Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (17)

Глава 17

Началникът на полицията Карл Д. Рус не беше едър мъж. Порасна до метър и седемдесет, когато стана на шестнадесет години, и толкова си остана.

Той не беше и красив. Лицето му бе широко и украсено отстрани с две щръкнали уши, като големи дръжки на чаша. Косата му беше прошарена, къдрава и без блясък, като употребявана тел за жулене на съдове.

Беше мършав и тежеше шестдесет кила с мокри дрехи.

Прадедите му бяха роби. Следващото поколение бяха полски работници. Работеха като наемни жътвари и косачи по чужди плантации и ниви, за да изкарат прехраната си.

Майка му искаше той да постигне повече, затова го буташе, караше му се, заклеваше го, заканваше му се, обикновено без резултат, за да го накара да учи и да се издигне.

Сега майката на Карл беше доволна, че момчето й бе станало началник на полицията.

Той не беше и изключително умен човек. Информацията се въртеше из главата му, правеше зигзаги и поемаше в непонятни посоки, докато се оформеше в определена, компактна и завършена мисъл. Мислеше бавно, но беше трудолюбив. Както и издръжлив.

А също така бе решителен и безкомпромисен.

В крайна сметка Карл Д. беше добър човек.

Той не замърмори, не се развика, нито се оплака, когато Кейд го събуди в четири часа сутринта.

Просто стана тихо и се облече в тъмното, за да не събуди жена си. Остави й бележка на кухненската дъска, откъдето взе списъка, направен от нея за пазаруване, и го пъхна в джоба си.

Онова, което си помисли за Кинкейд Лавил и какво прави този млад мъж при Виктория Боудийн в четири часа сутринта, запази за себе си.

Кейд го посрещна на вратата.

— Благодаря ти, че дойде началник.

— Няма нищо, всичко е наред. — Карл Д. пъхна в устата си една дъвка. Не се разделяше с пакетчето откакто жена му настоя да спре пушенето. — Имали сте неканен посетител, така ли?

— Имаме съмнения. Хайде да се поразходим навън и да видим ти какво мислиш.

— Как е семейството ти, Кейд?

— Благодаря, всички са добре.

— Дочух, че леля ти Роуз ви е на гости. Нали ще й предадеш моите поздрави?

— Разбира се. — Кейд светна фенерчето си над мястото под прозореца на спалнята, там, където тревата беше отъпкана, и изчака Карл Д. да направи същото.

След кратък размисъл полицаят рече:

— Ами мисля, че тук е имало някой, който си е играл на пийпшоу. А може да е било и животно.

Той огледа следите, продължавайки неспирно да дъвче.

— Доста тихо местенце, далеч от пътя. Не виждам причина някой да дойде специално на разходка дотук. Струва ми се, че е прекосил пътя или е минал през блатото. Ти видя ли нещо?

— Не нищо. Но Тори видя.

— Тогава първо ще говоря с нея, после ще пообиколя наоколо. Който и да е бил, вече си е отишъл.

Той се изправи и насочи лъча на фенерчето си към по-тъмните сенки, където дъбовете закриваха блатото.

— Да, доста е тихо тук. Пари да ми дават, не бих дошъл да живея. Сигурно се чува крякането на жаби, писъкът на кукумявките и всякакви други нощни твари.

— Човек свиква — рече Кейд, докато вървяха към къщата. — Дори не ги забелязва.

— Сигурно си прав. Човек наистина свиква с много неща, дотолкова, че нито ги забелязва, нито ги чува. Докато нещо, което е необикновено ти направи впечатление. Това ли стана тази вечер?

— Така е. Но аз не съм чул нищо.

— Аз пък съм от онези, дето спят съвсем леко. И най-малкият шум ме събужда. Виж, жена ми, Ида Мей, няма да се събуди, дори ако бомба падне върху къщата. — Началникът влезе в кухнята, премигна от силната светлина и учтиво свали шапката си.

— Добро утро, госпожице Боудийн.

— Добро утро. Извинете ме за безпокойството.

— Това ми е работата. На кафе ли мирише?

— Да, току-що го направих. Да ви сипя ли една чаша?

