Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (8)

Глава 8

Хората сигурно не умираха от скука, реши Фейт, но не проумяваше как, по дяволите, живееха с нея.

Когато беше дете и се оплакваше, че няма какво да прави, отвратителните възрастни й възлагаха всевъзможни и все неприятни задачи. Тя мразеше неприятните работи почти толкова, колкото и скуката. Но има някои неща, които човек не може да научи цял живот.

— Ох, няма нищо за правене тук. — Фейт се подпря на кухненската маса, върху която бяха сервирани бисквитите й за закуска. Минаваше единадесет часа, а тя не беше се облякла дори. Носеше копринения халат, който си бе купила при едно пътуване до Савана през април. И й беше скучно до смърт. — Всичко е едно и също, ден след ден, месец след месец. Кълна се, направо се чудя как никой от нас все още не е полудял напълно и не е хукнал, крещейки, нощем по покрива.

— Да не би да ти е скучно, а, мис Фейт? — Гласът на Лайла беше грапав като пясък и с френски акцент. Отчасти защото баба й беше креолка, но най-вече защото така й харесваше. Доставяше й удоволствие и я забавляваше.

— Тук никога нищо не се случва. Всяка сутрин едно и също, и през целия ден едно и също. Една дълга тънка поредица от нищо.

Лайла продължи да търка плота. Истината бе, че тя беше оправила кухнята преди повече от час, но знаеше, че Фейт ще се мотае. Затова я изчакваше.

— Предполагам, че жадуваш да правиш нещо, така ли? — Тя изгледа Фейт с простодушните си кафяви очи. Лайла имаше коварство в излишък, затова си беше изработила този поглед и той й вършеше добра работа.

Но тя познаваше своята цел. Грижеше се за Фейт от деня на нейното раждане. Раждане, спомни си Лайла с нежност и любов, което бе съпроводено с крясъци и размахани малки бебешки юмручета към света. Самата Лайла беше станала част от домакинството на семейство Лавил от своята двадесетгодишна възраст, когато бе наета да чисти къщата, докато госпожа Лавил се грижеше за малкия господин Кейд.

Тогава косата й беше черна, а не прошарена. Бедрата й бяха доста по-тесни. Но сега вече беше пораснала и станала много по-женствена, мислеше си Лайла със задоволство. И се бе превърнала в истинска жена.

Кожата й имаше цвета на тъмния карамел, с който покриваше ябълките в нощта срещу Вси светии. Лайла обичаше да си слага яркочервено червило на устните и винаги носеше едно в джоба на престилката си.

Никога не беше се омъжвала. Не че не бе имала възможности или предложения. Напротив.

Навремето Лайла Джаксън беше голяма хубавица. И макар че това време отдавна беше минало, тя все още обичаше да излезе в града с някой хващащ окото красавец.

Но да се омъжи? О, не! Никога! Това не беше за нея.

Лайла предпочиташе нещата да си останат такива, каквито си бяха, а това означаваше да има приятел, който да я вземе от къщи и да я заведе на местата, където тя обичаше да ходи. А ако той искаше да излязат пак, не трябваше да забравя да й донесе кутия хубави шоколадови бонбони и да отвори вратите пред нея като истински джентълмен.

Да се ожени за някой мъж, означаваше да прекара живота си в постоянни грижи за него. Да върви след него, да го гледа как се чеше и прозява, докато тя се поти да извади хляба на семейството и да свърже двата края, пък и да си купи няколко красиви неща за себе си.

Не, Лайла си имаше прекрасна къща. Ако трябва да бъдем точни и да кажем истината, имението Бо Рев беше толкова нейно, колкото и на всички останали. Беше отгледала три бебета тук, беше изплакала очите и душата си, когато загуби едното от тях, и беше имала, според нейния си начин на мислене, всички предимства на мъжката компания без каквито и да било проблеми и усложнения.

Нямаше нищо против едно хубаво гушкане от време на време. Ако добрият Господ искаше неговите чеда да не се гушнат, едва ли би позволил да изпитват нужда и желание за това.

Сега, мислеше си Лайла, мис Фейт е изпълнена от много нужди и желания и се чуди как да ги посрещне, без това да й причини страдание. Което означаваше, че момичето има проблеми. Наистина повечето от тях тя сама си беше причинила. Някои пиленца търсят по-дълго пътя към гнездото. Лайла знаеше тези неща много добре.

