Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (24)

Глава 24

Откакто бях дете, не съм писала дневник, нито съм си водила записки или нещо друго, където да записвам съкровените си мисли. Изглежда ми съвсем подходящо и навреме да започна да правя това сега, тъй като детството все още е живо в спомените ми. И да го направя там, където Хоуп загуби своето детство. И живота си.

Баща ми, нашият баща, създаде това място. Постави нейната статуя и засади уханни цветя. Това място е повече нейно. Тя присъства тук повече, отколкото на гробището, където той я погреба през онази морна лятна сутрин, обвита в мараня. Докато беше жива, никога не бях споделяла това място с нея. Не исках. Сама бях решила така и това ми доставяше голямо удоволствие.

Защо трябваше да участвам в глупавите й игри с нейната странна и рошава приятелка Тори?

Всъщност исках да бъда с тях толкова отчаяно, да играя с тях и да бъда част от тяхната тайфа, че пропуснах да го получа, когато ми го предлагаха. Аз съм трудна личност. Понякога се харесвам точно такава. Във всеки случай по природа съм противоречива, винаги съм контра, винаги съм против хората, с които трябва да живея.

Може би животът ми щеше да бъде съвсем различен, и не само моят, а на всички ни, ако онази нощ никога не беше се случила. Ако, когато се бях събудила на другата сутрин, Хоуп спеше в съседната стая. Сигурно все още щях да се муся заради позора ми от предната вечер. По време на вечерята с мама проведохме малко сражение заради граха, който и до ден-днешен не обичам, както и тогава.

Харесваше ми да се цупя, защото намирах известно удоволствие в това. Особено когато някой се опитваше да ме накара да не се цупя. Обичах да бъда предмет на внимание. На всякакъв вид внимание, каквото можех да получа.

Знаех си още тогава, че в нашата тройка аз бях третата поред. Кейд беше наследникът на имота, бъдещият господар. Освен това имаше пенис, а аз нямах. Това, предполагам, не беше нито негова, нито моя грешка, но аз определено му завиждах заради този израстък известно време през моята младост. Докато, разбира се, не научих, че жените могат да притежават много повече от тези интересни израстъци, така както си искат и по особено приятни и различни начини.

Открих секса рано и му се наслаждавах без угризения.

Във всеки случай, когато бях на осем години, сексуалните различия между мъжете и жените бяха все още доста мъгляво понятие за мен. Знаех само, че Кейд беше малкият господар на Бо Рев, защото беше момче, а аз не бях. Той имаше привилегии, каквито аз нямах, пак само заради това, че беше момче. Е, може би и заради четирите години разлика във възрастта ни.

Баща ми беше особено горд с него. Сигурно е изисквал от Кейд повече, отколкото от мен, но погледът в очите му, тонът на гласа му, цялото му излъчване бяха израз на гордост от сина. Беше баща на един син. Аз никога нямаше да бъда неговият син.

Така, както никога нямаше да бъда и Хоуп, неговият ангел. Той я обожаваше. Не казвам, че не обичаше и мен. Не, татко беше благороден и добър човек. Но беше болезнено очевидно, че Хоуп владее сърцето му така, както Кейд, владее, е… да речем, надеждите. Аз бях нещо като придатък. Нещо като играчката, която Господ е изпратил на ангела да си играе.

За майка ми Кейд също беше предмет на гордост. Поне така мисля. Беше родила син, както се очакваше от нея. Името Лавил нямаше да се загуби, щеше да бъде продължено и да се запази, защото тя го беше износила и родила. Беше родила момчето. И беше щастлива да предаде всички останали задължения за сина на баща ми. Какво ли знаеше всъщност мама за момчетата изобщо? Сега се чудя дали Кейд е чувствал нейното равнодушие и отчужденост. Предполагам, че да, но той стана цялостен чудесен мъж. Благороден, щедър, умен и добър. Напук на всичко. Или може би въпреки всичко. Това ли е точното определение?

