Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (26)

Глава 26

Това беше най-красивата къща, която бе виждала. Винаги беше мислила така. Не огромна и елегантна като старите фамилни къщи в Чарлстън отпреди войната, с тяхната изтънчена грация и високомерие. Тази къща беше жива, уникална и силна. Излъчваше мощ и нещо вечно, непреходно. Когато беше дете, си мислеше, че е замък. Място за мечти, където живеят красиви дами и смели рицари.

В малкото случаи, когато беше влизала вътре, стъпваше на пръсти и говореше шепнешком, като богомолка в катедрала.

Но посещенията й бяха изключително редки. Беше прекалено срамежлива и се страхуваше от плътно стиснатите устни на госпожа Маргарет Лавил. А и беше твърде млада, за да съумее да се защити от острите стрели на мислите й.

Но беше видяла, помирисала и опознала всяка стая чрез мислите на Хоуп.

Знаеше изгледа от всеки прозорец, усещането за хлад от плочките и за гладкост от восъка по паркета. Можеше да улови миризмата на кожа, бърбън и тютюн в стаята в кулата, което сочеше присъствието на мъж.

Баща.

Не можеше да си позволи да види сега къщата отново чрез очите на Хоуп, да бъде въвлечена отново в нейния свят. Трябваше да я види по свой начин, със своите очи. И в сегашно време.

Къщата беше зашеметяваща, както и първия път, когато я беше видяла. Гордо изправена към небето, с кулите и блестящите си прозорци. Бо Рев. Да, точно това беше и отговаряше напълно на името си. Красиви мечти, заобиколени от цветя, разпръснати в основите й, и големи стари дървета, които я пазеха като стражи.

За няколко мига Тори просто забрави, че когато за последен път видя къщата, беше тичала по алеята с ужасени очи и сърце, изпълнено със смърт.

— Не се е променила — прошепна тя.

— Какво?

— Без значение какво се случва навън или вътре в нея, тя си остава същата. Колко странно, нали?

Стана му приятно да долови в гласа й възхищение от дома му.

— Прадедите ми са имали самочувствие и без съмнение чувство за хумор. Струва ми се, че са й предали и двете и сега това са отличителните черти на къщата. — Кейд спря колата и изгаси мотора. — Хайде, Виктория, да влезем вътре.

Усмивката й се стопи.

— Търсиш си белята, Кейд.

Той излезе от колата, заобиколи я и отвори вратата.

— Просто каня жената, която обичам, в дома си. — Хвана ръката й и й помогна да излезе. Помисли си, че колкото и галантен да беше, пак си оставаше упорит като магаре. — Ако стане беля, ще се справим с нея.

— Лесно ти е на теб. Стоиш си здраво на земята, като тази къща. А аз винаги сякаш стъпвам върху мочурлива почва и земята се клати под краката ми, затова трябва да внимавам за всяка стъпка. — Тори го погледна. — Толкова ли много искаш да направя тази стъпка?

— Да.

— Добре, спомни си го, ако потъна.

Те изкачиха няколкото стъпала към верандата. Тори си спомни как бяха седели тук с Хоуп, играейки с жетоните или изучавайки някоя от своите пиратски карти. Високите чаши, пълни с лимонада, бяха изпотени. Имаше покрити с пудра захар сладкиши. Миришеше на рози и лавандула.

Този образ премина през съзнанието й. Две малки момиченца с ръце и крака, загорели от слънцето и целите в драскотини, с допрени главички. Две момиченца, които си шепнат тайни и кроят планове, които никой не биваше да чуе.

— Приключение — произнесе тихо Тори. — Това беше паролата ни. Имахме намерение да преживеем толкова много приключения.

— Е, и сега ни предстои едно такова. — Кейд вдигна ръката й и я целуна. — На нея щеше да й хареса, нали?

— Предполагам, да. Макар че тя не обръщаше много внимание на момчетата. — Тори се опита да се усмихне, докато той отваряше вратата. — Вие, момчетата, сте толкова самомнителни и досадни. — Сърцето й бързо заби, когато голямото фоайе с блестящи зелени плочки се ширна пред нея като клопка. — Кейд?

— Вярвай ми — отвърна той и я въведе вътре.

