Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (19)

Глава 19

През остатъка от деня Тори вярваше в това. Сякаш бе надянала тънката ризница на вярата си и макар да знаеше, че е глупаво, взе една ароматизирана свещ, сложи я на щанда и я запали.

Надяваше се, че пламъчето и уханието й ще прогонят, ще успеят да разсеят отвратителния спомен от посещението на баща й в магазина.

В шест часа вечерта Тори заключи и изведнъж си даде сметка, че се оглежда по улицата. Точно както правеше преди години в Ню Йорк. Ядоса се на себе си. Беше позволила той отново да я принуди да се оглежда крадешком. Беше върнал страха в сърцето й.

Нима не бе стояла в порутения дом на майка си и не бе твърдяла, че ще прогони баща си без страх, ако отново посмее да нахлуе в живота й?

Е, къде е куражът й сега?

Всичко, което можеше да направи, бе да си обещае, че отново ще си върне смелостта. Но заключи вратата на колата веднага след като влезе вътре. Пулсът й биеше ускорено, а тя през секунда хвърляше поглед към огледалото за обратно виждане.

Камиончето на Кейд я подмина и той натисна клаксона. Значи беше свършил работата си за деня. Работниците си отиваха вкъщи за заслужена почивка. Шефът също.

Но когато се прибра в къщата и я завари празна, Тори почувства странно неудовлетворение и тъга.

Не че беше очаквала Кейд да я чака тук. Нито пък бе посрещнала с огромна радост и ентусиазъм изявлението му, че ще се пренесе при нея. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече го приемаше. А веднъж свикнеш ли с една мисъл, много лесно започваш да я приемаш като даденост.

От много дълго време не бе искала да има компания. Някой, с когото да споделя деня, да говори за незначителни неща. Да вършат заедно разни домакински дреболии и да се смеят.

Да има някой при нея, когато нощите са изпълнени със звуци, движения и спомени.

А какво му бе дала тя в отговор? Съпротива, недоволство, раздразнение и несъгласие.

— Неблагодарница — прошепна Тори, докато излизаше от колата. Значи просто трябваше да престане да се държи така. Можеше да направи онова, което добрите жени правеха за своите любими. Да му приготви вечеря и да го съблазни.

Идеята повиши настроението й. Дали щеше да се изненада, ако тя предприемеше някакви стъпки за промяна? Така може би щеше да отнеме малко от отговорностите, които тежаха върху раменете му. Знаеше, че се чувства отговорен за онова, което ставаше помежду им.

 

 

Беше опитала да направи същото и за Джак, когато…

Не! Тори категорично отпъди тези мисли, докато отключваше външната врата на къщата. Кейд не беше Джак, и тя не беше онази жена, която бе в Ню Йорк. Миналото и бъдещето нямаха връзка.

Когато влезе осъзна, че отново е била подвластна на поредната илюзия. Би трябвало да знае, че баща й ще нахълта тук. За да разруши всичко, което тя беше опитала да създаде. Да превърне къщата в свой дом.

Всъщност нямаше много за рушене, така че не му беше коствало много усилия. Не беше нахълтал, за да чупи мебелите или да дупчи и цапа стените. Макар че бе направил и двете.

Столът й беше обърнат и раздран с нещо остро. Лампата, която си бе купила преди няколко дни беше съборена. Масата, която смяташе да поправи и реставрира, бе захвърлена в ъгъла и единият й крак беше счупен.

Можеше да познае размера и формата на юмруците му върху тапетите. Това му беше навик. Той блъскаше стените, когато поради някаква причина ги избираше за жертви, вместо лицето и тялото на дъщеря си.

Тори остави вратата отворена за всеки случай, ако той все още беше в къщата. За да може да избяга.

Влезе в спалнята, но тя беше празна. Баща й бе разкъсал чаршафите, матрака. Сигурно беше решил, че желязната рамка на леглото ще изисква повече усилия, отколкото си струваше, затова я бе оставил непокътната.

Чекмеджетата на скрина бяха измъкнати, а дрехите й нахвърляни на купчини. Не, помисли си тя. Всъщност той не е искал да разкъса дрехите й, така както беше правил преди, за да я научи да се облича прилично.

