Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (4)

Глава 4

Сянката произнесе името й. Пълното й име, Виктория. И то прозвуча така, сякаш някаква гъста течност се изля от затоплена бутилка.

Може би трябваше да избяга. Но остана неподвижна, изненадана и засрамена от това, че вътре в нея все още се спотайва страхливото зайче, което иска да хукне и да се скрие в най-дълбоката дупка при най-слабия звук от счупена клонка. Духовете на къщата обикаляха наоколо и шепнеха подигравателни думи в ухото й.

Беше бягала и преди. Неведнъж. Но това не я спаси.

Затова сега стоеше неподвижно, като замръзнала. Паниката се придвижи болезнено от вътрешностите към гърлото й, когато вратата изскърца и се отвори.

— Сигурно те уплаших. Извинявай. — Гласът беше спокоен, с тон, който мъжете използваха, за да успокоят ударило се дете или да прелъстят жена. — Реших да намина, за да видя дали не се нуждаеш от нещо.

Той стоеше на прага на вратата. Слънцето грееше зад гърба му и лицето му оставаше в сянка. Мислите в главата й се блъскаха една след друга така бързо, че направо се застъпваха.

— Откъде знаете, че съм тук?

— Нима толкова дълго те нямаше, та си забравила с каква скорост се разпространяват клюките в Прогрес?

Имаше закачка в гласа му. Премерена закачка, помисли си Тори. Предназначена да я отпусне. Което означаваше, че страхът й личи и това я прави много лесна мишена. Трябваше да се стегне и да се овладее. Тя скръсти ръце.

— Не, не съм забравила нищо. Кой сте вие?

— О, това вече разбива сърцето ми. Чуваш ли звука от падащите парчета? А аз дори след толкова много години бих те различил и в най-голямата навалица. Аз съм Кейд — рече мъжът и пристъпи по-близо. — Кинкейд Лавил.

Той излезе от сянката и светлината падна върху него. Острият връх, с който я пробождаше страхът, се притъпи и тя го видя по-ясно.

Кинкейд Лавил. Братът на Хоуп. Трябваше ли да го познае? Не, едва ли. Момчето, което помнеше, беше тънко, слабичко и с нежно лице. Този мъж имаше телосложение на атлет, ако се съдеше по мускулите, които се очертаваха под навитите ръкави на работната му риза. И въпреки че се усмихваше любезно, зад острите скули и високото чело нямаше мекота, нито нежност.

Косата му беше по-тъмна, отколкото я помнеше, с цвят на лешник и къдрави крайчета, завити като охлювчета и изсветлели от слънцето. Той винаги беше навън, спомни си Тори. Спомни си също, че често го беше виждала да се разхожда из нивите с баща си с важната походка на притежател на земята, по която ходи.

Очите му. Позна очите му. Защото имаше сините очи на Хоуп. Ясни като високо лятно небе. Слънцето беше оставило следите си около тях под формата на тънка мрежа от бръчици в крайчетата. От онези бръчици, които придаваха на мъжа характер и караха жените да изпадат в отчаяние.

Сега тези очи бяха насочени към нея с насмешливо търпение, което може би щеше да я смути, ако състоянието й беше нормално и пулсът равен.

— Много време мина — произнесе Тори. И това бе най-доброто, което можа да измисли.

— Почти половината ми живот. — Той не й подаде ръка. Инстинктът му подсказа, че тя е много нервна и това ще затрудни общуването им още повече. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще скочи срещу него или ще припадне. Кейд не искаше да се случи нито едното, нито другото. Затова вместо да й подаде ръка, пъхна палците си в предните джобове на джинсите.

— Защо не излезеш на верандата и не седнеш? Изглежда този стар люлеещ се стол е единственият, с който разполагаме в тази къща.

— Аз съм добре. Много съм добре.