Беше хладно. В тази къща винаги е било хладно, свежо и уханно. Тя си спомни това и как бе впечатлена и омагьосана от усещането. Колко различно беше в сравнение с прашната горещина на собствената й къща, където миризмата от снощното ядене никога не се измирисваше.

После си спомни, че в онази страшна сутрин, преди осемнадесет години беше стояла точно тук с Кейд.

— Ти беше високо момче — промълви тя, опитвайки се да запази гласа си стабилен. — Изглеждаше ми толкова висок и красив. Принцът от замъка. И все още си. Толкова малко неща са се променили.

— Традициите са религия за фамилията Лавил. Учат ни на това още от деня на раждането ни. Това обаче е едновременно удобство и клопка. Влез в салона. Ще ти донеса нещо разхладително.

Никога досега не беше влизала в салона. Само в кухнята, когато с Хоуп минаваха през задната врата. Там Лайла им даваше чай с лед или кока-кола, сладкиши или малка тортичка. Ако успееше да я скрие, Тори я носеше вкъщи и си я прибираше в тенекиената кутия под леглото.

Но в другите стаи не й беше позволено да влиза.

Тя с усилие пропъди образа, който се опитваше да изплува от миналото, и се съсредоточи върху настоящето.

Първите лилии бяха цъфнали. Една ваза, пълна с тях, бе поставена върху огромната маса, разположена точно под извивката на стълбището.

Ароматът им беше женствен. До вазата стояха две високи бели свещи. Не бяха запалени.

Прилича на снимка, помисли си Тори. Всяко нещо, всеки предмет беше на мястото си, сякаш недокоснат от десетилетия.

И ето че сега тя влизаше в снимката.

Още не беше пристъпила прага, когато на най-горното стъпало на стълбището се появи Маргарет.

— Кинкейд! — Гласът й беше остър, рязък и нетърпящ възражения. Ръката й всеки миг щеше да се разтрепери, но тя не позволи това, като се хвана здраво за перилото. С високо вирната глава, заслиза бавно надолу. — Трябва да говоря с теб.

— Разбира се. — Кейд отлично познаваше майка си. Тонът и стойката й говореха, че е бясна. Дори не се опитваше да го скрие зад маската на приличието, както правеше обикновено. — Ще покажа на Тори салона. Ти ще дойдеш ли?

— Предпочитам да говоря с теб насаме. Качи се горе. — Тя се обърна, сигурна, че той ще я последва.

— Опасявам се, че разговорът ни ще трябва да почака — отвърна учтиво Кейд. — Както виждаш, имам гостенка.

Маргарет едва не подскочи, когато Кейд влезе с Тори в салона.

— Кейд, моля те, не го прави — прошепна едва чуто Тори. Напрежението и вълните на враждебност, които се излъчваха от Маргарет, я заливаха и омаломощаваха. — Няма смисъл.

— Напротив, от доста съществено значение е. Какво искаш за пиене? Сигурен съм, че Лайла има чай с лед в кухнята или пък предпочиташ газирана вода.

— Нищо не искам. Не ме използвай като оръжие. Не е честно.

— Скъпа. — Той се наведе и я целуна по челото. — Не те използвам.

— Как смееш? — Маргарет стоеше на прага. Лицето й беше бледо, а очите й горяха от ненавист и омраза. — Как смееш да ме унижаваш и предизвикваш по този начин? И с тази жена? Мисля, че много ясно ти обясних желанията си. Не искам тя да влиза в тази къща.

— Може би аз не съм ти обяснил ясно моите желания. — Кейд обгърна с ръка раменете на Тори. — Тя е с мен и е добре дошла в моя дом. Освен това очаквам всеки, когото поканя тук, да бъде посрещнат любезно и с уважение.

— След като настояваш да говорим пред тази персона, не виждам причина да се правя на учтива и любезна.

Всичко се промени с влизането на Маргарет, помисли си Тори. Сцената беше същата, само че вече героите бяха други.

— Свободен си да спиш, с която си щеш и която избереш. Не мога да ти попреча да прекарваш времето си с нея и да ставаш предмет на клюки. Но няма да ти позволя да водиш тази разпусната жена под моя покрив.

— Внимавай, мамо. — Гласът на Кейд си остана мек, но в него се появи някаква враждебност. — Говориш за жената, за която смятам да се оженя.