— Ще ви бъда много благодарен. Чух, че днес е имало голямо откриване във вашия магазин. Жена ми беше много доволна. Донесе вкъщи от онези камбанки, дето звънят от вятъра. Още щом се появих на вратата и започна да се суети да им търси място. Какво да се прави, закачих ги, без да се замисля. Много приятно звънят.

— Да, така е. Какво искате друго за кафето?

— Само половин лъжичка захар, моля. — Той й намигна. — Не се безпокойте, сега ще седнем и вие ще ми разкажете за неканения ви гостенин.

Тори погледна Кейд, преди да остави кафеварката и седна.

— Имаше някой зад прозореца на спалнята, докато Кейд и аз… — Тя неловко замълча.

Карл Д. извади бележника си и един от трите добре подострени молива от джоба си.

— Знам, че ви е трудно, госпожице Боудийн. Опитайте се да се отпуснете. Видяхте ли човека през прозореца?

— Не. Не съвсем. Събудих се и дойдох в кухнята, за да пия вода. Докато стоях пред мивката, аз… Той наблюдаваше къщата. Наблюдаваше мен. Нас. Той не иска аз да живея тук. Объркан е и е възбуден, защото се върнах.

— Кой?

— Мъжът, който уби Хоуп Лавил.

Карл Д. остави молива, пъхна дъвката в джоба на якето си и взе чашата с кафе.

— И как научихте това, мис Боудийн?

Гласът му беше учтив, но очите му останаха хладни. Безчувствените очи на ченге. Тори познаваше очите на ченгетата.

— По същия начин, по който научих къде е тялото на Хоуп на другата сутрин, след като я убиха. Вие също бяхте там. — Знаеше, че гласът й е нападателен, а позата враждебна. Но не можеше да стори нищо. Тези неща идват отвътре. — Тогава не бяхте началник на полицията.

— Не, такъв съм от шест години. Предишният началник Тейт напусна и се премести в Неапол, щата Флорида. Купи си моторница. Сега ходи да лови риба. Винаги е бил луд на тема риболов. — Рус замълча. — Онова лято, когато Хоуп Лавил беше убита, бях негов заместник. Лоша работа. Най-лошото нещо, което се е случило някога в града ни. Началник Тейт смяташе, че някой скитник го е сторил. Не се намериха никакви доказателства.

— Вие не намерихте доказателства — поправи го Тори. — Този, който я уби, я познаваше. Така, както познава мен и Кейд. Той познава Прогрес. Познава блатото. И тази нощ беше тук и гледаше през прозореца на моята къща.

— Но вие не го видяхте?

— Не и по общоприетия начин.

Карл Д. се облегна и прехапа устни. Размишляваше.

— Бабата на жена ми по майчина линия си говори с мъртвите си роднини. Вика духове. Не казвам, че има нещо вярно в тази работа, нито го отричам. Аз не съм този, който ще дава оценки. Но в моята работа, госпожице, всичко се основава на фактите.

— Факт е, аз знаех какво се случи на Хоуп и къде можеше да бъде намерена. Мъжът, който я уби, също знае това. Тогава началник Тейт не ми повярва. Той реши, че съм била с нея и съм избягала, защото съм се уплашила. И съм я изоставила. Или че съм отишла по-късно, намерила съм я вече мъртва, върнала съм се у нас и съм се скрила до сутринта.

В очите на Карл Д. се появи нежност. Той също имаше две момичета.

— Вие бяхме толкова малка тогава.

— Но сега съм пораснала и ви казвам, че мъжът, който уби Хоуп, тази нощ беше отвън. Той е убил и други, поне още едно момиче. За това съм сигурна. Младо момиче, което е взел на стоп по пътя за Мъртъл Бийч. И вече си е набелязал още едно. Не мен. Той не иска мен.

— Можете да ми кажете всичко това, а не сте в състояние да ми посочите кой е.

— Не мога. Бих могла да ви кажа какъв е. Един социопат, който смята, че има право да постъпва така. Защото се нуждае от действието. Нуждае се от възбудата и силата, които получава, когато убива. Един садист, който вярва, че жените съществуват, за да бъдат използвани от мъжете. Сериен убиец, който няма намерение да спре, нито да позволи да го спрат. Прави го вече осемнадесет години — произнесе тихо Тори. — Защо трябва да спира.

