Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (29)

Глава 29

— Уейд, скъпи? — Фейт закрепи телефонната слушалка на рамото си и се загледа към складчето, където, както й се струваше, Тори се беше окопала вече десети ден. — Зает ли си?

— Аз? Разбира се, че не. Тъкмо свърших със скопяването на един дакел. Още една душа в рая.

— О! Какво точно си направил? Не, няма значение, не мисля, че искам да знам. Как е моето бебче?

— Аз съм добре. А ти как си?

— Имах предвид Би, не теб. Тя добре ли е?

— Главата й се е завъртяла от мъжка компания. Не знае на кого по-напред да обърне внимание. — Той изпусна дълга въздишка за тежест. — Много е доволна. Сигурен съм, че ще ти разкаже всичко за първия си работен ден по-късно.

— Аз също бях за първи ден на работа. Нещо такова. — Фейт огледа със задоволство стъклените витрини, блестящи като кристал. — Колко време според теб ще си зает още?

— Докъм пет и половина. Какво имаш предвид?

— Взех колата на Кейд и си мислех какво ще кажеш за едно по-дълго пътуване. Толкова е горещо и лепкаво. Не съм облякла нищо друго, освен червената си рокля. — С лукава усмивка на устните, тя зави едно кичурче коса на пръста си. — Нали помниш червената ми рокля, скъпи?

Последва дълга пауза.

— Опитваш се да ме убиеш.

Смехът й беше нисък и доволен.

— Само се опитвам да се уверя, че след всички разговори и други подобни, които проведохме напоследък, известна част от нашата връзка не е пренебрегната и не е останала на втори план.

— Не е погребана в миналото.

— Тогава защо не отидем някъде? Можем да си намерим някой евтин мотел и да си играем на пътуващи бизнесмени.

— Ти какво продаваш?

Този път смехът й беше по-дълъг и по-кръшен.

— Мили, ти само остави на мен. Това, което продавам, си струва цената.

— Тогава купувам. Но трябва да се върнем тази нощ или най-късно утре сутринта. Имам ангажименти.

— Дадено. — Беше свикнала на подобно планиране за следващия ден. — Уейд?

— Да?

— Помниш ли кога ми каза, че си влюбен в мен?

— Сигурно съм казал нещо подобно.

— Е, аз мисля, че също те обичам. И знаеш ли какво? Не се чувствам никак зле.

Последва дълга пауза.

— Мисля, че мога да се освободя преди пет и половина.

— Ще мина да те взема. — Фейт остави телефона и затанцува около плота. — Тори, ела тук! Стоиш там все едно, че си в затвора — отбеляза тя и отвори вратата.

Тори я погледна бегло над описа на стоките, който обработваше.

— Ти си нямаш работа, нали?

— Че за какво ми е? Имам си наследство.

— Ето, това си ти. Доволна и изпълнена със самодоволство.

— Добре де. Ще работя с теб.

— Дали са построили ски писта в ада?

— Не, но сигурно ще бъде забавно. Добре, ще говорим за това по-късно. Сега трябва да дойдеш с мен. Налага ми се да си отида до вкъщи и да си взема някои неща.

— Върви сама.

— А не, забрави! Където си ти, там съм и аз. Обещах на Кейд. И освен това прекарах тук… — Тя погледна часовника си и завъртя очи — Цели четири часа.

— Не съм свършила все още.

— Да, но аз свърших. А ако останем още, онези от ФБР може и да се върнат.

— Добре. — Тори остави молива. — Но обещах на баба, че ще бъда у чичо в пет.

— Чудесно. Ще те оставя там, преди да мина да взема Уейд. Дай по една кола. Направо съм пресъхнала. — Фейт отиде до огледалото, за да начерви устните си.

— Е, какво видя там, в отражението? — попита мило Тори, докато носеше бутилките.

Фейт прибра червилото в чантата си и притисна устни една към друга.

