Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (3)

Глава 3

Всичко беше толкова отдавна, мислеше си Тори, докато седеше в люлката на верандата и наблюдаваше как изгряват звездите. Наоколо цвърчаха щурци. Много време беше минало откакто не беше се отпускала по този начин. Просто да си седи ей така и да се наслаждава на бриза.

Сега осъзнаваше, че всъщност това време е трябвало да мине, за да може да го направи отново.

Утре щеше да пропътува последните километри до Прогрес. Там щеше да събере парчетата от своя живот и най-накрая да остави мъртвата си приятелка да почива в мир.

Но тази нощ беше за нежния бриз и спокойните мисли.

Тори погледна към вратата, която изскърца, и се усмихна на Сесил. Баба й беше права, помисли си тя. Той наистина приличаше на голяма стара мечка. При това доста неспокойна в момента.

— Айрис ме изгони от кухнята. — Сесил носеше в едната си ръка бутилка бира и пристъпяше неловко от крак на крак в ботушите си четиридесет и девети номер. — Каза ми: „Ти защо не излезеш и не поседиш с Тори, да й правиш компания?“.

— Иска да бъдем приятели. Защо наистина не седнеш? Аз обичам компанията.

— Чувствам се малко смешен. — Той се намести на люлката до нея и я погледна крадешком с крайчето на окото си. — Знам какво мислите вие младите. Стар котарак като мен да ухажва жена като Айрис.

Все още миришеше на сапуна, с който се бе мил преди вечеря. Сапун „Лава“ и одеколон „Курс“. Приятна комбинация за мъж.

— Твоето семейство не одобрява ли връзката ви?

— О, те са напълно съгласни. Айрис направо очарова моите момчета, по всички линии и параграфи. Тя си има подход за това. Единият ми син, Джери, беше малко раздразнен, но тя успя да се справи и с него. Въпросът е, че…

Сесил млъкна и се прокашля. Тори скръсти ръце и скри усмивката си, изчакваше го да започне разговора, за който явно се беше подготвил.

— Ти си много важна за нея, Тори. Мисля, че си най-важното нещо в живота й. Тя е толкова горда с теб. В същото време се тревожи, но пък непрекъснато се хвали. Знам, че между нея и майка ти има бариера. Предполагам, че това е причината ти да си така специална за нея.

— Нашите чувства са взаимни.

— Зная. Успях да го забележа по време на вечерята. Работата е… — повтори отново той и като надигна бирата, отпи голяма глътка. — По дяволите! Аз я обичам — успя най-накрая да издума и целият се изчерви. — Предполагам, че звучи глупаво от устата на мъж, който не е първа младост, но…

— Защо да звучи глупаво? — Тори не обичаше небрежните докосвания, но тъй като мъжът до нея явно се нуждаеше от това, го потупа по коляното. — Какво значение има възрастта? Баба те харесва. За мен това е достатъчно.

Сесил сякаш си отдъхна. Тори почувства облекчение във въздишката му.

— Никога не съм мислил, че ще изпитам тези чувства отново. Бях женен цели петдесет и шест години за една чудесна жена. Ние пораснахме заедно. Отгледахме заедно децата си, започнахме бизнес. Когато я загубих, си дадох сметка, че това е краят на част от моя живот. После срещнах Айрис и, мили боже, тя ме накара да се почувствам отново на двадесет години.

— Аз мисля, че тъкмо ти си запалил звездите в очите й.

Той отново се изчерви, но устните му се извиха в срамежлива и доволна усмивка.

— Така ли? Много ме бива, особено в ръцете. — Когато Тори се разсмя, без да иска на това двусмислено изявление, очите му станаха огромни. — Исках да кажа, че мога да свърша всичко в къщата. Сръчен съм по ремонтите.

— Знам какво искаше да кажеш.

— А пък и Стела, така се казваше жена ми, добре ме беше дресирала. Знам, че е по-добре да сложа бърсалка на прага, вместо да оставям кални следи по пода. Мога да готвя сносно, ако човек не е особено придирчив, и водя приличен живот.

Баба й наистина беше права. Човекът си беше истинско съкровище, реши Тори.

— Сесил, да не би да искаш моята благословия?

