.

— Кажи да. — Джей Ар си взе пълна шепа чипс от торбичката, която стоеше отворена помежду им.

— Да, да.

— Купуваш й нещо, което смяташ, че ще я зарадва, а само си патиш от това.

— Иска нов. Всеки път, като се прибера, се оплаква, че старият имал петна.

— Не й обръщай внимание. Всъщност жените не искат за подарък кухненски прибори, завързани с панделка. Това, което иска, сигурно е нещо безполезно.

— Да, от сума ти време си мисля какво безполезно нещо да й купя този път. Може би ще трябва да отида до магазина на твоята племенница и да видя дали ще измислим някоя дрънкулка заедно.

— Правилно. Тори има добър вкус и нюх за нещата.

— Много красив магазин е направила. И доста работа е свършила.

— Тя винаги е работила усърдно. Сериозно момиче е, с глава на раменете. Просто да не повярваш, като знаеш от какво семейство произлиза и какво детство имаше.

Това беше подходящият момент, който очакваше Карл Д. Въпреки това трябваше много внимателно да подхване въпроса. Извади си нова дъвка и премина мълчаливо през целия ритуал на отвиване, сгъване на хартийката и така нататък.

— Наистина имаше трудно детство. Спомням си я. Рядко говореше, само гледаше и сякаш попиваше всичко с тези свои огромни очи. Зет ти имаше тежка ръка.

— Знам. — Устните на Джей Ар се стегнаха. — Бих искал тогава да съм бил наясно. Не мисля, че това щеше да има някакво значение или да промени нещата, но ми се ще да бях го знаел.

— Ето сега знаеш. Ние го търсим, Джей Ар, заради онази работа в Хартсвил.

— Ще се радвам, ако го хванете и си получи всичко, което заслужава. Животът на сестра ми вече е пропилян и загубен. Но ако го тикнете зад решетките, това може би ще успокои Тори. Ще направи съня й по-спокоен.

— Радвам се да го чуя от теб, Джей Ар. Всъщност искам да ти кажа нещо още по-лошо. Нещо, което ще засегне и теб.

— За какво говориш?

— За онова, което се случи с Шери Белоуз.

— Боже, това беше голяма трагедия. Лоша работа — повтори Джей Ар с поклащане на глава. — Такова хубаво младо момиче… — Той изведнъж се сепна, раменете му се стегнаха и се обърна към Карл Д. — Нали не мислиш, че Ханибал има нещо общо с убийството?

— Не бива да ти казвам. Всъщност прекарах цяла нощ в мислене. Официално трябва да запазя информацията за себе си. Но не мога и не мисля да го правя. Е, зет ти не е първият в списъка на заподозрените. Просто е единственият заподозрян.

Джей Ар стана и тръгна тежко покрай реката. Беше тихо, само няколко птички се обаждаха сред дърветата. Не се чуваше дори шумът на автомобилите откъм шосето. Човек трябваше да го чуе, за да направи връзка между това място, с неговата тишина, висока влажна трева и ленива вода, и живота с неговия забързан ритъм в Прогрес.

— Не мога да повярвам, Карл. Ханибал е побойник, кавгаджия и лош човек. Не мога да се сетя за нито едно добро качество у него. Но да убие… Не, Господи! Не е възможно. Не мога да го приема.

— Има досие, в което пише, че напада и бие жени.

— Знам това. Не го оправдавам, нито извинявам. Но между побой и убийство има огромна разлика.

— Тръгнеш ли веднъж по кривия път, той скоро се стеснява. Дори не знаеш къде и кога.

— Но каква причина би имал да го направи? — Джей Ар се върна и погледна приятеля си. — Дори не е познавал момичето!

— Напротив. Същия ден я срещнал в магазина на дъщеря си. Дори е говорил с нея и е установил, че тя и Тори са единствените свидетелки, че е бил в града. Има и още — продължи Карл Д., когато приятелят му поклати невярващо глава. — Няма да ти хареса. Много съжалявам, че трябва да замеся семейството ти в тази мръсна работа, но това са ми задълженията и не мога заради съжаленията или приятелските си чувства към теб да ги пренебрегна.

— Не бих те и молил за подобно нещо. Но мисля, че просто грешиш, това е всичко. — Джей Ар отново седна. — Трябва да помисля.

— Не бих казал, че сам се сетих за това. Тори ме наведе на мисълта. Тя ми подсказа.

— Тори?

— Взех я на местопрестъплението с мен.

— На местопрестъплението ли? — Очите на Джей Ар се разшириха и изцъклиха. — Искаш да кажеш на мястото на убийството? Господи, Карл, защо си го направил? Защо си я накарал да преживее подобно нещо?