Беше бяла като смъртта, ето това е точната дума, помисли си Кейд, с тези нейни невероятни сиви очи, които винаги го бяха удивлявали с формата, големината и яркостта си. Тъй като беше израснал в къща, където преобладаваше женското присъствие, той знаеше да уважава женската гордост и умееше да се справя с женското цупене и капризи, без да влага особено много усилия и енергия. Просто се обърна и отвори широко външната врата.

— Тук е доста задушно — каза, излезе навън и задържа вратата широко отворена, така, сякаш я канеше да го последва.

Останала без избор, Тори прекоси стаята и стъпи на верандата. Долови лекото ухание на парфюма й и си помисли за жасмина, който цъфтеше нощем, едва ли не тайно, в градината на майка му.

— Сигурно е голямо преживяване — продума Кейд и я докосна леко, побутвайки я към стола. — Да се завърнеш тук.

Тя не подскочи, само се отдръпна с леко, но категорично движение.

— Трябваше да си намеря място за живеене, при това бързо. — Мускулите на стомаха й отказваха да се отпуснат. Не обичаше да говори по този начин с мъжете. Човек никога не знае, или поне не е сигурен, какво се крие под обикновените им думи и усмивки.

— Живяла си известно време в Чарлстън. Това е голям град. Животът тук е доста по-спокоен.

— Точно това искам.

Кейд се облегна на парапета. Има твърдост в нея, помисли си той. Колкото деликатна и крехка да изглежда, има твърдост. И е чувствителна като оголен нерв, готова е да запищи. Странно, осъзна неочаквано той, точно това му правеше най-силно впечатление в нея.

Нейната крехкост бе като острието на скалпел.

— Тук всички говорят за твоя магазин.

— Много хубаво. — Тори се усмихна с крайчетата на устните си, но очите й останаха сериозни и нащрек. — Приказките означават любопитство, а точно то ще доведе хората пред вратата ми.

— И в Чарлстън ли имаше магазин?

— Само го управлявах. Собственикът беше друг.

— Така значи. — Сега Бо Рев беше негова собственост, а собствеността беше нещо различно. Той погледна зад Тори, към нивите, където посевите търсеха слънцето.

— Как ти изглежда всичко тук, Тори? След толкова много години?

— Същото. — Тя не гледаше към нивите, а към него. — И не съвсем.

— Това може да се каже и за теб. Пораснала си. — Той отново обърна очи към нея, наблюдавайки как пръстите й се свиха върху облегалката на стола, сякаш искаше да се хване за нещо. — Пораснала си по особен начин. Ти винаги си имала очи на жена. Когато бях на дванадесет, те ми говореха.

Трябваше да събере всичката си воля и гордост, които бе възпитала в себе си, за да не трепне при тези думи.

— Когато беше на дванадесет, беше твърде зает да тичаш с братовчед ми Уейд и Дуайт шишкото… Дуайт Фрейзър, за да ми обръщаш внимание.

— Грешиш. Когато бях на дванадесет — отвърна бавно той, — имаше един период от време, когато забелязвах всичко, свързано с теб. Все още нося този образ в сърцето си. Защо не престанем да се преструваме, че нея я няма? Че тя не стои точно тук, между нас?

Тори стана рязко, отиде до края на верандата, спря с ръце, скръстени на гърдите, и загледа невиждащо към нивите.

— Ние я обичахме. И двамата — каза Кейд. — И двамата я загубихме. И никой от нас не я е забравил.

Тежестта в гърдите я потегли надолу, сякаш някакви ръце я дърпаха.

— Не мога да ти помогна.

— Аз не те моля да ми помагаш.

— Какво тогава?

Изненадан, Кейд изсумтя, сетне загледа отново профила й. Тя се затвори, осъзна той. Ако се бе появило, макар и съвсем мъничко отворче, то отново беше затръшнато.

— Не те моля за нищо. Това ли очакваш от всички?

Тори се почувства малко по-спокойна и се обърна, за да го погледне.

— Да.