Той въздъхна дълбоко.

— Искам да се оженя за нея. А тя все още не ще и да чуе за това. Упорито магаре е тази жена. Но и аз съм голям инат. Просто искам да знаеш, че не съм някой използвач. Намеренията ми са…

— Почтени — довърши вместо него Тори и се размърда. — Аз съм на твоя страна.

— Наистина ли? — Сесил се намести тежко и люлката изскърца под тежестта му. — Това е голямо облекчение за мен, Тори. Голямо облекчение. Всемогъщи Боже, толкова съм щастлив, че е така. — Той поклати глава, после отпи още бира. — Езикът ми беше вързан на фльонга.

— Всичко е наред, Сесил. Ти я правиш щастлива.

— И аз това искам. — Той въздъхна отново, сложи ръка на облегалката на люлката и погледна към градината на Айрис. — Хубава вечер.

— Да. Много хубава вечер.

Тя спа дълбоко и без сънища в къщата на баба си.

 

 

— Да беше поостанала още ден-два…

— Трябва да тръгвам.

Айрис кимна, опитвайки се да не се суети, докато Тори носеше куфара си към колата.

— Ще ми се обадиш, нали? Веднага след като се установиш.

— Разбира се.

— И ще навестиш Джей Ар веднага, защото той и Бутс могат да ти бъдат от помощ.

— Ще отида да го видя, него и леля Бутс, и Уейд също. — Тори целуна баба си по двете бузи. — Хайде, спри да се тревожиш.

— Просто вече ми липсваш. Дай ми ръцете си. — Когато тя се поколеба, Айрис сама ги взе в своите. — Позволи ми, мила. — Държеше ги здраво, докато очите й леко се замъглиха.

Тя нямаше онази яркост на образите, която баба й й беше предала като наследство. Тори виждаше в цветове и форми. Мъгливо сиво за безпокойството, трептящо розово за очакването, тъмносиньо за скръбта. И през всичко това дълбокото, яркочервено на любовта. Или пурпурната мъгла на омразата. Сега мъглата я нямаше.

— Всичко ще се оправи. — Айрис стисна леко ръцете й. — Ако имаш нужда от нещо, ще бъда тук.

— Винаги съм го знаела. — Тори влезе в колата и си пое дълбоко дъх. — Не им казвай къде съм, бабо.

Айрис поклати глава. Знаеше, че говори за родителите си.

— Няма.

— Обичам те.

Тори подкара колата, без да се обърне. Гледаше право напред.

 

 

Нивите се търкаляха покрай нея. Бяха като изящни извивки по женското тяло на земята, покрити със светлата зелена пелена на растящите посеви. Можеше да разпознае насажденията. Соя, тютюн, памук. Крехки стръкчета, пробили кафявата земя.

Беше пропуснала сеитбата.

Земята не беше в кръвта й. Никога не беше я викала, както се случва с много други хора. Тори обичаше да се порови от време на време в цветната градина, но не изпитваше въпиеща нужда да вземе пръст в шепата си, да я гали и да се грижи за нея, да слага настрана онова, което е отгледала.

Но тя оценяваше цикъла на съзиданието, неизменния кръговрат на живота. Наслаждаваше се на природата. Подредените полета, разорани и засети от хората, и пътя до тях, покрай който се редяха горички от дъбове, покрити с мъх. Вечната и вездесъща смрадлика, лентите от тъмна вода, която никога, ама никога нямаше да бъде истински опитомена.

Мирисът й беше силен и странен. Опитомена и дива вода. Това беше истинският аромат на Юга, повече отколкото магнолията. Това беше неговото сърце. Под градините и моравите, сърцето на Юга биеше в царевицата и плодовете, в тайните сенки на неговите реки.

Нарочно беше избрала второстепенни пътища, заради самотата и тишината. И с всяка миля чувстваше как се приближава все повече и повече към това сърце.

Когато навлезе откъм западния край на Прогрес, забеляза, че част от фермите и нивите бяха отстъпили място на нови къщи. Спретнати постройки с дворове, много трева и зеленина, поддържана от подземни кладенци. Покрай пътя имаше микробуси и стари модели седани. Имаше и тротоари, които бяха доста широки. Тук явно живееха млади семейства, помисли си Тори. Хора с достатъчно средства, които сигурно искаха да имат хубав дом в провинцията, за да отгледат спокойно своите деца.