Мама, естествено, го учеше на обноски, на маниери. Изискваше да бъде чист, да говори правилно и да се държи прилично в обществото, но образованието, времето, всичко останало в живота беше дело на баща ми. Не мога да си спомня нито един път тя да е попитала татко нещо за Кейд.

Хоуп пък беше нейната награда за добре свършената работа. Дъщерята, която можеше да полира, да лустросва, да оформя и мачка. Момиченцето, което беше родила, което щеше да отгледа и да омъжи подходящо. Тя обичаше Хоуп, защото беше сладка и защото беше тиха. Така и никога не видя бунтовничката, скрита в нея. Ако Хоуп беше останала жива, сигурна съм, че щеше да прави само онова, което тя си иска, и сто процента щеше да убеди мама, че и тя, мама, така иска.

Тя успя да я убеди за Тори. Хоуп навсякъде ходеше с Тори. Всъщност тя можеше да я убеди за всичко. Господи, как ми липсва! Липсва ми онази част от мен самата, която беше весела, жизнерадостна и отворена. Жадна за всичко. Липсва ми, жестоко ми липсва.

Аз… Аз бях изпитанието на мама. Колко често съм чувала да казва това! Сигурно е било истина. Не притежавах сладостта на Хоуп, нито спокойното й покорство. Аз вечно спорех и се борех за неща, за които дори не ми пукаше.

Защо?

Забележете ме! По дяволите, всички! Забележете ме поне!

Колко тъжно и болезнено, нали?

Хоуп стана приятелка с Тори една година преди онова жестоко лято. Бяха привлечени една към друга така, както само душите могат да се привличат. И бяха, поне в началото, неразделни. Дори близнаците, каквито бяхме ние със сестра ми, не бяха толкова свързани.

Поради тази причина аз никак не харесвах Виктория Боудийн. Вътрешно, интуитивно и може би завистливо. Вирнах си носа и се отнасях високомерно към мръсните й крака, към рошавата й коса и към неправилната й граматика. И към огромните й, магьоснически очи и долнокачествените, макар и бели, родители. Но в основата на всичко беше близостта и с Хоуп. Знам си.

Правех си майтап с нея винаги когато имах възможност, а през останалото време я пренебрегвах. Поне се правех, че не й обръщам внимание, че не я забелязвам. Всъщност през цялото време ги наблюдавах с Хоуп. Бях като ястреб. Самотен ястреб на лов. Търсех пропуски, цепнатини, нещо неточно в тяхната връзка. Нещо, което бих могла да задълбоча така, че приятелството им да се разруши.

Те си играеха и в деня, в който сестра ми умря. У нас, защото на Хоуп й беше строго забранено да ходи в къщата на Тори. Тя го правеше, разбира се, тайно, но повечето време двете прекарваха в или около имението или пък в блатото.

Мама не знаеше, че ходят в блатото. Сигурна съм, че не би го одобрила. Но ние всички ходехме там, за да си играем. Татко знаеше, само ни беше помолил да не ходим по тъмно.

Преди вечеря Хоуп играеше с жетоните на верандата. Реших да я измъчвам, като не играя с нея. Когато това не развали настроението й от играта, отидох си в моята стая, за да се цупя и не слязох, докато не ме извикаха за вечеря.

Не бях гладна и все още бях в лошо настроение заради това, че Хоуп така весело и безразлично прие моята сръдня. Изкарах си го, като казах, че няма да им ям гнусния грах, макар че и до ден-днешен смятам, че имах право. Всичко завърши с това, че мама се раздразни и аз бях изгонена от масата.

Мразех да ме гонят от масата. Не че чак толкова ми дремеше за яденето, но това си беше заточение. Представям си как днес един психиатър би казал, че това е било тактическа проверка или подготовка за мен да не съм част от семейството, така както бяха брат ми и сестра ми. Бях аутсайдер. Страничният човек, външният, човекът, който от една страна държеше на своята независимост, а от друга определено искаше да бъде част от цялото.

Отидох си в стаята, сякаш това беше единственото място, където исках да бъда. Бях сигурна, че всички останали мислят същото и дори не подозират, че съм толкова покрусена, колкото и бясна.