Маргарет отстъпи назад, сякаш я удариха с нещо. Лицето й почервеня.

— Да не си си загубил ума?

„Какви ли са моите реплики в тази сценка?“ — помисли си Тори. Сигурно имаше някакви думи и за нея в странната малка пиеска, която се разиграваше пред очите й. Но защо не можеше да си ги спомни?

— Не те моля за одобрение, нито за благословия. Съжалявам, че това те разстройва. Но ще трябва да го приемеш.

— Кейд! — Тори най-сетне намери гласа си. — Сигурна съм, че майка ти иска да говори с теб насаме.

— Ти не ми казвай какво искам да правя — извика яростно Маргарет. — Разбирам, че съм чакала прекалено дълго. Кинкейд, ако настояваш да продължиш връзката си с тази жена, рискуваш да загубиш Бо Рев. Ще използвам цялото си влияние, за да накарам борда на директорите във фабриката да ти отнеме председателското място.

— Опитай — отвърна равнодушно Кейд. — Няма да спечелиш. Ще се боря с теб и освен това имам предимство. А дори и да успееш да промениш положението във фабриката, не можеш да ми вземеш имението.

— Това ли е благодарността ти? О, знам, че е нейно дело. На проклетата вещица. — Токчетата на Маргарет потропваха по дървения паркет, докато тя вървеше към тях. Кейд също направи една крачка и застана между Тори и майка си.

— Не, това е мое дело. И ти си имаш работа с мен, а не с нея.

— О, виж ти! Имали сме гости. Чудесно! — Фейт влезе в салона, а Би се мотаеше из краката й. Очите на сестра му бяха пълни с очакване, а усмивката й беше като на малка немирница. — Здравей, Тори! Не ми изглеждаш добре. Какво ще кажеш за малко вино?

— Отлична идея, Фейт. Сипи на Тори малко вино. Та значи работата ти е с мен — повтори Кейд на майка си.

— Ти позориш семейството и паметта на сестра си.

— Аз не, но ти да. Защото наистина е позорно да обвиняваш едно дете за смъртта на друго. Позорно е да се отнасяш към една невинна жена с такова презрение и злоба, произтичащи от собственото ти чувство за вина и от скръбта ти. Съжалявам, че заслепена от тях, ти така и не успя да видиш децата, които ти останаха, и живота, който би могла да имаш, ако не беше се скрила зад стената, която издигна между себе си и нас.

— Чуваш ли се по какъв начин говориш с мен?

— Опитах всички други възможни начини. Ако искаш да живееш както през последните осемнадесет години, не те обвинявам. Това си е твой избор. Но Фейт и аз искаме да живеем своя живот както ние го разбираме. А моят ще бъде с Тори.

— О, поздравления! — Фейт вдигна чашата с вино, която държеше, и я изпи. — По този случай би трябвало да се чукнем с шампанско. Тори, позволи ми да бъда първата, която ще те поздрави с добре дошла в нашето щастливо семейство.

— Млъкни! — изсъска Маргарет, без дори да погледне дъщеря си. — Нима си мислиш, че не знам защо го правиш? — продължи тя към Кейд. — За да ми го върнеш. Да ме накажеш заради някакви измислени от теб обиди. Аз съм ти майка и съм правила само най-доброто за теб. От деня, в който съм те родила.

— Знам.

— Колко потискащо, нали? — прошепна Фейт.

Кейд само я погледна и поклати глава.

— Не искам нито да те обиждам, нито да те измъчвам или наказвам. Не го правя заради теб, мамо. Правя го заради себе си. В живота ми се случи чудо. Тори се върна в него.

Той отново взе ръката й, почувства, че е леденостудена, и я привлече към себе си.

— И открих, че съм способен на много повече, отколкото си мислех. Открих, че мога да обичам някого, че искам да направя най-доброто за него. Тя сигурно не мисли така, особено след този разговор. Но аз възнамерявам да я запазя.

— От утре съдия Пърсъл ще има новото ми завещание, подписано от мен. Ще ви лиша и двамата от наследство. Ще ви оставя без пукната стотинка. — Тя насочи гневния си поглед към Фейт. — Нито цент, разбра ли? Освен ако не застанеш до мен сега. Ти нямаш никаква лична работа, нито връзки с тази жена — продължи Маргарет. — Ще се погрижа да получиш своя дял, а и този на Кейд, като започнем с пазарната цена на къщата при блатото и магазина на Маркет Стрийт.