— Толкова си противна! Сигурно защото стоя цял ден в скривалището си. Но ще ми благодариш, когато излезем на пътя и отворя покрива на красавицата на Кейд. Малко вятър в косата може и да оправи настроението ти.

— Нищо ми няма на косата.

— Да бе, да. Щом искаш да изглеждаш като някоя стара библиотекарка!

— Това е много остаряло клише и освен това обида към прекрасната професия.

Фейт остана за миг пред огледалото, оправяйки собствената си коса.

— Виждала ли си госпожица Матилда от библиотеката в града напоследък?

Въпреки желанието си Тори не успя да сдържи усмивката.

— Стига! Млъкни! — И подаде бутилката кола на Фейт.

— Ето това ти харесвам. При теб няма празно. Винаги реагираш на място. Хайде, да вървим!

— Променила си нещо в подреждането — рече Тори, оглеждайки лавиците, витрините и някои дребни размествания на предметите.

„Я виж ти! Има око на ястреб!“ — помисли си Фейт.

— И какво ще кажеш?

Първата й реакция беше да не се съгласи, може би заради принципа. Но честността надделя.

— Не е лошо.

— Извинявай. Така съм поласкана, че почти ще припадна.

— Значи аз ще карам колата.

— Я върви по дяволите. — Смеейки се, Фейт затанцува из магазина.

Докато заключваше, Тори осъзна, че всъщност се забавлява. Беше й приятно да общува с Фейт и освен това компанията й не й позволяваше да мисли за глупости. Предложението за една бърза, на висока скорост разходка в откритата кола беше така привлекателно. Тя реши да мисли само за това и да забрави всичко останало.

— Затегнете коланите — нареди Тори и седна на мястото на пасажера.

— Слушам. Въздухът е толкова тежък, че може с нож да го режеш.

Фейт също закопча колана, сложи си очилата и завъртя ключа. Колата тръгна и рязко набра скорост, а тя погледна Тори с палава усмивка.

— Сега ще си пуснем малко музика за настроение. — Натисна бутона на компактдисковото устройство и задейства диска на Пийт Сийгър с рокендрол. — А, класика. Супер! Я да видим какво си свършила, Виктория.

Тори също извади очилата си и ги сложи.

— Истински наркотик.

— Добре. — Фейт изчака да отминат колите и премина през площада секунди преди да светне червената светлина.

— Май ще ти лепнат глобата още преди да напуснеш града.

— О, обзалагам се, че нашите полицаи са така ангажирани с гостите от ФБР, че няма кой да контролира улиците. Ама тази кола си я бива, нали? Как да не я обичаш!

— Защо не си купиш такава? Нали имаш пари?

— Ако си купя, ще ми липсва удоволствието да досаждам на Кейд до смърт, да ми я дава назаем.

Фейт излезе от града и натисна здраво газта.

Вятърът вееше в лицето на Тори, разбъркваше косата й и вълнуваше кръвта й. Каква авантюра! Приключение, мислеше си тя, докато летяха по завоите. Пълна глупост, разбира се. Но беше толкова приятно. Толкова отдавна не беше се правила на идиотка!

 

 

Скорост. Хоуп обичаше скоростта. Обичаше да кара бързо, ама много бързо своя велосипед, чувстваше се като жребец или ракета. Предизвикваше целия свят, като изправяше рамене и се отдаваше на мига.

Сега Тори направи същото. Отпусна главата си назад и се остави на вятъра, скоростта и музиката да я омаят.

Миришеше на лято. А лятото означаваше детство. Горещ, размекнат асфалт под безжалостното слънце. Дори водата се изпаряваше в тази жега.

Можеше да върви през нивите, където памукът се разпукваше в бели топки, и да си представя, че е изследовател на непозната планета. Можеше да прави цигански колелета по пътя и да усеща асфалта, така горещ и мек под дланите си. Да се устреми към блатото, където беше светът, за който копнееше. Да избяга там, да отиде там, където земята беше като гъба под краката й и комарите пееха за кръв.