 

 

— Май не се получи както трябва.

Кейд затвори вратата и седна до масата. Той и Карл Д. бяха обиколили околността чак до границите на блатото. Не откриха нищо, никакви пресни следи, нито стъпки, нито счупени клонки, нито нещо закачено по острите бодли на храстите.

— Ти му каза всичко, което знаеше.

— А той не ми повярва.

— Дали ти е повярвал или не, той си свърши работата.

— Така както си свършиха работата и преди осемнадесет години.

Кейд не каза нищо. Споменът за онази сутрин беше жив и винаги предизвикваше свиване в стомаха му.

— Кого обвиняваш, Тори? Себе си или полицаите?

— И тях, и себе си. Тогава никой не ми повярва, пък и аз не можах да им го обясня както трябва. Бях толкова уплашена. Страхувах се. Боях се, че ще ме измъчват, знаех колко ще ме боли. Накрая направих така, че да спася себе си.

— Нима всички ние не го правим? — Той бутна масата, отиде до печката и си наля още кафе, въпреки че не му се пиеше. — Аз знаех, че тя ще излезе онази нощ. Знаех, че планира да се измъкне от къщата. И не казах на никого, нито тогава, нито на следващия ден. Никога не казах, че видях скритото й колело. Онази нощ смятах, че това е в правилата на играта. Конспирация. Бях убеден, че не бива да бръщолевя излишно, освен ако не спечеля нещо за себе си. Какво от това, че Хоуп е искала да покара колелото си малко сама?

Той се обърна да погледне Тори.

— На следващия ден, когато я намерихме, пак не казах нищо. Това вече беше самозащита. Щяха да ме обвинят, както аз сам се обвинявах. Струваше ми се, че вече няма смисъл. Бяхме я загубили, не можехме да върнем времето, нито нещата назад. Но продължих да се връщам към онази нощ в мислите си. Само че вече отивах при татко и му казвах, че Хоуп е скрила колелото си зад рододендроните. Значи смята да излиза. Той щеше да я заключи и да й дръпне едно здраво конско. На другата сутрин тя щеше да се събуди жива и здрава в леглото си.

— Съжалявам.

— О, Тори! Аз също. Съжалявам вече цели осемнадесет години. И отгоре на всичко наблюдавам през цялото време сестрата, която загубих. Виждам я в живата, която остана. Виждам как прави всичко, за да погуби живота си. Видях баща си, който се отчужди от нас, сякаш ако останехме заедно, щеше да го боли повече, отколкото може да издържи. Видях как майка ми се затваря зад все по-дебели стени от скръб и горчивина. И всичко това заради моят егоизъм, заради това, че бях зает повече със собствените си глупави детски работи, отколкото да накарам Хоуп да си легне.

— Кейд! Тогава щеше да се случи някоя друга нощ.

— Но нямаше да бъде точно онази. Така че и аз не успях да предотвратя нещата, нито ти.

— Аз мога да го открия. Рано или късно ще го намеря. — „Или той мен — помисли си Тори. — Той всъщност вече ме е намерил.“

— Този път нямам намерение да стоя настрана, когато някой, на когото държа се излага на риск. — Кейд остави кафето. — Трябва да си вземеш някои неща и да отидеш при леля си и чичо си.

— Няма да го направя. Ще остана тук. Не мога да ти обясня защо, само ще ти кажа, че трябва. Ако греша, значи няма риск. А ако съм права, тогава няма значение къде съм. Тук или някъде другаде.

Той не искаше да губи време в спорове. Просто трябваше да намери начин да я убеди, да постъпи така, както той смяташе за добре.

— Тогава аз ще си събера нещата.

— Не те разбрах?

— Смятам да прекарвам повече време тук. Ще ми бъде по-удобно, ако онова, от което имам нужда, все пак ми е под ръка. Не ме гледай така изненадано. Една нощ в леглото все още не означава, че сме любовници. Но… — той я привлече и я сложи на коленете си — ще бъдем.

— Много ли си сигурен, Кейд?