— Можеш да си направиш една дълга разходка с колата — предложи тя.

— Докъде? — попита Фейт без всякакъв интерес и отпи от кафето. — Всичко изглежда едно и също, навсякъде.

Лайла извади червилото си и се начерви, като се оглеждаше в хромираната повърхност на тостера.

— Аз знам какво ми помага, когато съм тъжна. Едно хубаво пазаруване.

— Може би. — Фейт въздъхна и се примири с идеята да отиде до Чарлстън. — Наистина май няма нищо по-добро от това.

— Значи всичко е наред. Отиваш на пазар. Хем ще свършиш малко полезна работа, хем ще си вдигнеш настроението. Ето ти тук списъка с покупките.

Фейт премига недоумяващо и загледа списъка с продукти, който Лайла сложи пред нея.

— Продукти ли? Аз не ходя в супермаркети и не пазарувам продукти.

— Няма нищо по-хубаво от пазаруването на продукти. И да провериш дали доматите са твърди, чу ли? Ще вземеш от този препарат за под, който съм написала най-отдолу. Рекламираха го по телевизията и си умрях от смях. Затова искам да го опитам.

Тя се обърна към мивката да изплакне парцала за прах и да скрие усмивката си, защото видя как устата на нейното мило момиченце направо увисна.

— После ще отидеш в дрогерията и ще вземеш моя крем „Ойл оф Олей“, обаче кутийка, не шише. И пяна за ваната. Онази с мляко и мед. А на връщане ще спреш в химическото чистене и ще вземеш всичко, което занесох миналата седмица. И без туй повечето са все твои дрехи. Един Господ знае за какво са ти толкова много копринени блузи.

Фейт присви очи.

— Нещо друго да поръчаш?

— Тук съм написала всичко. Тъкмо ще има какво да правиш няколко часа и няма да ти е скучно. Сега, върви да се облечеш, че стана обяд. Грехота е да се мотаеш тук по халат половин ден. Хайде, върви!

Лайла направи едно отпъждащо движение с ръка, след което прибра чинията и чашата на Фейт.

— Не съм си довършила закуската.

— Не виждам да ядеш. Само човъркаш тук-там. Хайде, изчезвай от моята кухня и се приготви да излизаш.

Тя сви рамене, намръщи се и загледа сърдито Фейт. Понякога гледаше така страшно, че можеше да смрази и най-смелото сърце. Фейт се измъкна иззад масата, подсмръкна нещастно и се упъти към вратата.

— Ще ти го върна, като се прибера — закани се тя.

С поклащане на главата и лек смях, Лайла доизпи кафето от чашата й.

— Някои пиленца така и не научават никога кой петел кукурига в къщата.

 

 

На Уейд му бяха необходими цели три години и осемнадесет кученца, за да убеди Доти Бетръм, че кучката й трябва да престане да зачева, заради което трябва да й се направи операция. Последното от шестте кутрета излезе, а майка му заспа от упойката, с която я бе инжектирал за операцията, когато той се зае да ваксинира скимтящите кученца.

— Просто не мога да гледам игли, Уейд. Направо ми става лошо.

— Няма нужда да гледате, госпожо Бетръм. Защо не излезете да почакате отвън. Ние тук ще свършим за пет минутки.

— Ох! — Ръцете й трепереха, когато докосна бузите си, а очите й, разширени от страх, блестяха зад дебелите стъкла на очилата. — Струва ми се, че трябва да остана. Просто не би било правилно, ако… — Тя цялата потръпна, когато Уейд вкара иглата под козината на кученцето.

— Максин, изведи госпожа Бетръм в чакалнята, моля те. — Той намигна скришом на помощничката си. — Аз ще се оправя сам.

„При това ще се оправя много по-добре — мислеше си Уейд, докато Максин помагаше на жената навън, — без тези сладки възрастни дами да припадат и да се търкалят по пода.“

— Готов си, малкият. — Уейд погали кутрето по коремчето, за да го успокои и да разнесе ваксината. Претегли го, скъси ушите му, провери го за паразити и попълни картона му, докато скимтенето и лаенето огласяше кабинета.