Беше търсил пари или вещи, които лесно би препродал за пари. Ако беше пиян, щеше да бъде по-лошо. Ако беше пиян, сигурно щеше да я изчака. Както когато… Тори се наведе да вземе една скъсана блуза и изплака. Защото видя малката дървена кутийка, която използваше, за да държи в нея бижутата си.

Вдигна капачето и я пусна. Кутийката беше празна. Повечето неща, които притежаваше, бяха дрънкулки наистина. Красиви дрънкулки, подбрани внимателно и с вкус, но лесно възстановими.

Но между тях бяха обеците от гранат и злато, които баба й подари, когато стана на двадесет и една година. Нейното единствено наследство. За Тори те бяха безценни. Незаменими. И сега вече загубени завинаги.

— Тори!

Тревогата в гласа на Кейд и забързаните му стъпки я накараха да се изправи на крака.

— Тук съм. Добре съм. Нищо ми няма.

Той влетя в стаята и я грабна в прегръдките си, преди да успее да обясни нещо. Вълните от страх и успокоение, които се излъчваха от него, стигнаха до нея и я залюляха.

— Добре съм — повтори тя. — Току-що влизам. Преди няколко минути. Той си е отишъл.

— Видях колата ти. Господи, стаята… — Кейд я стисна в прегръдката си и притисна лице към косата й. — Почакай за секунда.

Той знаеше какво е ужасът да те сграбчи с острите си нокти за гърлото. Беше си мислил, че никога след смъртта на Хоуп няма да изпита това чувство.

— Слава богу, че си добре. Мислех да те изпреваря, но трябваше да се обадя по телефона. Ще звъннем в полицията, после идваш с мен в Бо Рев. Трябваше още днес сутринта да те заведа там.

— Кейд, няма смисъл. Баща ми го е сторил. — Тя се отдръпна и остави кутийката върху шкафа. — Той беше в магазина днес сутринта. Разменихме няколко думи. Това, което виждаш, е начин да ми даде да разбера, че ще продължи да ме измъчва.

— Удари ли те?

— Не. — Отговорът й бе прекалено бърз и автоматичен, но Кейд вече бе успял да забележи следите върху шията й.

Не каза нищо. Нямаше нужда да казва каквото и да е. Очите му потъмняха, присвиха се и се превърнаха в цепки. Тори можеше да разпознае яростта в тях. Кейд се обърна и взе телефона.

— Чакай! Моля те, не искам да викаш полиция!

Той яростно поклати глава.

— Не може винаги да става на твоето, Тори.

 

 

Шери Белоуз празнуваше новата работа, която най-вероятно щеше да получи като отвори бутилка вино, пусна последния компактдиск на Шерил Кроу не много силно, та съседите да не се сърдят, и затанцува из апартамента.

Всичко се нареждаше идеално.

Градчето й харесваше. Беше точно онзи тип малко провинциално градче, от което тя искаше да бъде част. Звездите явно се бяха наредили благоприятно, когато следвайки инстинкта си, тя реши да кандидатства за мястото в гимназията на Прогрес.

Другите учители също й харесваха. Наистина все още не ги познаваше добре, но нали наесен щеше да започне с пълната програма.

Щеше да се постарае да бъде добра учителка, такава, с която учениците споделят проблемите си. Щяха да й задават въпросите си. Нейният клас щеше да бъде първи. Щеше да запали учениците си да четат, да се наслаждават на литературата, да търсят нови книги. Да посее в душите им семената на любовта към английската литература.

Освен това щеше да ги накара да работят, и то здравата. Имаше толкова много идеи, толкова свежи и интересни виждания как да направи работата по-интересна и дори вълнуваща.

След години, когато възпитаниците й ще си спомнят за нея, щяха да бъдат доволни. Щяха да казват: „О, мис Белоуз! Тя промени живота ми“.

Ами да, това беше всичко, което Шери желаеше.

При това го искаше толкова много, че беше учила и работила дълго и упорито като дявол, за да успее да завърши. И смяташе, че всяко изхарчено пени си струваше цената.