Да избяга. Да избяга със сърцето, което се блъскаше в гърдите й, и с потока, който се опитваше да задави гърлото й. Да избяга…

— Ето го Кейд.

— Какво? — Тори се обърна, главата й се въртеше, очите й бяха широко отворени и почти безжизнени.

— Ей го, там. — Фейт безгрижно посочи с ръка към полето, където двама мъже стояха сред морето от зелен памук. — Тя натисна клаксона и се засмя. — Сега ни ругае, оплаква се на Пини от лудата си безотговорна сестра. Не се тревожи — добави тя. — Той просто си мисли, че ще ти подействам зле. Ще те разваля.

— Много съм си добре — отвърна Тори, опитвайки се да диша равномерно. — Добре съм.

Фейт я изгледа подозрително.

— Ами да, сигурна съм. Сигурно затова си толкова бледа, както обикновено. Защо не… О, по дяволите!

Един заек пресече пътя. Фейт инстинктивно натисна спирачките. Колата се люшна, завъртя се и благодарение на здравите й ръце отново остана стабилна.

— Просто не мога да ударя животно. Един Господ знае защо все се пъхат под колелата. Сякаш чакат да мине някоя кола и тогава… — Тя отново погледна Тори. Смехът в гърлото й замря, когато видя израза на лицето й. Намали скоростта.

Без да каже дума, Тори погледна надолу. Повечето кока-кола, която държеше в ръка, се бе разляла върху полата й. С два пръста тя я отлепи от краката си и погледна Фейт.

— Ами, извинявай, не можех да премажа малкото зайче, нали ме разбираш?

— Добре. Спокойно. Само ме закарай вкъщи, за да се преоблека.

Като тропаше с пръсти по волана, Фейт зави по алеята и вдигайки прах и пепел, паркира пред къщата на Тори. Смеейки се, но нащрек, тя излезе от колата.

— Ще изпера полата ти с малко студена вода, докато се преобличаш. Грехота е да я прахосваме. Хубава пола е, макар и най-обикновена и за всеки ден.

— Класическа.

— Ти така си мислиш. — Доволна от разнообразието, Фейт последва Тори. — Оправяй се сега сама — рече тя, когато Тори отвори вратата. — Имаш нужда от това повече от мен.

— Сигурна съм, че не ти трябва много време да се приготвиш, за да скочиш в следващото свободно легло.

Ухилена до уши, Фейт я последва в спалнята и чувствайки се като у дома си, отвори гардероба на Тори и започна да рови вътре.

— Я виж ти, тук има доста хубави нещица!

— Свали мръсните си ръце от дрехите ми!

— Този цвят ми харесва. — Фейт измъкна една копринена блуза в тъмносиньо и се обърна с нея към огледалото. Отива на очите ми.

Сваляйки сутиена си, Тори грабна блузата и пъхна изцапаната с кока-кола пола в ръцете на Фейт.

— Я върви да переш!

Фейт завъртя очи, но отиде да натопи полата в мивката в банята.

— Ако не я обличаш следващите няколко дни, може да ми я дадеш назаем. За малко. Мисля с Уейд да вечеряме вкъщи утре вечер. Ако нещата се развият както аз предполагам, няма да я нося много дълго върху себе си.

— Тогава няма значение с какво ще си облечена.

— Ето, едно такова изречение доказва колко много се нуждаеш от мен. — Фейт замачка полата в мивката. — Дрехата, която жената облича, е непосредствено свързана с онова, което иска от мъжа. И с неговия отговор на нейните желания.

Тори отвори гардероба и извади една памучна бяла риза, намръщи се и я смени с копринена блуза. Ами да, защо не! Фейт сигурно беше права.

Закопча блузата и отиде до огледалото, за да среше косата си. Трябва да се успокои, каза си тя. Трябва да бъде спокойна, за да успокои и баба си. Да направи всичко възможно, за да й помогне и да задържи поне малкото, което беше останало от семейството й. Не беше време да се глези, нито да мисли само за себе си. Въпреки че толкова много се нуждаеше от това, Господ й е свидетел. И нямаше да забрави никога колко много Фейт й помогна в този момент.

