Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (7)

Глава 7

Цветята бяха единствената причина да запази разсъдъка си. Това беше твърдото убеждение на Маргарет. Когато се грижеше за своите цветя, те не й отговаряха дръзко, не й казваха, че не ги разбира, не се изтръгваха от корените си и не бягаха от нея, не я заплашваха, не я иронизираха.

Можеше да си кастри и подрязва дивите израстъци, тези неочаквано щръкнали клонки, които си мислеха, че могат да растат на воля и както те си искат, докато растението не придобиеше формата, която тя беше решила да му придаде.

Сигурно щеше да се чувства много по-добре, ако си беше останала стара мома, която да отглежда петунии вместо деца.

Децата разбиват сърцето ти просто защото са деца.

Но от нея се очакваше да се омъжи. И тя го направи, беше омъжена от толкова дълго време, откакто се помнеше.

Тя обичаше съпруга си, защото това също се очакваше от нея. Когато я ухажваше, Джаспър Лавил беше хубав млад мъж. О, той имаше чар, прекрасна беше и онази нежна, загадъчна усмивка, която сега виждаше върху устните на сина, когото бяха създали заедно. Беше темпераментен, но тогава това бе вълнуващо, защото тя беше млада. Достатъчно млада, за да намира тези неща за вълнуващи. Можеше да долови този темперамент, неговото бързо ослепително избухване у дъщеря си. Тази, която беше останала жива.

Съпругът й беше едър, висок мъж с гръмък смях и силни ръце. Може би затова Маргарет виждаше толкова много от него и толкова малко от себе си в децата, които им останаха.

Това я ядосваше. Ядосваше я бледото и замазано копие, което бе оставила от себе си в поколението, в чието създаване също беше участвала. Затова пък беше получила утешителна награда, просто беше сигурна. Да остави отпечатъка си върху имението. Тук нейното присъствие и принос бяха пуснали дълбоки корени, както корените на старите дъбове от двете страни на алеята.

Имението беше станало нейната гордост, много повече отколкото синът или дъщерята.

Ако Хоуп беше жива, всичко щеше да бъде различно. Маргарет отряза клюмналата главичка на един карамфил без следа от съжаление за загубата на още едно крехко цвете. Ако Хоуп беше жива, тя сигурно щеше да осъществи всички мечти и надежди, които една майка възлага на дъщеря си.

Джаспър щеше да си остане здрав и силен и нямаше да се опозори с разни пропаднали жени и уронващи достойнството скандали. Никога нямаше да излезе от пътя, по който двамата заедно бяха тръгнали, и да остави жена си да се мъчи да изчисти семейното име от петната, с които го бе изцапал.

Но в края на краищата Джаспър беше като буря. И когато се сгромоляса, пропадането беше повече от катастрофа. Просто се разби. Животът й с него беше серия от събития. Последното от тях остави горчивия вкус на един сърдечен удар, който Джаспър получи в леглото на любовницата си. Фактът, че жената беше имала разума и достойнството да се оттегли мълчаливо, докато историята отшуми, се бе забил в гърлото на Маргарет като кост.

Все пак, трябваше да си признае, беше по-лесно да бъде негова вдовица, отколкото негова жена.

Не можеше да обясни защо точно сега той присъстваше в мислите й. През тази благословена хладна утрин, когато росата целуваше цветята и небето бе нежносиньо. Беше пролет.

Джаспър беше добър съпруг. През първия етап от живота им беше силен и солиден собственик. Един мъж, който вземаше решенията категорично, така че тя нямаше грижа за детайлите. Беше грижовен и любящ баща, в известен смисъл дори прекалено отстъпчив към дребосъците.

Страстта между двамата беше утихнала след първата година от брачната нощ. Но страстта винаги е била един труден и разрушителен елемент от живота. Едно твърде нестабилно и изискващо чувство. Не че беше имало някога случай да го отблъсне. Нито веднъж, освен след първата им нощ, когато се бе обърнала с гръб към него в леглото.