Но парите са само пари. Шери щеше да намери начин да ги спечели.

Ето, ако тази работа в магазина се уредеше… Да работи в „Южен комфорт“ щеше да бъде приятно и забавно. Ще й помага да се разтоварва от ученическите тетрадки и да допринесе за допълване на бюджета й. Но най-важното, щеше да й даде възможност за контакт с обществото, с хората. Щеше да се вижда с посетителите, да създава приятелски връзки и така градът щеше да я опознае. Да я приеме като една от жителите на Прогрес.

Вече беше започнала да създава приятелския си кръг. Нейна съседка по апартамент беше Максин, помощничката на ветеринарния лекар. Шери смяташе да затвърди това приятелство, като направи купон през юни. Нещо като отпразнуване началото на лятото, без да пречи на ничии планове.

Ще покани и Тори, разбира се. И оня хубав доктор, отнесеният замечтан ветеринар.

Тя определено би искала да го опознае по-отблизо, помисли си и си наля втора чаша вино.

Трябваше да покани и семейство Мууни. Господин Мууни бе така любезен и й помогна при откриването на сметката в банката. Освен това не биваше да забравя Лизи Фрейзър от бюрото за квартири. Очевидно беше клюкарката на града, но Шери смяташе, че е добре в компанията да присъства и градската клюкарка. От нея винаги може да се научат толкова интересни неща. Пък и беше съпруга на кмета.

Още един сваляч, определи го мислено Шери. Имаше широка усмивка и страхотни задни части. Но да си позволи малко флирт, не беше опасно. Това, че бе женен, всъщност я устройваше.

Чудеше се дали трябва да покани Лавилови. Те определено бяха най-важните личности в градчето. Кинкейд Лавил беше наистина хубав мъж, много любезен и винаги приятелски настроен при редките им срещи. Говореше се, че бил и щедър.

Щеше да отправи поканите съвсем дискретно и непретенциозно. Един купон нямаше да навреди никому.

Щеше й се да има много хора. Тя обичаше големите компании. Можеше да остави вратата към задния двор отворена както винаги, така че гостите да влизат и да излизат свободно.

Шери харесваше своето малко спретнато апартаментче. Би могла да купи още един голям стол за навън. Стол, който не биваше да остане дълго време празен и самотен. Тя бе уверена, че един ден ще срещне подходящия мъж, ще се влюбят, ще правят любов през горещите нощи и на следващата пролет ще се оженят. И да започнат съвместния си живот заедно.

Шери просто нямаше намерение да остава самотна. Искаше да има семейство. Не че щеше да изостави професията си. В никакъв случай. Да бъде учителка беше мечтата й от детинство. Но това не пречеше да копнее да бъде съпруга и майка.

Искаше всичко това. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тананикайки си, тя излезе в задното дворче, където дремеше Монго.

Той размаха опашка и се обърна по гръб, за да го почешат по коремчето.

След като свърши и тази работа, Шери се огледа. Дворчето беше отворено към красивата тревна площ, която граничеше с дърветата в парка от едната страна и съвсем тиха улица от другата.

Избра този апартамент преди всичко, защото беше позволено да живее с куче, а Монго бе винаги там, където бе и тя. Освен това местоположението му беше много удобно за сутрешните им кросове в парка.

Беше малък наистина, но на нея не й трябваше много място стига да имаше достатъчно за Монго. А в градче като Прогрес наемите не отнемаха и половината от заплатата, както беше в Чарлстън или Кълъмбия.

— Това е най-доброто място за нас, Монго. Тук е нашият дом.

Тя се върна в малката кухня, припявайки заедно с Шерил Кроу за „любимата й грешка“. Щеше да продължи да празнува, като си направи една голяма купа салата.

Животът, помисли си Шери, беше прекрасен.

Докато свърши с приготовленията, навън съвсем се стъмни. Това беше един от проблемите на самотния живот. Все пак Монго толкова много хареса своите моркови и целина, че му сипа допълнително. Двамата ядоха на двора и тя си позволи да изпие още една чаша вино, от което леко й се замая главата. Може би трябваше да си направят една дълга разходка, реши Шери, като се наведе, за да отвърже кучето от кожената му каишка. Можеше да си купят сладолед.