Точно те бяха целта на нейния бизнес. Те бяха нейните потенциални клиенти и основната причина да се реши на този риск. Добре печелещи и преуспели собственици на нови къщи с достатъчно средства, за да обзаведат своите домове. С една добре обмислена реклама и подходящ начин на предлагане би могла да ги привлече в магазина си.

И те щяха да пазаруват.

Дали в тези тихи и спокойни къщи все още живееше някой, който познаваше Тори Боудийн като дете? Имаше ли човек, който да си спомня за тъничкото момиченце, цялото в синини? Бе ли правило впечатление на някого, че тя понякога знаеше неща, които нямаше откъде да научи? И не би трябвало да знае?

Паметта на хората е къса, напомни си Тори. И ако в този град някой все още си спомняше за нея, тя щеше да намери начин да използва това в своя полза. Заради магазина.

Когато стигна градчето, видя, че къщите се издигат по-нагъсто. Сякаш се събираха по-наблизо, за да си правят компания. В паметта й изплува образът на покрайнините, където стръмният бряг на реката беше всъщност краят на Прогрес. Там къщичките бяха малки и тъмни, с течащи покриви и ръждясали камиончета пред тях, които най-често не се движеха и стояха подпрени на блокчета от сгурия. Беше място, където кучетата лаеха и скачаха яростно, едвам удържани от веригите си. Там жените простираха избеляло пране, докато децата седяха направо на тревата, която обикновено беше мръсна и кална.

Някои от мъжете се занимаваха със земеделие колкото да преживеят, а другите живееха на бира и ракия. Самата Тори беше само на една стъпка от подобна участ. Но още като дете тя се страхуваше да не загуби равновесие и да не потъне в ямата, където всекидневната дажба хляб се изкарваше с изтощителен труд.

Първо видя кулата на църквата. Градчето се гордееше с четирите си църкви, поне тогава бяха толкова. Почти всички, които познаваше, принадлежаха към Баптистката църква. Беше седяла часове наред на един от твърдите църковни столове, слушайки и слушайки безкрайната проповед, защото баща й щеше да я изпита за съдържанието същата вечер преди вечеря.

Ако не му отговореше добре, наказанието щеше да бъде болезнено. То никога не закъсняваше.

Не беше ходила на църква, на каквато и да е църква, от цели осем години.

Не мисли за това, нареди си Тори. Мисли за настоящето. Но сега, днес, всичко изглеждаше същото, както тогава. Сякаш нищичко не беше се променило в рамките на Прогрес. Сякаш тук времето беше спряло.

Замислена, Тори зави по Лайв Оук Драйв, за да премине през най-старата част на градчето. Тук къщите бяха големи и красиви, дърветата стари и с огромни корони от листа. Чичо й се беше пренесъл да живее на тази улица няколко години преди семейството й да напусне града. С парите на жена си, беше краткият и заядлив коментар на баща й тогава.

На Тори не й беше позволено да ги посещава. Дори сега тя почувства вълна от надигаща се паника, докато минаваше покрай красивата, стара бяла къща с блестящи прозорци и нацъфтели храсти пред нея.

Чичо й сигурно беше на работа в банката, която управляваше почти откакто го помнеше. И въпреки че таеше най-топли чувства към леля си, Тори нямаше сили да издържи пърхащите ръце и шепнещия глас на Бутс Мууни.

Затова продължи по улицата, подмина по-малки къщи и комплекси от блокчета с апартаменти, които преди шестнадесет години изобщо не съществуваха. Вдигна учудено вежди при вида на ъгловия магазин, който беше изникнал, целият в жълто и червено, на мястото на старата гостилница.

Имаше ново училище, а също така и малък красив парк с квадратна форма на мястото, където някога стояха скупчени рушащи се къщурки. Издигаха се млади дървета, засадени между старите ветерани, и красиви цветя аленееха в големи бетонни саксии.

Всичко изглеждаше някак си по-красиво, по-чисто, по-свежо, отколкото си го спомняше. Тори изненадано си помисли дали нещо е останало същото под новото покритие с боя.