— Защото в моргата лежи едно момиче, което е почти колкото моята Ела и на което се е случило нещо ужасно. Така че съм готов да използвам всякакви средства, за да разбера кой го е направил.

— Тори няма нищо общо с тази работа.

— Напротив. Има, и то много. Сега искам да ме изслушаш за една минута, преди да ме прекъснеш. Заведох там Тори и съжалявам, че я накарах да преживее случилото се, но ако трябва, бих го направил отново. Тя знаеше неща, които не би трябвало да знае. Виждаше всичко сякаш е била там, докато е ставало. Чувал съм, че има хора, които могат да го правят, но за пръв път го видях на живо, с очите и ушите си. Беше нещо, което никога няма да забравя.

— Тя трябва да бъде оставена на мира. Не може да я използваш по този начин. Така я измъчваш.

— Ти не си видял онова момиче, Джей Ар, и се надявам никога в живота си да не видиш подобно нещо. Но ако беше, сега нямаше да ми разправяш, че не ми е работа да използвам каквото и да е, за да открия истината. За втори път виждам такова нещо. Ако първия път бяхме обърнали достатъчно внимание на Тори, може би сега това нямаше да се случи.

— За какво говориш, дявол те взел! В Прогрес никога не е имало случай на изнасилена и убита жена.

— Вярно е. Първият път беше момиченце. Дете. — Карл видя как очите на Джей Ар се разшириха и кръвта се отдръпна от лицето му. — Първият път не беше в града, а в блатото. Но Тори пак беше там. Точно както и сега. И когато ми каза, че същият човек, който е убил Шери Белоуз, е убиецът и на малката Хоуп, просто й повярвах.

Устата на Джей Ар направо пресъхна.

— Хоуп Лавил бе убита от скитник.

— Така пише в заключението по случая. Така искат всички. На това вярваше началник Тейт и аз не можех да му кажа, че греши. Но сега няма да кажа същото, нито пък го вярвам. Просто нямам намерение да припиша това убийство на някой случаен минувач. Има и други убити момичета. Тори знае за тях. ФБР също знае. Те ще пристигнат утре тук. Ще тръгнат по следите му, Джей Ар, ще говорят с Тори, с майка й, твоята сестра. А също и с теб.

— Господи! Ханибал Боудийн. — Джей Ар сложи ръка на челото си. — Това ще убие Сарабет. Ще я убие. — Той отпусна ръка. — Но той ще се върне. Ето къде е отишъл. Карл, той е отишъл при Сари и кой знае какво ще й стори…

— Вече говорих с тамошния шериф. Сложил е хора да наблюдават мястото и да пазят сестра ти.

— Трябва да отида при нея. Да я накарам да дойде у нас.

— Мисля, че ако беше моята сестра, щях да направя същото. Ще дойда с теб, тъкмо ще поговоря с полицаите там.

— Мога да се справя и сам.

— Знам, че можеш. — Карл Д. започна да събира багажа. Видя гнева и възмущението на стария си приятел. Така, както се боеше, че това, което направи и което възнамеряваше да направи, може би ще нанесе непоправими поражения върху едно дългогодишно старо приятелство.

Но не можеше нищо да скрие, нито да промени. Можеше единствено да чака, за да види какво все пак може да бъде поправено и спасено.

— Знам, че можеш, Джей Ар — повтори Карл. — Но аз искам да дойда. Трябва да говоря със сестра ти и искам да го направя, преди момчетата от Федералното бюро да са пристигнали и да ми отнемат случая.

— Като полицай или като приятел искаш да дойдеш?

— И като двете. Защото мисля, че съм и двете. Наистина, приятел съм ти от много повече време, но съм и полицай. — Той прибра въдицата и погледна Джей Ар право в очите. — Поне все още искам да бъда. Ако и ти искаш същото, можем да използваме моята кола. Ще стигнем по-бързо.

Джей Ар преглътна думите, с които искаше да отговори, защото знаеше, че ще увиснат помежду им. Опита се да се усмихне.

— Ще стигнем още по-бързо, ако включиш сирената и караш като мъжага, а не като достопочтена стара дама.

Камък падна от сърцето на Карл Д. С истинско облекчение той също се усмихна.

— Може и да го направя.

 

 

Кейд трябваше да полага много усилия, за да контролира темперамента си и да внимава какво говори. Всеки път, когато се сетеше за риска, който сестра му и Тори бяха поели, отивайки предната вечер сами в блатото, се разтреперваше и изпълваше с ярост.