Като вдигна глава, тя започна да плете косата си на плитка. Повтарящото се монотонно движение, шумът на вентилатора на тавана я унесоха, докато очите й се затвориха наполовина и Тори се усмихна замечтано в огледалото.

Видя заека да претичва през пътя. Една уплашена, паникьосана, мъхава топка живот. Искаше да избяга. Да избяга от миризмата на мъж.

Някой идва. Някой я наблюдава.

Ръцете й замръзнаха на главата, а сърцето й почти спря да бие от страх.

Въздухът стана тежък, плътен, невъзможен за дишане, напоен с миризмата на евтино, престояло уиски.

Тори я вдъхна. Това беше миризмата на преследвача.

С бързо движение тя отвори нощното си шкафче, където лежеше револверът, който й даде Кейд. В гърлото й се надигна писък, но Тори го преглътна. Излезе от стаята в мига, в който Фейт излезе от банята.

— Оставих я да се кисне. Можеш да я изпереш, когато… — Първо видя пистолета, а сетне лицето на Тори. — Господи! — Това беше всичко, което успя да промълви, преди Тори да я сграбчи за ръката.

— Слушай ме. Не задавай въпроси. Нямаме много време. Излез бързо навън, бързо. Качи се на колата и извикай помощ. Аз ще го спра, ако мога.

— Ела с мен! Хайде, ела!

— Не — прекъсна я Тори и кимна към кухнята. — Той идва. Вече е тук. Върви!

Тя се затича към задната част на къщата, за да даде време на Фейт да се измъкне.

И да посрещне баща си.

Той почука на задната врата. Дрехите му бяха мръсни, лицето и ръцете изподрани и изпохапани от комарите и буболечките. Клатушкаше се леко, но очите му бяха заковани неподвижно върху лицето на дъщеря му. В едната си ръка държеше празна бутилка от уиски, а в другата пушка.

— Очаквах те.

Тори здраво стисна револвера.

— Знам.

— Къде е малката Лавилова кучка?

Тя поне беше спасена.

— Няма никой друг, освен мен.

— Живата малка кучка. Ти не правиш и две стъпки без богатото изчадие. Искам да говоря с нея. — Ханибал се ухили. — Искам да говоря и с двете ви.

— Хоуп е мъртва. Тук съм само аз.

— Точно така, правилно. — Той надигна бутилката, сетне осъзна, че е празна, и я хвърли към стената, където тя се пръсна с трясък. — Получи си заслуженото. Нали си го просеше. И двете си го просехте и ще получите това, което искате. Лъжливи, подли същества. Змии. Гниди. Грешници, които се опипваха по непозволени места!

— Между мен и Хоуп нямаше нищо друго, освен невинност. — Тори наостри уши, за да чуе далечния рев на колата на Кейд, но за съжаление не чу нищо.

— Мислиш си, че не знаех ли? — Той размаха заплашително пушката, но Тори не трепна. — Мислиш си, че не виждах как плувате голи, скачате във водата и пляскате, а тя облива телата ви?

Тори си помисли с отвращение как превръща сладките детски спомени в нещо мръсно и непочтено.

— Ние бяхме само на осем години. Но ти не си бил. Грехът е твой. И винаги е бил твой. Ти си грешният. Стой там! — Тя вдигна револвера, но ръката й се разтрепери. Трепетът премина от рамото до китката й. — Няма да ти позволя да ми вдигнеш ръка отново. Нито на когото и да било. Този път мама не ти ли даде достатъчно пари? Не успя ли да избяга достатъчно бързо? Затова ли го направи?

— Никога не съм вдигал ръка на майка ти, освен когато е трябвало. Господ е направил мъжа господар на дома. Остави това нещо и ми дай да пия.