— Не мисля. — Взе лицето й и започна да го целува, докато устните й не омекнаха под неговите. — Изобщо не съм сигурен. Нищо не е сигурно. Особено ти. Но да кажем, че човек чувства някои неща. Чувства ги, без да може да обясни как и защо. Така и аз. Имам едно такова чувство по отношение на теб и искам да дойде мигът, в който ще мога да го обясня.

— Привличането и сексът не са играчка, нито пъзел, Кейд.

— Стават такива, когато не можеш да откриеш липсващите парчета. Ти ме въвлече в тази игра, Тори. Няма да ме оставиш просто така, наполовина.

— Много хитър номер. Как успяваш да бъдеш едновременно досаден и мил? — Тя се поотдръпна. — И не съм съвсем сигурна, че точно аз съм те вкарала в играта. Ти просто си ходиш там, където си искаш.

Абсолютно вярно, съгласи се Кейд. При това нямаше никакво намерение да отрича.

— Е, и какво? Ще ме изгониш с ритници ли?

— Едва ли ще мога.

— Добре. Това ще ни спести много спорове. Ами, вече и без това сме станали и сме се облекли. Защо да не свършим някоя и друга полезна работа?

— Каква работа?

— Взех със себе си някои мостри, както ти обещах. Ще ти ги донеса, за да ги обсъдим.

Тори погледна часовника си. Беше почти седем.

— Защо не? Този път ти ще направиш кафето.

 

 

Фейт изчака, докато стана десет и половина, за да бъде сигурна, че майка й и Лайла вече са отишли на църква. Майка й отдавна не очакваше тя да се присъедини към неделната служба. Но Лайла беше по-твърдоглава и смяташе себе си за Божи пратеник, който трябва да събере стадото си, да го извади от леглата и да го заведе в църквата под заплахата за вечни мъки и адско проклятие.

Когато си беше вкъщи, Фейт се криеше. И се криеше особено внимателно в неделя сутрин. Но понякога се обличаше съвсем скромно и слизаше в кухнята, така че Лайла да не може и гък да каже за нейното бъдещо избавление.

Точно тази неделя обаче не беше в настроение и не й се седеше на твърдите пейки да слуша проповеди. Искаше да си се цупи над чашата си с течен шоколад и мислено да се възмущава какви гадни копелета са мъжете.

Когато се сетеше за всички неприятности, които трябваше да преглъща заради Уейд Мууни, направо започваше съска. Нима не беше се намазала цялата с крем, не беше си облякла най-сексапилното бельо, което можеше да се купи с пари, в желанието си той да пожелае да разкъса тези коприни и дантели и да ги свали от тялото й! Беше се покатерила на десетсантиметрови токчета и се бе докарала в една прилепнала черна рокля, която просто крещеше: „Искам да прегреша“.

Беше се промъкнала в избата на имението, за да задигне две бутилки вино, които струваха повече от едногодишната такса за колеж, а когато Кейд откриеше това, щеше да й скъса главата.

И какво? Когато пристигна в апартамента на Уейд, парфюмирана, нагласена и готова за подвизи, той дори не си беше вкъщи.

Мръсно, гадно, проклето копеле!

Още по-лошо, тя остана да го чака. Промъкна се в спалнята му като малка хрисима домакиня, запали свещите, пусна музика. И след това се отдаде едва ли не на бдение.

Чака го цял час, почти до един след полунощ, като непрекъснато измисляше разни извинителни причини. О, как щеше да й се появи на вратата, така че да го изрита по стълбите чак до последното стъпало. Да се търкаля надолу като стара парцалена кукла!

Грешката си беше само нейна. Защото изпи половината вино, което бе донесла, и поради високото алкохолно съдържание в кръвта не можа да уцели портата и издра вратата на колата.

Грешката си беше нейна, затова сега седеше в неделя сутрин в кухнята, тъжна, нещастна и омазана с шоколад.

Не искаше повече да го вижда! Никога!

Всъщност мъжете вече не я интересуваха. Да вървят по дяволите! Те не заслужаваха нито времето, нито парите, нито безпокойствата, които причиняваха на жените. Щеше да ги изхвърли от живота си и да си намери други занимания.