Някаква птица прелетя рязко зад нея, като лека сива сянка, профуча и си намери къде да се скрие в сенките на блатото. И където, както се стори на Тори, изпя душата си, което трая цяла вечност, преди Кейд да проговори отново.

— Жалко — рече той, когато кръвта му започна да бие по-спокойно. — Но аз наистина не искам нищо от теб, освен може би някоя и друга приятелска дума. От време на време. Факт е, че Хоуп означаваше нещо и за двама ни. Нейната загуба промени живота ми. Не смея да нарека една дама лъжкиня. Но ако ти, както си стоиш сега тук, лице в лице с мен, гледаш ме в очите и ми кажеш, че това не е променило и твоя живот, ще трябва да те нарека точно такава.

— Какво значение има за теб как се чувствам? — Искаше да разтрие ледените си пръсти, за да ги стопли, но се възпря. — Ние не се познаваме. Никога не сме се познавали истински.

— Но познавахме нея. Може би твоето завръщане извади нещата отново на повърхността. Грешката не е твоя, това просто е така.

— За какво си дошъл? Това посещение на добра воля ли е, да ми кажеш добре дошла, или искаш да ме предупредиш да стоя настрана?

За миг Кейд не каза нищо, после поклати глава. В очите му проблесна искрица смях. Една искрица, по-бърза от мисълта и от думите, които я последваха.

— Ти наистина си станала много бодлива. Първо, нямам навика да моля красивите жени да стоят настрана от мен. Защото аз ще съм този, който ще страда, нали?

Тя не се усмихна, но той го стори и този път пристъпи една крачка по-наблизо. Може би това движение, а може би шумът от работните му ботуши по дървения под подплашиха птицата по-навътре в блатото и песента й замлъкна.

— Ти можеш да ми казваш да си гледам работата, но аз няма да те слушам. Дойдох да ти кажа добре дошла, Тори, и да те видя. От любопитство. И както виждам, връщаш частица от онова лято със себе си. Това е съвсем естествено. Да върнеш част от онова лято и за другите. Би трябвало да го знаеш, щом си решила да се върнеш.

— Аз се върнах заради себе си.

„Затова ли изглеждаш уморена, уплашена и болна?“ — помисли си Кейд.

— Ами тогава добре дошла у дома.

Той й протегна ръка. Тори се поколеба, но жестът му беше повече предизвикателен, отколкото подканващ. Затова тя постави своята ръка в неговата и откри, че е топла и по-твърда, отколкото очакваше. Така, както почувства и връзката помежду им. Като неочаквано вътрешно превключване. Щрак!

— Извинявай, ако ти изглеждам враждебна. — Тори издърпа ръката си. — Но имах много работа напоследък. Трябваше да поставя началото.

— Само ми кажи, ако има нещо, което мога да направя за теб.

— Благодаря ти много. А, добре сте ремонтирали къщата.

— Това си е една хубава къща. — Докато говореше, Кейд я гледаше, без да мигне. — Добро място. Ще те оставя да се настаниш — добави той и тръгна по стълбите. Спря до един доста поочукан пикап, който определено се нуждаеше от измиване.

— Тори? Знаеш ли, онази картинка, която пазех досега в главата си за теб, изчезна. — Отвори вратата, а един по-силен повей на вятъра разроши косата му. — Вече си имам по-хубава.

Кейд потегли, като не спря да я наблюдава в огледалото, докато не излезе от прашната алея на асфалтовия път.

Нямаше намерение да повдига въпроса за Хоуп, не и точно сега. Но имаше право да мине оттук, каза си той, сякаш за оправдание. Като собственик на Бо Рев и на Марш Хаус, като хазаин, като приятел от детинство. Имаше право на това посещение. Само не биваше да се залъгва, че може да заблуди Тори.