Вдигна купата на кучето. С крайчето на окото си забеляза някакво движение, което стегна гърлото й. Изтърва купата и се опита да извика.

Но една ръка затисна устата й. Ножът, който бе използвала, за да нареже салатата, опря в гърлото й.

— Тихо! Стой тихо и нищо няма да ти направя. Ясно ли е?

Очите й се въртяха диво. По гърба и корема й пробягваха вълните на страха. Кожата й се овлажни и пламна. Не можеше да види лицето му, но й се стори, че познава гласа му. Беше го чувала. Това всъщност нямаше значение. Никакво значение.

Ръката на мъжа се плъзна от устата й и той хвана брадичката й.

— Не ме наранявайте! Моля ви!

— Че защо да го правя? — Косата й миришеше толкова хубаво. Русата коса на малката мръсница. Курвичка! — Да отидем в спалнята. Там ще ни бъде по-приятно.

— Моля ви! Недейте! — Викът напираше да излезе от нея, но ножът, опрян в гърлото й, го превърна в стон и сълзи, докато мъжът я влачеше към спалнята.

Вратите към дворчето бяха затворени, а щорите спуснати.

— Монго? Какво сте сторили на Монго?

— Ти какво мислиш? Че бих направил нещо лошо на такова хубаво куче? — Силата, която изпита в мига го накара да се почувства всемогъщ. Несравним и независим от нищо. — Не се тревожи за кучето си, сладурче. Не се тревожи за нищо. Всичко ще бъде както трябва. Така както ти го искаш.

Той я събори по корем върху леглото, подпря я с коленете си и я притисна. Беше взел мерки, носеше си презерватив.

Един мъж трябва да бъде подготвен за всичко, дори когато е с една курва. Особено с курва.

След малко виковете й нямаше да означават нищо. А и той не искаше да използва ножа. Не и когато беше толкова добър с ръцете. Извади връвта от джоба си и я уви около врата й.

Когато тя започна да се върти, да се бори и извива, той беше на върха на екстаза.

Беше на седмото небе.

Тази не беше слаба. Имаше тяло, което мъжете харесват и ги кара да искат и да тръпнат от желание. Това само го накара да удължи агонията й. Първият удар, който й нанесе, му подейства като оргазъм. Удари я втори път, така че да няма съмнение кой командва парада. Кой е господарят.

Върза ръцете й зад гърба. Не можеше да позволи ноктите й с розов маникюр да издращят кожата му.

Отиде спокойно до прозорците и дръпна завесите. Стаята потъна в мрак.

Тя стенеше с парцал в устата, изумена и ослепена от ударите. Звуците го изпълниха с трепет и той драсна леко кожата й с ножа, докато разрязваше дрехите. Това не биваше да става. Тя се опитваше да се извърти, да се бори, но когато той опря ножа до окото й, престана и остана неподвижна.

— Ето това искаш, нали? — Мъжът свали ципа на панталоните си, след което я вдигна и наниза върху себе си. — Нали това искаш? За това се молиш? Всичко, което искаш, е това! На ти го!

Когато свърши, въздъхна. Сълзи на самосъжаление течаха от очите му. Не, тя не беше онази, за която копнееше. Но какво можеше да направи? Беше се появила на пътя му. Нямаше друга възможност. Трябваше да го стори.

Не беше каквато я искаше! Не беше идеалната! Беше направил всичко, както трябва, и пак не бе станало идеално!

Очите й бяха като порцелан и съвсем празни, когато извади парцала от мъртвата й уста и я целуна по бузите. Сряза връвта от китките й и я пъхна обратно в джоба си.

Спря музиката и си отиде. Оттам, откъдето беше влязъл.

 

 

— Не мога да дойда в Бо Рев — рече Тори, като седна на верандата в приятната тиха нощ. Не искаше и не можеше да седи вътре. Все още не беше готова да се захване с оправянето на щетите, които баща й бе нанесъл в къщата. Нито пък можеше да се съвземе след посещението на полицията.