За тях една малка купчинка грах беше по-важна от мен.

Легнах на леглото, загледах се в тавана и се обградих с отчаяние и злоба. Един ден, мислех си тогава, един ден ще бъда свободна да правя каквото си искам и когато си искам. Никой няма да може да ме спре, поне не хората от семейството ми, които толкова лесно се правеха, че не ме забелязват. Щях да бъда богата, красива и много известна. Нямах много ясна представа как щях да постигна всички тези неща, но те бяха моята цел. Щях да спечеля пари и слава като някаква награда, докато всички те, останалите, щяха да си останат затънали в традициите и ограниченията на Бо Рев.

Мислех си да избягам някъде, може би при леля ми Роузи. Знаех си, че това щеше да засегне майка ми особено много, защото тя смяташе, че животът на сестра й не представлява нищо повече от едно недоразумение. Нещо като мен.

Но не исках да напускам имението. Не исках да ги напускам и всички тях. Аз ги обичах и исках и те да ме обичат. Точно това непоносимо и вълнуващо чувство всъщност беше моят затвор.

По-късно чух музика от стаята на майка ми. Сигурно беше във всекидневната, пишеше писма, отговаряше на покани, планираше менютата за следващите дни, програмираше, изобщо правеше онова, което господарката на голямата къща трябва да прави. Баща ми сигурно си беше в неговия кабинет на върха на кулата. Преглеждаше сметките си за фермата и си пиеше бърбъна.

Лайла ми донесе малко пиле без грах. Тя не ме придумваше, нито ме глезотеше, но само с един подобен малък жест можеше да ме разбие. Господ да я поживи, винаги си беше на мястото. Стабилна и непоклатима като скала и гореща като печка.

Ядох, защото едва ли не ми го пъхаше в устата и защото моят бунт в случая беше споделен. Тайно и от двете ни. След това си легнах. Стаята беше тъмна. Представих си как мама реше косата на Хоуп. Ритуал, който правеше всяка вечер след баня. Тя би ресала и моята коса по същия начин, ако трябва да бъда честна, но аз нямаше да стоя толкова дълго време на едно място. Сетне Хоуп щеше да иде при татко да му каже лека нощ. И след като свършеше всичко, което се очакваше от нея, щеше да извърши своята планирана, малка, собствена революцийка.

Чух я как слиза надолу и спира за малко пред моята стая. Ще ми се… не е хубаво човек да се укорява, но ми се ще да бях отворила тогава вратата, да я бях хванала за ръцете и да я бях накарала да влезе, за да ми прави компания. Това може би щеше да промени всичко. Може би на нея щеше да й стане мъчно за мен и може би щеше да ми каже какво смята да прави. Трябваше да изляза тогава с нея, само и само да натрия носа на мама. И тя нямаше да е сама.

Но аз си останах намусена и неподвижна в леглото и я слушах как се промъква надолу.

Не знаех, че е излязла от къщи. Може би трябваше да погледна през прозореца и да я видя навън. Но не го направих. Вместо това се сгуших в тъмното и заспах.

И докато съм спала, тя е умирала.

Не съм го почувствала, нищо че близнаците уж чувствали скъсването на връзката помежду им. Не съм изпитала ужаса и страха от нападението. Не усетих нейния страх. Спах така, както спят децата, дълбоко и безгрижно, докато съществото, с което бяхме споделяли една утроба и се бяхме родили заедно в един час, е умирало. Само.

Тори е усетила скъсването, болката и страха на Хоуп. Не го вярвах тогава, не можех да го приема. Хоуп беше моя сестра, а не на Тори. Как смееше тя да твърди, че е толкова близка с човека, който беше част от мен? Предпочитах да вярвам, така както много други хора тогава, че Тори е била в блатото онази нощ и е избягала, като е оставила Хоуп сама срещу смъртта.