Всъщност любопитството го изпрати на мястото, което хората все още наричаха „Къщата при блатото“, макар че имаше да свърши дузина други по-важни неща, изискващи неговото внимание. Беше възпитан да се грижи за фермата, за стопанството, но го правеше по свой собствен начин. И този начин не очароваше никого.

Беше научен да бъде дипломатичен, внимателен. Да играе всяка роля, когато бе необходимо, дотогава, докато постигне онова, което искаше.

Сега се чудеше каква ли роля трябваше да играе за Тори.

Независимо дали тя беше готова да го приеме или не, нейното завръщане беше променило равновесието. Тя беше камъчето, което преобръща колата. Камъчето, хвърлено в езерото, а вълните, предизвикани от потъването му, ставаха все по-широки и се разливаха все повече.

Кейд не беше сигурен какво може да направи за нея, нито дали иска да стори каквото и да е. Но той беше мъж, свързан със земята. А мъжете, които изкарваха прехраната си от земята, от посевите и от времето, знаеха как да изчакат благоприятния момент.

Импулсивно той спря камиончето край пътя. Нямаше нужда да спира сега тук, когато имаше толкова работа в Бо Рев. Новата реколта беше на път, а когато посевите растат, растат и плевелите. Той трябваше да култивира насажденията. Това беше много важна, основна година за посевите, които бе засял. Искаше да бъде навсякъде, всичко да пипне, да прегледа, да провери. Искаше всичко да мине през неговите ръце.

Въпреки това излезе от камиончето, прекоси малкото дървено мостче и навлезе в мочурището.

Тук светът беше зелен, сочен и жив. Пътечките бяха почистени и покрай тях, почти като в парк, растяха азалии. Сред магнолиите се промъкваха диви цветя, тук-там се извисяваха острите копия на вечнозелени растения. Това вече не беше вълнуващото, малко страшно и опасно място от неговото детство.

Тук беше гробницата на едно изгубено дете.

Баща му направи това. В скръбта си, в гордостта си или може би в яростта си, които той така и никога не показа. Но чувството живееше в него. Кейд го знаеше. Живееше и го разяждаше като рак. Растеше и се разпростираше тайно и мълчаливо като тумор на яростта и отчаянието.

Между стените на Бо Рев към скръбта се отнасяха като към болест. А тук, помисли си Кейд, тя беше превърната в цветя.

Лилиите сигурно танцуваха през лятото. Един парад, едно цветно шествие. А деликатните жълти ириси, които обичаха краката им да бъдат вечно мокри, вече бяха разцъфтели с острите си листенца, подобни на тънки слънчеви лъчи. Храстите наоколо бяха премахнати заради тях. Въпреки че растяха бързо, баща му, докато беше жив, успяваше да се справи и да ги изскубва. Сега за това отговаряше Кейд.

Имаше малка каменна пейка на мястото, където Хоуп бе запалила своя огън през последната нощ от живота си. Бе построено извито мостче над водата с цвят на тютюн. Отстрани, покрай брега, растяха рододендрони с огромни бели цветове и кипарисови дървета. А през зимата камелии и теменуги изпълваха въздуха с аромата си.

Между пейката и мостчето, в средата на басейн, покрит с розови и сини цветове, стоеше мраморна статуя на смеещо се малко момиче, което винаги щеше да остане на осем години.

Бяха погребали тялото й преди осемнадесет години на един слънчев хълм. Но духът на Хоуп беше тук. Сред зелените сенки и дивите аромати.

Кейд седна на пейката и сложи ръце между коленете си. Не идваше много често тук. След смъртта на баща му преди осем години никой не посещаваше това място. Никой от семейството.

За майка му то беше престанало да съществува от мига, в който намериха Хоуп. Изнасилена, удушена и захвърлена като омръзнала стара кукла.

Колко от всичко онова, запита се Кейд както безброй много пъти през последните години, колко от всичко онова, което й е било сторено, беше и негова отговорност?