Фейт съзерцаваше виното си.

— Хммм, и колко е тази пазарна цена?

— От порядъка на стотици хиляди — отговори й Кейд. — Не мога да кажа точно колко ще бъде моят дял, но предполагам, че е някъде близо до седемте цифри.

— Охо! — Фейт присви устни. — Представи си! И всичко това ще бъде мое, ако оставя Кейд на вълците, така да се каже, и правя онова, което ти искаш. Така ли, мамо? — Тя изчака една секунда. — Е, трябва ли винаги да правя онова, което ти искаш, мамо?

— Ще бъде по-умно от твоя страна, ако си помислиш.

— Втори въпрос. Кога според теб съм била умна, мамо? Искаш ли вино, Кейд, или предпочиташ бира?

— Втори път няма да направя това предложение — рече студено Маргарет. — Ако настояваш да продължиш да живееш в този фарс, ще напусна къщата и повече няма какво да си кажем.

— Ще съжалявам за това. — Гласът на Кейд си остана спокоен. — Надявам се, че ще промениш решението си.

— Нима предпочиташ нея пред собственото си семейство? Пред родната си кръв?

— Без никакво колебание. Съжалявам, че ти никога не си чувствала подобно нещо към друг човек. Ако го беше изпитала, нямаше да ми задаваш този въпрос.

— Тя ще те съсипе. — Маргарет се обърна към Тори. — Мислиш си, че си много умна, нали? Че ще успееш да го оплетеш в мрежите си и да го задържаш. Въобразяваш си, че си спечелила. Но грешиш. Той ще види каква си и няма да получиш нищо.

Думите бяха в съзнанието й, просто изплуваха и Тори трябваше само да ги произнесе.

— Той вижда каква съм и знае каква съм. Това е моето чудо, госпожо Лавил. Моля ви, не го карайте да избира между нас. Не карайте всички да живеят с това.

— Аз имах едно дете, което избра теб и плати висока цена за това. Сега ще ми вземеш второто. Веднага ще си изнеса багажа — обърна се тя към сина си. — Имай поне благоприличието да я държиш настрана, докато се приготвя.

— Такааа. — Фейт си сипа втора чаша, след като майка й излезе. — Беше много забавно.

— Фейт, моля те!

— О, я не ме гледай така — обърна се тя към брат си. — Не знам дали вие се забавлявахте, но аз се забавлявах. И то страхотно. Господи, тя трябваше да си го получи, точно тук! — Фейт побутна чашата с вино в ръката на Тори. — Ти по-добре изпий това.

— Върви говори с нея, Кейд. Не може да си отиде така.

— Само да се опита, ще загубя цялото си уважение и възторг, които изпитвам към него. — Фейт се повдигна на пръсти и целуна брат си по бузата. — Изглежда все пак не е успяла съвсем да ни погуби, а, братле?

Той вдигна ръката й и я целуна.

— Благодаря ти, Фейт.

— Скъпи, та удоволствието беше изцяло мое. — Като държеше високо чашата си, тя се отпусна в един стол и се засмя, когато Би скочи в скута й. — Аз например имам намерение да празнувам.

— Какво по-точно? Това, че Кейд възнамерява да се ожени за мен, или нещастието на майка си?

Фейт поклати глава, без да откъсва поглед от Тори.

— Радвам се и на двете, но ти явно не можеш. Прекалено си чувствителна. И учтива, и мила. О, тя мрази това. Още един повод за празнуване — заключи Фейт и отпи от виното.

— Не е забавно, Фейт — промърмори Кейд.

— Остави ме малко да се порадвам, може ли? Всички не сме толкова почтени и нравствено издигнати като вас двамата. Ама много си подхождате, ще знаете. Лика-прилика. Наистина сте един за друг. Аз ви се радвам. Направо съм щастлива за вас. Представяте ли си? Искрено щастлива. Мисля, че дори малко ви завиждам.

— Опитай се да контролираш тази проява на чувства. — Кейд се обърна към Тори и я погали по ръката. — Трябва да взема нещо от кабинета си и тръгваме. Добре ли си?