Вярвах го, въпреки че я видях на следващата сутрин. Тя дойде рано сутринта, куцукайки по алеята. Вървеше като старица. Сякаш всяка нейна стъпка изискваше огромно напрежение, усилие и кураж. Кейд отвори вратата, но аз вече бях изтичала на пръсти горе на стълбището. Лицето й беше бяло като на смъртник, а очите й бяха огромни.

Тя каза: „Хоуп е в блатото. Не можеше да избяга и той я нарани. Трябва да й помогнете.“

Мисля, че Кейд я покани да влезе, но тя не искаше да прекрачи прага. Така че той я остави отвън, а аз се върнах бързо в стаята си, докато Кейд отиде да провери в стаята на Хоуп. Сетне всичко се разви много бързо. Кейд изтича и извика татко. Мама също излезе. Всички говореха едновременно и не ми обръщаха внимание. Мама сграбчи Тори за раменете, разтърси я, развика се. Тори през цялото време стоеше неподвижно, като парцалена кукла, която е била употребявана до скъсване.

Татко дръпна мама и й каза веднага да се обади в полицията. После разпита Тори. Гласът му не беше съвсем сигурен, трепереше. Тя му разказа за плановете им с Хоуп от предишната нощ и как не е могла да излезе, защото паднала и се ударила. Но Хоуп е отишла на срещата и някой е отишъл след нея. Каза го с равен и безизразен глас, сякаш беше старица. И през цялото време гледаше татко в очите. Каза му, че ще го заведе при Хоуп.

След това научих, че наистина е станало точно така. Завела татко, Кейд и полицаите, дошли след тях, право при Хоуп. През блатото.

Ето тогава животът се промени окончателно и безвъзвратно. За всички от нас.

 

 

Фейт свали бележника и се облегна на пейката. Можеше да чуе песента на птиците и да усети аромата, който се излъчваше от земята и от разцъфтелите цветя. Слънчевите лъчи се промъкваха през преплетените клони на дърветата и изпъстряха земята с красиви шарки, като превръщаха зеленото в златно.

Мраморната статуя стоеше мълчалива, усмихната и вечно млада.

Това си бе типично в стила на татко, помисли си Фейт, да скрие отвратителното с нещо красиво.

Една измама може би, но в същото време спасение. Надеждата е жива, нали името на сестра й означаваше Надежда, и той може би така се е утешавал.

Дали беше водил онази жена тук, продължи да си мисли Фейт. Дали тя беше седяла до него, докато е тъгувал, отдаден на спомените си, и е плакал?

И защо тя, а не аз? Защо никога не съм била аз с него?

Фейт остави бележника си встрани и запали цигара.

Сълзите й потекоха изненадващо. Но дойдоха като избавление. Тя дори не разбра, че извират от очите й и се стичат по бузите. За баща й, за Хоуп, за нея самата. За погубените живот и мечти. За липсата на любов.

Тори спря несигурно на брега на блатото. Тихият, потънал в спокойствие парк й подейства като удар. В съзнанието й се промъкнаха картини. Какво беше мястото преди — зелено, диво и тъмно. Картините се сменяха пред очите й една след друга. Объркани като кълбо, непонятни, неприемливи, така че тя затвори спомените си и ги прогони.

Там беше Хоуп, зазидана завинаги в камък.

Там беше и Фейт, хлипаща на пейката.

Мускулите на стомаха й се свиха, но Тори тръгна напред, цялата разтреперана от спомена за случилото се на това място преди осемнадесет години. Седна до Фейт и зачака.

— Аз не идвам тук. — Фейт извади кърпичка от чантата си и издуха носа си. — Не знам дори как да приемам това място, като красиво или като ужасно. Не мога да се справя.

— Необходима е много смелост, за да превърнеш нещо ужасно в нещо красиво.

— Смелост ли? — Фейт пъхна кърпичката обратно в чантата си и с рязко движение запали цигара. — Смяташ, че това е било смелост?

— Да. Повече, отколкото аз бих могла да имам. Баща ти беше добър човек. Винаги беше мил с мен. Дори и след… — Тя притисна устни с пръстите си. — Дори и след това, пак беше мил. Сигурно не му е било лесно.