— Полицията идва насам. Търсят те в целия щат. Заради Хоуп, заради мама, заради всички останали. — Пистолетът отново трепна в ръката й, защото баща й тръгна към нея. В главата си тя чуваше само свистенето на каиша. — Ако се приближиш, няма да ги чакам. Ще приключа още сега.

— Мислиш си, че ме плашиш ли? Ти винаги си имала здрав разум.

— Но за мен това не важи. — Фейт влезе и застана зад Тори. В ръката си държеше малкото си пистолетче. — Ако тя не го направи, обещавам ти, че аз ще го направя.

— Нали каза, че е мъртва. Каза, че е мъртва! — Той беше едър мъж с голям размах. И беше толкова паникьосан, колкото и бесен. Затова, когато замахна, запрати Тори право към стената. Прозвуча изстрел и замириса на кръв.

Тори се обърна към Фейт, докато баща й, виейки от болка излетя през счупената врата.

— Казах ти да вървиш — прошепна Тори. Зъбите й тракаха, докато се изправяше на колене.

— Е, аз пък не те послушах. — Тъй като погледът й се замъгли, Фейт се подпря на стената и заклати яростно глава. — Използвах телефона в колата на Кейд, за да повикам полиция.

— И се върна?

— Да. — Дишайки тежко, Фейт се наведе надолу, за да върне кръвта в главата си. — Ти също нямаше да ме оставиш.

— Има кръв. Мирише ми на кръв. — Тори стана права и разтърси Фейт. — Ти ли стреля? Или той стреля срещу теб?

— Не. Ти стреля. Ти го застреля, Тори. Улучи го.

Тори погледна собствената си ръка. Все още държеше пистолета, който трепереше, сякаш беше жив. С изумена въздишка, тя го хвърли на пода.

— Стрелях срещу него?

— Пистолетът сам изгърмя, когато той те блъсна към стената. Стана много бързо. По ризата му имаше кръв, сигурна съм в това. Аз затова не стрелях. Мисля, че ще ми стане лошо. Мразя да ми е лошо. А, ето и сирените. — Като чу воя им, Фейт измъчено се облегна на стената. — О, слава богу, че идват.

Сетне чу рева на отдалечаващ се автомобил.

— О, Господи! Не! Това е колата на Кейд. Забравих ключовете вътре.

Преди Тори да успее да я спре, тя изтича към външната врата и видя колата да се отдалечава по пътя.

— Кейд ще ме убие!

Тори въздъхна и звукът прозвуча като плач, но всъщност беше смях. Наистина истеричен, но си беше смях.

— Току-що се отървахме от един луд, а ти се притесняваш за брат си. Само ти можеш да го направиш.

— Добре де, но със сигурност ще побеснее. — Фейт прегърна Тори през раменете, както за да се подпре, така и да й вдъхне сили. Тори я остави да сложи главата си на рамото й и затвори очи.

Воят на сирените приближаваше.

Тори видя ръцете на баща си върху волана на колата. Ръцете му, целите в дълбоки белези и рани. Почувства скоростта, въртенето на гумите, клатушкането на колата.

Радиото свиреше рок. Светлините подскачаха. Ханибал Боудийн видя двете момичета в огледалото за обратно виждане. Те се прегръщаха. Беше обзет от паника, омраза и обида. Те са станали още по-близки, кучките му с кучки!

Ръката го болеше от раната и кървеше.

Но щеше да се измъкне. Господ беше на негова страна. Той беше оставил колата отворена и с ключовете на таблото за него. Бърза кола. Най-бързата.

Изпитание. Това беше още едно изпитание. Щеше да се измъкне. Да избяга надалеч. Но щеше да се върне пак за нея. О, щеше да се върне и да я накара да си плати.

Ръцете му бяха мокри от кръвта и воланът се плъзгаше от нея. Светът се замъгли. Пред очите му затанцуваха петна, безформени сенки.

 

 

Писък. Кой пищеше?

— Тори! Тори, за бога! Спри! Събуди се!