Той се облегна и затвори очи. Беше излъгал Тори. Всъщност искаше нещо от нея. Искаше отговори. Отговорите, които бе чакал през половината от живота си.

Трябваха му пет минути, за да се съвземе. Странно, досега не беше си дал сметка колко много го бе развълнувала срещата му с нея. Тя беше права, че не й беше обръщал внимание, когато бяха деца. Тя беше малкото момиче на Боудийнови, с което сестра му си играеше, и беше много далеч от мислите на едно дванадесетгодишно момче.

До онази сутрин, онази ужасна сутрин през август, когато беше дошла пред вратата на къщата им. Лицето й беше с белези и насинено, а очите й изпълнени с ужас. От този миг нищо, което се отнасяше до нея, не убягваше от вниманието му. Помнеше всичко, свързано с нея.

Беше се погрижил да узнава какво става в живота й. Какво прави, къде е, с кого е, през всеки миг, след като напусна Прогрес.

Знаеше с точност почти до час, кога беше започнала да прави плановете си да се завърне.

И въпреки това не беше готов да я види застанала насред празната стая, с безцветно лице, върху което само очите грееха като две огромни димни езера.

И на двамата им трябваше време, реши Кейд, като бавно се изправи. Сетне щяха да се разберат. А после — да се заемат с Хоуп.

Той се върна при камиончето и тръгна да провери посевите и наемните си работници.

 

 

Беше му горещо. Целият беше потен и мръсен, когато зави покрай двата каменни стълба, обозначаващи началото на дългата сенчеста алея, която водеше към имението Бо Рев. Двадесет дъба, по десет от всяка страна, се издигаха покрай алеята и короните им образуваха истински тунел от зелено и златно. Между дебелите им дънери се виждаха храсти, покрити целите с цветове, прозираха разлетите извивки на поляната, виещата се лента на павираната пътека, която водеше към градината и селскостопанските постройки.

Когато беше изморен, както сега, тази гледка винаги го успокояваше. Отпускаше напрежението и лекуваше умората му като ласката на любяща, загрижена ръка. Въпреки сушите и войната, въпреки превратностите на съдбата имението Бо Рев си оставаше непокътнато.

Повече от двеста години тази земя беше принадлежала на фамилията Лавил. Те се грижеха за нея, оряха я, торяха я, ругаеха я, злоупотребяваха с нея и я проклинаха, но тя винаги устояваше. Раждаха се върху нея и биваха погребвани в нея. Тя ги отглеждаше, хранеше и накрая намираха вечния си покой отново в прегръдките й.

Сега тази земя беше негова.

Може би къщата беше сърцето, вдъхващият живот център на тази земя. Повече замък или укрепление, отколкото дом. По-скоро предизвикателна, а не красива. Камъкът, от който беше изградена, отразяваше последните лъчи на слънцето и проблясваше. Кулите, щръкнали наострени към небето, имаха цвят на прясна синина.

Пред къщата имаше огромно кръгло пространство с цветя, заобиколено от кръгла алея. Преди много години някой от предците му беше опитал по този начин да омекоти предизвикателните, донякъде строги линии на къщата. Поне така си мислеше Кейд. Но се беше получил обратен ефект. Морето от цветя и декоративни храсти беше в пълен контраст с масивната порта от резбован дъб и прозорците, високи и тесни като средновековни копия.

Кейд остави камиончето на първия завой на кръга и изкачи шестте каменни стъпала през две. Неговият прапрадядо беше пристроил верандата. Тя придаваше малко цивилизованост, подсмихна се Кейд, със сенчестия си покрив и виещите се ластари на повета. Можеше да седи тук, ако иска, така както толкова много хора от неговата кръв бяха седели поколения наред преди него. Да гледа тревата, дърветата и цветята без удоволствието да бъде нарушено от тежката и пропита с пот миризма на полската работа.

Точно затова той толкова рядко сядаше тук.