Кучката на госпожа Бетръм спеше кротко в коша, старият котарак на господин Клинли, Силвестър, съскаше в своята клетка, а хамстерът Спийди Пети, талисманът на трети клас в средното училище на Прогрес, въртеше колелото си, възстановявайки се от инфекция на пикочния мехур. Това беше неговият малък рай. Раят на доктор Уейд Мууни.

Той приключи с последното кутре, докато останалите се боричкаха, дърпаха връзките на обувките му и се търкаляха като малки сиви топчици по пода. Госпожа Бетръм го убеди, че вече е намерила добри семейства за пет от кученцата. Той, както винаги, любезно отклони поканата й да вземе едното от тях.

Но му хрумна къде да намери дом за последното от кученцата.

— Доктор Уейд! — Максин надникна в кабинета.

— Готов съм. Хайде да събираме тумбата.

— Толкова са сладки. — Тъмните й очи закачливо светнаха. — Мислех, че ще си вземете едно.

— Започнеш ли веднъж, няма спиране. — Но трапчинките му се откроиха, докато държеше кученцето в ръцете си и го галеше.

— Бих искала и аз да си взема едно. — Максин пое кутрето, което близна ръката й с любов. Тя обичаше животните, ето защо да работи за доктор Уейд, за нея беше все едно да е на седмото небе. Вече имаше две кучета вкъщи и знаеше много добре, че трябваше да убеждава родителите си, за да вземе трето.

Максин беше родена в миньорско семейство и родителите й се трепеха за нея и за двамата си синове, за да излязат от тази мизерия. Парите все още не бяха достатъчно, напомни си момичето, докато прегръщаше и галеше кутрето.

И още дълго време нямаше да стигат, каза си тя с въздишка. Беше първата от семейството, която учеше в колеж, затова всяка стотинка трябваше да се спестява.

— Много са сладки, докторе. Но едва ли ще имам достатъчно свободно време между работата и училището, за да се занимавам с тях. — Остави кученцето на земята с нескрито съжаление. — Освен това, татко ще ме убие.

Уейд се усмихна. Знаеше, че бащата на Максин я обожава.

— В училище всичко наред ли е?

Тя завъртя очи. Беше втора година в колежа и времето не й стигаше, точно както и парите. Ако не беше доктор Уейд, който й позволяваше да учи, когато беше спокойно в кабинета, и й даваше повече свободно време, нямаше да се справи с уроците.

Той беше нейният герой. Дори по едно време беше болезнено влюбена в него. Сега само се надяваше някой ден да стане толкова добър ветеринарен лекар като него.

— Идат изпитите. Главата ми е препълнена така, че имам чувството, че ще се пръсне. Ще изнеса тези бебета навън, докторе. — Тя вдигна кошницата, пълна с кученца. — Какво да кажа на госпожа Бетръм за Сади?

— Може да мине да я вземе днес следобед, но по-късно. Някъде около четири. А да, помоли я да не дава последното кученце на никого. Имам нещо предвид.

— Добре. Може ли да си взема обедната почивка сега? Ще бъдем свободни около час, мисля, че бих могла да почета малко в парка.

— Върви. — Той се обърна към мивката, за да измие ръцете си. — Може да отсъстваш цял час, Максин. Да видим колко още можеш да побереш в мозъка си.

— Благодаря, докторе.

Щеше да съжалява, ако я загубеше като помощница. Което сигурно щеше да се случи скоро след като момичето вземеше дипломата си в ръце. Нямаше да е лесно да намери друг толкова компетентен като нея, който да работи с такова желание и да е така добър към животните. А освен това да пише на машина, да се оправя с нервните собственици на кучета и да отговаря по телефона.

Но животът си беше такъв. Продължаваше и не спираше.

Уейд се върна, за да прегледа Сади точно в момента, в който Фейт се показа на външната врата.

— Доктор Мууни. Ето кого търся.

— По това време на деня лесно мога да бъда намерен.

— Ами, аз просто минавах оттук.

Уейд присви вежди.

— Като те гледам, роклята ти е напълно подходяща за подобно посещение.