Маргарет беше горда с това. Беше горда, че е била добра жена, която е изпълнявала задълженията са. Дори когато само мисълта за секс я бе разболявала, пак беше лежала тихо и му бе позволявала да задоволи желанията си, да се отпусне и успокои.

Маргарет отряза още няколко увехнали цветчета с острата ножица и сложи стръковете в кошницата си.

Той беше човекът, който се отдръпна от нея, който се промени. След онази ужасна сутрин нищо в техния живот, в техния брак, в техния дом не беше повече същото. Онази гореща лепкава августовска сутрин, когато намериха своята малка Хоуп в блатото.

Сладката, добричката Хоуп, помисли си Маргарет с тъга, която бе станала по-тежка и по-примирена с годините. Хоуп, нейният малък ангел, единственото от децата й, което беше истински нейно, което бе най-дълбоко свързано с нея.

Имаше моменти през всичките тези години, когато си бе задавала въпроса дали тази загуба не беше наказание. Да й вземат детето, което обичаше най-много. Но какво престъпление, какъв грях беше извършила, че да заслужи подобно наказание?

Сигурно заради снизхождението. Това, че бе позволила на своето малко момиченце, на милата невинна Хоуп да дружи с момичето на Боудийн. Със сигурност би било много по-умно да я обезкуражи, дори да й забрани тази дружба. Колко лесно беше сега да мисли така. Беше грешка, но все пак не беше грях.

И ако някой е бил грешен, това без съмнение беше Джаспър. Той категорично беше отхвърлил нейните доводи, дори се беше смял. Момичето на Боудийн е безвредно, ето това беше казал той тогава. Безвредно.

Джаспър си беше платил за тази грешка, за този грях. Беше плащал през остатъка от живота си. Но все още не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно.

Момичето на Боудийн беше убило Хоуп. Това беше сигурно, все едно само бе изтръгнало живота й със своите малки, мръсни ръце.

И сега тя се беше върнала. Обратно тук, в Прогрес, в къщата при блатото, в техния живот. Сякаш имаше някакво право.

Маргарет отскубна повета и го пъхна в кошницата си. Баба й обичаше да казва, че плевелите били диви цветя, поникнали на неподходящо място. Но те не бяха такива. Те бяха завоеватели. Неканени гости, които трябваше да бъдат изтръгнати, откъснати, прогонени.

На Виктория Боудийн не биваше да й бъде позволено да пусне корени и да разцъфти тук, в Прогрес.

 

 

Тя изглежда толкова красива, помисли си Кейд. Неговата майка, тази възхитителна и недостижима жена. Беше се облякла за работа в градината, така както се обличаше за официална вечеря. Внимателно, прецизно и перфектно.

Беше сложила на главата си шапка с голяма периферия, за да пази сянка на лицето й, а панделката на шапката беше светлосиня и напълно в тон с дългата памучна пола и свежа блуза, върху които бе надянала сива градинарска престилка, за да ги предпази от пръстта.

На ушите си носеше перли като кръгли бели луни, като цветовете на гардениите, които толкова много обичаше.

Беше оставила косата си бяла, въпреки че бе само на петдесет и три. Беше го направила нарочно, сякаш това бе символ на възрастта и достойнството й. Кожата й беше гладка. Тревогите не бяха оставили отпечатък върху нея.

Контрастът между това красиво, младо лице и бялата коса беше наистина невероятен.

Беше запазила отлично фигурата си. Поддържаше я с диета и гимнастика.

Нежеланите килограми бяха премахвани на мига, както плевелите в градината.

Вече осем години майка му беше вдовица. И така бе свикнала с това положение, сякаш цял живот е била вдовица. Човек трудно можеше да си я представи или спомни друга.

Кейд знаеше, че тя е недоволна от него, но това не беше нищо ново. Майка му показваше неодобрението си така, както и одобрението. Само с няколко хладни думи.

Не можеше да си спомни кога за последен път беше го докоснала с чувство или топлота. Не можеше да си спомни дали изобщо някога бе очаквал подобни изяви от нея.