Убеждаване, заплахи, обвинения, всичко това може би щеше да намали част от напрежението и да му помогне. Не беше от хората, които ще стоят със скръстени ръце и ще бездействат. Знаеше точно какво иска, къде иска да отиде. Просто трябваше да избере най-добрия начин и път, за да го направи.

Бързината не беше предимство, така че не бързаше.

Не се отпусна през ленивата неделна сутрин.

Според него най-добрият начин беше да остави Тори да се наспи добре. Толкова дълго, колкото е възможно. Беше просто въпрос на тактика да я подхване, да я предразположи, така че тя да се предаде. Това между впрочем щеше да изглади и част от неговите собствени ръбове.

Кейд направи закуска, първо, защото беше гладен, и второ, вече беше стигнал до определено заключение. Тори харесваше сутрешната закуска, особено ако имаше и втора чаша кафе. Когато седнаха на масата, той завъртя разговора около най-обикновени неща — книги, филми, изкуство. Имаха еднакви вкусове и предпочитания. Това според Кейд не беше най-важното нещо помежду им, но все пак беше важно.

Дали тя си мислеше, че той не забелязва колко често очите й гледат през прозореца навън. Сякаш търсят нещо.

Но Кейд забелязваше всичко. Нервните й пръсти, които тя се опитваше да скрие, като прави нещо. Начинът, по който неочаквано спираше или започваше да се движи съвсем безшумно, сякаш се опитваше да долови някаква промяна в ритъма на звуците отвън. Как подскочи, когато той блъсна вратата, без да иска, докато излизаше, за да се присъедини към нея, и да й помогне при разсаждането на цветята.

Колко пъти в живота си беше ходил при майка си, докато тя работеше в градината, помисли си Кейд. Същата картинка.

Само не можеше да отгатне посоката, в която се движеха мислите й.

Колко внимателни и прецизни бяха и двете жени, когато се занимаваха с тяхната си работа. Клекнали, с шапка и ръкавици, и двете правеха лехи, скубеха плевелите или почистваха цветовете.

И колко ядосани щяха да бъдат и двете, ако изкажеше на глас сравнението си.

През цялата сутрин гласът и лицето на Тори останаха напълно спокойни. Което го разгневи още повече. Защо тя не искаше да сподели тревогите си с него? Защо все още ги таеше дълбоко в себе си?

Майка му, мислеше си Кейд, докато стоеше на верандата и наблюдаваше сведената глава на Тори, също държеше тревогите си в тайна. Не можеше да направи нищо. Никога не бе могъл да направи нещо, за да стигне до сърцето на майка си.

Но щеше да се постарае да стигне до сърцето на Тори.

— Хайде, ела да се поразходим.

— Къде ще се разхождаме?

Той я вдигна и изправи на крака.

— Има някои неща, които трябва да видя. Ела с мен.

Първата й реакция беше облекчение. Ох, щеше да остане сама. Можеше да си легне, да затвори очи и да се опита да подреди мислите, които се бяха оплели в главата й като пръчките на разплетена кошница. Трябваха й само няколко часа самота, за да изгради отново защитната си бяла стена и да прогони колебанията.

— Имам да свърша купища неща. Върви сам.

— Днес е неделя.

— Точно затова. А утре е понеделник. Очаквам нови доставки, в това число и една от „Котън Лавил“. Имам много сметки…

— Които могат да почакат до понеделник. — Кейд свали градинарските ръкавици от ръцете й. — Има нещо, което искам да ти покажа.

— Кейд, не съм готова да ходя където и да е. Дори нямам чанта.

— Не ти и трябва — рече той и я поведе към колата.

— Това само един мъж може да го каже — промърмори Тори, докато той буквално я напъха вътре. — Ще ми позволиш ли поне да се среша?

Кейд свали шапката от главата й и я хвърли на задната седалка.

— Изглеждаш чудесно. — Седна зад волана, преди Тори да успее да измисли друго извинение. — Малко си разрошена, но така си по-секси.

Извади слънчевите си очила от жабката, сложи си ги и даде на заден.

— А, да, това е другото нещо, което само един мъж може да каже. — Обърна по пътя и натисна газта. — Че изглеждаш по-красива, когато си рошава.

— Тогава в момента трябва да съм най-голямата красавица на света.

— Ти си, скъпа. Но аз те харесвам, независимо от настроението ти. Става, нали? От колко време се познаваме?

Тори прибра с една ръка косата си.

— Общо? От около двадесет години.