Кейд изтри пръстта от ботушите си. Зад тази врата беше царството на майка му и въпреки че тя нямаше да каже нищо, нейното многозначително, изпълнено с неодобрение мълчание, студеният й втренчен поглед при всяка следа от пръст или кал по пода, щяха да бъдат по-лоши, от която и да е нравоучителна лекция.

Пролетта беше в разгара си и затова прозорците бяха широко отворени, макар че падаше вечер. Ароматите от градината се смесваха с уханието на цветята, подредени във вазите вътре.

Входното помещение беше внушително. Подът му беше от мрамор с морскозелен цвят и човек имаше чувството, че ще потопи краката си в студена вода.

Кейд си помисли да си пусне един душ, да си вземе една бира и гореща хубава вечеря, преди да се захване със сметките, които правеше всяка вечер. Вървеше тихо и се ослушваше, защото нямаше желание да види когото и да било от семейството, преди да се е освежил и заредил с енергия.

Беше стигнал до бара в голямата приемна и точно отваряше една бутилка бира „Бек“, когато чу потропване на женски токчета. Навъси се, но физиономията му се отпусна с облекчение, когато видя сестра си Фейт да влиза в стаята.

— Сипи ми малко вино, скъпи. Трябва да поотпусна нервите си.

Тя се настани на дивана, докато говореше с напрегнато изражение, прекара пръсти през късата си руса коса. Беше се върнала отново към русия цвят. Хората казваха, че Фейт Лавил сменя цвета на косата си толкова често, колкото и мъжете.

Това, разбира се, дрънкаха онези, които обичаха да клюкарстват.

Фейт се беше развеждала два пъти през своите двадесет и шест години и имаше повече любовници, отколкото можеше да бъдат пресметнати. Никой не им знаеше бройката. Дори тя самата. Все пак успяваше да поддържа образа си на деликатно южно цвете. Имаше кожа с цвят на камелия и сините очи на семейство Лавил. Чувствени сини очи, които можеха да се напълнят със сълзи като по команда и бяха така изкусни на обещания, независимо дали щеше да ги изпълни или не.

Първият й съпруг беше едно диво и красиво момче на осемнадесет, на когото тя пристана два месеца преди да завърши училище. Обичаше го с цялата страст и преданост на младостта си и беше опустошена, когато той я остави отчаяна и с разбито сърце след не повече от година.

Не че бе позволила на някого да узнае това. Просто забрави Боби Лий Матюс и се завърна в Бо Рев, защото тук бяха корените й.

Три години по-късно Фейт се омъжи за един начинаещ кънтри певец, когото срещна в някакъв бар. Направи го от скука, но й трябваха цели две години, за да осъзнае, че Клайв е начинаещ не само на сцената, но и в живота. Той се опитваше да живее с измамната поезия на песните, които драскаше в стила на цигарите „Марлборо“ или бирата „Будвайзер“. С една дума посредствено.

И така, тя отново се завърна в Бо Рев, пораснала, незадоволена и тайничко недоволна от себе си.

Сега Фейт отправи сладка, разтапяща усмивка към брат си, докато той й подаваше чашата с вино.

— Скъпи, изглеждаш ми изтощен. Защо не поседнеш и не си вдигнеш краката? — Тя взе ръката му и я стисна. — Много работиш.

— Винаги когато искаш, можеш да се хванеш и ти за работа.

Усмивката й се изостри, като острието на кинжал.

— Бо Рев е твой. Татко непрекъснато ни го повтаряше, да си го знаем цял живот.

— Татко вече го няма.

Фейт направи почти незабележимо движение с рамене.

— Това не променя фактите.

Тя отпи от виното. Беше красива жена, която полагаше големи грижи, за да използва красотата си. Дори сега, в собствения си дом, беше гримирана. Имаше лек руж върху скулите, беше сложила яркорозово червило на сочните си устни и се бе издокарала с копринена блуза и панталони в бледорозово.

— Можеш да промениш всичко, което поискаш.