Но тя си оставаше неговата майка и той щеше да направи всичко възможно, за да стопи леда помежду им и да запълни пукнатината. Знаеше как една пукнатина може да се превърне в пропаст от мълчание.

Около главата й пърхаше малка жълта пеперуда, но тя не я отпъди. Просто не й обръщаше внимание. Знаеше, че е там, така както знаеше, че синът й върви с широки крачки към нея по тухлената пътека. Но Маргарет не обърна внимание нито на него, нито на пеперудата.

— Хубаво утро за работа навън — започна Кейд. — Пролетта ще бъде добра за твоите цветя.

— Добре ще е да капне малко дъжд.

— Предвиждат го за тази нощ. Април ще бъде по-сух, отколкото ми се иска. — Той се наведе и взе малко пръст между пръстите си. Сред цветовете на азалиите жужаха пчели. — Свършихме по-голяма част от култивационната работа. Трябва да наобиколя и да проверя как е добитъкът. Имаме няколко млади бичета. Вече получих поръчки за оплождане. Искаш ли да ти донеса нещо от града?

— Бих искала да използвам малко препарат против плевелите. — Тя най-после вдигна глава. Очите й бяха по-светлосини от неговите. — Ако ти нямаш нищо против да го използвам в моите градини.

— Градините са си твои, мамо.

— А земята е твоя, което не бива да забравям. Можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш. Собствеността си е собственост. Можеш да я даваш под наем, на когото си искаш.

— Точно така. — И той можеше да бъде студен като нея, когато искаше. — А доходите от тези ниви и собственост ще поддържат Бо Рев, докато е в моите ръце.

Маргарет щипна теменужките с бързи, безмилостни пръсти.

— Приходите не са критерият, по който човек подрежда живота си.

— Но със сигурност го правят по-лек.

— Нямаш основание да ми говориш с подобен тон.

— Извинявай, мамо. Мислех, че имам. — Той приклекна до нея и сложи ръце на коленете си, изчаквайки да се успокои. — Промених начина, по който татко ръководеше фермата. Започнах го още преди пет години. И досега всичко върви добре. Само че ти все още не искаш да приемеш и да признаеш, че съм го направил. И не съм сбъркал. Толкова по този въпрос. Колкото до собствеността, разпореждам се с нея по начина, който смятам за правилен. Татковият подход не е моят.

— Нима мислиш, че той щеше да позволи момичето на Боудийн да пристъпи в нашата собственост?

— Не знам.

— Нито те интересува — продума Маргарет и се зае отново с плевелите.

— Може би не. Няма да преживея живота си в непрекъснати въпроси какво би направил татко или какво би искал от мен, или какво би очаквал. Знам обаче, че Тори Боудийн не е отговорна за онова, което се случи преди осемнадесет години.

— Грешиш.

— Е, един от нас наистина греши. — Кейд се изправи. — Както и да е, тя е тук. Има право да бъде тук. И нищо не може да се направи.

„Ще видим — помисли си Маргарет, докато синът й се отдалечаваше. — Ще видим дали нищо не може да се направи.“

 

 

През целия ден настроението му остана лошо. Нямаше значение колко пъти досега беше опитал да се разбере с майка си. Винаги се беше провалял. Чувстваше яростна й съпротива неизменна, както и първия път.

Престана да обяснява и да доказва правотата си за промените, които беше направил във фермата. Все още си спомняше нощта, когато й бе показал изчисленията, проектите, диаграмите и прогнозите си. Не можеше да забрави как тя го изгледа ледено и как, преди да излезе от стаята, каза, че Бо Рев е нещо, което не може да бъде сложено на хартия, нито да бъде анализирано.

Заболя го много, може би защото беше права. Наистина не можеше да сложи имението на хартия. Нито него, нито земята, която толкова обичаше и която трябваше да запази и предаде на следващото поколение Лавил.