Когато зави към пазара, беше приятно изненадана да види, че „Хенсън“ все още си стои на мястото. Там все още висеше старият очукан надпис и предната витрина беше цялата оплюта от мухите.

Сладкият вкус на бонбоните от детството изпълни устата и гърлото й и я накара да се усмихне.

Фризьорският салон беше преминал в други ръце. Салонът за красота „Луи“ сега се наричаше „Съвременна прическа“. Но клубът „Маркет Стрийт“ си беше на същото място, там, където винаги си е бил, и й се стори, че същите стари мъже, облечени със същите стари костюми, се размотават безцелно, играят табла и клюкарстват.

По средата на пътя, между „Роулинг Пейнт и Хардуеър“ и магазина за цветя „Флауър баскит“, беше старият галантериен магазин. Ето това, помисли си Тори, докато паркираше край тротоара, щеше да бъде нейният магазин. Нейната промяна.

Тя излезе от колата и лепкавата горещина на деня я обгърна като втора кожа. Външният вид на сградата си беше съвсем същият, такъв, какъвто си го спомняше от преди години. Стари тухли, свързани помежду си със сив като дим хоросан. Високи и широки прозорци, целите покрити с прах и улична мръсотия. Но това лесно щеше да бъде оправено.

Вратата беше стъклена и, разбира се, спукана. Собственикът трябваше да я оправи, както бяха се договорили.

Смяташе да сложи една пейка отвън. Тясна пейка от черно арматурно желязо, която вече беше купила. От двете й страни щеше да има саксии, пълни с червени и бели петунии. Дружелюбни цветя, цветята на приятелството.

Високо над пейката, на витрината, щеше да стои името на магазина — „Южен комфорт“.

Ето това щеше да предлага на своята клиентела. Комфортни неща в комфортна обстановка, където стоката е стилно и естетично подредена и с дискретно обявени цени.

В мисълта си вече беше вътре, подреждаше рафтовете, аранжираше масите и лампите. Дори не чу името си, докато някой не я вдигна във въздуха.

Кръвта се качи в главата й и заблъска там, а пулсът й запрепуска с бясно темпо.

— Тори! Помислих си, че си ти! Непрекъснато се оглеждам за теб през последните няколко дни.

— Уейд? — Името излезе от устните й като шепот.

— Изплаших те. — Разкаян, той я пусна отново на земята. — Извинявай. Толкова се радвам да те видя.

— Чакай да си поема дъх.

— Можеш да си дишаш и докато те гледам. По дяволите, нима наистина са минали цели две години? Изглеждаш чудесно!

— Така ли? — Беше й приятно да го чуе, въпреки че не го вярваше нито за секунда. Тори оправи косата си, докато пулсът й се успокои.

Въпреки че беше малко по-висок от метър и осемдесет, тя трябваше да вдигне леко глава, за да го огледа. Винаги си е бил хубав, помисли си Тори, но сега сигурно беше облекчен от факта, че ангелската красота от детството му вече беше леко поопърлена.

Очите му бяха като тъмен шоколад. Лицето му бе все още нежно, но можеше да се похвали и с няколко бръчки. Косата му, малко по-тъмна от нейната, беше подстригана така, че да скрие склонността й да се къдри. Беше облечен с джинси и обикновена памучна риза в избеляло син цвят. Докато тя го оглеждаше, той дяволито се усмихна.

Изглеждаше красив, млад и съвсем преуспял, реши Тори.

— Ако аз изглеждам чудесно, то тогава нямам думи за теб. Ти си взел всичко най-хубаво в семейството, братовчеде Уейд.

Той целият разцъфтя в усмивка, момчешка и искрена, но се въздържа да я прегърне отново. Неговата първа братовчедка Тори, както отлично си спомняше, винаги е била скептично настроена и против подобен род нежности като прегръдки и целувки. Задоволи се само да я дръпне леко за косата.

— Много се радвам, че се върна.

— Не можех дори да си представя по-добро посрещане. — Тя направи широк жест с ръка. — Градът изглежда добре. В известен смисъл си е същият, но някак си по-хубав, по-подреден.