— Кейд, послушай ме и говори с майка си.

— Не. — Той я целуна. — Няма да се бавя.

— Изпий си виното — предложи Фейт, когато останаха сами. — Ще добави малко цвят на лицето ти.

— Не искам вино. — Тори остави чашата и отиде до прозореца. Искаше да излезе навън, за да може да диша.

— Щом настояваш да изглеждаш нещастна, бъди, но ще натъжиш Кейд. Той го направи, защото те обича.

— А ти защо го направи?

— Интересен въпрос. Преди години, не, какво говоря, само преди месец, сигурно щях да се присъединя към нея. Парите са голяма сила. А аз обичам всичко, което може да се купи с пари.

— Не, нямаше да го направиш дори тогава и ще ти кажа защо. — Тори се обърна към Фейт. — Първо, защото искаш да ги хвърлиш в лицето й, но второто, което е много по-важно, заради Кейд. Защото го обичаш.

— Да, така е. А любовта не идва лесно при никой от нас. Майка ми добре се е погрижила за това.

— За всичко ли ще я обвиняваш?

— Не, само за онова, за което е виновна. Аз сама обърках живота си. Но Кейд не. Той не е наранил никого. Обичам го, ужасно го обичам.

Изненадана, Тори я погледна. Очите на Фейт светеха и в тях имаше сълзи.

— Той не изрече всички тези думи, за да я обиди или нарани, а защото бяха истина. Аз бих ги казала, за да я нараня. Щом искаш, съжалявай я. Аз не мога. Не го очаквай от мен. Кейд има късмет с теб, искам да го видя щастлив.

— Защо не му го кажеш?

— Казвам го на теб. Виждам какви са чувствата му. Бих искала и аз да изпитвам същото към някого. Не защото ще стана по-добра. Глупости, аз си се харесвам такава, каквато съм. Все пак, ако някой държи толкова много на мен… — Тя замълча и загледа замислено виното. През чашата преминаваха слънчеви лъчи и рубинената течност искреше. — Ако някой държи толкова много на теб, сигурно ще изтръгне нещо от теб. Нали?

— Да. Но започвам да мисля, че ще изтръгне онова, от което вече не се нуждаеш. Което не ти трябва, ако той продължава да те обича.

— Интересна мисъл. Трябва да помисля. — Фейт вдигна глава и погледна Кейд, който влизаше в салона. — Предполагам, че искате да останете сами.

— Да, благодаря ти.

— Тогава ние с Би ще се изнесем, нали, миличка? — Фейт вдигна кучето от скута си и го остави на пода. — Всъщност, ще излезем на разходка и ще стоим навън, докато въздухът тук не се проветри. — Тя докосна лицето на брат си. — Предполагам, че вие ще направите същото.

— Не веднага. — Той изчака, докато тя затвори вратата зад себе си, и взе ръката на Тори. — Искам да го направя тук. Така ще затворим кръга.

— Кейд, беше ти много тежко, на всички ни беше. Аз…

— Не, не беше. И освен това свърши. А ти и аз сега започваме. — Той извади една малка кутийка от джоба си и я отвори. Вътре лежеше пръстен с диамант, който светеше като звезда. — Беше на баба ми.

Обзе я паника.

— Недей! — Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво.

— Тя ми го даде с поръката един ден да го подаря на жената, за която искам да се оженя. Не го дадох на Дебора. Дори и през ум не ми мина да й го дам. Сигурно съм усещал, че трябва да го пазя за друга. Че чакам някоя друга. Погледни ме, Тори!

— Всичко е толкова бързо и неочаквано. Трябва да ми дадеш малко време.

— Двадесет години и два месеца. Времето никога не е било от значение за нас. Ако не можеш да повярваш в това, което казвам, ако то не е достатъчно, тогава виж какво чувствам. — Той сложи ръката й върху гърдите си. — Погледни ме, Тори.

Тя не можеше повече да се съпротивлява. Неговата топлина премина в нея. Топлина и сила. И надежда. Сърцето му биеше под дланта й, а очите му не се откъсваха от нейните. Доверие, вяра, повтори си Тори. Той й вярваше. Следващата стъпка беше нейна.