Неговата гордост и неговият дълг не бяха по-малки от нейните. Но за Кейд земята винаги бе представлявала нещо живо. Организъм, който диша, расте и се променя със сезоните. А за майка му тя беше нещо статично, непроменимо, даденост. Нещо като паметник. Или като гроб.

Той й прощаваше липсата на вяра в него, както прощаваше любопитството или негодуванието на съседите. Беше се преборил с безброй безсънни нощи през първите три години на промените. Със страха и безпокойството, че греши, че може да се провали. Че наследството, което беше получил, може да се изплъзне от ръцете му заради неговото нетърпение или алчност, заради упоритостта му да направи нещата така, както той иска, а не като другите.

Оказа се, че не е сбъркал, поне що се отнася до фермата. Да, наистина, струваше му повече средства, усилия и време да отглежда памука екологично. Но земята, ах, земята, тя процъфтяваше. Можеше да я види как цъфти през лятото, почива си през зимата, а през пролетта очаква с нетърпение онова, което той ще засее в нея. Отказа да я трови, въпреки че много хора го убеждаваха, че ще загуби реколтата и ще осъди почвата. Наричаха го упорито магаре, глупак, безмозъчен мечтател и още много по-лоши неща.

Когато през първата година покри правителствените стандарти за екологично отгледан памук, след като събра и продаде реколтата, Кейд отпразнува своята победа, като се напи кротко и съвсем сам в кабинета в кулата, който принадлежеше на баща му.

Купи повече добитък, защото залагаше на разнообразието. Купи още коне, защото ги обичаше. И защото добитъкът и конете произвеждаха тор.

Кейд вярваше в силата и стойността на зеления памук. Учеше се и експериментираше едновременно. Когато беше необходимо, извършваше ръчно плевене и превързваше раните и пришките по ръцете си без оплаквания. Наблюдаваше небето и промените на стоковата борса с еднакво внимание и влагаше приходите обратно в земята, така както изораваше след жътва.

Другите дейности, като отдаването на земя под аренда, управлението на фабриката и даването на къщи под наем, също бяха необходими и той ги вършеше. Но те не му бяха присърце както земята. Само тя му беше скъпа.

Сам не можеше да си обясни защо и никога не се опита. Но обичаше Бо Рев така, както някои мъже обичат една жена. Силно, предано, ревниво. Всяка година кръвта му кипеше и се вълнуваше, когато земята раждаше за него.

Хладната утрин се бе превърнала в душен следобед, когато Кейд най-сетне успя да приключи огромната счетоводна работа. Имаше добра памет и помнеше всичко, като го подреждаше систематично в главата си.

Отиде до разсадника, който бе на две преки от градския площад, за да купи за майка си разтвора за унищожаване на плевели. Огромното разнообразие от цветя го смая. Той инстинктивно избра един разсад с розови пъпки и го занесе в колата си.

Семейство Клампет притежаваха разсадника от десетина години. Бяха започнали от нулата, засаждайки цветя покрай пътищата, които водеха към тяхната соева ферма. За тези десет години обаче разсадникът им потръгна много повече от фермата.

— Вземи още един разсад и ще ти направя двадесет процента отстъпка. — Били Клампет димеше със своята цигара „Кемъл“ точно под надписа „Пушенето забранено“, който майка му бе закачила на стената.

— Добре, хвани ми пари за два. Ще взема другия на излизане.

Кейд беше ходил на училище заедно с Бил, но никога не станаха приятели.

— Как вървят работите?

— Бавно, но сигурно — изпуфка сред дима Бил. Очите му бяха тъмни и недоволни.

Носеше косата си късо подстригана и тя изглеждаше остра и бодлива на пипане и с някакъв неопределен цвят. След завършване на училище беше наддал доста килограми, но бе загубил мускулната си маса, което го правеше да изглежда дебел и недодялан.

— Да не смяташ да ги засаждаш вместо памук?

— Не. — Тъй като не желаеше да влиза в безсмислени разговори, Кейд се обърна да разгледа какви саксии предлагаше магазинът. Избра две и ги сложи на тезгяха.