— Има голям прогрес в Прогрес — отвърна братовчед й с каламбур. — Дължим повечето от това на семейство Лавил, на градския съвет и особено на кмета през последните пет години. Спомняш ли си Дуайт? Дуайт Фрейзър?

— Шишкото Дуайт? Единият от тримата мускетари? Могъщата тройка, основана от теб, него и Кейд Лавил? Разбира се.

— Той завърши висше образование, стана звезда в леката атлетика, ожени се за завърналата се у дома кралица на красотата, навлезе в строителния бизнес на баща си и помогна да превърнем Прогрес в това, което виждаш в момента. Сега всички ние сме солидни граждани, а не някогашните хлапета.

Тори стоеше до него, чуваше слабото движение на автомобилите зад гърба си, познатия звук на гласа на Уейд. И изведнъж си спомни защо винаги бе привличал вниманието й.

— Май ти липсват щуротиите, нали, Уейд?

— Малко. Слушай! Имам ангажимент, трябва да се върна и да убедя един голям датски дог на име Игор, че се нуждае от инжекция срещу бяс.

— По-добре ти, отколкото аз, доктор Мууни.

— Кабинетът ми е отсреща, в края на квартала. Ела с мен, ще те черпя чай с лед.

— Би било чудесно, но трябва да отида до бюрото за квартири и да видя какво са ми приготвили. — Тя зърна закачливо пламъче в очите му и поклати глава. — Какво има?

— Не знам какво ще кажеш, но старото място е свободно.

— Къщата? — Тори инстинктивно скръсти ръце и хвана лактите си. Фейт, помисли си тя, имаше същия подъл подход. — Не знам какво да кажа. Предполагам, че трябва да помисля.

В град, който няма и шест хиляди жители, беше естествено да прекосиш две улици и да попаднеш на хора, които те познават. Няма значение дали си отсъствал шестнадесет или шестдесет години. Когато влезе в квартирното бюро, вътре имаше само един човек.

Жената беше хубава, апетитна и лъскава. Хващаше окото. Дългата й руса коса беше прибрана назад и откриваше сърцевидно лице с огромни бебешко сини очи.

— Добър ден. — Тя затрепка с мигли и остави встрани булевардния роман с гол до кръста пират на корицата. — С какво мога да ви бъда полезна?

Пред очите на Тори премина мимолетен образ. Дворът в началното училище на Прогрес. Група от малки момиченца, треперещи от страх и отвращение, бягащи панически. И самодоволният израз в големите сини очи на главатарката, която подигравателно обръща глава, докато дългата й руса коса се развява зад нея.

— Лизи Харлоу?

Лизи вирна глава.

— Познавам ли ви? Извинете, аз просто… — Големите сини очи станаха още по-големи. — Тори? Тори Боудийн? Господи, Боже мой! — Тя нададе лек писък и се изправи. Явно беше в напреднала бременност, поне в шестия месец, ако можеше да се съди по корема под розовата й блуза. — Всъщност татко каза, че ще се появиш тия дни.

Въпреки че Тори автоматично отстъпи крачка назад, Лизи излезе тромаво иззад бюрото и я прегърна сякаш беше някоя стара и отдавна загубена приятелка.

— Толкова е вълнуващо! — Тя престана да се старае да изглежда сияеща и доброжелателна. — Тори Боудийн се завръща след хиляда години време. Трябва да ти кажа, че не изглеждаш никак добре.

— Благодаря. — Тори наблюдаваше как очите на Лизи я поглъщат, преценяват, изследват, премерват и се изпълват със задоволство. За нея очевидно нямаше никакво съмнение кой се е подредил по-добре в този живот.

— Затова пък ти си си все същата. Но ти винаги си била най-хубавото момиче в Прогрес.

— О, глупости. — Лизи махна небрежно с ръка, но не можа да се възпре да не покаже превъзходството си. — Сега седни тук и ми позволи да ти предложа нещо разхладително.

— Не, не се безпокой. Добре съм. Баща ти получил ли е договора за наем?

— Мисля, че спомена нещо такова. Целият град говори само за твоя магазин. Нямам търпение кога ще го отвориш. Човек не може да намери нищо хубаво в Прогрес. — Тя се върна зад бюрото. — А не може да ходиш всеки път до Чарлстън, когато искаш да си купиш нещо по-стилно.