— О! — Фейт приглади с пръсти меката тъкан на своята ефирна, в наситен червен цвят и с разкошно клоширана пола рокля. — Тази ли? Просто съм в такова настроение. Червено. — Тя отметна глава и около нея се разнесе прелъстителен аромат на парфюм. Като пристъпи към него, Фейт първо сложи ръце на гърдите му, после ги плъзна към раменете му. — Познай какво имам под роклята.

Всеки път, помисли си Уейд, само един поглед към нея му стигаше, за да бъде готов за любов.

— Защо не ми подскажеш?

— Но ти си толкова умен. Завършил си, имаш сума ти дипломи и грамоти. — Тя взе ръката му и я сложи върху бедрото си, като я придвижи нагоре със своята ръка. — Обзалагам се, че веднага ще откриеш, и то много бързо.

— Господи! — Кръвта му кипна, а пулсът му се учести като на пантера, тръгнала на лов. — И се разхождаш из града чисто гола, без нищо отдолу?

— Но това знаем само аз и ти. Единствено. — Фейт направо се залепи за него. Очите й блестяха. Захапа долната му устна. — Какво ще правим сега, Уейд?

— Ще се качим горе.

— Толкова далеч? — С гърлен смях тя бутна вратата зад гърба му. — Искам те тук. Сега. И те искам бързо.

Кучето кротко спеше, дишането му беше равномерно. Стаята миришеше на лекарства и на специфична кучешка миризма. Старото кресло, където Уейд бе прекарал много часове, преглеждайки пациентите си, беше покрито с косми от безбройните кучета и котки, минали през кабинета му.

— Не съм заключил.

— Обичам живота, когато е изпълнен с опасности. — Тя дръпна ципа на джинсите му и откопча горното копче. — А, виж какво намерих! — Хвана го с ръка и загледа как шоколадовите му очи се овлажниха и изпълниха с нега, преди да залепи устните си към неговите.

Слабата възбуда, която я обхвана, докато се обличаше и караше към града, й подсказа, че ще отиде при него. Ще прелъсти и ще превърне срещата им в нещо вълнуващо. Дори болезнено.

— Заведи ме някъде. — Тя се изви на дъга, когато устните му докоснаха шията й. — Заведи ме там, където е горещо и диво. Трябва да отидем. Побързай и ме заведи.

Безумното нетърпение го прониза като нож, нажежи кръвта му и го остави безсилен. Сливането им не беше нежно, нито ласкаво, нито меко, нито сладко.

Когато ръцете й го галеха, той забравяше, че иска да е нежно и сладко.

Всичко, което желаеше, беше Фейт. Уейд вдигна червената пола и сграбчи бедрата й. Тя бе гореща и влажна. И се обви около него като хищни челюсти, когато той проникна в нея.

Фейт преметна единият си крак през кръста му и простена, дълбоко и сластно.

Желанието му запълни всички празни пространства, нямаше значение, че беше само за миг и че пустотата щеше да се върне отново. Той щеше пак да я запълни и никой друг не можеше да го стори.

Задъхано, тежко, животинско дишане. Силно, ритмично сливане на телата. Тяло срещу тяло, тяло върху пода и тяло върху него. Чувството, което извира от него и потъва в нея.

Тя продължи движението, дори когато от гърлото й се изтръгна вик, оповестяващ началото на оргазма, който я освобождаваше. Тя винаги свършваше първа, оставяше го твърд и изпълнен с напрежение и изненада, което всъщност му беше приятно, макар в известен смисъл да го объркваше.

След това всичко щеше да започне отначало, но този път бавно, всепоглъщащо, с едно раздиращо желание, което сякаш отваряше рана дълбоко вътре в него.

И понеже това беше той, тя можеше да продължи и да знае, че той ще е с нея, докато свърши отново.

Телефонът иззвъня. Или може би нещо звънеше в ушите му. Всеки дъх, който поемаше, беше споделен с нея. Тя се движеше в същия ритъм с него. Вярваше му и не спря, дори не забави темпото. Понякога Уейд си мислеше, че не е нормална. Понякога се чудеше защо двамата не се разкъсаха и не се самопогълнеха, докато не останеше нищо.

Фейт произнесе името му, пак и пак, като всеки път подчертаваше със стонове и въздишки буквите. И той видя, секунда преди да свърши в нея, как очите й се изпълниха с молба.