Кейд влезе в кухнята в момента, в който Фейт с невиждащ поглед бъркаше с лъжица в половинкилограмовата кутия с шоколадов сладолед. И като знаеше какво е настроението на сестра му, за да прави това, той незабелязано се опита да се измъкне.

Но не беше достатъчно бърз.

— О, я седни, мило братче! Няма да те изям! — Тя си запали цигара и се опита с едната ръка да пуши, а с другата да яде от сладоледа. — Всички отидоха на църква, за да се помолят и да спасят безсмъртните си души. Леля ни Роузи излезе с Лайла, знам. Тя обича да ходи в нейната църква повече отколкото в мамината. Видях ги как заговорнически се спогледаха, когато излизаха. Роузи носеше шапка, голяма колкото подноса ни за коледната печена пуйка, а освен това маратонки. Така че едва ли е отишла с мама.

— Жалко, че изтървах това шоу. — Кейд си взе една лъжица, седна срещу нея и също гребна от шоколадовия сладолед. — Е, и какво не е наред?

— Защо трябва нещо да не е наред? Аз съм доволна като гъска, която си има цяло гнездо златни яйчица. — Фейт издуха дима, присви очи и загледа брат си през него.

Косата му беше малко влажна, така че къдриците се бяха завили. Това значеше, че съвсем скоро е взел душ, тъй като Кейд никога не сушеше главата си, освен с едно избърсване на хавлията.

Очите му, сини като нейните, бяха изпълнени с някакво познато задоволство, а устните му бяха извити в усмивка, която литераторите биха определили като сатирска.

Фейт много добре знаеше какво може да предизвика подобен израз върху лицето на един мъж.

— Искаш ли един съвет от мен? Най-добре изяж един лимон. Не мога да гледам доволния израз на лицето ти. Не си се преобличал от вчера, нали? И не си спал вкъщи. Добре, добре. Предполагам, че някой е бил щастлив тази нощ.

Кейд облиза лъжицата и огледа сестра си в отговор.

— Аз пък предполагам, че някой не е бил.

— Ти и Тори Боудийн. Супер! Не е ли прекрасно?

— Харесва ми. — Кейд си взе още. — Не се меси, Фейт.

— Че защо да се меся? Мен какво ме е грижа? Само не разбирам какво толкова намираш в нея. Доста е хубавичка, но има нещо студено. Рано или късно ще те замрази. Тя не е като другите, не е като нас.

— Ако намериш време да я опознаеш, ще откриеш, че не си права. Тя е приятел, Фейт.

— Добре де, не ме гледай така! Аз нямам приятели. Не мога да създавам приятелство. Можеш да попиташ, когото си щеш. И никога не съм я харесвала особено. Като искаш да спиш с нея два-три пъти, твоя си работа. Хей! Какво правиш? — Тя го погледна стреснато, защото той я сграбчи за китката тъй здраво, че я заболя.

— Не е точно така. — Гласът му беше нежен като коприна, но в очите му проблясваха заплашителни пламъчета. — Сексът не е само убиване на време. Както правят някои.

— Причиняваш ми болка.

— Не, ти сама си причиняваш болка. — Той я пусна, сетне стана, за да остави лъжицата си в мивката.

Фейт замислено разтърка ръката си.

— Това, което аз се опитвам да правя, е да не бъда наранявана. Щом искаш да предложиш душата си на някого, който да я тъпче с краката си, направи го. Но ще ти кажа едно. Нещо, в което съм сигурна. Ти не искаш да се влюбиш в Тори. Това никога няма да стане.

— Не знам дали искам или не. Не знам дали ще стане или не. — Кейд се обърна. — Онова, което не можеш да видиш, Фейт, е колко много приличаш на нея. Вие двете! Оградили сте се със стени срещу собствените си чувства, решили сте, че нямате никакви шансове. Просто ви остава само да се обесите. Да се самоунищожите. Тя, като се затваря в себе си, ти, като вършиш глупости. Но това е едно и също нещо.

— Аз не съм като нея! — извика Фейт, докато брат й излизаше от стаята. — Не приличам на никого, освен на себе си.

Бясна, хвърли лъжицата и остави сладоледа да се топи на масата, след което изтича в стаята си, за да се облече.