— Той ни наказа, емоционално. Предполагам, че всеки психиатър би определил така поведението му. Той ни изостави заради своята загубена дъщеря.

— Не знам какво да ти кажа. Никой от нас не е загубвал дете. И ние не знаем как бихме реагирали в подобен случай или какво бихме направили, за да преживеем загубата.

— Аз загубих сестра си.

— Аз също — отвърна тихо Тори.

— Това, което ми казваш, ме обижда. И най-вече заради това, защото знам, че е истина.

— Нима очакваш да те лъжа?

— Не знам какво очаквам от теб. — Фейт посегна към термоса, който стоеше до нея на пейката. — Това тук е коктейл „Маргарита“. Добро питие за гореща вечер.

Изсипа от светлозелената напитка в две пластмасови чаши и подаде едната на Тори.

— Нали казах, че ще пийнем по нещо.

— Да, така каза.

— Тогава, за Хоуп. — Фейт докосна с чашата си тази на Тори. — Мисля, че е подходяща наздравица.

— Малко по-силно е от лимонадата, която обикновено пиехме с нея тук. Тя обичаше лимонада.

— Лайла винаги правеше за нея прясна лимонада. С много захар и лимон.

— Онази нощ е носила бутилка кока-кола, която се е стоплила в сакчето й и… — Тори потръпна.

— Виждаш ли я? Все още ли е толкова ясно?

— Да. Бих ти била благодарна, ако не ме питаш. Не съм идвала тук. Толкова много време мина откакто съм се върнала. Но не дойдох тук. Нямах смелостта за това. Колкото мразя да съм страхливка, толкова ми се ще и да живея. Разбираш ли ме?

— Хората влагат много, всичкия ентусиазъм, който имат, средства и смелост, за да получат онова, което искат. Не бих те нарекла страхливка, но ще си запазя своите собствени разбирания по този въпрос.

Тори се засмя леко и отпи от чашата.

— Защо?

— Ами защото по този начин мога да ги оправдая без особено много усилия. Например вземи браковете ми, макар че Господ знае, не исках да става така. — Тя направи широк жест с ръка. — Някои може да кажат, че съм се провалила, но аз казвам, че съм спечелила, излизайки от тях непокътната, каквато си бях.

— Беше ли влюбена?

— Кой път?

— И двата.

— Нито веднъж. Първия път бях полудяла от страст. Господ ми е свидетел. Онова момче се чукаше като бог. А за известно време, както ти е известно, сексът беше на първо място за мен. Той определено запълваше тази необходимост. Беше дяволски красив, чаровен и остроумен. И абсолютен негодник. — Тя вдигна мълчаливо тост за негодника. — Обаче беше точно от типа, който майка ми не понасяше. Е, как можех да не се омъжа за него?

— Значи не си мислила само за секс.

— Напротив! Но бракът беше като един голям шамар върху лицето й. Заповядай, мамо! — Фейт отметна глава и се разсмя. — Господи, какъв идиот! Е, втория път беше по-импулсивно. Не крия, че и там беше замесен сексът, разбира се. Този мъж беше така идеално неподходящ. Първо бе прекалено стар и освен това женен, когато започнахме връзката. Струва ми се, че този път отмъщението ми беше насочено срещу татко. Той харесваше зрелите хора. Е, добре, значи и аз също. Той прелюбодействаше, е, аз също. Незаконната връзка е едно, но да се омъжиш за Дон Жуан съвсем друго нещо. В началото вярвах, че е достатъчно почтен. Но, Господи! Бях адски отегчена. А след това предполагам, че и той е бил толкова отегчен. И понеже си въобразяваше, че трябва да живее както в текстовете на песните си, ми изневеряваше безразборно и пиеше до безсъзнание. Направи известно впечатление на музикалната сцена. Първия път, когато реши да ме изработи, аз го изработих още по-здраво и след това си отидох. Получих доста добро обезщетение от развода, но си бях спечелила парите. Всяка стотинка от тях.