Кейд гледаше пурата, която бе запалил, за да се успокои, и си мислеше колко добре щеше да му дойде и една чаша уиски.

— Ще трябва да ми обясниш защо. Искаш да останеш тук, но в това няма смисъл. Ти си разумна жена.

— През повечето време, да — съгласи се тя. — Толкова разумна, че да избягвам усложненията и да си пазя нервите. Ти беше прав по отношение на полицията. Сега мога да си го призная. Аз не бях права. Бях обхваната от първични емоции. Той ме нападна и ме обърка. Опитвах се да бъда сдържана както винаги, мислех си, че трябва да потисна страха и да скрия унижението си. Мразя да бъда жертва, Кейд. Това ме кара да се чувствам разголена. Освен това сърдита и в известен смисъл виновна. Не знам дали можеш да ме разбереш.

— Не споря за това. Но ти си достатъчно разумна, за да знаеш, че вината не може да бъде част от чувствата ти.

— Достатъчно разумна, но не достатъчно умна, за да открия как да не я изпитвам. Би било най-лесно да напусна къщата и да оставя всичко зад себе си. Но пак ще помня начина, по който началник Рус си записваше в бележника нещата, които му казах. И как ме наблюдаваше. Ще помня как баща ми нахлу днес, както го е правил непрекъснато през живота ми. Не мога да забравя тези неща.

— Няма причина гордостта ти да страда от това.

— „Гордостта е грях.“ Това ми напомни днес той. Баща ми обича да използва цитати от Библията, за да набие в главата ти своята гледна точка.

— Ще го намерят. Полицията от два окръга вече е по следите му.

— Светът е много по-голям от два окръга, Кейд. Южна Каролина е по-голяма от два окръга. Пълно е с блата, планини и недостъпни, скришни места. Пълно е с места, където човек може да се скрие. — Тори се размърда, имаше нужда от движение. — Ако намери начин да се свърже с майка ми, тя ще му помогне. Тя го обича. Ще направи всичко за него от любов и от задължение.

— Значи още една причина да дойдеш с мен в Бо Рев.

— Не мога, разбери ме.

— Защо?

— Поради куп причини. И първата е майка ти.

— Майка ми няма право да ми се противопостави.

— О, не казвай това, Кейд! — Тори стана и отиде до парапета на верандата. Дали баща й все още беше някъде там? Наблюдавайки я? Изчаквайки? — Не бива. Това е нейният дом и тя има право да решава кой може да влезе в него.

— Добре, кажи ми поради каква причина майка ми би била против? Особено след като й обясня всичко.

— Какво ще й обясниш? — обърна се Тори към него. — Че смяташ да настаниш любовницата си в нейния дом, защото баща й е луд?

Кейд замислено дръпна от пурата, което му даде време за отговор.

— Не бих използвал точно тези думи.

— И съм почти сигурна, че тя ще ме посрещне с букет цветя и кутия шоколадови бонбони. О, моля те, не бъди глупав! — Махна с ръка, преди той да успее да изрече каквото и да е. — Каквото и да пише в документите, къщата принадлежи на жената в нея. Аз няма да нахълтам в дома на майка ти.

— Тя наистина е доста трудна понякога… всъщност през повечето време. Но не е безсърдечна.

— Знам това. Но сърцето й няма да ме приеме, защото ме смята отговорна за смъртта на любимата си дъщеря. Моля те, да не спорим повече по този въпрос. — Гласът й сякаш угасна. — Боли ме.

— Добре. — Кейд изхвърли угарката от пурата с нетърпелив жест, но ръцете му бяха нежни, когато ги сложи върху раменете на Тори. — Щом не можеш или не искаш да дойдеш при мен, ще те заведа при чичо ти.

— Ето че стигнахме до втората част на проблема. — Тори вдигна ръцете си към него. — Ще кажеш, че съм нерационална, нелогична, инат. Ще приема всичко, без да споря, така че не го казвай. Но трябва да остана тук, Кейд.