— Радвам се да го чуя — отвърна Тори и очите й спряха на табелката с името, където пишеше Лизи Фрейзър. — Фрейзър? Дуайт Фрейзър? Ти си омъжена за Дуайт?

— Вече цели пет щастливи години. Имам син. Моят Люк е най-сладкото дете на света. — Тя обърна снимката в рамка, която стоеше на бюрото, и показа едно момченце със сини очи и къдрава главичка. — Очакваме братчето или сестричето му в края на лятото.

Лизи поглади корема си с доволна усмивка и завъртя годежния пръстен и брачната си халка, които проблеснаха с диамантите си.

— А ти не си ли омъжена, скъпа?

Във въпроса имаше достатъчно хапливост, за да разбере, че Лизи продължава да иска да бъде най-най-първата във всичко.

— Не.

— Така се възхищавам на жените, които правят кариера. Вие сте толкова умни и смели. Винаги сте ни засрамвали нас, домакините. — Тъй като Тори вдигна вежди и огледа критично бюрото и табелката с името, Лизи се засмя и отново махна с ръка. — О, просто няколко пъти в седмицата идвам да помагам на татко. Когато бебето се роди, няма да имам нито време, нито сили за това.

И разбира се, добави наум Лизи, много скоро ще полудея вкъщи с двете деца. Но тя щеше да се оправи с тази работа и с Дуайт, когато му дойдеше времето.

— А сега ми разкажи всичко.

— О, ти знаеш колко обичам да приказвам, Лизи! — „Ако успееш да ми измъкнеш езика и го увиеш около врата ми“ — добави наум Тори. — Но първо трябва да се настаня.

— Божичко, колко съм глупава. Сигурно си изморена и направо ще се сринеш. — Тънката усмивчица подсказа на Тори, че дори и да не беше изморена, Лизи смята, че така изглежда. — Ще се наприказваме надълго и нашироко, когато си починеш.

— Очаквам го с нетърпение. — „Не забравяй — напомни си тя, — че Лизи е точно типът клиенти, които очакваш.“

— Натъкнах се на Уейд преди няколко минути. Той спомена, че къщата, искам да кажа нашата стара къща при блатото, е празна и може да бъде наета.

— Ами да. Наемателите на Лавилови се изнесоха преди няколко седмици. Но скъпа, не би искала да живееш толкова далеч, нали? Имаме няколко прекрасни апартаментчета тук, в града. Комплексът „Ривър терас“ има всичко, което едно самотно момиче като теб би искало да има. Както и един самотен мъж, разбира се — добави тя с намигване. — Модерна мебелировка, навсякъде мокет.

— Не ме интересуват апартаменти. Предпочитам да живея извън града. Какъв е наемът?

— Сега ще проверя. — Знаеше го наизуст, разбира се. Умът на Лизи беше по-бърз и остър, отколкото хората си мислеха. Но тя предпочиташе да се прави на по-глупава. Затова премести стола си и натисна няколко клавиша, за да излязат данните на екрана на компютъра. — Кълна се, никога не помня тези неща. Знаеш ли, че има само две спални и една баня?

— Разбира се, че знам.

След като прегледа екрана, Лизи каза колко е месечният наем.

— Марш Хаус е на около петнадесет-двадесет минути път с кола. Онова сладко апартаментче, за което ти говоря, е само на пет минути път, при това пеша.

— Ще взема къщата.

Лизи вдигна очи и премига.

— Така ли? Не искаш ли първо да отидеш и да я видиш?

— Виждала съм я. Ще ти напиша чек. За първия и последния наем, нали?

— Да. — Лизи сви рамене. — Само да разпечатам договора.

По-малко от тридесет секунди след като договорът беше подписан, подпечатан и Тори излезе от офиса с ключовете на къщата в ръка, Лизи вече говореше по телефона.

 

 

Тук също имаше промени. Къщата си стоеше там, където винаги беше стояла, с гръб към тясната кална алея, разделяща я от блатото. От западната й страна се простираха ниви, целите покрити с нежните кълнове на памука, който вече се бе показал от земята, в редици като покорни послушни ученици. Но някой беше засадил розови и бели азалии и едно младо дърво магнолия близо до прозореца на спалнята.