— Трябва ми и „Раундъп“.

Били изгаси цигарата и мушна фаса в бутилката, която криеше под тезгяха. Знаеше, че е по-добре да не оставя следи, които майка му неминуемо щеше да открие и щеше да му вдигне скандал.

— Не знаех, че си падаш по тези неща. Откога си спрял да коткаш дръвчетата и тревичките?

— И една торбичка пръст за разсад — рече спокойно Кейд.

— Не мога да повярвам на очите си. Кейд Лавил в магазина за инсектициди! А, сетих се. Ти няма да използваш тези пестициди, инсектициди и други гадни химически торове. Твоите растения са девствено чисти. Сигурно си решил да пишеш статии по списанията, затова.

— Ти пък откога си започнал да четеш? — попита с най-любезен тон Кейд. — Или може би само гледаш картинките?

— Модните списания и дрънканиците не хващат дикиш тук. Всеки знае, че ти се възползваш от скъпите торове, които твоите съседи използват.

— Така ли?

— Да, точно така. Вярно, че имаше няколко добри години. Ако питаш мен, това си беше чиста случайност. Късмет.

— Аз не те питам за мнението ти, Били. Е, ще ми донесеш ли поръчката?

— Рано или късно ще хлътнеш, Кейд, ще се провалиш. Ти просто си търсиш белята. — Беше такъв дълъг и скучен ден. Бил търсеше с кого да се заяде, а Кейд Лавил му бе дошъл на крака. Освен това той беше една от любимите му мишени. Котенце, което никога няма да отвърне на обидите. — Твоите насаждения вече са заразени, другите също ще се инфектират. Тогава здравата ще има да плащаш.

— Ще го запомня. — Кейд извади няколко банкноти от портфейла си и ги остави на тезгяха. — Ще занеса нещата до камиона, докато пресметнеш рестото.

Беше си поставил здрава верига на езика и бариера на нервите, много по-здрави отколкото за зло куче. Защото ако се развихреше, ставаше страшен. А Били Клампет не си заслужаваше нито времето, нито усилията, че да ги губи, за да го постави на мястото му.

Това си каза Кейд, докато слагаше саксиите и разсада от рози в колата.

Когато се върна, бутилката с „Раундъп“ и десеткилограмовата торбичка с пръст за пресаждане го чакаха на тезгяха.

— Три долара и шест цента. — Подчертано бавно Били отброи рестото. — Видях сестра ти няколко пъти в града. Изглежда много добре. — Погледна Кейд и се подсмихна мръснишки. — Супер гадже.

Кейд прибра рестото в джоба си и задържа палеца си там, защото всъщност имаше желание да го набута в гадната уста на Били.

— Как е жена ти, Били?

— Дарлин ли? Добре е. Отново е бременна, за трети път. Очаквам този път да съм посадил един здрав син. Когато ора, независимо дали земята или жената, винаги го правя добре. — Очите му проблеснаха подигравателно при това изявление. — Попитай сестра си.

Ръцете на Кейд изскочиха сами от джобовете. Той сграбчи Били за яката и го вдигна във въздуха. Никой от двамата не очакваше това да стане.

— Искам да запомниш едно нещо — продума тихо Кейд. — Кой държи ипотеката на къщата, в която живееш, Били. И стой далеч от сестра ми.

— Може да размахваш парите си колкото си щеш, но не ти стискат топките да си премериш силите в един мъжки бой.

— Стой далеч от сестра ми — повтори Кейд — или много скоро ще разбереш за какво могат да послужат твоите топки.

Пусна го, прибра остатъка от покупките и излезе. Подкара колата и спря чак на първия знак „стоп“. И стоя там със затворени очи, докато червената мъгла на яростта не се разсея.

Не беше сигурен кое беше по-лошото. Дали, че не беше се сбил с Клампет и не бе изпотрошил магазина му, макар че отвсякъде ги заобикаляха отрови и това беше опасно, или че сестра му бе позволила на подобна измет като Клампет да я докосва с ръцете си.