— Господи! — Тя потръпна и подпря главата си на вратата, като остана със затворени очи. — Господи. Чувствам се страхотно. Сякаш Бог е влязъл в мен и е излязъл. — Отвори очи и се протегна лениво. — А ти как си?

Той знаеше какво очаква, затова зарови лице в косата й, шепнейки думите, на които тя не вярваше. Думите, които значеха за нея нещо преди години, когато бе достатъчно глупав, за да й ги каже.

— Това бе много по-задоволяващо от обяда, който бях планирал.

Заявлението му я накара да се разсмее и тя обгърна врата му с ръка. Жест, който би могъл да бъде както приятелски, така и интимен.

— Все още има някои части от мен, които не си вкусил. Така че ако…

— Уейд! Уейд, скъпи, горе ли си?

— Господи! — Една част от него, която все още беше вътре в нея, направо изтръпна. — Майка ми!

— Е, какво… Не е ли забавно?

Фейт избухна в смях, а Уейд сложи длан на устата й.

— Замълчи! Само това ми липсваше!

Със засмени очи, в които играеха дяволити пламъчета, Фейт продължи да говори зад шепата му, докато тялото й се тресеше от смях.

— Не е никак смешно — едва продума Уейд, мъчейки се да потисне смеха, който всъщност напираше и в него. Можеше да чуе майка си, която топуркаше навън и го викаше по същия начин, както когато бе на десет години и закъсняваше за вечеря.

— Бъди тиха и мирна — прошепна на Фейт. — И не мърдай оттук. Стой без да издадеш нито звук и без да мръднеш дори.

Той стана безшумно, без да сваля очи от нея и от устните й.

— Уейд, скъпи — рече тихо тя, когато той посегна да отвори вратата, и сама сложи пръсти на устните си, защото той се обърна и й направи знак да мълчи.

— Нито звук — повтори Уейд.

— Добре де, но мисля, че ще е по-добре, ако сложиш нещо върху себе си.

Той се погледна, изруга и грабна джинсите си.

— Мамо? — Хвърли един последен предупреждаващ поглед към Фейт, излезе и затвори плътно вратата зад себе си. — Тук съм, долу. Тъкмо свърших с един пациент.

Прескочи стълбите, благодарен на съдбата, че майка му бе решила да се качи направо горе.

— А, тук ли си, момчето ми? Тъкмо щях да ти оставя бележка.

Бутс Мууни беше едно кълбо от противоречия. Беше висока жена, но всички я мислеха за дребна. Имаше глас на котенце и желязна воля. Беше избрана за Кралицата на памука през последната си година в колежа и продължи да царства като Мис Джорджтаун.

Външният й вид все още беше здрав, розов и красив и й служеше добре. Тя го поддържаше всеотдайно, но не от суета, а по задължение. Съпругът й беше важна личност и Бутс не можеше да си позволи да го излага, като изглежда зле. Той не заслужаваше подобно отношение.

Бутс обичаше красивите неща. В това число и самата себе си.

Тя разтвори ръце, за да прегърне сина си, сякаш не беше го виждала цели две години, а не само два дни. Когато той се наведе към нея, тя го целуна по двете бузи и бързо се отдръпна от него.

— Скъпи, ти целият си потен! Да не би да имаш треска?

— Не. — Уейд дори не се намръщи, когато Бутс сложи майчински ръка на челото му. — Добре съм, мамо, нищо ми няма. Бях в кабинета. Днес е малко горещо — знаеше, че най-добрият начин да отвлече вниманието й, е да я разсее. — Я да те погледна! — Той взе ръцете й и я огледа одобрително. — Изглеждаш изключително днес.

— Ти пък! — Тя се разсмя, но цялата порозовя от удоволствие. — Това е, защото идвам от фризьор. Представа нямаш на какво приличах преди Лори да се заеме с косата ми. Бях като разплетена кошница в главата.

— Това не го вярвам.

— Защото си предубеден. Имам страшно много задачи, но не мога да се прибера у дома, преди да видя момчето си. — Тя го потупа по бузата и се обърна към кухнята. — Обзалагам се, че не си обядвал. Веднага ще ти приготвя нещо за хапване.