 

 

Трябваше да си го изкара на някого. И тъй като в бъркотията от мисли се връщаше отново и отново към Уейд, избра него. Трябваше да се облече за тази схватка. Тя имаше гордост и искаше да го види зашеметен, когато набучи на шиш сърцето му, когато го нареже на малки парченца, хвърли ги на земята и започне да танцува върху тях, подсвирквайки си весело с уста.

Избра коприна, елегантна и безупречна. Тъмносиня, за да подчертава очите й, така че никога да не ги забрави. Посегна да отвори вратата на апартамента му, но се спря и почука.

Дочу лай и скимтене и завъртя очи.

Явно беше довлякъл едно от неговите помиярчета в апартамента си. О, мили боже, как изобщо можеше да ходи с човек, който мисли повече за безпризорните кучета, отколкото за жената, която бе готова на всичко за него!

Слава богу, че се осъзна навреме.

Вратата се отвори и пред нея застана Уейд. Разрошен, с полузатворени очи и облечен единствено с джинсите, които дори не бе закопчал. И Фейт си помисли как е могла да се влачи с един толкова обикновен мъж.

Всъщност всичко в нея кипна и подскочи, но тя потисна чувствата си и като хвана ръката му, натика ключа в нея.

— Какво е това?

— Това е за начинаещи. Искам да ти кажа няколко нещица, после ще си отида. — Подбутна го презрително и мина покрай него. Нарочно беше облякла къса рокля и обувки с високи токове, за да го измъчва.

— Колко е часът? — попита сънливо Уейд.

Фейт стисна зъби. Само й губеше времето.

— Почти обяд.

— О, Господи, не може да бъде! В един трябва да съм у нашите. — Той се свлече на стола и хвана главата си с ръце. — Аз съм мъртъв. А ако закъснея, със сигурност ще бъда.

— Да, ако има с какво да те убия. — Тя се наведе към него, помириса го и се отдръпна с погнуса. — Миришеш на бъчва. Все едно си престоял в бутилка коняк.

— Беше много скъп коняк. И не съм стоял в нея. Тя е вътре в мен. — Стомахът му се преобърна. — Само за момент.

— Аха, ясно. — Фейт сложи ръце на бедрата си. — Бил си цяла нощ някъде, за да пиеш и мърсуваш. Надявам се, че си прекарал добре.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че ми е за пръв път.

— Защото — продължи Фейт, бясна от прекъсването — така ще прекарваш всяка съботна вечер отсега нататък. — Ревността продължи да я яде, затова забрави за малко гордостта. — Е, и коя е тя?

— Коя? — Той се възползва от въпроса, за да опресни паметта си. — Кой коя е?

— Малката уличница, с която си ме сменил. — Фейт взе най-близката вещ. Беше някаква малка стъклена лампа. Издърпа шнура й и я хвърли. В резултат на трясъка откъм спалнята долетя вой, а Уейд нестабилно се изправи на краката си. — Ах, ти, кучи син! Тя все още ли е тук?

— Коя? Какво ти става? Счупи ми лампата.

— Ще ти счупя и врата. — Фейт се завъртя и влезе в спалнята с намерението да издере очите на жената, която бе заела нейното място.

На леглото, на четири крака стоеше малко черно кученце и лаеше сърдито и уплашено, като се криеше зад възглавниците.

— Къде е?

— Кой? — Уейд разтърка очи. Косата му стърчеше, а под очите му имаше торбички като на боксьор. — Кой къде е? За какво говориш Фейт, за бога?

— За кучката, с която си спал.

— Единствената кучка, с която съм спал, освен теб, е ето тази. — Той посочи към леглото. — И тя е тук само от няколко часа. Всъщност не означава нищо за мен.

— Значи смяташ, че можеш да се шегуваш? Къде беше снощи?

— Навън. О, по дяволите! — Той отиде в банята и зарови между шишенцата и тубичките в аптечката, за да намери аспирин.

— Това, че си бил навън и аз го знам. Защото дойдох тук в девет и те чаках почти до един. — По дяволите! Нямаше намерение да му го казва. — Ти обаче така и не се появи.