Той зави и тръгна по Маркет Стрийт. Намери свободно място за паркиране на половин пряка от магазина на Тори, точно зад камиончето на Дуайт. Като се опита да потисне гнева и болката, които го измъчваха, Кейд взе саксиите и ги понесе към магазина.

Още преди да влезе чу виенето на бормашина.

Основата на рафтовете беше поставена, както и първата редица от лавици. Бяха от борово дърво, лакирани с безцветен лак. Добро решение, помисли си Кейд. Просто и чисто. Щяха да служат само за подреждане на стоката, а не да привличат вниманието на купувачите. Подът беше покрит с инструменти и талаш, а във въздуха миришеше на прах и пот.

— Здравей, Кейд. — Дуайт се изправи и внимателно прескочи инструментите по земята.

Кейд изгледа учудено вратовръзката му на сини и златни райета.

— Не си ли много издокаран?

— Имах среща. Група банкери. — Дуайт разхлаби възела на вратовръзката си, сякаш току-що си спомни, че срещата е свършила. — Наминах оттук да проверя как вървят работите, преди да се върна в офиса.

— Напредвате.

— Клиентът ми има съвсем ясни идеи за това, какво иска и за кога го иска. — Дуайт изразително завъртя очи. — Тук сме, за да си помагаме, и искам да ти кажа, че тя няма да отстъпи нито на сантиметър. Онова кльощаво малко момиченце е пораснало и се е превърнало в истинска, здравомислеща бизнес дама.

— И къде е сега въпросната бизнес дама?

— Отзад. — Дуайт кимна към затворената врата. — Стои надалеч и не се меси. Стои настрани, но аз ще й покажа кой е правилният път.

Кейд се огледа и рече:

— Мисля, че е избрала правилен път.

— Признавам, така е. Слушай, Кейд… — Дуайт неловко пристъпи от крак на крак. — Лизи се обади на онази своя приятелка.

— Не.

— Чакай, за бога! Само ме изслушай.

— Не искам. Знам какво ще ми кажеш. Че Лизи има една приятелка, която е самотна и е точно за мен. Защо да не й се обадя или не намина край вас на вечеря, когато и тя случайно ще бъде там, или да се срещнем за по едно питие?

— Ами да, защо не? Лизи ще ме подкрепи.

— Ох, омръзна ми. Твоята жена, твоят гръб, твоите проблеми. Просто кажи на Лизи, че съм хомосексуалист или нещо такова.

— Виж, това е идея. Ще свърши работа. — Идеята хареса толкова много на Дуайт, че смехът му прогърмя и разтресе стените. — Направо ще подреди нещата. Само че тя ще започне да ти търси мъже.

— Боже опази! — Това не беше извън обсега на възможностите й, помисли си Кейд. И сигурно щеше да го стори. — Тогава й кажи, че имам тайна любовна връзка с някоя жена.

— Коя?

— Избери, която искаш. — Кейд махна с ръка и тръгна към вратата на склада. — Просто й кажи твърдо не. — Той почука и надникна, без да дочака отговор.

Тори се бе покатерила на стълбата и поставяше флуоресцентна лампа на тавана.

— Почакай, дай на мен.

— Вече го направих. Това е задължение на наемателя, не на хазаина. — Все още, дълбоко вътре в нея, я притесняваше фактът, че точно той беше притежателят на сградата.

— Видях, че са сменили счупеното стъкло.

— Да, благодаря.

— И, струва ми се, климатикът работи.

— Да, оправиха и него.

— Ако днес искаш да си го изкараш на мен, няма да си първата. Давай.

Той се обърна с ръце в джобовете. В това помещение тя беше подредила метални лавици, сиви, грозни, но практични. Те вече бяха запълнени с кутии, на повечето от които личаха и номерата на стоката.

Беше си купила бюро, здраво, обикновено и практично. Върху него имаше компютър, телефон и спретнато подредена купчинка листа.

За десет дни беше организирала всичко идеално. И нито веднъж не бе потърсила неговата помощ. Щеше му се това да не го огорчава.