— Бих искала да можеш да видиш вътре в мен, защото не знам как да ти кажа какво чувствам. Уплашена съм, страхувах се отново да обичам. Но не знаех, че ще бъде различно. Не знаех, че ще бъдеш ти. Ти си толкова силен, Кейд! — Тя се усмихна и вдигна ръка към косата му. — И ме правиш силна.

— Омъжи се за мен.

— О, Господи. — Тори въздъхна дълбоко и замълча за секунда. — Добре. — Погледна към пръстена на ръката си. — Красив е. Направо ми се завива свят, като го гледам.

— Малко ти е голям. — Той завъртя пръстена около пръста й. — Ръцете ти са много тънки. Ще го дам да го стеснят.

— Не веднага. Искам първо да свикна с него. — Тя сви ръката си в юмрук и въздъхна. — Тя го е обичала. — Очите й сякаш плуваха, когато ги вдигна към Кейд. — Баба ти. Обичала го е. Името й е Лаура, нали? И е била щастлива.

— И ние ще бъдем — обеща Кейд.

И Тори си позволи да му повярва.

 

 

Карл Д. включи сирената и натисна газта така, че спидометърът да показва точно деветдесет километра. Не беше необходимо, разбира се, но му достави удоволствие. И освен това знаеше, че Джей Ар се забавлява.

Когато се отклониха от главния път, Карл Д. изключи сирената.

— Може би трябва да караме като луди, вместо да ловим риба в неделя.

— Кара кръвта ти да кипне, нали? — съгласи се Джей Ар. — Трудно ти е да повярваш, че си стара чанта, когато летиш по пътя като стрела.

— Кой е стара чанта? Ще ти кажа какво мисля да направя. Ще те оставя при сестра ти, а аз ще отида да поговоря с шерифа. Така ти ще имаш време да си бъбриш с нея, а и тя — да си събере нещата.

— Благодаря ти. — Настроението му беше ужасно, но правеше опити да се държи. — Едва ли ще иска да тръгне с нас, но ще трябва да я убедя. Знам как да я подлъжа. Ще й кажа, че Хан е някъде около Прогрес, при това с абсолютна сигурност, така че ще бъде по-близо до него, ако дойде с мен.

— Това може да се окаже самата истина. И ще бъде претекст да поставя повече патрули на вашата улица. Освен това искам да включиш онази скъпа алармена система, която Бутс те накара да купиш преди няколко години.

— Вече съм го направил. Откакто намериха горкото момиче мъртво. Бутс каза, че няма да ме остави на мира, докато не я инсталирам. — Той си помисли за градчето, за улиците, по които можеше да мине със затворени очи, за хората, които познаваше по малко име. — Не биваше да става така.

— Да, но понякога се случва. Ние с теб, Джей Ар, израснахме в друго време. Видяхме промените, които настъпиха в Прогрес. Повечето от тях са добри. Щем, не щем се съгласихме, свикнахме с тях. Е, може би малко се ядосвахме, когато видяхме как строят къщи на поляните, където играехме футбол. Но се примирихме. Някои промени човек трябва да приема по един или друг начин.

Джей Ар се усмихна.

— Какво значи това?

— Знам ли и аз? Това ли е тяхното място?

— Да, това е пътят. Срамувам се, че ще видиш как живее сега сестра ми, Карл.

— Остави. Приятели сме от толкова време, не се притеснявай за подобни глупости. — Колата подскочи, сетне пропадна в някаква дупка. Карл Д. се намръщи и намали скоростта до минимум. — Какво е това, по дяволите? Какво става там? Нещо не е наред. — Той отново натисна газта и взе последните метри, подскачайки от бабуна на бабуна.

Пред къщата имаше спрени два автомобила. Жълта полицейска лента опасваше двора. Когато Карл Д. натисна спирачките, един униформен полицай, който пазеше пред вратата, приближи към тях.

— Полицейски началник Рус от Прогрес — представи се Карл Д., извади служебната си карта и я подаде на униформения. — Какво става тук?

— Имаме инцидент, началник Рус. — Лицето на офицера беше бледо, а очите — скрити зад тъмни очила. — Ще ви помоля да останете тук. Шерифът е вътре. Той ще ви обясни.