Той извади четири таблетки и ги глътна наведнъж. Идеше му да вие от болка.

— Не си спомням да сме имали уговорка за снощи. Ти не обичаш да правиш предварително планове. Не даваш обещания, не искаш да се обвързваш. Нали така било по-вълнуващо? — Той се наведе над мивката и я загледа невиждащо. — Да, наистина е по-вълнуващо.

— Но снощи беше събота! Трябваше да знаеш, че ще дойда.

— Не, Фейт, не трябва да знам нищо. Ти не искаш да знам.

Тя наведе глава. Отклоняваха се от въпроса.

— Аз пък искам да знам къде си бил и с кого.

— Това са прекалено много изисквания за човек, който не желае каквито и да е връзки. — В слепоочията кръвта му думкаше като барабан. — Само секс, забавления и игрички. Нали това бяха твоите основни правила?

— Аз не съм мръсница. Никога не мамя. Когато съм с един мъж, не излизам с други — рече с достойнство Фейт. — Искам същото в отговор.

— Не съм бил с никаква жена. Бях с Дуайт Фрейзър.

— О! По-голяма лъжа от това не бях чувала! Дуайт Фрейзър е женен мъж и едва ли би си позволил да се налива и да си бъбри с теб до един през нощта.

— Не знам къде е бил след десет. Оставих го пред тях. Щяха да ходят с Лизи на кино и аз останах сам. — Гласът му стана равен, а очите студени и мътни. — Купих си бутилка коняк, покарах малко. Напих се и се прибрах. Ако съм правил нещо с някой друг, мисля, че съм свободен да го правя. Както и ти. Нали така искаш да бъде.

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Никога не си казвала друго.

— Ето, сега казвам.

— Не може винаги да става на твоето, Фейт. И все така, както ти казваш. Щом искаш да промениш нещата, щом искаш да сме заедно, ще трябва да се съобразяваш и с моите правила.

— Не съм говорила за правила. — Ето на, той обърна работите. Типично, като всеки мъж. — Говоря за най-обикновена почтеност.

— Което означава, да седя тук и да те чакам, докато ти дойде настроението да споделиш моята компания? Не мисля така. Тези неща се правят заедно. Ако искаме да сме заедно, ако ни е хубаво заедно. Или ще бъде връзка, или… Никакви криеници повече, тук и по разни мотелчета. Повече няма да се преструвам. Ние с теб или сме двойка, или не сме.

— Това ултиматум ли е? — Гласът й заплашително и изненадващо се сниши. — Значи имаш наглостта да ми поставяш ултиматуми, след като ме остави да те чакам цяла нощ?

— Много е неприятно, нали? Да чакаш някого. Може да се побъркаш. — Той се отдели от мивката и тръгна към нея. — Чувстваш се използван, измамен, обиден. Употребен. Много добре знам как се чувстваш.

Фейт прекара ръка през косите си.

— Никога не си ми казал.

— Това не е в моя стил. Това е твоят стил, Фейт. Снощи, докато седях край реката в компанията на бутилката, осъзнах, че не ми харесва. Нито твоето поведение към мен, нито моето към теб. Е, сега ти го казвам. Или ще се опитаме да се отнасяме един към друг като хора, които държат на себе си, или ще се разделим.

— Ти знаеш, че държа на теб, Уейд. Какво повече искаш от мен?

Той искаше много, много повече от нея.

— Преди време нямаше значение. Но то мина. Сега искам много повече, Фейт. Ако не можеш или не искаш да ми го дадеш ще го преживея. Но повече няма да се правя на глупак. И няма да се задоволявам с трохите.

— Не те разбирам. — Цялата трепереща, тя седна на края на леглото. Кученцето се примъкна в скута й. — Не мога да разбера как така обърна цялата работа срещу мен.

— Не срещу теб. Срещу нас. Искам да сме заедно, Фейт. Аз те обичам.

— Какво? Ти луд ли си? — Тя отново скочи. От цялото й същество се излъчваше паника. — Само това не казвай!

— Казвал съм го и преди, но ти никога не си ме чувала. Нямало е значение за теб. Този път или ще има значение, или повече никога няма да го изрека. Аз те обичам. — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Това е. Каквото и да направиш, каквото и да кажеш. Това е.