— Не, ние се познаваме от два месеца и половина. Преди това се подминавахме. Може би от време на време сме мислели един за друг. Но се познаваме от около два месеца. Искаш ли да знаеш какво научих за теб през това време?

Тя се чудеше как да определи настроението му. Тонът му беше лек и закачлив, лицето спокойно, но имаше нещо напрегнато в него.

— Не съм съвсем сигурна.

— Това е едно от нещата, които научих. Че Виктория Боудийн е много внимателна и предпазлива жена. Никога не скача, преди да се е огледала, а след скока винаги прави задълбочено изследване. Не се доверява лесно никому. Дори и на самата себе си.

— Ако скочиш, преди да се огледаш, може да се намериш от другата страна на части.

— Това е още нещо, което открих. Че си логична. Една предпазлива и логична жена. Това може да изглежда много обикновена, дори безинтересна комбинация за някои хора. Но то е защото нямат възможност да получат пълна представа. Защото не вземат под внимание мозъка, остроумието и добротата. Повечето от тях пък направо ще пропуснат топлината. И всичко това е скрито, понякога прекалено надълбоко, в много привлекателна опаковка.

Той навлезе в тесен прашен път и намали скоростта.

— Ама че задълбочен анализ!

— Само бегли повърхностни щрихи. Ти си сложна и забележителна жена. Трудна и изключителна. Не обичаш да се молиш. Един мъж доста трудно ще приеме тази ти черта — никога да не молиш за нищо.

Тори не отговори, но скръсти ръце, което беше сигурен знак за напрежение. Защото много ясно долови у него гняв.

— Хайде да повървим малко.

Кейд спря колата и слезе. От едната страна се простираше нива с памук. Растенията бяха строени в редици като войници. Тори можеше да помирише земята, и топлината, която излъчваше, и тора. Миризмите бяха силни, сладки и истински. Сигурно скоро бяха обработвали полето, помисли си тя.

Изненадана и без да знае какво да очаква и защо я беше довел тук, тя тръгна след него между редовете, докато младите растения докосваха нозете й и й напомняха за детството.

— Нямаше много дъжд тази пролет — рече Кейд. — Достатъчно, но не много. Но ние не се нуждаем от поливане като другите ферми. Земята съдържа повече вода, когато не е обработена с химикали. Когато се отнасяш към нея естествено и тя се държи естествено. След няколко месеца топчиците ще се разпукат.

Той се наведе, свали очилата си и ги пъхна в джобчето на ризата, преди да вземе една плътно затворена топчица памук.

— Баща ми щеше да използва регулатор, за да забави растежа, и дефолиант, за да убие листата. Той, миличкият, това знаеше. Защото всички това правеха. Ако сториш нещо различно, хората не го харесват. Затова не харесват и теб. Трябва да им докажеш, че си права. Трябва обаче да искаш да го направиш. — Той се изправи и я погледна. — Колко трябва да ти доказвам, Тори?

— Не знам какво имаш предвид.

— Имам предвид начина, по който хората те възприемат. Ти това си знаеш. Всички така правят. А аз смея да твърдя, че не мисля така.

— Защо си ми сърдит?

— О, да! Сърдит съм ти. Ще стигнем и до това. Но сега искам да ми отговориш какво искаш от мен. Само това. Какво точно искаш от мен.

— Не искам нищо, Кейд.

— По дяволите! Това не е отговор. — Когато той тръгна ядосано, тя затича след него.

— Защо да не е? Защо трябва да искам нещо от теб или да бъдеш нещо, или да правиш нещо, когато съм щастлива с теб такъв, какъвто си. И никога не съм била по-щастлива.

Той рязко се спря и се обърна. Слънцето грееше безжалостно. Кейд почувства топлината му сякаш вътре в себе си.

— Това първо. Ти казваш, че си щастлива с мен. Но аз ще ти кажа кое не е правилно. Аз искам още някои неща от теб и ако така продължава, никой от двама ни няма да бъде щастлив много дълго време.

В стомаха й се зароди болка и се придвижи към сърцето.

— Искаш да скъсаме ли? — Дишането й сякаш спря. Очите й се напълниха със сълзи. — Не можеш… — Търсейки думите, тя се отдръпна и тръгна напосоки. — Съжалявам.

— Ще съжаляваш още повече, защото мислиш така. — Той не се разтревожи от сълзите й, но присви очи и започна да преценява. — Казах ти, че те обичам. Мислиш ли, че мога току-така да приключа? Да прекъсна нашата връзка? Доведох те тук, за да ти покажа, че съм завършил онова, което започнах. Това тук наоколо е всичко, което имам. То ми принадлежи. Ти също ми принадлежиш. — Той я прегърна и я повдигна на пръсти. — Уморих се да чакам да осъзнаеш тази истина. Аз се грижа за нещата, което ми принадлежат, Тори, но очаквам същото в отговор. Казах ти, че те обичам. Дай ми нещо в замяна.