Тя дойде на себе си с лице към земята. Тялото й се тресеше, а в главата й отекваха писъци.

— Не прави това! Не знам какво да направя!

— Спокойно, добре съм. — Тори мъчително се завъртя и засенчи очите си с ръка. — Трябва ми една минута.

— Добре ли си? Ти изтича на пътя, докато те те подминаха. Уплаших се, че може да те смажат, тичаше право срещу тях. После очите ти се завъртяха и ти падна. Фейт хвана главата си с ръце. — Това е прекалено много дори и за мен. Прекалено.

— Спокойно, добре съм. Всичко свърши. Той е мъртъв.

— Това и аз мога да отгатна. Виж! — Фейт показа надолу по пътя. Недалеч от тях се издигаха пламъци и черен дим, а слънцето блестеше в броните и огледалата на полицейските коли, които бяха наобиколили обърналата се кола.

— Чух трясъка, сетне експлозията.

— Смърт сред пламъци — прошепна Тори. — Аз му я пожелах.

— Нищо подобно, той сам си я пожела. Искам Уейд. О, Господи, искам да видя Уейд.

— Ще намерим някой да му се обади. — Чувствайки се доста по-стабилна, Тори се изправи и подаде ръка на Фейт.

— Ще слезем надолу и ще помолим някого да му звънне по телефона.

— Добре. Трябва да пийна нещо.

— Аз също. Трябва само да се държим.

Прегърнати през кръста, двете момичета тръгнаха по пътя. Асфалтът излъчваше топлина, над повърхността му се издигаше пара и мараня. Тори зърна пламъците, светлините на колите и бежовия автомобил на агентите от ФБР.

— Виждаш ли къде се е блъснал? — промърмори Тори. — Точно там, където Хоуп… Точно на завоя на пътя, срещу статуята на Хоуп.

Тя дочу шума на кола зад тях, спря и се обърна. Кейд изскочи и затича към тях, като ги прегърна и двете.

— Добре ли сте? Слава богу, добре сте. Чух сирените, видях пожара. О, Господи, помислих си, че…

— Той не успя да ни нарани. Нищо не ни направи. — Кейд беше тук. Миришеше на Кейд. На сладко и на мъж. На нещо нейно, нещо, което притежаваше. Тори остави мириса да я изпълни. — Той е мъртъв. Чувствам, че е мъртъв.

— Шшшт. Тихо. Не говори. Ще ви заведа у дома, и двете.

— Не, аз искам при Уейд.

Кейд притисна устни към косата на сестра си.

— Ще го извикаме, скъпа. Сега ела с мен. Облегни се на мен.

— Той взе твоята кола, Кейд. — Фейт затвори очи и притисна лице към гърдите на брат си. — Съжалявам. Не ми се сърди.

Кейд само погали главата й и я притисна още по-силно към себе си.

— Не мисли за това. Всичко ще бъде наред.

Поведе ги към колата си и ги настани вътре. Когато потегли, агент Уилямс застана на пътя и им направи знак да спрат.

— Мис Боудийн? Можете ли да потвърдите, че това е баща ви? — Тя посочи с ръка към останките от горящата кола. — Че Ханибал Боудийн е зад волана на тази кола?

— Да. Той е мъртъв.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Не сега и не тук — намеси се Кейд и включи на първа скорост. — Елате в Бо Рев, след като свършите. Аз ще ги заведа там.

— Добре. — Уилямс погледна към него, сетне към Тори. — Вие ранена ли сте?

— Ни най-малко.

 

 

Съзнанието й беше замъглено. Беше замаяна, когато Кейд я заведе в къщата и я качи по стълбите. Сетне я положи на леглото и тя се остави на течението.

След известно време лицето й се успокои. Отвори очи и погледна Кейд.

— Добре съм. Само съм малко изморена.

— Взех една от нощниците на Фейт. Ще се почувстваш по-удобно, ако се преоблечеш.

— Не. — Тори седна и го прегърна. — Наистина се чувствам добре.