— Бях възпитана да служа за украса и да съм безполезна. — Тя наклони глава, сетне настръхна като котка. — Мисля, че съм достатъчно добра в тази си роля.

— Защо ме дразниш, Фейт?

— И в това съм много добра, нали? — Развеселена, тя докосна крака му със своя бос крак. — Я не се сърди, Кейд. Спорът ще развали вкуса на виното ми. Вече спорих с мама. Достатъчно за днес.

— Че ти ако не спориш с мама, би било неестествено. Как иначе ще мине денят ти?

— Нямаше да се случи, ако тя не бе толкова критична към всяко нещо. Не е в настроение още от сутринта. — Очите на Фейт проблеснаха. — След като Лизи се обади от града по телефона между впрочем.

— Ясно. Значи вече знае, че Тори се е върнала.

— Върнала е различно от това да живее тук. Не мисля, че й харесва много идеята да й дадеш отново къщата при блатото под наем.

— Ако не живее там, ще живее някъде другаде. — Тъй като беше изморен, той отпусна главата си назад и се опита да прогони напрежението от деня, стегнало шията и раменете му. — Тя е тук. И както изглежда, възнамерява да остане.

— Значи си ходил да я видиш. — Фейт забарабани с пръсти по бедрото си. — Мисля, че си го направил. Едно на нула за нашия Кейд. Е? Как изглежда?

— Учтива, резервирана. Нервна, може би заради завръщането. — Той отпи глътка бира. — Привлекателна.

— Привлекателна ли? Спомням си само някаква коса на клечки с цвят на дървесна кора и кокалести колена. Кльощава и призрачна.

Той не обърна внимание на заядливата й забележка. Фейт започваше да критикува всяка жена, ако някой мъж, пък бил той и брат й, случайно споменеше, че изглежда добре. Не беше в настроение да отговаря на заяжданията й.

— По-добре се помъчи да бъдеш поне малко любезна с нея, Фейт. Тори не е виновна, нито отговорна за онова, което се случи с Хоуп. Какъв е смисълът да я караме да се чувства сякаш е?

— Нима съм казала, че смятам да бъда нелюбезна с нея? — Фейт прокара пръст по ръба на чашата. Явно не можеше да стои спокойно.

— Мисля, че има нужда от приятелка.

Сестра му отпусна ръка, а коприненият й глас стана равен и безизразен.

— Тя беше приятелка на Хоуп, а не моя.

— Вярно е, но Хоуп я няма. Така че би могла да се възползваш.

— Скъпи, имам си достатъчно приятели. Какво да се прави, като нито един от тях не е жена. Всъщност тук нещо стана доста тъпо. Може би все пак ще отскоча до града. Ще гледам да си хвана приятел за няколко часа.

— Твоя работа. — Кейд отмести крака й и стана. — Трябва да взема един душ.

— Кейд! — продума Фейт, преди да е стигнал вратата. Беше доловила леката подигравка в очите му и това я ядоса. — Имам право да живея живота си така, както аз намеря за добре.

— Имаш право и да го пропилееш, ако искаш.

— Добре — отвърна безизразно тя. — Това и правя. Но искам да ти кажа, че поне в едно нещо двете с мама сме на едно и също мнение. Всички ще бъдем по-щастливи, ако Виктория Боудийн се върне в Чарлстън и си остане там завинаги. И бъди сигурен, че ще направиш най-добре, ако стоиш настрана от нея и от неприятностите, които тя носи със себе си.

— От какво се страхуваш, Фейт?

От всичко, отговори му наум тя, докато той излизаше от стаята. Абсолютно от всичко.

Стана и отиде до високия прозорец. Чувстваше се неспокойна и объркана. Вече нямаше и помен от отпуснатата южняшка хубавица. Сега движенията й бяха бързи, нервни, сякаш нещо я изгаряше отвътре.