— Защото смяташ, че това е стратегическото място на бойното поле?

— За мен е точно така. Въпреки че не съм го мислила по този начин — рече с лек смях Тори. — Но е точно така. Тук е най-стратегическото място на моето собствено бойно поле. Много често го напусках. Веднъж ти ме нарече страхливка, за да ме ядосаш. Но фактът е, че наистина бях страхливка през по-голямата част от живота си. Понякога имах приливи на смелост, което правеше нещата още по-ужасни, когато се виждах как отново се предавам на страха. Не мога да го направя отново.

— Значи, ако останеш тук, ще докажеш, че си смела, а не глупава?

— Напротив, уплашена и може би глупава. Но истинска и цяла. Искам отново да бъда цяла. Мисля, че бих рискувала всичко, само и само да запълня онова празно място вътре в мен. Няма да му позволя отново да ме прогони. Да ме накара да бягам.

Тя погледна към блатото, чиято зеленина ставаше все по-наситена с настъпването на лятото. Беше място, в чиито недра се въдеха насекоми, а в тъмните му води като тиха смърт плуваха алигатори. Тук змиите се плъзгаха безшумно, а тресавището можеше да свали обувките от краката ти.

Но мястото ставаше красиво от фенерчетата на светулките, дивите цветя отваряха прекрасните си цветове в сенките, а орелът царствено се извисяваше.

Нямаше красота без риск. Нито пък живот.

— Когато бях дете, живях в тази къща уплашена до смърт. Това беше моят начин на живот — продължи Тори. — Човек свиква с него, така както свиква с някои миризми. Когато се върнах, го направих мое, като изхвърлих всички лоши спомени, както се изтърсва прахта от килима. Помириши сега, Кейд. Сякаш миризмата на страха отново се опитва да влезе тук и да го превземе. Няма да позволя това. Не мога, не бива. — Тя пристъпи към него и очите им се срещнаха. — Точно това направих тази сутрин. Не казвай на никого. Още една мръсна малка тайна. Затова сега ще остана. Ще почистя мястото от страха и ще остана. Надявам се, че той знае това.

— Ще ми се да не ти се възхищавам. — Той погали плитката, която се спускаше по гърба й. — Щеше да ми е по-лесно, ако те бях накарал насила да постъпиш така, както аз искам.

— Ти не си такъв. — Тя погали бузата му с ръка, може би от облекчение или пък тласната от някакво друго чувство. — Ти убеждаваш, а не насилваш.

— Добре. Това говори добре за бъдещето на нашата връзка. Щом можеш да го разграничиш и приемеш нещата. Щом можеш да живееш с тях. — Кейд я придърпа към себе си и я целуна по главата. — Ти значиш много за мен. Не, не се опитвай да ми противоречиш. Просто ще те убедя. Наистина Тори, ти значиш много повече, отколкото мислех.

Когато тя остана тиха и мълчалива, той избухна. Понякога това е най-честният и правилен начин.

— Кажи нещо, за бога!

Повдигна главата й и захапа яростно устните й.

Тори почувства желанието, топлината и известна доза гняв, които се излъчваха от устните му. И освен това толкова чиста и първична емоция, че вътре в нея нещо се преобърна и тя притихна.

Господи! Тя не искаше никой да я обича или да има нужда от нея. Не искаше тези чувства отново да объркат живота й и да се обърнат срещу нея. Но той беше тук. И само с присъствието си я караше да чувства всичко отново.

— Аз вече ти дадох повече, отколкото мислех, че трябва. Не зная колко има още. — Тори се облегна на гърдите му. — Вътре в мен се случват толкова много неща. И всички ги споделям с теб. Това не е ли достатъчно?

— Да. — Той отново я целуна, този път много нежно. — Засега е достатъчно. Дотогава, докато намериш място за още. — Прокара нежно пръсти по лицето й. — Ужасен ден, а?

— Имала съм и по-добри.

— Хайде да го приключим както трябва. Започваме.

— С какво?

— Нали каза, че искаш да почистиш страха. Ами да започваме!

Той отвори вратата на къщата.