Някога двете с Хоуп седяха заедно тук, помисли си Тори, и си говореха за нещата, които са направили, и за това какви искат да станат. Бяха прости неща, детинска работа. Но не бяха по-маловажни, нито по-интимни от това, което Фейт й говореше сега.

— И защо Уейд?

— Не знам. — Фейт въздъхна и отпи от пластмасовата чаша. — Това и за мен си остава загадка и притеснение. Не е заради печалба или от злоба. Той е хубав и освен това правим страхотен секс. Но той е ветеринарят на града. Никога не е влизал в плановете ми. А сега усложни всичко, като ми каза, че е влюбен в мен. Ще съсипя живота му. — Тя отново отпи от коктейла. — Абсолютно сигурно.

— Това би трябвало да е негов проблем.

Фейт се обърна и я погледна поразена.

— Знаеш ли? Това е последното нещо, което очаквах да чуя от теб.

— Уейд е достатъчно възрастен мъж, който познава себе си и сърцето си. Доколкото знам, винаги е правил онова, което иска, и го е получавал. Може би той знае по-добре, отколкото ти си мислиш. Освен това, аз не разбирам мъжете.

— О, много са прости. — Фейт вдигна чашата на Тори. — През половината време мислят с главата си, а през останалата половина мислят за другата си глава.

— Не говориш много любезно като жена, която има и брат, и любовник.

— Че какво нелюбезно има в това, което казах? Освен всичко друго, аз обичам мъжете. Някои хора дори могат да кажат, че съм обичала прекалено много мъже. — Имаше самоирония и хумор в очите й и никакво извинение. Тори осъзна, че всъщност се забавлява, и дори й завижда.

— Винаги съм предпочитала мъжката компания — добави Фейт. — Жените са много по-потайни и подли от мъжете и гледат на другата жена като на съперница. Мъжете гледат на другия мъж като на конкурент, а това е съвсем различно. Ти обаче не си подла. Трябваше да полагам много усилия, осъзнавам това сега, за да не те харесвам и да те отблъсквам.

— И това ли е в основата на твоя мораториум?

— Ти сещаш ли се за по-добра причина? — Фейт повдигна рамене и извади бележника си. — Знаеш ли, имах нуждата да напиша някои неща и обикновено рядко не се подчинявам на желанията и нуждите си. Защо не прочетеш това?

— Добре.

Фейт се изправи и тръгна да се разхожда с чашата в ръка. Реши, че този ден беше мислила много по-сериозно, откогато и да било. Всъщност от доста дълго време насам. Честно и сериозно размишление. Не успя да разреши нищо, но поне се почувства по-силна.

Нима не беше странно, че връщането на Тори в Прогрес я накара да започне да търси удовлетворение в собствения си живот? Спря до статуята на сестра си и погледна лицето, което беше досущ като нейното собствено. Нима това не беше, помисли си Фейт, страшна ирония! Да открие себе си сега, когато осъзна, че през цялото време не е гледала накъдето трябва?

Обърна се и се загледа в Тори. Колко беше спокойна! Така спокойна на повърхността, под която бушуваха всички онези вълни и нерви. Беше достойно за уважение. Начинът, по който Тори успяваше да поддържа щита си и не позволяваше да бъде засегната зад него.

Призрачна, каза си Фейт с лека усмивка, но не крехка.

Крехка беше онова, в което се превърна майка й. И тя самата беше крехка, докато стигна до края на приличието. Колко странно и в известен смисъл подходящо и на място, че точно Тори й даде достатъчно устрем и сила да се спре, преди да е полетяла с главата надолу към онова, срещу което се беше борила през целия си живот.

Изкривеният в огледалото образ на собствената й майка.

Тя загаси цигарата и я хвърли сред боровите иглички.

— Може би ще трябва да стана писателка — рече тихо Фейт, като се обърна. — Ти четеш като онемяла.