Той я погали нежно. После сам зарови лице в косите й.

— Трябва ми една минутка време.

— И на мен. Вероятно няколко минути. Не си отивай.

— Няма. Не мога. Видях ви, като минахте по пътя. Фейт караше като луда. Хубавичко ще й се накарам за това.

— Тя го направи нарочно. Обича да те дразни.

— И успява. Бях на полето и се развиках след вас. Пини вървеше след мен и се хилеше като идиот. Сетне чух изстрела. Сърцето ми сякаш спря. Затичах се, но бях много далеч от пътя и от колата си, когато пристигна полицията. Видях експлозията. И си помислих, че в колата сте вие и че те загубих. — Той започна да я люлее в ръцете си. — Помислих си, че те загубих, Тори.

— Бях в колата с него, но в мисълта си. Мисля, че исках това да стане, защото знаех точния момент, когато всичко ще свърши.

— Той няма да може да те докосне повече.

— Не. Няма да може да докосне повече никого от нас. — Тори сложи глава на раменете му. — Къде е Фейт?

— Долу. Уейд е тук. Тя не може да се успокои. — Кейд се наведе и огледа внимателно лицето й. — Ще увеличава оборотите, докато падне. Но той ще бъде с нея.

— Тя остана с мен. Точно както ти я беше помолил. — Тори въздъхна. — Трябва да отида при баба ми.

— Поканих я да дойде тук. Обадих й се. Сега това е твоят дом, Тори. По-късно ще донесем нещата ти от Марш Хаус.

— Звучи ми много хубаво.

 

 

Когато излезе с баба си в градината, здрачът вече беше паднал.

— Бих искала да останете тук със Сесил.

— Джей Ар има нужда от мен. Той загуби сестра си и се обвинява, че не е успял да я спаси. А аз загубих детето си. — Гласът й се прекърши. — Но я загубих много, много отдавна. Няма значение дали човек го отрича или не, винаги съществува надеждата, че ще си върнеш загубеното. Че нещата ще се оправят. Сега вече тя не съществува.

— Не знам какво да сторя за теб.

— Ти вече го направи. Нали си жива и си щастлива. — Айрис отново стисна ръката на внучката си. — Всички трябва да постигнем мир със себе си, по един или друг начин. — Тя въздъхна. — Мисля да я погреба тук, в Прогрес. Тя преживя малко щастливи години, но те бяха точно тук, а и чичо ти иска така. Ще я погребем вдругиден сутринта. Ако Джей Ар реши, пасторът може да каже няколко думи на гроба й. Ти може да не идваш, Тори. Няма да ти се разсърдя.

— Разбира се, че ще дойда.

— Радвам се. — Айрис приседна на пейката. Горещината на деня беше намаляла. — Погребенията са за живите, за да ги подсещат винаги за преходността на живота. — Тя привлече внучката си да седне до нея. — Чувствам се остаряла, момичето ми.

— Не говори така.

— О, ще ми мине. Как ли пък не, аз не бих живяла другояче. Но тази вечер се чувствам остаряла и уморена. Казват, че родителите не бива да надживяват децата си, но природата, съдбата решават това. Ние можем само да приемаме и да се примиряваме с тези решения. Трябва да се научим да живеем със загубите, Тори. Искам да съм сигурна, че ще вземеш онова, което стои пред теб, и ще го държиш здраво с двете си ръце.

— Да, бабо, ще го направя. Обещавам ти. Сестрата на Хоуп знае как. Ще се науча от нея.

— Винаги съм харесвала това момиче. Тя ще се омъжи за Уейд, нали?

— Мисля, че той ще се ожени за нея, но ще я остави да си мисли, че решението е нейно.

— Умно момче. И стабилно. Може да се разчита на него. Ще я държи винаги под напрежение, без да й подрязва крилцата. Май ще успея да видя и двамата си внуци щастливи. Ето, затова си заслужаваше да живея. Само то ме крепеше през всичките тези години, Тори.