Беше облечена с черни шорти, сива тениска и сиви сандали. Искаше му се това да не привлича така силно вниманието му.

Тори слезе от стълбата и Кейд се обърна към нея в мига, в който понечи да я сгъне и прибере.

— Чакай, аз ще го направя.

— Мога и сама.

Той дръпна стълбата към себе си, тя също.

— За бога, Тори!

Този очевиден и неочакван изблик на раздразнение и опасното проблясване в очите му я накараха да отстъпи и да пусне стълбата. Кейд я сгъна на две и я занесе в малкия килер. Докато стоеше с гръб към нея, тя почувства внезапна остра болка от вина и симпатия. Беше странно да осъзнае, че липсват страхът или вълнението, които обикновено й внушаваше обкръжението от сърдити мъже.

— Седни, Кейд.

— Защо?

— Защото ми се струва, че имаш нужда. — Тори отиде до малкия хладилник, извади бутилка кока-кола, отвори я и му я подаде. — Заповядай, студена е.

— Благодаря. — Той седна на стола зад бюрото й и отпи дълга глътка направо от шишето.

— Лош ден?

— Имал съм и по-добри.

Без да казва нищо, Тори отвори чантата си и извади малката емайлирана кутийка, в която държеше аспирин. Когато му предложи два, Кейд учудено вдигна вежди.

Тя почувства как по лицето й плъзва червенина.

— Аз не искам да си помислиш, че… Това е просто така.

— Благодаря. — Кейд взе хапчетата, въздъхна и повдигна рамене. — Едва ли ще се съгласиш да ми помогнеш, като дойдеш и седнеш на коленете ми.

— Правилно не го допускаш.

— Е, все пак трябваше да попитам. А какво ще кажеш за една вечеря и кино? Чакай, не казвай не преди да си помислила — прекъсна очевидния й отказ той. — Просто вечеря, по дяволите! Пица, хамбургер, каквото искаш. Обещавам, няма да ти правя предложение за женитба.

— О, това звучи доста успокоително, но не е достатъчно мотивиращо.

— Хайде, помисли пет минути. — Кейд остави бутилката на бюрото и стана. — Ела навън. Нося ти нещо.

— Не съм свършила тук.

— Момиче, ти на всяко нещо ли си контра? Направо ме съсипваш.

За да разреши проблема, той я хвана за ръка и я повлече към вратата.

Можеше да му се опъне, разбира се, но отвън имаше двама майстори дърводелци, което означаваше два чифта очи и уши. Напълно достатъчно до довечера целият град да знае за сцената и да прави предположения. Нямаше да им даде храна за клюки, ако просто тихо и кротко излезеше с Кейд.

— Харесвам тези цветя — започна той, като посочи саксиите, докато я водеше към камиончето си. — Ако ти не ги харесваш обаче, можеш да ги смениш при Клампет и да вземеш други. — Той спря и извади първата табличка с разсад. — Мисля, че ще ти подхождат.

— На какво ще подхождат?

— На теб, на магазина. Приеми ги като подарък за късмет, дори и да ги смениш с други. — Сложи разсада в ръцете й и извади втория и торбичката с пръст. Тори стоеше безмълвна, развълнувана и объркана. Да, тя искаше да има цветя пред магазина. Мислеше да сложи петунии, но тези бяха по-красиви и хващаха окото.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

— Би ли ме погледнала? — Изчака, докато тя вдигна очи и ги впери в неговите. — Добре дошла. Къде искаш да ги сложа?

— Трябва да видим, някъде отпред. Аз ще ги засадя — докато вървяха към стълбата, Тори му хвърли един кос поглед. — О, щях да забравя. Можеш да минеш към шест. Предпочитам пица. Ако успеем да издържим заедно, докато я изядем, ще говорим и за кино.

— Чудесно. — Кейд остави цветята и пръстта пред витрината. — Ще бъда тук в шест.

— Да, знам — прошепна Тори, докато той се отдалечаваше.