Тори беше обзета, беше прикована от написаното от Фейт. От ритъма на думите и образите, които преминаваха през главата й. Беше едновременно заинтригувана и тъжна. Сетне дойдоха напрежението и тежестта в гърдите, което накара сърцето й да бие по-бързо и по-силно.

Виновни бяха мястото, спомените, които удряха с юмруците си по белия щит на нейната защитна стена. Не беше им отговорила. Нямаше да им отвори. Нямаше да им обръща внимание. Щеше да си остане тук, в настоящето и сега.

Но по кожата й премина студ, а в краищата на полезрението й се промъкна тъмнина.

Бележникът се плъзна и падна от ръцете й на земята, в краката й. Вятърът започна да прелиства страниците. Тори отново беше под повърхността, беше повлечена навътре.

— Някой ни гледа.

— Какво? Скъпа, та ти си изпила само две чаши от това. А то е доста слабичко.

— Някой ни наблюдава. — Тори взе ръката на Фейт, хватката й бе желязна. — Бягай! Трябва да бягаш.

— Я стига! — Фейт се наведе и я потупа по бузата. — Ела на себе си! Вземи се в ръце!

— Той ни гледа. Зад дърветата е. Чака теб. Трябва да се махнеш оттук. Бягай!

— Тук няма никой друг, освен нас — рече Фейт, но по гръбнака й пропълзя страх. — Аз съм Фейт. Не съм Хоуп.

— Фейт. — Тори се опита да направи картината по-ясна, така че да разграничи вчера от днес. Миналото от сегашното. — Той е там, между дърветата. Мога да го почувствам. Наблюдава ни. Бягай!

В очите й имаше ужас и страх, и те ги правеха по-големи и по-блестящи. Можеше дори да чуе дишането му. Паниката се опитваше да я превземе, леденото й дихание вече обгръщаше кожата й.

— Но ние сме две, по дяволите! — извика Фейт. — И не сме на осем години, нито сме безпомощни. Ще му дам да се разбере!

Тя отвори чантата си и извади един елегантен двадесет и два калибров пистолет, след което клекна пред Тори.

— О, Господи.

— Хвани следата му — нареди Фейт. — Тръгваме след него.

— Ти луда ли си?

— Не, но каквото повикало, такова се обадило. Хайде, само ми ела, гадно мръсно копеле!

Чу се пречупване на клонки, шумолене на листа и отдалечаващи се, бягащи стъпки.

— Избяга, значи. Страхлива мръсна гад!

— Фейт, недей! — извика Тори, но Фейт вече тичаше между дърветата. Останала без избор, тя също затича след нея.

Пътеката се стесняваше и почти се губеше сред преплетените храсти. Птиците излетяха към небето като куршуми, подплашени от стъпките и пищящи заради нарушеното спокойствие. Мъхът се спускаше и докосваше косата й. Тори го отмахваше с ръце, докато тичаше, за да настигне Фейт.

— Мисля, че отиде към реката. Може и да не го хванем, но поне ще го уплашим така, че ще съжалява. — Фейт вдигна пистолета към небето и натисна спусъка.

Изстрелът изгърмя, ехото го повтори многократно и сякаш премина през тялото на Тори като вибрация и отиде чак в петите й. Птиците отново изкрещяха и се разлетяха на облаци. Сред шумотевицата Фейт се усмихваше като луда.

— Може би ще престане да се изкушава. Хайде да вървим.

Тори можеше да помирише реката, горещата зрялост и съвършенство на природата. Земята беше подгизнала и мочурлива под краката им и Фейт се подхлъзна на нея като кънкьорка върху лед.

— По дяволите, трябва да внимаваш! Може случайно да се нараниш.

— Умея да се оправям с оръжията. — Но дишането й беше тежко. — Ти познаваш блатото по-добре от мен. Хайде, води ни.

— Сложи предпазител на това нещо. Не искам да получа куршум в гърба си. — Тори си пое въздух и махна заплетените коси от лицето си. — Да пресечем към реката, ще ни спести време. Внимавай за змии.