— Мамо, имам пациент. Кучката на мис Доти.

— О, скъпи, какво й е? Защото, ако Доти загуби това куче, направо ще се побърка.

— Нищо страшно. Просто трябва да я оправя.

— Ако няма нищо страшно, какво трябва да й оправиш?

Уейд прекара ръка през косата си, докато майка му надничаше в хладилника.

— Да я оправя така, че да престане да ражда всяка година по цяла дузина кученца.

— О! Уейд! Та в тази къща няма нищо, с което да поддържаш тялото или душата си. Отивам да ти купя някои неща от пазара.

— Мамо!

— Не ме мамосвай. Ти не ядеш достатъчно откакто ни напусна. И не ми противоречи. Бих искала да идваш по-често на вечеря. Утре ще ти донеса една огромна салата с риба тон. Знам, че много я обичаш.

Всъщност той мразеше салатата с риба тон. Повръщаше му се от нея. Но не бе в състояние да откаже на майка си.

— Благодаря ти много.

— Може да занеса и на малката Тори. Току-що бях при нея, отбих се да я видя. Тя изглежда пораснала. — Бутс сложи в тенджерката три яйца да се варят. — Магазинът й напредва много бързо. Направо се чудя откъде това момиче черпи толкова много енергия. Един Господ знае! Майка й, със сигурност го знам, нямаше и грам енергия, нито пък баща й. Но по-добре човек да си мълчи, ако не може да каже нещо добро.

Бутс сви устни и започна да търси буркана с туршията.

— Винаги е имало нещо, което отделяше това дете от другите. И аз не можах да се сближа с нея. Горкото малко агънце. Често си мислех да я взема у нас и да я отгледам като своя дъщеря.

Любовта, помисли си Уейд, прави човека безпомощен. Няма значение как, къде и по какъв начин се проявява. Той приближи към майка си и я прегърна, като сложи глава на току-що фризираната й коса.

— Обичам те, мамо.

— Какво ти става, миличък? Аз също те обичам. Ето защо ще ти направя една салата с яйца. Няма да стоя и да гледам как синът ми умира от глад! Толкова си отслабнал.

— Не съм, нито грам.

— Значи е време да започнеш да наддаваш.

Уейд се разсмя.

— Защо не сложиш още едно яйце, че да има и за двама ни. Аз само ще сляза да нагледам Сади и се връщам веднага, за да обядваме.

— Чудесно. Върши си работата.

Тя сложи още едно яйце във водата и се загледа след него.

Бутс знаеше много добре, че синът й вече е пораснал. Но той все още си оставаше нейното чедо. А една майка никога не престава да се тревожи за детето си.

Мъжете, помисли си с въздишка тя, са толкова крехки и деликатни същества. И толкова неприкрити. А жените… Е, истинските жени непрекъснато се възползват от тях.

Вратите на старите къщи не са чак толкова дебели, колкото си мислеше синът й. А една жена, която вече е на петдесет и три, няма как да не познае по звуците какво става зад затворената врата.

Бутс беше съвсем наясно какво се беше случило в кабинета на сина й. Но реши, че е най-добре да остави нещата да се развиват така, както е рекъл Господ.

Само че нямаше да изпуска от очи Фейт Лавил. Щеше да я следи като ястреб. Всяка нейна дума и стъпка.

 

 

Беше си отишла. Трябваше да предположи, че ще си отиде. На вратата бе залепена бележка с изрисувано сърце и червените й устни в средата. Все едно му беше оставила една сексапилна червена целувка. Той свали лепенката, като си каза, че е пълен идиот. И я скри в чекмеджето на бюрото си. Фейт щеше да се върне, когато пожелае. И той отново щеше да я приеме. Пускаше я винаги, независимо и въпреки себе си, въпреки волята си. Независимо дали беше щастлив, или я мразеше, щеше да го прави, докато сърцето му все още беше цяло, а тя все още беше част от едно-единствено и изключително развлечение.

Уейд погали главата на Сади, после провери пулса и раната й. Тя вече беше будна и дълбоките й кафяви очи бяха лъскави и виновни. Затова той я взе внимателно на ръце. Сетне се качи горе с нея, за да не я оставя сама в кабинета.