— Но тук живее сестра ми! — Джей Ар хвана полицая за ръкава. — Къде е тя?

— Ще трябва да говорите с шерифа. Моля ви, останете зад жълтата лента — нареди той и се отправи към къщата.

— Нещо се е случило със Сарабет. Трябва да…

— Задръж така. Почакай. — Карл Д. го хвана за ръката. — Нищо не можеш да направиш. Просто изчакай.

Вече беше забелязал тъмното петно, което можеше да бъде само от кръв, върху мръсната стена на бараката за пилета и още едно — близо до отъпканата трева.

Шериф Бриджър беше як мъж с лице, цялото в белези от годините и времето. Очите му бяха бледосини и заобиколени с бръчки, които сякаш слънцето беше издълбало в кожата му. Той огледа наоколо, след като излезе от къщата, избърса с ръка потта от челото си и се отправи към тях.

— Началник Рус?

— Точно така. Доведох господин Мууни, за да вземе сестра си със себе си. Сарабет Боудийн. Какво е станало тук?

Бриджър премести погледа си върху Джей Ар.

— Вие сте брат на Сарабет Боудийн?

— Да. Къде е сестра ми?

— Съжалявам, господи Мууни. Тук се случи нещастие, станало е тази сутрин. Сестра ви е мъртва.

— Мъртва? Какво говорите? Не може да бъде! Та аз говорих с нея преди два дни. Няма и два дни. Карл Д., ти каза, че тук има полицаи, които ще я пазят.

— Точно така, моите хора бяха тук. И загубихме един от тях тази сутрин. Добър полицай, добър човек. Имаше семейство. Съжалявам за вашата загуба, господин Мууни, както ме боли и за семейството на нашия човек.

— Джей Ар, седни! Искам да седнеш. — Карл Д. отвори вратата на колата и почти насила сложи приятеля си да седне. Лицето на Джей Ар беше почервеняло, а той целият се тресеше.

— Може ли някой да му донесе малко вода, шерифе?

Бриджър даде знак на униформения полицай.

— Пърти, донеси вода на господин Мууни.

— Моля те, стой така. — Колената на Карл Д. изпукаха като съчки, когато приклекна пред Джей Ар. — Седи и си поеми дълбоко въздух. Остави на мен, ще направя всичко, което мога.

— Но аз говорих с нея — повтори безпомощно Джей Ар. — В петък вечер.

— Знам това. Стой мирно тук, аз ей сега ще се върна. — Карл Д. се отдалечи от колата и попита шерифа: — Може ли да ми обясните какво е станало?

— И ние се опитваме през последните няколко часа да разберем това. Флинт беше застъпил смяната от два до десет. Не знаехме, че е станало нещо, докато не дойде да го смени друг колега и не го намери мъртъв. Ей там. — Бриджър посочи към постройката за пилета.

Бяха прибрали полицая в гумен чувал с цип. Бяха го отнесли в моргата. Никога нямаше да забрави тази гледка.

— Бил е застрелян в гърба. Паднал е. Беше млад и силен. Опитал се е да стигне дотук. Въпреки че е бил ранен, е пропълзял повече от петнадесет крачки. Успял е да извади оръжието си. То беше в ръката му. Някой е долепил пушка до ухото му и е натиснал спусъка. Беше на тридесет и три години. Има десетгодишно момче и осемгодишно момиченце. И сега те си нямат баща заради мен. Аз съм виновен. Аз го изпратих тук. Знаехме, че Боудийн е опасен, но не допускахме, че е въоръжен. Никога досега не е използвал огнестрелно оръжие. Гадината му с гадина, стрелял е по моя човек в гръб!

Карл Д. притисна ръка към устата си.

— А госпожа Боудийн?

Сарабет, Сари Мууни, която седеше на верандата на тяхната къща и ядеше на тяхната маса.

— Мисля, че е знаела, че ще дойде. Очаквала го е. Имаше приготвен куфар. В спалнята намерихме захвърлена празна кутия от кафе. Сигурно там е държала спестяванията си. Вратата беше отворена, но не разбита. Тя сама го е пуснала да влезе. Стрелял е два пъти. Веднъж в гърдите и веднъж в тила й.

Карл Д. огледа къщата и околностите.

— Предполагам, че сте провели разследване.