 

 

Работиха заедно около два часа. Кейд беше пуснал музика.

Тори искаше да се концентрира върху някои неща от деня, върху някои подробности, но музиката се носеше из къщата, звучеше в главата й и я разсейваше, така че не можеше да мисли рационално.

Искаше да изгори дрехите, до които баща й се беше докосвал. Представяше си съвсем картинно как ги изнася навън, струпва ги на купчина и драсва кибрита.

Но не можеше да си го позволи. Затова переше, сгъваше, отделяше встрани.

Обърнаха нарязания матрак на обратно. Трябваше да се смени, но за тази нощ щеше да свърши работа. А като постла нови чаршафи, изобщо не се забелязваше.

Кейд говореше за работата си и гласът му звучеше така приятно, като музиката.

Двамата ликвидираха хаоса в кухнята, после ядоха сандвичи и тя сподели с него, че обмисля възможността да наеме помощничка в магазина.

— Добра идея. — Той си наля бира, приятно изненадан, че е купила специално за него. — Работата ще ти бъде още по-приятна, ако не си непрекъснато заета с нея. Шери Белоуз, значи. Това е новата учителка по английски, нали? Срещнах я с кучето й преди няколко седмици в минимаркета. Момичето изглежда пращи от енергия.

— Това е и моето впечатление.

— Много привлекателно парче. — Той се ухили и отпи от бирата, докато Тори вдигна вежди при това изявление. — Мисля за ползата, която ще имаш от нея, скъпа. Една привлекателна продавачка привлича повече клиенти. Мислиш ли, че ще носи тези къси шорти и на работа?

— Не, не мисля — отвърна сухо Тори.

— Направо ще удвоиш мъжката част от клиентите си, ако й позволиш да идва на работа по шорти. Има много хубави крачета.

— Крачета, значи. Хмм. Искам да знаеш, че тя заедно с крачетата ще получи работата в зависимост от препоръките, които ми донесе. Но предчувствам, че ще са добри. — Тори измете и последните остатъци от счупени чаши и чинии и ги изхвърли в боклука. — Това е. По-добре не можеше да се справим.

— Добре ли се чувстваш?

— Определено. — Тя прекоси стаята, за да остави метлата и парцала за прах. — И много ти благодаря за помощта.

— Винаги съм готов да приема благодарности.

Тори извади от хладилника каната и си наля чаша чай с лед.

— Шкафът в спалнята не е много голям, но ще ти направя място. Има и едно празно чекмедже.

Кейд си пиеше бирата и мълчеше. Изчакваше.

— Нали искаше да си имаш някои неща тук?

— Точно така.

— Ами това е.

— Е?

— Ние няма да живеем заедно — рече тя и остави чашата. — Никога не съм живяла с друг човек.

— Добре.

— Но ако смяташ да прекарваш повече време тук, наистина ще ти трябват някои вещи от първа необходимост.

— Много практично.

— Я върви по дяволите!

— Не бива да се усмихваш, когато ме пращаш по дяволите — рече Кейд, остави бирата и я прегърна.

— И какво смяташ, че правиш?

— Танцувам с теб. Никога не сме танцували заедно. Това е нещо, което хората, които не живеят заедно, правят от време на време.

Това си беше стар и изтъркан номер, момчето да покани момичето да танцуват, когато стане тъмно.

— Опитваш се да бъдеш чаровен?

— Няма нужда да се опитвам. Това е част от възпитанието ми.

— Я виж ти!

— Ако знаеш колко нещастни часове съм прекарал с учителя по танци!

— Бедното малко богаташче! — Тя сложи глава на рамото му и остави удоволствието от танца да я обземе. Да чувства тялото му до своето, да поглъща аромата. — Благодаря ти.

— Моля.

— Когато карах към вкъщи си мислех за теб.

— Това ми харесва.

— Докато аз съм мислела за теб, той тук е късал, трошил и вилнял. И причината съм аз, защото му го позволих. Не бях сигурна дали наистина искам да направя нещо мое собствено, или просто да му се противопоставя. Това е нещо от рода на…

— Да бъдеш подведена?