Тори си спомняше, че външната врата беше ръждясала, а бялата боя посивяла. Но някой се бе погрижил и за това. Стъклата на прозорците блестяха, а боята беше свежа и светлосиня. Беше построена нова веранда, достатъчно широка, че да побере люлеещия се стол, който стоеше до вратата.

Той сякаш й казваше: „Добре дошла“.

Пулсът й заби ускорено, докато вървеше към къщата. Там сигурно имаше духове, но нали точно заради духовете се беше върнала? Не беше ли по-добре да се срещне най-сетне с тях?

Ключовете издрънчаха в ръката й.

Външната врата изскърца. Тори си каза, че това е един скъп домашен звук. Домашната врата трябва да скърца и да се затръшва.

Тя постави ключа в ключалката и го завъртя. И като си пое дълбоко въздух, влезе вътре.

Сякаш видя оръфания диван с избелелите рози, стария телевизор, разнищения тъкан килим. Потъмнелите жълти стени без картини, които да освежат обстановката. Миризмата на загорели зеленчуци и лизол.

— Тори! Идвай веднага и се измий! Казах ли ти, че искам масата да е готова преди баща ти да се прибере от работа?

Видението изчезна. Стоеше съвсем сама в празната стая.

Стените бяха боядисани в кремаво. Обикновен, но приятен цвят. Подът беше гол, но чист. Във въздуха се усещаше миризмата на боя и лак за полиране — повече приятно, отколкото натрапчиво.

Тя отиде в кухнята.

Плотовете бяха подновени и сега бяха неутрално сиви, а шкафовете бяха боядисани в бяло. Печката беше нова, или поне по-нова, отколкото онази, на която готвеше майка й. Прозорецът над мивката гледаше към блатото, както винаги бе гледал. То беше сочно, зелено и тайнствено.

Като събра всичкия си кураж, Тори се обърна и се запъти към своята стая.

„Винаги ли е била толкова малка?“ — зачуди се тя. Всъщност дори и празна беше толкова голяма, колкото да живее котка в нея, макар че за нейните нужди беше напълно достатъчна. Леглото й все още бе до прозореца. Тя обичаше да гледа през него в нощта или как се пуква зората. Имаше малък шкаф, чиито чекмеджета се раздуваха всяко лято. В най-долното тя криеше книгите си, защото баща й не й позволяваше да чете нищо друго, освен Библията.

Но тук, в тази стая, имаше и хубави спомени, освен лошите. За това как късно през нощта можеше да чете тайно или да си мечтае, или да планира приключенията си с Хоуп.

От лошите най-ужасен беше, разбира се, боят.

Но никой повече нямаше да вдигне ръка върху нея.

Тази стая щеше да стане много удобен кабинет. Бюро, шкаф за документи, може би удобно кресло за четене и лампа.

Щеше да спи в старата спалня на родителите си. Да, щеше да спи там и да я направи своя стая.

Тори понечи да тръгне, но не можа да устои на подтика и отвори бавно вратата на килерчето. Там, скрит в тъмното, беше духът й, с лице, обляно в сълзи. Тори беше изплакала всичките сълзи през живота си, когато бе на осем години.

Като се наведе, тя прокара пръсти в основата на стената и напипа издълбаните букви. Със затворени очи прочете с пръстите си написаното, така както слепите четат Брайловата азбука.

Аз съм Тори.

„Точно така. Аз съм Тори. Не можеш да ми го отнемеш, не можеш да го избиеш от мене, колкото и да ме удряш. Аз съм Тори. И аз се върнах.“

Олюлявайки се, тя се изправи на крака.

Въздух! Трябваше й въздух. Никога не бе имало достатъчно въздух в килера, нито светлина. По дланите й се стичаше пот.

Обърна се, за да избяга от стаята. Трябваше да излезе от къщата. Но пред външната врата се мярна сянка. Беше фигурата на мъж, осветена в гръб от следобедното слънце. Лицето не се виждаше.

Когато вратата изскърца и се отвори, Тори отново бе само на осем години. Сама, безпомощна и ужасена.