— Да. Говорихме с всички съседи. Накрая един потвърди, че около пет, пет и половина тази сутрин чул нещо, което приличало на изстрели. Нали знаете, всеки гледа себе си. Никой не обръща внимание на никого.

Горещината беше безмилостна, Карл Д. извади носната си кърпа и избърса потта от лицето си. Ризата му беше вече влажна.

— Как е стигнал дотук, по дяволите?

— Не знам. Може да е откраднал кола. Разследваме и тази следа.

— Заради дребната сума в тенекиената кутия? Не ми се вярва. Казвате, че си е приготвила куфара.

— Точно така. Вътре имаше нейни дрехи, и малко негови. Знаела е, че ще дойде. Проверихме телефонните разговори. Изглежда той е позвънил и тя му е казала за полиция и му е описала къде точно се крие. Не ни е помогнала много, нали?

А той беше я застрелял и сега жената бе мъртва. Напълно заслужено заради смъртта на неговия полицай, помисли си шерифът без злоба.

— Господин Мууни е най-близкият й родственик, нали?

— Да. — Карл Д. захапа устни. — Той ще се оправи. Информирахте ли майка й?

— Не. Смятах да го направя, като се прибера в участъка.

— Ще ви бъда много благодарен, ако оставите на мен тази работа, шерифе. Не искам да ви се меся в работите, но тя ме познава.

— Благодаря ви, че се наемате с тази тежка задача. Не е от най-любимите ми.

— Добре тогава. Ще отведа Джей Ар при майка му. Мисля, че ще бъде най-добре да са заедно.

— Добре. Сега Боудийн е убиец на полицай, началник Рус. Кажете на вашия приятел, че негодникът няма да избяга много далеч, ако това, разбира се, му помогне в мъката.

— Дръжте ме в течение. Аз също ще ви се обадя. Утре или вдругиден при мен ще пристигнат федералните агенти. Сигурно ще искат да ви чуят.

— Добре. Но това си е моят район и едно от моите момчета тази сутрин беше откарано в закопчан чувал. — Шерифът се изплю на земята. — Най-добре Боудийн да се моли на Господ федералните да го спипат преди мен, иначе жална му майка.

 

 

По същото време на около километър от къщата Ханибал Боудийн разкъсваше със зъби една свинска пържола. Беше я задигнал заедно с малко хляб и сирене, както бутилка „Джим Бийм“ от къщата, в която бе проникнал тази сутрин. Беше станало много лесно, защото семейството отиде на църква. Той ги бе наблюдавал, скрит зад къщата, как се качват в една лъскава кола, издокарани в неделните си дрехи. Лицемери! Ходеха на църква само за да покажат материалното си благополучие. Да се перчат и парадират в Божия дом!

Бог щеше да ги накаже, така както винаги беше наказвал гордостта и високомерието. Бог му бе осигурил храната, помисли си Ханибал, докато ръфаше пържолата.

Намери много ядене в тази къща. Храна, останала от предишната вечер, увита внимателно в станиол и прибрана в хладилника. Достатъчно, за да възстанови силите си. И пиене, което да задоволи за час изгарящата го жажда. Това беше неговото изпитание, неговото бродене в пустинята.

Той хвърли кокала и отпи яка глътка от бутилката.

За известно време беше отчаян. Защо трябваше Бог да го наказва? Точно него, праведния човек? После му стана съвършено ясно. Трябваше да бъде подложен на изпитания, за да докаже своята стойност и вяра. Бог му изпращаше изкушения непрекъснато, едно след друго. Имало бе моменти, когато е бил слаб, когато е бил победен. Но ето на, сега Бог отново му даваше шанс.

Сатаната живееше в неговата къща, под неговия покрив вече осемнадесет години. Беше се опитал да го изгони, но се бе провалил. Сега обаче нямаше да се провали.

Ханибал надигна бутилката и почувства топлината на алкохола да се разлива по жилите му. Скоро, съвсем скоро щеше да завърши делото, което му бе възложено. Щеше да си почине и щеше да се моли. После Бог ще му покаже пътя.

Той затвори очи и се сви на кравай. Приготви се да спи. Господ щеше да го пази, помисли си Ханибал, като сложи ръка върху пушката, която лежеше до него.