„Може би наистина трябва да отида до града“ — помисли си Фейт. Да отиде някъде, където и да е. Може би трябваше изобщо да си отиде оттук.

Но къде?

Всеки път, когато бе напускала Бо Рев, не ставаше така, както си го беше мислила. Никой не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде. В това число и тя самата.

Всеки път, когато си бе тръгвала оттук, си бе казвала, че е за добро. И винаги се бе връщала. Все си казваше, че този път ще бъде различно. Че тя ще бъде друга.

Но никога не ставаше така.

Как би могла да очаква някой да разбере, че всичко, което се бе случило преди, както и всичко, станало след това, беше свързано с онази нощ, когато тя, когато Хоуп, беше на осем години?

Сега човекът, който свързваше онази нощ с всички останали, се беше завърнал.

Фейт стоеше до прозореца и гледаше към ливадата и градините, които сребрееха в здрача. И от цялото си сърце желаеше Тори да върви по дяволите.

 

 

Беше почти осем часа, когато Уейд прегледа и последния си пациент. Едно възстаро куче с повредени бъбреци и шум в сърцето. Неговият точно толкова стар собственик не можеше да понесе мисълта да се раздели с бедния си немощен приятел, така че на Уейд му се наложи да лекува кучето и да успокоява стопанина.

Беше толкова изморен, че дори не му се вечеряше. За това реши да хапне сандвич и да си отвори една бира.

Малкият апартамент над кабинета го устройваше напълно. Беше добре подреден, удобен и евтин. Можеше да си намери нещо много по-добро, както родителите му непрекъснато повтаряха. Но той предпочиташе да живее просто и икономично и използваше цялата печалба от практиката си, като я влагаше обратно в работата си.

Засега нямаше домашни любимци, въпреки че като дете притежаваше цяла менажерия. Главно кучета и котки, разбира се, но също така ранени птички, жаби, костенурки, зайчета и дори едно малко прасенце, което кръсти Бъстър. Отстъпчивата му майка позволяваше всичко, докато един ден той не реши да домъкне вкъщи черна змия, която бе намерил премазана на пътя.

Беше сигурен, че ще успее да склони майка си и за змията. Но когато застана на вратата на кухнята с молба в очите и четириметровото влечуго в ръце, майка му се изплаши и така се развика, че съседът, господин Притчет, прескочи оградата, за да й се притече на помощ.

Всичко завърши с това, че Притчет навехна коляното си, майка му изтърва и счупи любимата си кана за мляко върху плочките в кухнята, а змията в крайна сметка беше хвърлена в реката извън града.

Все пак Бог да я благослови майка му, помисли си Уейд. Беше толкова добра и приемаше всичко, което той влачеше вкъщи, без да каже нито дума.

Някой ден щеше да си има къща и двор, и време за себе си. Но сега все още не можеше да си позволи помощници, затова работният му ден продължаваше обикновено десет часа, без да се броят извънредните случаи и спешните повиквания. Хора, които нямат време да се посветят на животните си, не бива да гледат такива. Същото се отнасяше и за децата.

Уейд се упъти първо към кухнята, дъвчейки една ябълка. Вечерята, каквато и да бъдеше тя, щеше да почака, докато не измиеше космите и миризмата на кучето от себе си.

Хрускайки ябълката, той прехвърли пощата, която бе взел със себе си, и влезе в спалнята.

Преди да я види, усети уханието й. Онази гореща вълна от женски аромати, която объркваше мислите му. Тя се завъртя в леглото, дочу се шумолене от допира на копринена кожа до копринени чаршафи.

Върху нея нямаше нищо, освен подканваща усмивка на устните.

— Здравей, любовнико. Работиш много до късно.

— Ти каза, че си заета тази вечер.

Фейт щракна с пръсти.

— Точно това възнамерявам да бъда. Защо не дойдеш в леглото и не се заемеш с мен?

Уейд захвърли писмата и ябълката настрана.

— Защо пък не?