— Страхувам се от онова, което чувствам към теб. Можеш ли да ме разбереш?

— Може би ще опитам, ако ми кажеш какво чувстваш.

— Толкова много неща. — Тя затвори очи. — Толкова много, че не мога да си представя живота си без теб. Не искам да се нуждая толкова от теб.

— Но всеки се нуждае от някого. И от нещо. Аз се нуждая от теб. — Той я разтърси леко и тя отвори очи. — Обичам те, Виктория, и това понякога ми носи мъка. — Той притисна устни към косата й. — Но не бих го променил, дори и да можех.

— Искам да бъдеш спокоен за това. — Тя допря бузата си до гърдите му и се усмихна, когато той извади очилата от джобчето си и ги хвърли на земята. — Искам да бъдеш нормален.

— Ти защо мислиш, че е нормално да си спокоен за любовта си? Аз не се чувствам спокоен. — Той я погали по главата. — Обичаш ли ме, Тори?

Тя се притисна в прегръдката му.

— Да. Мисля, че…

— Само „да“. — Кейд вдигна лицето й. — Да го оставим само на „да“ — прошепна и покри с устни устните й. — Кажи ми го няколко пъти, за да свикна. Обичаш ли ме?

— Да. — Тори обви с ръце раменете му.

— Сега е по-добре. Обичаш ли ме?

Този път тя се разсмя.

— Да.

— Почти идеално. — Кейд захапа устната й. — Ще се омъжиш ли за мен, Тори?

— Да — отговори автоматично тя и в този миг осъзна въпроса. — Какво?

— Отговорът се приема. — Той я вдигна във въздуха и затвори устата й с целувка, докато тя остана без дъх и сили.

— Остави ме! Пусни ме! Трябва да помисля.

— Съжалявам, мисля, че този път скочи, преди да се огледаш. Сега ще трябва да се примириш с пораженията.

— Знаеш много добре, че ми погоди номер.

— Това беше маневра — поправи я той и я поведе обратно към колата. — И то много успешна, ако смея да отбележа.

— Кейд, бракът не е шега работа. Това е нещо, за което дори не смея да мисля.

— Значи сега ще трябва да мислиш много бързо. Ако искаш голяма сватба, ще трябва да чакаме до есента. След жътва. — Той отвори колата. — Но ако искаш малка, каквото всъщност е моето желание, другата седмица можем да свършим тази работа.

— Спри! Просто спри! Не съм се съгласила да се омъжа за теб.

— Напротив, каза да. Можеш да даваш заден, да вилнееш, да се бунтуваш, но фактът е, че те обичам. Ти също ме обичаш. Значи най-естественото нещо, което трябва да направим, е да се оженим. Това е, Тори. Искам да живея с теб. Искам да имам семейство и деца с теб.

— Семейство… — Тази мисъл премина като ледена градушка през кръвта й. — Нима не разбираш, че това е защото… О, боже мой, Кейд.

Той взе лицето й в ръцете си.

— Нашето семейство, Тори. Онова, което ние двамата с теб ще създадем. То ще бъде нашето семейство.

— Знаеш, че нищо на света не е толкова просто.

— Разбира се. Няма нищо просто. Правилното решение никога не е било просто нещо.

— Сега не е време, Кейд. Толкова много неща се случиха.

— Точно затова сега му е времето.

— Ще говорим по-късно. Трябва да мислим разумно — рече тя, докато той караше бавно по тясното пътче. — Когато главата ми престане да се върти.

— Добре, ще говорим когато и колкото искаш.

Стигнаха до кръстопътя и Кейд рязко зави наляво. Стомахът на Тори се обърна.

— Къде отиваш?

— В Бо Рев. Трябва да взема нещо оттам.

— Аз няма да дойда. Не мога да дойда!

— Можеш. — Той сложи ръката си върху нейната. — Това е само една къща, Тори. И тя е моята къща.

Чувстваше как сърцето й се свива, а дланите й овлажняват от пот.

— Не съм готова. А и майка ти не би искала да ме види. Това е домът на майка ти, Кейд!

— Това е моят дом — поправи я студено той. — И скоро ще бъде нашият дом. Майка ми ще трябва някак да се примири с положението.

А също и ти, Тори, рече си наум Кейд, докато караше към къщата.