— И аз какво да сторя? — Усети как стомахът й се свива. Там пърхаха хиляди полудели пеперуди. Фейт разпозна вкуса на чистата паника. — О, боже, каква бъркотия! Ужас!

— Когато съм ти казвал, че те обичам си отвръщала да си намеря някоя и да се оженя за нея. — Уейд вдигна брадичката й.

— Не може да… Не съм… — Фейт спря, защото това беше истината. Уейд беше прав. Точно това беше казвала. Винаги.

— Сега ще се опитаме да открием нещо ново. Ще се опитаме да се държим като нормални хора и да видим дали ще се получи. Ще прекараме известно време заедно. Ще правим и други неща, освен да се търкаляме в леглото. Има много други неща, освен секса.

Тя помръкна.

— Откъде знаеш?

Уейд се изсмя кратко и я погали по косата.

— Ами да речем, че искам да открия какво друго има помежду ни, освен секс.

— Ами ако няма?

— Ами ако има?

— Ами ако няма?

Той въздъхна.

— Тогава ще се разделим. Ще престанем да се виждаме заради леглото. Ако изобщо остане нещо от привличането между нас. — Той пристъпи към кревата си и вдигна възглавницата, която кученцето беше разръфало.

Беше толкова умен, мил и хубав, помисли си Фейт. И я обичаше. Но нея никой не я беше обичал за дълго. „Я се стегни — нареди си тя. — Стегни се, преди сърцето ти да е спряло да бие.“

— Не знам какво да мисля за връзката си с мъж, които спи с малко безпризорно кученце.

— Мис Доти го остави тази сутрин на път към църквата. Бях прекалено зле, за да й се противопоставя. Можех само да го приютя при себе си.

— Какво му е?

— На кого? На кученцето ли? Нищо. — Той се наведе и погали кутрето зад ушите. — Много е добре. Има си всички ваксинации и се държа като шампион.

— Тогава какво ще правиш с него?

— Пазех го за теб.

— За мен? — Фейт отстъпи назад. — Не искам никакви кучета!

— Сигурен съм, че искаш. — Уейд взе кученцето от леглото и го постави в ръцете й. — Виж, тя те харесва.

— Кученцата харесват всички — протестира Фейт, като извъртя глава, за да избегне езика на животинчето, което се опитваше да я близне.

— Точно така. — Уейд разтвори ръце и прегърна Фейт, кученцето остана помежду им. — И всеки харесва малки кученца. Тя ще ти принадлежи, ще те забавлява. Ще ти бъде любимка. Ще ти прави компания и ще те обича, независимо от всичко.

— И ще ми изяде килима. Ще ми изгризе обувките.

— Да, някои от тях. Но ти ще я възпиташ, ще я тренираш и ще я обучиш на търпение. Тя ще се нуждае от теб.

Познаваха се толкова отдавна. Почти откакто се помнеха. Само защото бяха прекарали повечето време между завивките, не значеше, че може да й замътва главата.

— Това урок за живота ли беше или за кучето?

— И двете. — Той я целуна по бузата. — Защо не опиташ? Ако не се получи, ще си я взема обратно.

Кученцето беше топличко и непрекъснато се опитваше се сгуши в шията й.

Но какво ставаше с нея? Сякаш всички наведнъж се бяха наговорили да я поучават. Първо Бутс, сетне Кейд, сега и Уейд.

— Главата ми се завъртя. Не мога да споря днес с теб, затова съм съгласна.

— За нас или за кученцето?

— И за двете.

— О, това е доста добро начало. В кухнята има кучешка храна. Нахрани го, докато аз си взема един душ. Все пак ще закъснея за обяда при родителите ми. Ти защо не дойдеш с мен?

— А, не! Благодаря! Не съм готова за семейни обеди. Все още не. — Спомни си, и то много добре, хладния преценяващ поглед на майка му. — Върви да се къпеш. Миришеш по-лошо от цяло котило кученца.

Тя се мръщеше, докато носеше кученцето към кухнята. Не беше съвсем сигурна, че постъпва правилно. И за двете неща.