— Може би. Та да се върнем на думата. Мислех си как би реагирал Кинкейд Лавил, ако се прибера вкъщи и му приготвя една вкусна вечеря.

— Би оценил високо жеста.

— Добре, но друг път. Тази част от мисловния ми процес явно се оказа безуспешна. Но има и втора част.

— И каква е тя?

Тори вдигна главата си от рамото му, за да го погледне в очите.

— Амиии… как би реагирал Кинкейд Лавил, след като вече сме се успокоили, ако се опитам да го съблазня?

— Амиии… — Беше всичко, което успя да каже Кейд, тъй като тя се притисна към него и прокара ръце по бедрата му. Кръвта му се разбушува. — Мисля, че най-малкото, което мога да направя като джентълмен, е да те оставя сама да видиш.

Този път тя разкопча ризата му, после своята собствена.

Долепи устни до сърцето му, до топлата потръпваща кожа.

— Нося твоя вкус със себе си от първия миг, в който ме целуна. — Докато устните й си играеха с неговите, тя хвърли ризата му. — Мога да си възстановявам вкусове, и с твоя съм го правила вече няколко пъти.

Тори плъзна ръцете си по гърдите му, по корема му, по раменете. Такива красиви, широки и здрави рамене имаше Кейд!

— Харесва ми да те докосвам. Какви дълги и силни мускули имаш. Това ме възбужда. А ръцете ти, загрубели от работа, искам да ме галят. — Тя разтвори ризата си и я остави да падне на пода до неговата. Като го гледаше в очите, разкопча сутиена си и също го пусна.

— Сега ме докосни.

Той обхвана гърдите й с ръце. Бяха топли, тежки и твърди. Започна да гали с пръсти зърната им.

— Да, продължавай. — Главата й се отметна назад, докато топлината запълзя от дълбините на недрата й нагоре и още по-нагоре. — Точно така. Цялата се разтапям, когато ме докосваш. Виждаш ли? — Очите й потъмняха. — Искам…

— Кажи.

Тя навлажни устните си и докосна копчето на джинсите му. Ръцете му хванаха нейните.

— Искам да чувствам всичко, което чувстваш и ти. Онова, което е вътре в теб, искам да бъде и в мен. Не съм го опитвала с никого. Никога не съм го искала. Ще ми позволиш ли?

Той наклони глава и допря устни до нейните.

— Прави всичко, което искаш.

Беше риск. Щеше да се отвори и щеше да стане по-беззащитна. Но тя го искаше, искаше това, което ставаше, и му вярваше.

Затова прилепи бедрата си към него и отвори сърцето, тялото и душата си.

Беше като стрела, като мълния, като светкавица. Сблъсък и сливане на две така силни желания. Нейното и неговото. Премина през нея като тъмна, ослепителна, всепоглъщаща енергия. Главата й се отпусна и Тори издаде дълъг, изпълнен с чувственост стон.

— Господи! Почакай!

— Не. — Досега не беше изпитвал подобно нещо. Удвоеното желание на две тела, в стремежа си да се слеят в едно. В една изпепеляваща и прекрасна звезда на възторг.

— Още. — Той захапа със зъби рамото й. — Още. Сега.

Тя не можеше да спре. То преминаваше през нея като буря, като вихър от противоречия, от ярост и удоволствие, от демони и ангели. Повлече го на пода. Тя, която бе изпълнена с изисквания, задъхана от извинения, притеснена от обстоятелства, объркана от заплахи. Докато двамата разкъсваха взаимно дрехите си.

Пулсът му се пренесе в нея и заби заедно с нейния. Мирисът на кожата му се сля с нейния мирис и я зашемети.

Когато Кейд я повдигна и постави върху себе си, Тори почувства забързания бяг на кръвта му и отчаяния лабиринт, в който се блъскаха мислите му. Бяха загубени. Тя извика, веднъж, два пъти. Бяха загубени и двамата.

Чу името си. Гласът му я викаше, някъде вътре в самата нея, секунди, преди да излети от устните му. Когато я облада, щастието, което изпита, я накара да плаче.