— О, Божичко! Знаех си, че има причина да мразя това място! — Бързият прилив на адреналин вече беше отминал и на негово място се бе настанило чувството на отвращение към всичко, което пълзи или се промъква. Но Тори продължи да върви напред и гордостта не й остави голям избор, освен да я последва. — Какво толкова ви привличаше двете с Хоуп тук?

— Красиво е. И диво. — Тори дочу стъпки, тежки, не потайни, а открити, и вдигна ръка. — Някой идва. Откъм реката.

— Нима се връща? — Фейт застана разкрачена и вдигна пистолета. — Готова съм да го посрещна. Покажи се, мръсно гадно копеле! Имам оръжие и мисля да го използвам.

Чу се шум, сякаш някой се пльосна по корем на земята.

— Моля те, не стреляй!

— Излез и се покажи. Веднага!

— Чакайте! Мили боже! Мис Фейт, вие ли сте? Аз съм Пини, Пини Коб.

Той се показа измежду дърветата с гръб към реката, над чиято повърхност се поклащаха клоните на дърветата. Ръцете му трепереха, докато ги вдигаше нагоре.

— Какво по дяволите правиш тук? Следиш ли ни?

— Не! Кълна се в Бога. Дори не знаех, че сте тук, докато не чух изстрелите. Изплаших се до смърт. Не знаех накъде да тичам, че да се скрия. Просто събирам жаби, това е всичко. Вече около час събирам жаби тук. Господарят, той няма нищо против да събирам жаби.

— Къде са жабите тогава?

— Ами в торбата, ей там. Изтървах я, когато вие извикахте. Направо ми взехте акъла, мис Фейт.

Тори не видя върху лицето му нищо друго, освен страх и не усети нищо, освен паника. Миришеше на пот и уиски.

— Да видим торбата.

— Добре. Веднага. Ето, тук някъде е. — Пини облиза устните си и посочи с пръст.

— Трябва наистина да внимаваш къде стъпваш, Пини. Много съм нервна и пръстите ми направо треперят. Не знам какво мога да направя.

Фейт остана с насочено оръжие, докато Тори се приближи към него.

— Ето, виждате ли? Тук! Събирах жаби в тази стара торба от зебло.

Тори се наведе и надзърна в торбата. Около дузина нещастни жаби я погледнаха в отговор с надежда.

— Доста малко си събрал за цял час, както твърдиш.

— Повечето избягаха, когато изтървах торбата. Скочиха в реката — добави той, а по врата му плъзна червенина. — Да ви кажа истината, бях клекнал по нужда, когато чух гърмежа. Всъщност, стори ми се, че някой бяга натам, и почти нямах време да се замисля кой може да е, когато чух и гърмежа. Реших, че е най-добре да се измъкна от опасното място, тихичко и кротичко. Може би някой си стреля. Амчи тъй де! Например господин Кейд и приятелите му от време на време го правят и бих могъл да получа някой случаен куршум, ако не внимавам. Всяка седмица събирам жаби. Можете да питате господин Кейд, ако не ми вярвате.

— Какво мислиш? — попита Фейт Тори.

— Не знам. Има жаби.

Пини не беше млад мъж, помисли си тя, но познаваше блатото и мускулите му бяха твърди и здрави от кърската работа. Все пак, нищо не беше сигурно.

— Съжалявам, че те уплашихме, но някой слухтеше наоколо.

— Не съм аз. — Очите му прескочиха от Тори към пистолета в ръцете на Фейт и обратно. — Чух, че някой тича, нали ви казах. Тук има много пътеки за навътре и за навън.

Тори кимна и отстъпи.

Пини прочисти пресъхналото си гърло и посегна за торбата си.

— Ами, аз мисля да си ходя.

— Да, да, върви си — отвърна Фейт. — Ако аз бях на твое място, щях да уведомявам Кейд кога ще идвам за жаби.

— Добре, мис Фейт. Може да сте сигурна, че вече така ще правя. Сега ще си ходя. — Той си тръгна и докато се промушваше сред дървета, гледаше Фейт право в очите.